Решение по дело №6242/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ .........                                                                                   26.02.2019г., гр. София

 

В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на дванадесети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

                                                         ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

                                                            Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 6242 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 354743 от 07.03.2018г. по гр.д. № 40516/2017г. Софийски районен съд, 76 състав признал за установено на основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н.М.Н., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумата 854.03 лв. - главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2017г. до окончателното й изплащане, като отхвърлил този иск за разликата до пълния предявен размер 1 345.25 лв., както и дължи сумата 102 лв. - мораторна лихва за периода 15.09.2014г. - 10.04.2017г., като отхвърлил иска за лихви за разликата до пълния предявен размер от 226.73 лв. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата 49.53 лв. – разноски за заповедното производство, и сумата 414.43 лв. – разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от исковете. Решението е постановено при участието на „М.Е.“ ООД, като трето лице помагач на ищеца.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го обжалва в частите, с които исковете са отхвърлени за разликите до пълните им предявени размери, с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При постановяване на решението си СРС неправилно не кредитирал изцяло заключението на изготвената съдебно-техническа експертиза. Представените и приети по делото доказателства, както и тези, които вещото лице взело предвид при изготвяне на експертизата си, по съществото си били частни документи. Разпоредбите на ГПК и чл. 55 ТЗ установявали едно изключение от това правило – редовно водените книги на търговеца могат да служат като доказателство в негова полза, като следва да бъдат ценени от съда с оглед всички доказателства по делото. Вещите лица базирали заключението си на проверка на всички налични и относими документи, извършвали проверка дали оспорените документи отговарят на действителното фактическо положение. Съгласно чл. 155, ал. 1 ЗЕ, за процесния период от ищцовото дружество били начислявани суми за ТЕ по прогнозни месечни вноски, като след края на отоплителния сезон били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дялово разпределение на ТЕ в сградата на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота на ответника били изготвени изравнителни сметки, видно от които било, както и от заключението на съдебно-технвическата експертиза, че потребелението на топла вода било определено по показанията на водомер за топла вода, независимо какво потребление е заявено от потребителя. Видно от заключението било, че сумите за ТЕ били начислявани по действителен разход, като СРС следвало да кредитира изцяло документацията по делото и тази предоставена му от третото лице помагач и ищеца. Още повече че СРС счел потреблението да е по отношение на двама, а не на реалните трима потребители. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваните части и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна Н.М.Н. не е депозирала отговор на жалбата по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението.

Третото лице помагач на ищеца – „М.Е.“ ООД, не взема становище по жалбата.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира следното:

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни искове - с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 1 345.25 лв. - главница, начислена за периода 01.05.2014г. - 30.04.2016г., от които 1 304.03 лв. – цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „***** ********, аб. № 282683, и 41.22 лв. - сума за дялово разпределение на топлинна енергия, и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 226.73 лв., представляваща лихва за забава за периода 15.09.2014г. - 10.04.2017г., включваща 218.04 лв. - лихва върху главницата за доставена топлинна енергия, и 8.69 лв. - лихва върху главницата за дялово разпределение. Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК - 16.05.2017г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 30618/2017г. на СРС, 76 състав.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. С оглед оплакванията в жалбата решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

За да уважи частично предявените искове районният съд е основал изводите си изцяло на приетата по делото и неоспорена от страните комплексна съдебна експертиза – част техническа и част счетоводна, съгласно заключението по която стойността на реално потребената топлинна енергия в процесниа имот за процесния период възлиза на 812.81 лв., за дялово разпределение – 41.22 лв.; лихвите за забава върху главницата за топлинна енергия, изчислени съобразно действалите в периода Общи условия, в сила от 12.03.2014г., възлизат на 93.31 лв. – върху главницата за топлинна енергия, и на 8.96 лв. – върху главницата за дялово разпределение. Видно от част техническа на експертизата е, че в процесния период е извършван реален отчет на водомера в имота, и именно за реално потребените количества топла вода е дадено заключението.

При тези мотиви на първоинстанционния съд очевидно е, че въззивната жалба не съдържа нито един довод във връзка с правилността на изводите в атакуваното решение. Районният съд е кредитирал изцяло заключението на комплексната експертиза; не е обсъждал никакви счетоводни документи на ищеца, нито въпроса за доказателствената им стойност; не е приемал по отношение потреблението на топла вода в имота нещо различно от установеното от експертизата реално потребление, нито е определял дължимите суми на база брой потребители.

В този смисъл жалбата е бланкетна - в нея не са релевирани никакви конкретни оплаквания за неправилност на изводите на районния съд. Наведени са доводи за неправилност, нямащи никаква връзка с мотивите на СРС за частично отхвърляне на исковете, както и напълно неотносими към установената по делото фактическа обстановка. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, поради което и съобразно чл. 269 ГПК няма правомощието да провери правилността на решението, а следва да го потвърди на основание чл. 171, ал. 1 и чл. 172 ГПК.

При този изход, разноски на въззивника не се следват, а от въззиваемата не се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 354743 от 07.03.2018г., постановено по гр.д. № 40516/2017г. на Софийски районен съд, 76 състав в обжалваните отхвърлителни части.

Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „М.Е.“ ООД, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   ЧЛЕНОВЕ:  1.                     

 

 

 

 

                                                                                             2.