Р Е Ш Е Н И Е
град София, 17.04.2019 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………. разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№5167 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №358080 от
12.03.2018г., постановено по гр.дело №74384/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти
състав, е признато
за установено по предявени от „С.2.” ЕООД срещу „Н.” АД установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92
от ЗЗД,
че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 1228.00 лв.,
представляваща неплатена главница по договори №36-П/2015г., №38-П/2015г. и
№2-П/2016г., ведно със законната лихва от 22.08.2017г. до окончателното плащане
на задължението, както и сумата от 504.00 лв., представляваща неустойка в
максимален размер по чл.5.1 от договорите, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. №57432/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, като отхвърля иска за
главница за разликата над уважената част от 1228.00 лв. до пълния предявен
размер от 4040.00 лв., като погасен поради плащане след завеждане на делото. С
решението е осъдена „Н.” АД да заплати на „С.2.”
ЕООД на
основание чл.78,
ал.1 от ГПК сумата от 920.72 лв.,
представляваща направени разноски в исковото производство, както и сумата от
413.88 лв., представляваща направените разноски в заповедното производство по ч.гр.д.
№57432/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - „Н.” АД, представлявана от изпълнителен директор
Д.Т., с която се обжалва решението на СРС в частта, в която са уважени предявените
установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92
от ЗЗД,
както и в частта на възложените разноски. Наведени са доводи за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност съдебния акт в обжалваните части. Поддържа
се, че постановеното първоинстанционно решение не е подписано от съдия, както и
същото не е мотивирано като липсват изложени правни аргументи, на основание на
които съдът е приел, че предявените установителни искове са основателни и
доказани и като такива са уважени. Излага се още, че първоинстанционният съд не
се е съобразил с факта, че ответникът е оспорил приетите по делото
приемо-предавателни протоколи, от които се установява приемането на извършената
работа от ответника в качеството на възложител. Твърди се, че липсват
ангажирани доказателства за предаване на извършената работа качествено и в срок
на възложителя по сключените договори. Поддържа се, че първоинстанционният съд като
е направил погрешен анализ на събраните по делото доказателства и неправилно е
тълкувал разпоредбите на сключените между страните договори, е обосновал
неправилен извод за основателност на исковите претенции. По изложените съображения
моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в
обжалваните части и постанови друго, с което да отхвърли предявените искове
като неоснователни и недоказани. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК
относно претендирани от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - „С.2.” ЕООД, чрез адв.П.И., депозира
писмен отговор, в който взема становище относно неоснователността на
постъпилата въззивна жалба. Изложени са аргументи, че правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства като е приел, че са налице основанията в закона за
ангажиране на договорната отговорността на въззивника. Моли съда да постанови
съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Предявени са
от „С.2.” ЕООД срещу „Н.” АД установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92
от ЗЗД.
С оглед заявения петитум
на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ и чл.422 ГПК във връзка с чл.92
от ЗЗД.
Съдебното решение в частта, в която е отхвърлен предявения установителен иск с правно основание чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ е влязло в сила като необжалвано.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Пред настоящата инстанция на основание чл.266, ал.2, т.2 от ГПК е
прието като писмено доказателство преводно нареждане от 08.02.2019г. за
извършен кредитен превод на сумата от 180 лв. плащане по договор №38-П/2015г.,
извършен от „Н.”
АД по сметка на „С.2.” ЕООД, който факт не се оспорва от въззиваемия в хода на
производството.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми. Неоснователен е доводът на
въззивника, че атакуваното решение не е подписано от съдебния състав,
постановил същото. Не може да бъде споделен и аргумента на въззивника за
липсата на мотиви при постановяване на обжалваното решение. Видно от решението
на СРС същото е подробно и обосновано мотивирано, изложени са съображения на
основание на които съдът е обосновал своите крайни изводи. Правилно е разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и при изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
По иска с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ съдът приема следното:
В конкретната хипотеза и след съвкупен анализ на събраните по делото
доказателства се установява по несъмнен начин, че между страните са възникнали
валидни облигационни правоотношения, на основание сключени между тях три
договора за изработка №36-П/2015г., №38-П/2015г. и №2-П/2016г., съгласно които
ответното дружество като възложител е възложило на ищеца като изпълнител
извършване на определена работа срещу заплащане на уговорено възнаграждение. В случая сделката между страните
има характер на търговска, тъй като е сключена между търговци и е свързана с
упражняваното от тях занятие. С оглед на обстоятелството, че този вид сделки
няма изрична правна регламентация в ТЗ, по силата на препращащата норма на
чл.288 от ТЗ се уреждат от гражданското законодателство и по-конкретно от
чл.258-269 от ЗЗД. По аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД възнаграждението може да се претендира поначало, освен ако
не е уговорено друго, след като работата бъде приета от възложителя. Следователно от приемането на
извършената работа възниква задължението за поръчващия - в случая възложителя, за заплащане на договореното възнаграждение на изпълнителя. В този смисъл е постигнатата
изрично договорка между страните в чл.4.1 от всеки от договорите, че
предаването и приемането на работите, предмет на договорите, се извършва с
приемо-предавателен протокол. В този смисъл следва да се приеме, че изискуемостта на
вземането на изпълнителя за възнаграждение е обусловено от приемане на работата
от възложителя /чл.264, ал.1 ЗЗД/. Приемането на
извършената работа обхваща два момента: 1/ фактическото получаване на конкретно
изработеното от поръчващия и 2/ признанието, че изработеното съответства на
поръчаното. В този смисъл приемане има само, когато реалното получаване на
изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено заявление на
поръчващия, че счита работата съобразена с договора /т.е. приемането не е само фактическо, но и правно действие/. Настоящият състав счита, че в
