Р Е Ш Е
Н И Е
№184
гр. Несебър, 22.10.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, шести състав в публично заседание на трети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр. д. № 710 по описа на Районен съд Несебър
за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е за
съдебна делба във фазата по извършването й.
С влязло в сила Решение № 167 от
31.10.2016г., постановено по делото,
е допусната съдебна делба между
съсобствениците К.П.А., Т.П.Г. и С.П.З., на североизточен близнак от изградената двуетажна жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр.
Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда
с идентификатор № ******** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Несебър, разположена в поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Несебър, представляващ преддверие и навес над външна чешма, неразделна част от
североизточния близнак, при следните дялове: за К.П.А. – 1/3 ид.ч.,
за Т.П.Г. - 1/3 ид.ч. и за С.П.З. –
1/3 идеална част.
Съделителят К.А., чрез процесуалния си
представител, отправя искане допуснатият до делба имот да се възложи в негов
дял. Моли да бъдат уважени отправените от него претенции по сметки. Сочи, че
имотът е неподеляем на три дяла, а в процеса е доказано, че той винаги е живял
и живее в имота, поради което са налице основанията да му бъде възложен. Намира
за безспорно установено, че със свои средства е извършил многобройни подобрения
в имота. Извършва анализ на доказателствата в тази връзка. Акцентира върху
обстоятелството, че вещото лице е установило повишаване на стойността на имота
със 131 591 лв. Поради тази причина счита, че претенциите му по сметки са
доказани изцяло и по размер. Оспорва предявените от другите съделителки
претенции с довода, че не им е отказвал достъп до имота. Моли искането на С.З.
за възлагане на имота да бъде оставено без уважение, тъй като същата живее в
София. До съда се отправя искане делбеният имот да бъде възложен на А., Т.Г. и С.З.
да бъда осъдени да заплатят на А. по 60 000 лв. – припадаща се част от
увеличената стойност на делбения имот и да бъдат отхвърлени претенциите по
сметки, предявени от останалите две съделителки срещу него.
Съделителят С.З., чрез процесуалния си представител, заема становище, че имотът
следва да бъде изнесен на публична продан. Счита, че не са налице изискванията
на чл. 349, ал. 2 ГПК за възлагане
имота на К.А.. Моли претенцията й по чл. 344, ал. 2 ГПК да бъде уважена, а претенциите по сметки на К.А. – отхвърлени.
Отправя искане в частта относно извършването на делбата делото да се внесе
отново в открито съдебно заседание и да се проведе процедура по чл. 203 ГПК,
тъй като има само две заявени искания за получаване на
дял от имота. Ако искането не бъде уважено претендира изнасянето на имота на публична продан при цена, посочена от вещото лице Щ..
Развива съображения в насока, че предпооставките по чл. 349, ал. 2 ГПК не са
налице по отношение на съделителя А.. Сочи, че отправената спрямо нея претенция
по сметки от А. е погасена по давност. Евентуално развива съображения и за
несъстоятелност и необоснованост на претенцията. Навежда, че не са представени
никакви писмени доказателства за извършен ремонт. Твърди, че нищо не е налагало
смяна на старата дограма в имота и същата е самоволно
подменена от А.. Излага, че изграждането на нова баня
е незаконно и без знанието й. Оспорва се полагането на улуци и водосточни
тръби, тъй като няма такъв проект за къщата. Сочи се, че боядисването не
представлява подобрение. Изграждането на външна лятна кухня се атакува като
извършено без знаението на С.З.. Твърди се, че никой
не е карал К.А. да подменя външната
дървена облицовка. Сочи се, че е налице незаконно преустройство на стаите в
къщата. Оспорват се твърденията на А., че къщата била в лошо състояние. Оспорва
се твърдението, че А. канил
сестра си С.З. да участва в
ремонта. Сочи се, че покривът не е бил повреден. Поддържа се направеното
възражение за прихващане. Развиват се съображения, че следва да се съобрази
заключението на вещото лице Щ., включително с уточнението от съдебното заседание,
че стойността на ремонта, извършен от А., е в размер
на 52 557 лв. Твърди се, че ремонтът е извършен през 2009г. Оспорва се
твърдението, че сградата е строена от каратавана на
първия етаж, като се твърди, че е направен само покривът. Сочи се, че дори съдът да приеме А. за подобрител, той е недобросъвестен
такъв и няма право на печалба. Развиват се съображения за основателната на претенцията на З. по чл. 344, ал. 2 ГПК. Претендира се за
присъждането на разноски.
Съделителят Т.Г., моли делото да приключи
колкото е възможно по-скоро.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и след като обсъди събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Съсобствеността във
втората фаза на делбеното производство се прекратява по един от посочените в
ГПК способи: посредством теглене на жребие, чрез разпределение на имотите по
реда на чл. 353 ГПК, чрез възлагане по реда на чл. 349 от ГПК или чрез изнасяне
на имотите на публична продан, като основни критерии за избора на способ са
дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите, доколко
стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на
съделителите, както и квотите, които притежава всеки един от съделителите. Съгласно
разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ЗН, всеки от съделителите може да поиска своя дял
в натура, доколкото това е възможно. Тази разпоредба отразява основния принцип
в производството по извършване на делбата, според който съдът следва да извърши
делбата, като осигури получаването на реален дял от всеки съсобственик.
Съсобственикът може да получи реален дял, когато делбеният имот е реално
поделяем, или когато той може да се постави в дял. Когато тези възможности
съществуват, и с оглед на посочения принцип по чл. 69, ал. 2 ЗН, съдът не
следва да извършва делбата с изнасяне на имота на публична продан.
Съдът счита, че в
случая до делба е допуснат имот, който е неподеляем. Това обстоятелство се
установява от заключението на двете съдебно-технически експертизи, касаещи
поделяемостта (на л. 645 – л. 653 от делото и л. 675 – л. 682 от делото). От
първото заключение (на вещото лице М.) се установява, че за обособяване на
самостоятелни обекти на всеки от етажите е необходимо да се извърши
преустройство на втория етаж – за обособяването на санитарен възел. Установява
се, че това преустройство би довело до съществено увеличаване на постоянните и
полезните натоварвания върху носещата конструкция на цялата сграда. Направен е
извод, че при възраст на сградата от 87 години този вариант е твърде рискован и
неприемлив. Даден е краен извод, че допуснатите до делба имоти са неподеляеми.
Вещото лице Щ. е направило сходен извод, като в съдебно заседание е уточнило,
че наличието на два етажа принципно позволява обособяването на два дяла – на
всеки от етажите по един, но къщата не може да се раздели на повече от два
дяла. При тези данни, които са в насока, че допуснатите до делба имоти могат да
се разделят най-много на два дяла (и то с уточненията, направени от вещото лице
М.), съдът достигна до извод, че тези имоти са неподеляеми за целите на
настоящото производство. Това е така, тъй като посочените по-горе принципи в
производството по съдебна делба изискват всеки от съделителите да получи в
натура реален дял от имота. В случая съделителите са трима, а имотите могат да
се разделят най-много на два дяла, поради което дори и при обособяване на
отделни дялове на всеки от етажите не би било възможно всеки от съделителите да
получи дял от съсобствеността в натура. Поради тази причина е било и
безпредметно да се провежда производство по чл. 203 ЗУТ, а искането на съделителката З. в тази насока е отхвърлено. Не е налице
съгласие двама от тримата съделители да получат общ дял, поради което е било
безпредметно разделянето на имота на два отделни дяла. Сходните изводи на двете
вещи лица относно поделяемостта на имота се кредитират в пълнота от съда и
водят до направените по-горе изводи. Не може да се приеме и тезата на З., че
след като двама от съделителите искат дял в натура, а третият желае да получи
дела си в пари, то следва да се проведе процедура за поделяне на имота. В
правната теория и съдебната практика широко е застъпено разбирането, че е недопустимо при реалната делба,
извършвана чрез разпределение на допуснатите до делба имоти, някои от
съделителите да получат само пари, тъй като в този случай всъщност се извършва
продажба, което е недопустимо, освен в изрично предвидените от закона случаи
(чл. 349 ГПК) или при съдебната спогодба (ППВС 7-73). Допустимо е с оглед разпоредбата на чл. 69 ЗН имотите да бъдат поставяни в общ дял, обикновено на наследниците от едно
коляно, но и други съделители могат да получат имот в общ
дял, ако са изразили изрично съгласие за това. Групирането между съделителите
следва да стане с оглед броя на реално съществуващите като обособени имоти,
които могат да образуват самостоятелен дял, но само,
ако има изрично изразена воля за това. Т.е.
