Решение по дело №4371/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 262451
Дата: 22 юли 2022 г.
Съдия: Десислава Стилиянова Чернева
Дело: 20211100504371
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 април 2021 г.

Съдържание на акта

 

                Р     Е     Ш    Е    Н    И    Е   № ……

                                                Гр. София, 11.07.2022 г.

 

 

 

                              В      И М Е Т О      Н А      Н  А  Р  О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на двадесети март през две хиляди  двадесет и втора година в следния състав :

                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                                      ЧЛЕНОВЕ : ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                                    Мл. съдия : ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА

при секретаря Снежана Тодорова, като разгледа докладваното от мл.съдия Чернева в. гр. д. № 5805 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното :

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20236074/27.10.2020 г., постановено по гр. д. № 68733/2019 г. по описа на СРС, ГО, 85-ти състав са отхвърлени предявените от  „Т.С.“ ЕАД срещу М. Н.Д., ЕГН ********** искове по чл.422 от ГПК за признаване за установени задължения за сумата от 2052,59 лв., представляваща цена за доставена, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г. за абонатен № *****, ведно със законната лихва от 30.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 517,36 лв. за периода от 14.09.2016 г. до 27.08.2019 г., сумата от 26,5 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.07.2016 г. до 30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 30.08.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 6,7 лв. за периода от 30.08.2016 г. до 27.08.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение основание чл. 422 ГПК по гр.д. № 50209/2019 г. на СРС, 85-ти състав. Със същото решение "Т.С." ЕАД е осъдено да заплати на М. Н.Д. сумата от 420 лв., представляваща разноски в исковото производство и 50 лв. разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 50209/2019 г. по описа на СРС, 85-ти с-в.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД. В нея се твърди, че решението на СРС е постановено при нарушение на материалния закон и е неправилно. Иска се неговата отмяна и уважаване в цялост на предявените искове, като претендира и разноски

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца – "Т.С." ЕООД.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от М. Н.Д.. Оспорва я като неоснователна. Твърди, че по делото няма доказателства за собственост на топлоснабдения имот; била е настъпила преклузия за формулиране на доказателствени искания; липсвали облигационни отношения между страните. В последствие депозира писмена молба, в която излага съображения по съществото на спора, заявява претенция за заплащане на разноски.

По делото е подадена частна жалба от М. Н.Д. срещу същото решение в частта му за разноските. Оспорва мотивите на СРС за намаляване на адвокатското възнаграждение поради неговата прекомерност.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната и частната жалба от третото лице – помагач "Т.С." ЕООД.

Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка, в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявени са установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на сумите начислени на М.Н.Д. като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на адрес – гр. София, Община Лозенец, ул. „********, абонатен № *****.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на "Т.С." ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и респ. за ангажиране отговорността на ответника ищецът следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза именно на претендираната сума.

По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички положителни факти, на които основава претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът е следвало да установи при условията на пълно главно доказване следните правопораждащи факти, а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни отношения между страните за доставката на топло енергия, както и качеството на ответника на потребител на такава топлоенергия, обема на реално доставената на ответника топлоенергия за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размера на законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.

Настоящият състав намира, че за да се премине към обсъждане по същество на дължимостта на установените по делото суми за консумирана енергия, следва да се прецени дали ответника е ползвател на процесния имот през претендирания период по смисъла вложен в закона.

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване.

От събраните доказателства по делото не се установява по безспорен начин, че ответникът е собственик или носител на вещно право на ползване върху топлоснабдения недвижим имот. Представена е декларация по чл.26 от ЗМДТ от 1998 г. и съдебно решение, с което се установяват задължения на ответницата за периода 2013 г. – 2015 г., но те не доказват принадлежността на правото на собственост за процесния период.  Това налага извода, че през процесния период не се доказва ответницата да е имала качеството потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя, които са задължителни за всички потребители и с влизането им в сила се счита, че има сключен договор между топлопреносното предприятие и битовия потребител.

Съдържанието на договора за покупко-продажба на топлинна енергия е уредено в представените публично известни Общи условия за продажба, които са съответно одобрени с Решение № ОУ-067/12.12.2005 г. на ДКЕВР, последващите такива от 2008 г. и от 2014 г. и които са публикувани. 

Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на ползване. Между страните по делото не е налице спор, че сградата, в която се намира процесния имот е топлоснабдена. С оглед на гореизложеното, правилни са изводите на първоинстанционният съд, че не е налице облигационна връзка между страните.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции за неоснователност на предявените искове съвпадат, то обжалваното решение следва да се потвърди.

По делото е предявена и частна жалба от М. Н.Д. срещу същото решение в частта му за разноските, тъй като е намалено адвокатското възнаграждение поради неговата прекомерност. Присъдена е сумата от 420 лв. за исковото производство и 50 лв. за заповедното производство, което е минимален размер за възнаграждения по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът е приел, че делото не се характеризира със значителна фактическа и правна сложност. Противно на това, жалбоподателката счита, че производството по делото е за специфична материя, чието проучване изисква полагане на значителни усилия.

Ответникът по частната жалба "Т.С." ЕАД в писмена молба изразява становище за неоснователност.

Настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна. СРС е възприел правилно спорните по делото обстоятелства като е съобразил фактическата и правна сложност по делото. Съобразно установеното е присъдена и сумата за разноски.

По разноските за настоящето производство за въззивника разноски с оглед изхода на делото не следва да се дължат.

 М.Н.Д. е представила списък с направени по делото разноски в размер на 640 лв. Не са представени доказателства за реалното им заплащане, поради което същите не следва да се присъждат.

Воден от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20236074/27.10.2020 г., както и Определение от 18.02.2021 година, постановено по гр. д. № 68733/2019 г. по описа на СРС, ГО, 85-ти състав.

Решението е постановено при участието на трето лице - помагач на страната на ищеца - "Т.С." ЕООД.

Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                   ЧЛЕНОВЕ: 1.                       2.