конкретния случай по делото са ангажирани доказателства за извършване от
изпълнителя на възложената му работа – изработване на конкретни работни проекти
за посочени в договорите подобекти и съответно приемането й от възложителя. Неоснователен
е наведеният от въззивника довод, че в хода на делото липсват доказателства за
приемане на извършената работа от възложителя. По делото са представени към
всеки от сключените договори подписан от възложителя приемо-предавателен
протокол за приемане на извършената работа, които не са били оспорени пред СРС по
надлежния ред в срока по чл.131 от ГПК. В тази връзка въззивният съд счита, че
направеното за първи път във въззивната жалба оспорване на подписаните
приемо-предавателни протоколи е преклудирано. Отделно от изложеното въззивният
съд счита, че извършените от възложителя частични плащания както в хода на
първоинстанционното производство, така и пред настоящата инстанция следва да се
тълкува като извънсъдебно признание от страна
на ответника, че е приел без забележки извършената от изпълнителя работа по
процесните договори. Въз основа на горните аргументи се налага извода, че ищецът
е доказал, че е извършил възложените му работи по вид, обем и количество и
релевираното във въззивната жалба възражение за липсата на доказателства в тази
насока е изцяло неоснователно и не кореспондира на събраните по делото
доказателства. Съгласно разпоредбата на чл.264 от ЗЗД при договор за изработка възложителят е длъжен да прегледа
работа и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се
касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин
на приемане или се появят по-късно. Ако възложителят не направи такива възражения, работата се счита приета. В случая и при липса на
доказателства за направени от страна на възложителя възражения в горния смисъл
съдът счита, че за поръчващия- в случая възложителя, е възникнало задължението да заплати договореното възнаграждение за приетата работа /по аргумент на чл.266, ал.1 от ЗЗД/. В доказателствена тежест на въззивника-ответник е да ангажира по делото
доказателства, установяващи факта на заплащане на изпълнените и приети по
надлежния ред видове работи. Пред въззивната инстанция е представено преводно нареждане от 08.02.2019г.
за извършен кредитен превод на сумата от 180 лв. плащане по договор
№38-П/2015г., извършен от „Н.” АД по сметка на „С.2.” ЕООД, който факт не се оспорва от въззиваемия в
хода на производството. Предвид на изложеното съдът счита, че постановеното
първоинстанционно решение в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ следва да се отмени частично за сумата от 180.00 лв., извършено
плащане по договор
№38-П/2015г. и вместо него се постанови друго решение, с което в тази част
предявения иск да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана част съдебния акт следва
да бъде потвърден като правилен и законосъобразен.
По иска с правно основание чл.422 от ГПК във
връзка с чл.92, ал.1
от ЗЗД:
Във въззивната жалба не се съдържат конкретни
оплаквания досежно порочността на съдебен акт в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК
във връзка с чл.92, ал.1 от ЗЗД, предвид на което съдът споделя мотивите на
първоинстанционния съд и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях като счита, че решението в тази част за законосъобразно, постановено при
правилно приложение на материалния закон, като няма допуснати процесуални
нарушения в хода на съдебното производство. Следователно постановеното
съдебно решение в частта, в която е уважен предявения установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.92,
ал.1 от ЗЗД се явява правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор и
предвид факта, че въззивника-ответник изрично заявява в хода на устните
състезания, че не предявява претенция за разноски, такива не му се дължат. На
основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззиваемия
следва да се присъдят разноски. Наведеното възражение за прекомерност относно
договореното и заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
за процесуално представителство във въззивното производство за разглеждане на
въззивна жалба, съдът счита за неоснователно с оглед
действителната фактическа и правна сложност на делото - предмет на разглеждане
са два обективно съединени иска. В случая следва да се отчете не само размера
на материалния интерес, предмет на обжалване, а и конкретната фактическа и
правна сложност на делото. Претендираното и заплатено от въззиваемия -ищец адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство във въззивното производство не е завишено и
съответства на размерите, регламентирани в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвид на което въззивникът на основание
чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 800 лв., направени
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №358080 от 12.03.2018г.,
постановено по гр.дело №74384/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, В ЧАСТТА, в която е уважен предявения от „С.2.” ЕООД срещу „Н.” АД
установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.288 от ТЗ като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 180.00 лв. /част от общата главница, за която е уважен иска от 1228.00 лв./,
представляваща неплатена цена по договор №38-П/2015г., ведно със законната
лихва от 22.08.2017г. до окончателното плащане на задължението, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №57432/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти
състав,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният
„С.2.” ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; срещу „Н.”
АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; установителен иск с
правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД във връзка с
чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.288 от ТЗ за признаване за установено, че
ответникът дължи
на ищеца сумата от 180.00 лв., представляваща неплатена
цена по договор №38-П/2015г., ведно със законната лихва от 22.08.2017г. до
окончателното плащане на задължението, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. №57432/2017г. по описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, като погасен чрез
плащане в хода на съдебното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение №358080 от 12.03.2018г., постановено по гр.дело №74384/2017г. по
описа на СРС, І Г.О., 35-ти състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Н.”
АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; да заплати на „С.2.”
ЕООД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***; на правно основание
чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 800.00 лв. /осемстотин
лева/, представляваща направени по делото разноски за заплатен адвокатски
хонорар пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
1./
2./