единствената възможност в настоящия случай е била двама от тримата съделители
да изразят изрична воля, че са съгласни да получат общ дял в натура и само при
такава ситуация е следвало да се пристъпи към процедура по чл. 203 ЗУТ.
Същевременно всеки от съделителите А. и З. изрично е
посочил, че иска самостоятелен дял, а съделителката Г.
– че иска само парично уравнение на дела си. Следователно разпределение по
предложения от С.З. начин изначално е било недопустимо с оглед становищата на
страните и поради тази причина съдът не е предприел действия по провеждане на
процедура по чл. 203 ЗУТ.
При това положение
единствените възможни способи за извършване на съдебната делба са чрез
възлагане по реда на чл. 349 от ГПК или чрез изнасяне на имота на публична
продан. В тази връзка съделителите З. и А. са
отправили искания за възлагане на имота по реда на чл. 349 ГПК, приети за
разглеждане в производството по съдебна делба с протоколно определение от 12.03.2018г.
На страните е указано да докажат наличието на предпоставките по чл. 349 ГПК за
възлагане на жилището, т.е., че в момента на откриване на наследството са
живели в имота и, че не притежават друго жилище.
Съдът прави
следните изводи по исканията за възлагане, направени от З. и А.:
Както е прието в т.
8 от Тълкувателно
решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1/2004 г., ОСГК, при съсобственост,
възникнала в резултат на повече от един юридически факт, възлагането по чл.
288, ал. З ГПК (аналогичен на чл.
349, ал. 2 ГПК от сега действащия ГПК) е недопустимо. Делбата
следва да се извърши с изнасяне неподеляемия жилищен имот на публична продан. С решението по първата фаза на
делбата е прието, че К.А., Т.П.Г. и С.П.З. са придобили по силата на Нотариален
акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност и наследство № ********.,
съставен на 23.07.1996г. от нотариус С.А. и по силата на наследствено
правоприемство от майка си З.Х.А., правото на собственост върху североизточен близнак от изградената
двуетажна жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда с идентификатор № ********
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Несебър. Видно от цитирания нотариален акт (на л. 9 от том I от делото) на 23.07.1996г. е
признато правото на собственост върху имота на З.А., К.А.Т.Г. и С.З..
Следователно тримата съделители в настоящото производство са придобили по
¼ идеална част от имота по силата на давностно владение и наследство.
Останалата 1/12 идеална част от правото на собственост върху имота всеки от тях
е придобил по наследство от майка си – З.А.. Т.е. безспорно съсобствеността е
възникнала на основание повече от един юридически факт – давност и наследство.
След като всеки от съделителите е придобил определена част от имота по давност,
това изключва приложението на чл. 349, ал. 2 ГПК – съобразно с цитираното
по-горе тълкувателно решение. Последващата практика на ВКС е в същата насока,
като пред върховната инстанция са поставяни подобни на настоящия казуси,
свързани с придобиване на идеални части от имоти по давност и наследство –
Определение № 1041 от 17.11.2011г. по гр.д. № 852/2011г. по описа на II гр.о на ВКС, Решение № 83 от
10.04.2012г. по гр.д. № 739/2011г. по описа на II гр. о. на ВКС и др.
С оглед изложеното
по-горе претенциите за възлагане и на двамата съделители не следва да се
уважават. Впрочем претенциите за възлагане не следва да се уважават и поради
обстоятелството, че съделителите не са доказали наличието на предпоставките за
това. Според т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. на ВКС по
гр. д. № 1/2004 г., ОСГК право на възлагане
по чл. 288, ал. З ГПК (сега чл. 349, ал.
2 ГПК) на
сънаследствен неподеляем жилищен имот има само съделителят наследник, който е
живял в сънаследствения имот при откриване на наследството и не притежава друго
жилище към момента на извършване на делбата. В същата точка е разяснено, че изискването "да е живял в
него" предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево
отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването
му по предназначение. Доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият
съделител е живял в имота, е свързано с установяване на различни конкретни за
случая обстоятелства. То следва да е пряко и пълно като изводът на съда не може
да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес. В тази връзка съделителката С.З. изобщо не твърди към момента на смъртта
на майка си (на 09.09.2000г. видно от удостоверение за наследници на л. 6 от
том I от делото) да е живяла в делбения
имот. В такава насока са и показанията на нейния съпруг (разпитан като свидетел
по делото), който в показанията си сочи, че към момента на смъртта на майка й съделителката З. ***. Ето защо по отношение на съделителката З. са събрани безспорни доказателства, че не
е живяла в имота към момента на смъртта на наследодателката на страните по
делото. Поради тази причина и на това основание имотът няма как да й бъде
възложен по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК.
Съдът намира, че и съделителят А. не е доказал да е живял в имота към
09.09.2000г., т.е. да го е пребивавал трайно и продължително и фактически да е
съжителствал с починалата З.А., живееща в имота към този момент. Както се
посочи представеното удостоверение за постоянен адрес (на л. 272 от том I от делото) не е достатъчно да
докаже продължителното пребиваване по чл. 349, ал. 2 ГПК). В тази връзка от съделителя А. са ангажирани и свидетелски показания. От
показанията на св. Щ. се установява, че в определен период от време А. живял
със съпругата си на ул. „К.” № 6, а през 2000г. се преместил да живее в к. к.
„Слънчев бряг” в хотел – поради ремонт на делбения имот, находящ се на „К.” №
10. Т.е. установява се, че А. е имал семейство, с което пребивавал на друг
адрес, а освен това към 2000г. не е пребивавал трайно в делбения имот. Впрочем
този свидетел твърди, че К.А. е живял в делбения имот, но обосновава тези твърдения
с факта, че виждал А. да излиза оттам. Към 2000г. А. е бил собственик на
идеална част от имота, поради което обстоятелството, че е посещавал имота и е
излизал от него, не е достатъчно, за да установи трайно и продължително
пребиваване. От показанията на св. А.също се установява, че след 1996г. съделителят А. *** и си живеел там с жена си и децата. През
определени вечери А. ***. Ето защо и от показанията на този ангажиран от съделителя А. свидетел се установява по-скоро, че към
2000г. той е бил напуснал имота на ул. „К.” № 10 и посещенията му там са били
инцидентни, а не свързани с трайно пребиваване. В същата насока са и
показанията на св. З.. Макар същите да следва да се преценяват внимателно от
съда, тъй като е съпруг на страна по делото (С.З.), то съблюдавайки чл. 172 ГПК
съдът достигна до извод, че показанията на св. З. съответстват на посоченото от
свидетелите А.и Щ.. От показанията на този свидетел се потвърждава, че около
1995г. – 1996г. К.А. се пренесъл в собствен дом със съпругата си – в гр.
Несебър, ул. „К.” № 6. С оглед изложеното съдът приема, че събраните по делото
доказателства не доказват към момента на смъртта на З.А. съделителят
А. да е установил трайно фактическо състояние, изразяващо се в продължително във времево отношение установяване и
пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Следователно и на това
основание претенцията му по чл. 349, ал. 2 ГПК е неоснователна.
При горните изводи
не следва да се коментират възраженията на С.З., че А. е притежавал собственост
върху имоти, която прехвърлил. Това е така, тъй като не са налице другите
предпоставки за възлагане. За пълнота на изложението следва да се посочи, че
съгласно трайната съдебна практика (вкл. и цитираното тълкувателно решение)
условието е съделителят да не притежава имот към момента на извършване на
делбата, поради което предходни прехвърлителни сделки нямат отношение към казуса.
След като съдът
достигна до извод, че единствените възможни способи за извършване на делбата са
чрез възлагане по реда на чл. 349 от ГПК или чрез изнасяне на имота на публична
продан и след като по делото не се установи наличието на предпоставките по чл.
349 ГПК по отношение на съделителите А. и З., то
единственият възможен начин за извършване на делбата е чрез изнасяне на имота
на публична продан.
По пазарните оценки
на вещите, по отношение на които следва да се извърши делба:
По делото са допуснати и
приети две различни заключения на съдебно-оценителски експертизи. Според
заключението на вещото лице М. справедливата стойност на допуснатите до делба
имоти е в размер на 301 400 лева. (видно от заключението на л. 651 от делото). Относно дадената
от вещото лице стойност на делбените имоти от процесуалния
представител на С. Здраввчева е направено оспорване,
че използваният за оценка от вещото лице метод на
приходната стойност следва да се допълни, като се съобрази годината на
построяване на сградата – 1968г. В тази връзка вещото лице Щ. е използвало като година на построяване на
сградата 1968г. и е достигнало до извод, че стойността
на имота е в размер на 418 901 лв. Съдът кредитира това заключение като
пълно, обективно и безпристрастно. Както се установява от разпита на вещото
лице, същото е приело дата на построяване на къщата 1968г. след извършване на
справка в Института по културни наследства, според която проектът за тази къща е изготвен през 1964г. и през тази година тя е
обявена за паметник на културата. Т.е. именно към 1968г. имотът е приведен във
вид, отговарящ на изискванията за паметник на културата. Тези изводи на вещото
лице се потвърждават и от обясненията на съделителката Г., а и от показанията на св. З.. Ето защо
става въпрос за дата на реновиране на имота – 1968г., която се потвърждава от
заключение на вещо лице, показания на свидетел и
обяснения на страна по делото. Поради тази причина възраженията на
процесуалните представители на съделителя А., че експертизата приема 1968г.
като година на ремонта само
въз основа на твърденията на съделителката
З., са неоснователни. Съдът кредитира експертизата на вещото
лице Щ. и приема, че към момента справедливата пазарна стойност на допуснатите
до делба имоти е в размер на 418 901 лв. Впрочем следва да се обърне
внимание и на обстоятелството, че единствената практическа стойност на
оценката, която се възприема от съда в настоящото производство, е във връзка с
дължимите от страните държавни такси. Това е така с
оглед способа на ликвидиране на съсобствеността, а именно – чрез изнасяне
имотите на публична продан. По арг. от чл. 485, ал. 1 ГПК при осъществяването на публичната продан
задължително ще се извърши нова оценка на имотите, която ще е от значение за
началната цена, от която да започне наддаването – арг. от чл. 485, ал. 4 ГПК.
Т.е. при всички случаи ще се изготвят и нови актуални оценки на имотите, които
на практика ще определят отправната точка при публичната продан, а заплатената
при публичната продажба цена ще определи и стойността на дяловете на всяка от страните. Върховната инстанция също е имала повод
многократно да се произнася в насока, че при изнасяне на имотите на публична продан, оценката им не е съществен елемент от
ликвидирането на съсобствеността. Такова произнасяне имплицитно се съдържа в
диспозитивите на актовете на ВКС за изнасяне на публична
продан на имоти, където конкретна оценка не е вписана, а отразено единствено,
че след извършване на публичната продан сумите, получени от същата, следва да
се разпределят между съделителите, съобразно квотите, при които е допусната
делбата на имота – напр. Решение № 145 от 11.07.2013г. по гр.д. № 1986/2013г.
по описа на II гр. о. на ВКС, Решение № 216 от 08.11.2013г. по гр.д. № 2131/2013г. по
описа на II гр. о. на ВКС, Решение
№ 69 от 06.07.2015г. по гр.д. № 184/2015г. по описа на II гр. о. на ВКС, Решение № 165 от 31.05.2012г. по гр.д. №
900/2011г. по описа на II гр. о. на ВКС, Решение №
122 от 05.01.2018г. по гр.д. № 4962/2016г. по описа на
II гр. о. на ВКС, Решение
№ 97 от 10.07.2018г. по гр.д. № 3845/2017г. по описа на I гр. о. на ВКС и др.
Нещо повече - в константната съдебна практика на ВКС
(Определение №
410 от 12.06.2015. г. на ВКС по ч. гр. д. № 2888/2015 г., IV г. о., ГК, Определение № 497 от 30.06.2014
г. на ВКС по ч. гр. д. № 1762/2014 г., III г. о., ГК, Определение № 507 от
20.12.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 473/2010 г., II г. о., ГК, Определение № 383 от
05.06.2014г. по ч.гр.д. № 3113/2014г. на III гр. о. на ВКС) е прието, че посочването на първоначална
пазарна цена на делбения имот, който се изнася на публична
продан не е елемент от диспозитива на решението на по чл. 348 ГПК и доколкото
същата е посочена има значение единствено за определяне стойността на дяловете
предвид необходимостта от определяне на дължимата държавна такса.
По предявените претенции по сметки от К.А.:
Претенциите по сметки от този съделител са предявени
с молба (на л. 262, том I от делото), депозирана в първото открито съдебно заседание във втората
фаза на съдебната делба – на 12.03.2018г. С определение от същата дата на
страните е дадена възможност да заемат становище по претенциите по сметки, като
с протоколно определение от 14.05.2018г. всички претенции по сметки (вкл. и на К.А.)
са приети за съвместно разглеждане – чрез докладването им от съда и
разпределяне на доказателствена тежест по тях. Претенцията на К.А. е
квалифицирана като такава по чл. 30, ал. 3 от ЗС, като му е указано, че следва
да докаже, че е извършил описаните от него ремонтни дейности, че те са
увеличили полезните качества на имота, че е извършил разходи, които са на
по-висока стойност от неговия дял в общата вещ, размера на претенцията си,
сумата на направените подобрения и сумата, с която се е увеличила стойността на
имота, както и датата на осъществяване на разноските.
Както е посочено и в изготвения доклад от съделителката С.З. е направено възражение за погасяване по
давност на претенциите по сметки, отправени от К.А. спрямо нея, поради което на
първо място следва да бъде разгледано именно това възражение.
Във връзка с претенцията по сметки на К.А. следва
да се имат предвид определени разяснения, наложени в съдебната практика на ВС и
ВКС, които имат пряко отношение и към възражението за погасяването на вземането
по давност. С Тълкувателно решение № 85 от 2.XII.1968 г. по
гр. д. № 149/68 г., ОСГК е прието, че държателят на недвижим имот,
който е извършил подобрения в него, не може да се ползува от разпоредбите на
чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от
имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях,
а при липса на договор - съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и
правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване
- за подобренията. Това
разбиране е доразвито с Постановление
№ 6 от 27.XII.1974 г. по гр. д. № 9/74 г., Пленум на ВС, според т. 4 и
т. 5 от което, при наличието
на договор или друг юридически акт, с който се отстъпва държане, съдилищата са
длъжни да проверяват дали този, който претендира заплащане на извършени
подобрения, не е владял за себе си въпреки правоотношението, което е
създадено с юридически акт. Ако съсобственикът не е
владелец на частите на останалите съсобственици, отношенията му с тях за
подобренията се уреждат съгласно чл. 30, ал. 3 ЗС. При възражение на
съсобственика, че е владял частите на останалите съсобственици, съдът е длъжен
да изследва дали то е основателно. В новата практика на върховната инстанция (напр. Решение № 191 от 29.10.2014г.
по гр.д. № 2299/2014г. по описа на I гр. о. на ВКС) е прието, че по отношение правата
на съсобственика извършил подобренията, намира приложение чл. 30, ал. 3 ЗС, ако
те са извършени със съгласието на останалите съсобственици. Ако са извършени
без съгласието на останалите съсобственици, отношенията следва да се уредят по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД, като в такъв случай се присъжда
по-ниската стойност измежду увеличената стойност на имота и разходите за
подобренията – Решение № 743 от 11.01.2011г. по гр.д. № 1811/2009г. по описа на
III гр. о на ВКС. От извършения преглед на съдебната практика могат да се
изведат основните положения при исковете, свързани с присъждането на суми за
извършени в съсобствената вещ ремонтни дейности. На
първо място от съществено значение е качеството на съсобственика, извършил
съответните дейности – владелец или държател на идеалната
част на другия съсобственик. На следващо място необходимо е да се
прецени дали дейностите са извършени със съгласието на останалите
съсобственици. От значение е дали отношенията между страните се уреждат от договор или на извъндоговорно основание. Нужно е да се
направи разграничение между необходимите и полезните разноски, независимо от
дадената от ищеца квалификация. По отношение на стойността – необходимите
разноски винаги се остойностяват по действително заплатените цени за
съответните разходи. Същото важи и за полезните – в случай, че
са направени от държател, освен в хипотезата на чл. 60, вр.чл. 61, ал. 2 ЗЗД когато може да се присъди увеличената стойност на имота, но само ако тя е
по-малка от вложените разходи за подобренията, тъй като в този случай
отговорността е ограничена до размера на обогатяването. В посочените случаи
давността започва да тече от момента на извършването на разходите от подобрителя
– държател на идеалните части на останалите
съсобственици.
В
светлината на настоящия казус посочените изводи, наложени в съдебната практика,
намират следното отражение:
Видно
от изричната молба, с която са предявени претенциите на К.А. срещу останалите съделители (на л. 262 – л. 263, том I от делото), неговите твърдения са, че е извършил
подобрения в имота, като канил сестрите си многократно да извършат съвместен
ремонт, но те отказали. Следователно на първо място съделителят
А. изобщо не твърди, че е
владял като свои частите на останалите
съсобственици. По делото липсва спор, че К.А.
е бил единствено държател на частите на останалите съделители в процесния имот.
Това се потвърждава и от твърденията му, че искал съдействие от сестрите си за
извършване на необходимите ремонти, но не получил такова. Налага се извод, че
ремонтните дейности са извършени без съгласието на останалите съделители, които
също излагат твърдения в тази насока. В тази насока са и показанията на св. З.,
които като съвпадащи с твърденията на страните се кредитират от съда.
Следователно съдът приема за безспорно по делото, че подобренията от К.А. са
извършени от него като държател на съсобствения имот, без съгласието на
останалите съсобственици. Няма спор също така, че подобренията са извършени
през 2011г., като в тази насока са както твърденията на А., така и показанията
на водените от него свидетели, участници в ремонтите – Р.и А..
При тези изводи съдът на първо място намира, че възражението за давност
от ответницата З. е направено в предвидените за това
срокове, тъй като в производството във втората фаза на делбата претенциите по
сметки се заявяват в първото заседание от втората фаза (арг. от чл. 346 ГПК).
След заявяването им на другата страна следва да се даде срок за становище по
тях, в който срок тя може да релевира възраженията си, вкл. и за погасяване на
претенцията по давност. В случая възражението е
направено както непосредствено след предяването на претенцията в същото съдебно
заседание, така и в дадения от съда изричен срок за вземане на становище по нея. В същото време, както беше посочено по-горе, в
случаите когато подобренията са направени от държател, погасителната петгодишна
давност по смисъла на чл. 110 ЗЗД започва да тече от деня, в който съответните
разходи са осъществени. Това е така, тъй като подобрителят е извършил
ремонтните дейности с ясното съзнание, че е държател (а не владелец) на
идеалната част на другия съсобственик. Поради тази причина изискуемостта на вземането
е настъпила с осъществяването на разходите. Не е било необходимо прекъсване на
владението, за да започне да тече давност, доколкото
ищецът изобщо не е бил владелец, а държател на идеалната част на другия
съсобственик. В практиката на върховната инстанция е прието, че когато дадено
лице е държател на съсобствената вещ давност тече и по време
на производството по съдебна делба – Решение № 394 от 18.10.2012г. по
гр.д. № 111/2012г. по описа на I гр. о. Ето защо давността за извършените през
2011г. подобрения е изтекла през 2016г. Това е така, тъй като самият съделител А. не твърди да е осъществил разходите в друг
момент, различен от момента на подобренията, а освен това показанията на
свидетелите, участвали в ремонтите, са в насока, че възнагражденията им били
заплащани от А. по време на ремонта. Претенцията по сметки е предявена за пръв
път в съдебно заседание на 12.03.2018г. През този
период не е имало обективни пречки давността да тече, поради което възражението
на С.З. е основателно и само на това основание искането, насочено срещу нея, за присъждане на сумата
от 60 000 лв. следва да бъде отхвърлено. При това положение не следва да
се разглежда възражението за прихващане, отправено от С.З.. Предявеният срещу
нея иск е неоснователен на друго основание и не е необходимо да се извършва
преценка дали е неоснователен поради погасяването му с вземане
на З. срещу А..
От своя страна съделителката Т.Г. не е направила
възражение за погасяване на претенцията на К.А. по давност, а в своето становище (на л. 287 – л. 288 от том I от делото) е наблегнала на обстоятелството, че той е бил държател на нейната идеална част от имота и
ремонтите са извършени без съгласието й. Ето защо претенцията срещу нея,
отправена от К.А., следва да бъде разгледана, тъй като давността не се прилага
служебно (арг. от чл. 120 ЗЗД). Действително по делото се установява, че А. е
действал без съгласието на Г. и като държател на нейната идеална част от вещта.
Това обаче не води автоматично до извод, че претенцията му е неоснователна. С
оглед постановките на съдебната практика, обсъдени по-горе, ако подобренията са извършени без съгласието на останалите
съсобственици, отношенията следва да се уредят по реда на чл. 61, ал. 2 ЗЗД,
като в такъв случай се присъжда по-ниската стойност измежду увеличената
стойност на имота и разходите за подобренията. В тази връзка на първо място
съдът приема за доказано по делото, че съделителят А. е извършил подобрения в
съсобствената вещ през 2011г. Това се установява на
първо място от показанията на свидетелите Р.и А.. От
техните показания се установява, че в къщата са правени покривът, стени,
укрепване на греди, тераси, външно, дюшемета, ламинати, мокети, тавани,
обшивки, плочки в баните, баня. От заключението на
вещото лице Щ. по съдебно-техническата експертиза също се установява, че
североизточният близнак (допуснат до делба) е видимо добре поддържан, докато
фасадата на другия близнак се нуждае от саниране. Вещото
лице е взело предвид, че е направена изцяло нова
конструкция на втория етаж и покрива и са извършени нови строително-монтажни
работи на първи и втори етаж. В подобна насока са и описаните
в молбата за предяване на претенции по сметки строителни работи (подмяна на дограма,
нови настилки на всички подове, изграждане на нова баня с тоалента и ремонт на
съществуващата, нова конструкция на покрива, нови керемиди, поставяне на улуци
и водосточни тръби, боядисване на стени и тавани, изграждане на външна лятна
кухня с навес, цялостна подмяна на външната дървена облицовка на
сградата). Тези ремонтни дейности отговарят и на изнесеното от показанията на свидетелите А.и Р.., които са непосредствени участници в ремонтите. Вещото лице е
достигнало до извод, че стойността на тези подобрения
е от 57 557 лв. При дадено в съдебно заседание уточнение, вещото лице е посочило, че ако външните
стени не са събаряни, то стойността на подобренията е с 5000 лв. по-ниска. Тъй като в предявените от съделителя А. претенции по сметки не се твърди да са
събаряни външни стени, а и свидетелят Р.в показанията си изрично сочи, че външно не са събаряни стени, тъй като
къщата е паметник на културата, съдът приема, че стойността на подобренията, с
направеното от вещото лице уточнение е от 52 557 лв. От своя страна експертът е дал
заключение, че стойността на имота преди извършване на подобренията е била от
287 310 лв., а след това 418 901 лв. В тази част
на заключението не се наблюдават противоречия, нито основаване на твърдения на
страна по делото. Впрочем и самото вещо лице сочи, че
част от изводите си по отношение на извършените ремонти е направило по твърденията на съделителя А.. Ето
защо съдът кредитира експертизата в тази й част като обективна, компетентна и
безпристрастна, като на практика конкретните възражения на процесуалните
представители на съделителя А. не касаят стойността
на подобренията.
На следващо място следва да се съобрази, че в практиката на върховната инстанция е прието, че
„подобрението” по смисъл на
Закона за собствеността е увеличаване на стойността на вещта, а необходимите
разноски са тези по запазване на субстанцията на вещта. Т.е. посочените разноски (с огледи изводите на вещото
лице за увеличена стойност на вещта) безспорно
представляват полезни такива. Наред с това от показанията на свидетелите Р.и А.и от заключението
на вещото лице се установява, че ремонтите са били продиктувани от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се е
целяло привеждане на вещта в състояние годно за нейното ползване по предназначение.
Налага се извод, че става въпрос за полезни разноски. Както се посочи на
възстановяване на държателя, действал без съгласието на останалите
съсобственици, подлежи по-ниската стойност измежду увеличената стойност на
имота и разходите за подобренията (арг. от чл. 61, ал. 2 ЗЗД). В случая по-ниска е стойността на разходите за подобрения и съдът
приема, че такива са осъществени в размер на 52 557 лв. След като ответницата
Г. притежава 1/3 идеална част от правото на собственост върху процесния имот,
то тя следва да бъде осъдена да заплати на К.А. сумата
от 17 519 лв. и претенцията му следва да бъде уважена до този размер, а до
пълния предявен размер от 60 000 лв. – отхвърлена.
По предявената претенция по сметки от Т.Г. срещу К.А.:
Претенцията е за сумата от 3000 лв. – обезщетение за
лишаване от ползването на процесния имот за периода 12.03.2016г. – 12.03.2018г. На основание чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е указал на Т.Г., че следва да
докаже, че съсобствения недвижим имот се е ползвал от К.А. в периода 12.03.2016г.
– 12.03.2018г. и, че е поискала от ответника писмено обезщетение за ползите, от
които е лишена. Следва да докаже и размера на претенцията си.
С Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012г. по тълк.
д. № 7/2012г. на ОСГК на ВКС е прието, че задължението за заплащане на
обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на
писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ.
Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е едностранно волеизявление за
заплащане на обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено
формата, но не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и
след получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от
този момент започва да тече срокът на общата петгодишна погасителна давност. С
Тълкувателно решение № 5/2014г. от 24.06.2016г. по тълкувателно дело № 5/2014г.
на ОСГК на ВКС е прието, че фактическият състав на претенцията по чл. 31, ал. 2
ЗС се е реализирал когато ищецът е отправил надлежна писмена покана за
обезщетение. В случая съделителката Г. е отправила
искане за обезщетение за минал период от време – за лишаването й от правото да
ползва имота, която е претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС и за доказване на
основателността й на първо място тя е следвало да докаже, че преди 12.03.2016г.
е поискала от К.А. писмено обезщетение за ползите, от които е лишена. От нейна
страна не се твърди и не се доказва преди 12.03.2016г. тя да е отправяла
писмена покана до К.А. да й заплаща обезщетение за ползите, от които е лишена.
Ето защо само на това основание претенция и по сметки е неоснователна и следва
да бъде отхвърлена.
По претенцията на С.З. срещу К.А. по чл. 344, ал. 2 ГПК:
В доказателствената тежест на С.З. е било да докаже,
че К.А. използва изцяло имота към настоящия момент, като
възпрепятства или ограничава ищцата да ползва общата вещ, съобразно правата й,
както и размера на претенцията си.
По делото не се
спори, а и ищецът А. още в исковата молба е посочил, че процесният имот се
ползва от него. В такава насока са и показанията на всички разпитани по делото
свидетели, а и твърденията на Т.Г. и С.З.. Основното възражение на К.А. за
неоснователност на претенцията се свежда до твърдение, че той не възпрепятства С.З.
да ползва имота и тя не го е търсила, за да иска достъп до имота. В тази връзка следва да се има
предвид, че обезщетението по смисъла на чл. 344, ал. 2 ГПК за лишаване от право
на съсобственик да ползва имота, произтича както от общия принцип за
недопускане на неоснователно обогатяване, така и от чл. 31, ал. 2 ЗС. На
практика искането по чл. 344, ал. 2 ГПК
представлява привременна мярка, приложима само в производството по съдебна
делба, която по фактически състав се припокрива с иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. В
такъв смисъл е напр. Решение № 87 от 10.03.2009г. на ВКС по гр. д. №
803/2008г., II г. о., ГК. Поради тази
причина настоящият съдебен състав счита, че всички постановки в съдебната
практика (вкл. и задължителните такива), свързани с материалните предпоставки
за основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, са приложими и за
претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК. С Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012г.,
постановено по тълк.д. № 7/2012г. по описа на ОСГК на ВКС, е прието, че лично
ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик,
което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата
вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В
мотивите на цитираното тълкувателно решение е прието, че претенцията по чл. 31,
ал. 2 от ЗС ще е основателна когато ползващия съсобственик или член на неговото
семейство продължава пряко и неспосредствено да си
служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои (лични
или на семейството си) потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик, той или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея,
не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа), ползващият
съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание (с договор за заем за
послужване) трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ. Това разбиране е намерило потвърждение и в последвалата практика на
върховната инстанция – напр. Решение № 74 от 1.07.2015 г. на ВКС по гр. д. №
4695/2014 г., II г. о., ГК.
В случая безспорно вещта се
ползва пряко от К.А., като това са и неговите твърдения. Наред с това от
показанията на свидетелите Р.и А.се установява, че докато са участвали в
извършването на ремонт на имота през 2011г. сестрите на А. не са идвали в
къщата, те не са ги познавали и не са знаели, че имотът е съсобствен. Т.е. от
тези доказателствени източници по косвен начин се установява, че К.А.
осъществява цялостна фактическа власт върху имота, без да предоставя такава на
останалите съсобственици. Тези доказателствени източници потвърждават показанията
на св. З. (които както съдът вече посочи трябва да се преценяват през призмата
на чл. 172 ГПК). От неговите показания се установява, че след ремонтите от
2011г. дъщеря му (дъщеря и на съделителката З.)
направила опит да посети имота, но ключът, който получила от майка си не бил
годен да отключи още външната врата на имота. Впоследствие на нея й бил
предоставен ключ от св. Щ., с който успяла да влезе в имота, да го огледа, а
впоследствие, при излизането си от имота, върнала ключа. Обясненията на съделителката Т.Г. също са в насока, че не притежава ключ
от имота и не може да влезе в него. Самият К.А. не отрича, че той държи ключа
от имота. Т.е. всички данни по делото са в насока, че в момента ключът от
процесния имот се държи от К.А., а съделителката С.З.
няма ключ от имота. Подобна ситуация е дадена изрично като пример в цитираното
вече Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012г., постановено по тълк.д. №
7/2012г. по описа на ОСГК на ВКС, според което недопускането на другите
собственици до имота се изразява в държане на ключ от имота, без такъв да се
притежава от останалите собственици. След като настоящият случай е точно такъв
съдът намира за неоснователни възраженията на А., че не е отказал достъп до
имота на своите сестри. В случая отказът за достъп се извежда от фактическото
положение, според което единствено той държи ключ на имота, без такъв да е
предоставен на останалите съсобственици. С подаването на молбата по чл. 344,
ал. 2 ГПК С.З. безспорно е изразила желанието си за достъп до имота, но въпреки
декларативно посоченото от К.А., че не я препятства да ползва имота, няма
доказателства от негова страна да й е предоставен ключ за него. Т.е.
обективното поведение на ответника продължава да е насочено към ползване на
цялата вещ.
Наред с това следва да се има предвид, че по делото безспорно се установява
наличието на конфликт между К.А. и С.З., като видно от показанията на св. З. те
не си говорят от 1996г. Ето защо на практика общото ползване на вещта е и обективно невъзможно
поради самото естество на отношенията между страните. Както се прие по-горе
имотът е и неподеляем, поради което няма как по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК да
се обособят за ползване отделни негови дялове, които да се предоставят на
отделните съделители. При това фактическо положение, след като имотът се ползва
от един съсобственик, то възможността за другия (в случая С.З.) е да получи
обезщетение за ползването.
Изложеното е достатъчно, за да се приеме, че
предявената претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК е доказана по основание. При това
положение спорен по делото остава въпросът за размера на обезщетението. В
съдебната практика и правната теория се е наложило разбиране, че размерът на
обезщетението по смисъла на чл. 344, ал. 2 ГПК се определя като част (равняваща
се на съответната квота в съсобствеността) от средния пазарен наем на общата
вещ. В този смисъл са напр. Решение № 416 от 20.01.2015 г.
на ВКС по гр. д. № 2198/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 133 от 4.07.2013 г.
на ВКС по гр. д. № 535/2012 г., IV г. о., ГК. В тази връзка съдът напълно
кредитира заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Щ.,
според което средната месечна наемна цена на процесния апартамент е 2073,50 лв.
От експертизата се установява, че оценката е направена като е взета предвид
различната възможна заетост на обекта през различните сезони. За всеки от
сезоните е определен възможният доход и по този начин е получен среден годишен
доход, от който е изчислен и средният пазарен месечен наем на вещта. Страните
не са имали въпроси във връзка с така установения от вещото лице наем, поради
което липсват и конкретни възражения срещу него. Съдът приема заключението на
вещото лице за обективно и безпристрастно, изготвено при съблюдаване
специфичния характер на имота. Следователно в полза на С.З., съобразно квотата
й в съсобствеността (от 1/3 идеална част) следва да се присъди обезщетение за
лишаване от ползване в размер от 691 лв. на месец, тъй като 1/3 от сумата
2073,50 лв. е в тези рамки.
Съдът намира за необходимо да отбележи, че макар по
делото да се установи лишаване от ползване и по отношение на С.З. и Т.Г.,
различният изход по предявените от всяка от тях претенции се дължи на различията
между самите претенции. Както се посочи съделителката
Т.Г. е предпочела да предяви претенция за лишаване от ползване за минало време,
която се квалифицира като такава по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС и задължителна
част от фактическия й състав е отправянето преди началото на периода на изрична
писмена покана до съсобственика, който ползва вещта. Претенцията на С.З. е за
бъдеще време, поради което отправянето на покана не е необходимо. Поради това
различие и поради обстоятелството, че не е доказано Т.Г. да е отправяла покана
за ползване на имота в периода 12.03.2016г. – 12.03.2018г. съдът прие нейната
претенция за недоказана.
По реда на чл.
344, ал. 2 ГПК съдът може да постанови какви суми ще следва да
бъдат заплащани между съделителите срещу ползването до приключване на делбеното
производство. Така определените суми уреждат отношенията им по повод ползването само по
време на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна
мярка. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, има действие и значение
само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка може да
бъде постановена само занапред и само до приключване на делбеното производство.
Следователно един от
съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми
срещу ползването на имота винаги само занапред,
т. е. от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК акт в
сила. В такъв смисъл е
напр. Определение №
1009 от 26.10.2010г. на ВКС по гр. д. № 666/2010г., II г. о., ГК. Ето защо претендираните суми
следва да бъдат присъдени за периода от влизане в сила на настоящото решение (с
характер на определение в частта по чл. 344, ал. 2 ГПК).
Относно
държавните такси:
На основание чл. 355 ГПК всеки от съделителите следва да заплати държавна
такса върху стойността на дела си от делбеното имущество. Съдът вече изложи
съображения, че приема определената от вещото лице обща пазарна стойност на
допуснатите до делба имоти в размер на 418 901 лв. Дяловете
на съделителите в съсобствеността са по 1/3 идеална част. Следователно по арг.
от чл. 8 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК всеки
от тях следва да заплати по 5585,35 лв. държавна такса.
Държавна такса следва да бъде
разпределена и по претенциите по сметки, съобразно отхвърлената, респ.
уважената част от тях. Както се посочи претенцията на Т.Г. за сумата от 3000
лв. следва да бъде отхвърлена, поради което тя следва да бъде осъдена да
заплати държавна такса в размер на 120 лв. Претенцията на К.А. срещу Т.Г.
следва да се уважи до сумата от 17 519 лв., поради което Г. следва да
заплати по сметка на съда и такса върху тази сума от 700,76 лв. Следователно
общата дължима от нея сума за държавни такси във връзка с претенциите по сметки
е от 820,76 лв. Претенцията на К.А. срещу С.З. следва да бъде отхвърлена
изцяло, а срещу Т.Г. – за разликата от 17 519 лв. до 60 000 лв. Т.е. общата стойност на отхвърлните
претенции е в размер на 102 481 лв., поради което
върху нея К.А. следва да бъде осъден да заплати
държавна такса от 4099,24 лв.
По разноските:
От К.А. и Т.Г. не са отправени искания за присъждане
на разноски в предвидените за това срокове, поради което такива не следва да им
се присъждат.
Искане за разноски е направено от С.З., като от
процесуалния й представител е представен и списък на разноските (на л. 684 от
делото). Видно от списъка се претендира присъждането на сумата от 2500 лв. –
разноски за един адвокат, сумата от 600 лв. – разноски за вещи лица и сумата от
50 лв. – разноски за документи. Във връзка с претенцията за разноски на първо
място следва да се вземе предвид специфичният характер на настоящото
производство. Според чл. 355 ГПК страните заплащат разноски съобразно
стойността на дяловете им. По присъединените искове в делбеното производство
разноските се определят по чл. 78. От анализа на тази разпоредба може да се направи
извод, че законодателят разграничава два вида разноски в рамките на делбеното
производство – такива, касаещи същинската делба на имотите, както и такива,
които се отнасят до съединените в делбеното производство искове. Няма спор, че
по присъединените искове в делбеното се заплащат всички видове разноски,
предвидени в чл. 78 ГПК (с оглед и изричното препращане на чл. 355 ГПК). В
първото изречение на чл. 355 ГПК се имат предвид разноските в процеса, извън
тези за заплатено адвокатско възнаграждение. До този извод може да се достигне
от текста на самата норма. Принципът е, че за да се избегне неоснователното
обогатяване всеки един от съсобствениците на имота (съделител) следва да
заплаща разноските по делото съобразно стойността на своя дял. Законодателят
изрично е предвидил, че всеки отговаря за разноските съобразно своя дял, поради
което по чл. 355, изр. 1 ГПК изобщо не подлежи на изследване въпросът кой е
станал причина за завеждане на делото. Адвокатското възнаграждение, което даден
съделител е заплатил няма как да се определи като „тежест”, свързана с вещта.
Това е личен разход на съответния съделител, който по своя субективна преценка
ангажира адвокатска помощ за защита на интересите си, свързани именно с неговия
дял от собствеността. Ето защо заплащането на адвокатско възнаграждение е
свързано единствено с дела на съсобственика, който го е заплатил и няма
основание другите собственици да поемат този разход. В чл. 355, изр. 1 ГПК е
уредено едно изключение от общите правила на чл. 78 ГПК, в които се включва
заплащане и на адвокатско възнаграждение. Това разрешение е и напълно логично,
доколкото производството по съдебна делба има специфичен характер и целта му е
общото имущество, притежавано от страните, да бъде поделено. При това положение
производството винаги приключва с краен акт, с който имуществото се поделя,
независимо от способа. Следователно не може да се посочи еднозначно в полза на
коя от страните е решено делото. Вярно е, че всяка от страните би могла да има
различни искания и предпочитания към даден способ за ликвидиране на
съсобствеността, но няма пречка в хода на процеса тези нейни искания и
предпочитания да се променят, поради което няма сигурен критерий, по който може
да се определи коя всъщност е страната „спечелила” делото. Това разбиране е
намерило отражение и в постановеното Определение № 335 от 01.07.2015г. по гр.д.
№ 2020/2015г. на I гр.о., според което правилата за присъждане
разноски по чл. 78 ГПК, които включват и възнаграждение за един адвокат,
намират приложение в делбеното производство само във връзка с предявени
претенции по сметки. Това следва от редакцията на нормата на чл. 355 ГПК и
направеното с нея препращане към чл. 78 ГПК. Налага се краен извод, че по реда
на чл. 355, изр. 1 ГПК разноските се дължат от една страна само ако е проявила
пасивност и не е внасяла необходимите депозити за събиране на доказателства –
експертизи, гласни доказателствени средства. При такава ситуация пасивната
страна следва да заплати част от тези разноски (съразмерно на дела си в
съсобствеността) на страната, която е заплатила и нейната част от разходите.
Съблюдавайки горните принципни положения, съдът
констатира, че от С.З. са внесени следните суми за възнаграждения за вещи лица
– 200 лв. (видно от квитанция на л. 84 от том I от делото) за съдебно-техническа експертиза от първата фаза на делбеното
производство, 13 лв. (видно от квитанция на л. 132 от том I от делото) – допълнителни разходи за тази
експертиза, 200 лв. (видно от квитанция на л. 169 от том I от делото) за допълнителна съдебно-техническа
експертиза в първата фаза на делбата, 159 лв. за допълнителни въпроси и
възнаграждение към същата експертиза (платежно нареждане на л. 208, том I от делото), 100 лв. (платежно нареждане на л.
343, том II от делото) за съдебно-техническа експертиза,
свързана с претенцията по чл. 344, ал. 2 ГПК и 350 лв. (платежно нареждане на
л. 664, том II от делото) за нова съдебно-техническа експертиза
във втората фаза на делбата. Съдът намира, че не подлежат на възстановяване
заплатените депозити за съдебно-техническа експертиза от първата фаза на
делбеното производство, допълнителни разходи за тази експертиза, допълнителна
съдебно-техническа експертиза в първата фаза на делбата, допълнителни въпроси и
възнаграждение към същата експертиза, нова съдебно-техническа експертиза във
втората фаза на делбата. Както се посочи по арг. от чл. 355, изр. 1 ГПК
разноските, които се отнасят до делбения имот, се дължат само ако са заплатени
и за дела на друг съделител, който е проявил пасивност. В случая допуснатите в
първата фаза на делбата експертизи са били свързани с искането й в делбената
маса да се включат и други имоти, прието за неоснователно с влязлото в сила
решение по първата фаза на делбата. Ето защо не става въпрос за разноски, които
се отнасят до допуснатите до делба имоти, за да бъдат възстановявани на съделителката З.. Що се отнася до повторната
съдебно-техническа експертиза във втората фаза на делбата, същата е допусната
единствено по инициатива на съделителката З. по
поставени от нея въпроси във връзка с делбените имоти. За първоначалната
експертиза, допусната от съда с определение от 18.01.2018г., няма данни С.З. да
е заплащала депозит. Ето защо и този разход не може да се приеме за такъв по
смисъла на чл. 355, изр. 1 ГПК. По делото е била приета задължителната
експертиза за поделяемост и оценка на имотите, за която разноски се дължат от
всички съделители, а последващата такава е направена изцяло по искане на съделителката З. във връзка с нейни конкретни въпроси,
поради което разноските за нея съобразно правилото на чл. 355, изр. 1 ГПК
следва да останат за този съделител. Налага се извод, че от заплатените от С.З.
депозити за вещи лица по арг. от чл. 355, изр. 2 ГПК следва да й бъде
възстановена сумата от 100 лв. – депозит, свързан с искането по чл. 344, ал. 2 ГПК, като тази сума следва да бъде възстановена по правилата на чл. 78 ГПК от
лицето, срещу което е било насочено това искане – К.А..
Във връзка с претенцията за присъждане на сумата
от 50 лв. – разноски за документи, следва да се има предвид, че по делото са
доказани следните разходи, направени от З. за документи: 10 лв. (платежно
нареждане на л. 130, том I от делото) за съдебни
удостоверения, свързани с допълнителните имоти, които е поискано да се включат
в делбената маса, 34 лв. (платежно нареждане на л. 136, том I от делото) за заверени преписи за вписване на
искането за включване на допълнителните имоти, 10 лв. (платежно нареждане на л.
209, том I от делото) за 2 бр. съдебни удостоверения. Всички
тези разходи касаят първата фаза на делбата и са направени във връзка с
приетото впоследствие за неоснователно искане на З. за включване в делбената
маса на други имоти. Ето защо за тях важи изложеното по-горе, че следва да
останат за сметка на съделителката така, както са направени и няма основание
другите съделители да бъдат осъдени да й ги заплатят.
По отношение на адвокатския хонорар по-горе вече
беше посочено, че такъв се дължи единствено във връзка с предявените претенции
по сметки по правилата на чл. 78 ГПК (освен цитираното определение в тази
насока е още Определение № 681 от 18.12.2015г. по ч.гр.д. № 5778/2015г. на III гр. о.). В случая на л. 275 от том I от делото е предоставен договор за правна защита
и съдействие, видно от който С.З. е заплатила на адвоката си сумата от 2500 лв.
В договора изрично е посочено, че сумата е заплатена за защита и
представителство по гр.д. № 710/2015г. на Районен съд Несебър – II фаза. С цитираното вече Определение № 335 от
01.07.2015г. по гр.д. № 2020/2015г. на I гр.о. е прието, че когато в договора за правна помощ не е посочено каква част от уговореното и
платено възнаграждение е за защита по иска за делба и каква за претенциите по
сметки, то следва да се приеме, че само една част от него е за претенциите по
сметки и единствено тази част (при благоприятен изход на спора) да се присъди
на лицето. При липсата на разграничение в договора единственият
обективен критерий, по който може да се разграничи каква част от сумата е
уговорена за извършване на делба (и като такава не следва да се възстановява по
арг. от чл. 355, изр. 1 ГПК) и каква част – за претенциите по сметки (и като
такава да се разпредели съобразно правилата по чл. 78 ГПК), е Наредба №
1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Това
практическо разбиране е намерило своето отражение и в практиката на върховната
инстанция – цитираното вече определение. По арг. от 7, ал. 4 вр. ал. 2, т. 4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
съдът прие, че интересът на представлявана страна следва да се определи от
данъчните оценки на допуснатите до делба имоти (общо 15 333,40 лв.).
Съблюдавайки този интерес и цитираните норми от Наредбата, съдът достигна до
извод, че минималното възнаграждение за втората фаза на делбата е в размер на 990
лв. Следователно възнаграждението за претенциите по сметки следва да бъде
определено в размер на 1510 лв. и след като предявените от К.А. срещу С.З.
претенции са отхвърлени изцяло, а тези от З. срещу А. – уважени изцяло, то по
правилата на чл. 78 ГПК А. следва да бъде осъден да заплати на З. и сумата от 1510
лв. – възнаграждение за един адвокат.
С оглед всичко изложено до тук съдът намира, че К.А.
следва да бъде осъден да заплати на С.З. сумата от 1610 лв. – разноски,
свързани с претенциите по сметки, от които 100 лв. – депозит за вещо лице и 1510
лв. – възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ИЗНАСЯ НА ПУБЛИЧНА ПРОДАН допуснатите
до делба недвижими имоти: североизточен близнак от изградената двуетажна
жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда с идентификатор № ********
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Несебър, представляващ преддверие и навес над външна чешма, неразделна част от североизточния близнак, с пазарна стойност 418 901 лв., като действителното получената
при публичната продан сума да се разпредели както
следва: 1/3 за К.П.А., ЕГН **********,***;
1/3 за Т.П.Г., ЕГН **********,*** и 1/3 за С.П.З., ЕГН **********,***18.
ОСЪЖДА Т.П.Г., ЕГН **********,***,
да заплати на К.П.А., ЕГН **********,***, на основание чл. 346 ГПК вр. чл. 30,
ал. 3 от ЗС вр. чл. 61, ал. 2 ЗЗД сумата от 17 519 лв., равняваща се на
дела на Т.П.Г. в съсобствеността, представляваща 1/3 част от стойността на извършените
подобрения в североизточен близнак от изградената двуетажна
жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда с идентификатор № ********
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Несебър, представляващ преддверие и навес над външна чешма, неразделна част от североизточния близнак, като ОТХВЪРЛЯ
иска до пълния предявен размер от 60
000 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявената във втората фаза на делбата от К.П.А., ЕГН **********,***, срещу С.П.З.,
ЕГН **********,***18, претенция по сметки за присъждане на сумата от
60 000 лв., равняваща се на дела на С.П.З. в съсобствеността,
представляваща 1/3 част от стойността на извършените
подобрения в североизточен близнак от изградената двуетажна
жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда с идентификатор № ********
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Несебър, представляващ преддверие и навес над външна чешма, неразделна част от североизточния близнак.
ОСЪЖДА К.П.А., ЕГН **********,***,
да заплаща на С.П.З., ЕГН **********,***18, на основание чл. 344, ал. 2 ГПК, сумата
от по 691 лв. месечно, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на 1/3 част от съсобствения недвижим имот
- североизточен близнак от изградената двуетажна
жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от жилищна сграда с идентификатор № ********
по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в
поземлен имот с идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. Несебър, представляващ преддверие и навес над външна чешма, неразделна част от североизточния близнак, считано от влизане в сила на
настоящия съдебен акт, до окончателното извършване на делбата.
ОТХВЪРЛЯ предявената
във втората фаза на делбата от Т.П.Г.,
ЕГН **********,***, срещу К.П.А., ЕГН **********,***, претенция по сметки с
правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за сумата от 3000 лв., представляваща
обезщетение за периода 12.03.2016г. – 12.03.2018г., за лишаване от ползване на съсобствените имоти: североизточен близнак от изградената двуетажна жилищна сграда в УПИ ****** по плана на гр. Несебър, на площ от 59 кв. м., представляващ към момента част от
жилищна сграда с идентификатор № ******** по кадастралната карта и
кадастралните регистри на гр. Несебър, разположена в поземлен имот с
идентификатор № ****** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.
Несебър, ведно с обект с идентификатор № ******.2 по кадастралната
карта и кадастралните регистри на гр. Несебър, представляващ преддверие и навес
над външна чешма, неразделна част от североизточния близнак.
ОСЪЖДА К.П.А., ЕГН **********,***,
да заплати по сметка на Районен съд Несебър сумата от 5585,35 лв. – държавна такса за
производството по съдебна делба, както и сумата от 4099,24 лв. – общо дължими държавни такси върху отхвърлената част от претенциите по
сметки на А..
ОСЪЖДА Т.П.Г., ЕГН **********,***,
да заплати по сметка на Районен съд Несебър сумата от 5585,35 лв. – държавна такса за
производството по съдебна делба, както и сумата от 820,76 лв. – общо дължими държавни такси
върху отхвърлената претенция по сметки на Г. и уважената част от претенцията на
К.А. спрямо нея.
ОСЪЖДА С.П.З., ЕГН **********,***18,
да заплати по сметка на Районен съд Несебър сумата от 5585,35 лв. – държавна такса за
производството по съдебна делба
ОСЪЖДА К.П.А., ЕГН **********,***,
да заплати на основание чл. 355, изр. 2 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на С.П.З., ЕГН **********,***18, сумата от 1610 лв., представляваща направени разноски по
присъединените в производството по съдебна делба претенции по сметки, от които
100 лв. – депозит за вещо лице и 1510 лв. – възнаграждение за един адвокат.
Решението в частта му относно претенциите по сметки и извършването на делбата може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис, а в частта му
с характер на определение по чл. 344, ал. 2 ГПК - с частна жалба пред Окръжен съд – Бургас в
едноседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: