Р Е Ш Е Н И Е
№
...............
гр. София, 16.03.2015
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на трети февруари през 2015
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Десислава Попколева
Мария Стоева
при
секретаря Антоанета Методиева, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 18034 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 16.09.2014 г. на ответника
ПРБ против решението от 21.08.2014 г. по гр. дело № 9891/2012 г. на Софийския
районен съд, 45 състав, с което жалбоподателят е осъден на осн. чл. 2, ал.1, т.
2, предл. 1 ЗОДОВ /ред. ДВ, бр.17/2009 г./ да заплати на ищеца Х.Т.И. сумата 1
000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца вследствие на
незаконно обвинение в извършване на престъпление, за което е оправдан с влязла
в сила присъда, постановена по н.о.х.д. № 3273/2011 г. по описа на СГС, НО, изразяващи
се в в накърняване честта и достойнството на ищеца, отчуждаване от
обкръжаващата го среда, претърпени душевни болки и страдания, както и сумата от
300 лв.-обезщетение за имуществени вреди, представляващи извършени от ищеца
разходи за адвокатско възнаграждение по нохд № 4588/2011 г. по описа на СРС,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от влизане в сила на
оправдателната присъда – 13.12.2011 г. до окончателното изплащане.С решението
жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца и сумата от 240,50 лв.-разноски по
делото.
Жалбоподателят твърди, че неправилно и необосновано СРС е
приел за доказани претърпяните от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в накърняване
честта и достойнството на ищеца, отчуждаване от обкръжаващата го среда, претърпени
душевни болки и страдания, тъй като по делото не са събрани доказателства в
тази връзка. При условията на
евентуалност поддържа, че размерът на присъденото обезщетение е завишен и не
съответства на принципите на чл. 52 ЗЗД. По отношение на обезщетението за
имуществени вреди поддържа, че съдът неправилно е уважил частично иска до
размера от 300 лв., тъй като по делото не било установено извършването на
разходи за адвокатско възнаграждение по нохд № 4588/2011 г. по описа на СРС. На
следващо място СРС не е обсъдил направеното от ответника възражение за
прилагане на чл.5, ал.1 ЗОДОВ, тъй като увреждането е причинено поради
изключителната вина на ищеца. Във въззивната жалба са изложени и възражения
досежно присъдените от СРС разноски в производството, които възражения имат
характер на искане за изменение на решението в частта за разноските по реда на
чл.248 ГПК, по което компетентен да се произнесе е СРС.
С решението на СРС искът по чл.2, ал.1, т.2, предл.1 ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над 300
лв. до пълния предявен размер от 1 000 лв., като в тази част то не е
обжалвано и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията срещу тях,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Същото е и правилно, като настоящия въззивен състав споделя
мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК не излага
собствени мотиви, а препраща към мотивите на СРС. Във връзка с доводите по
жалбата следва да се добави и следното:
Съгласно чл. 2, ал.1, т. 2, предл. 1 ЗОДОВ /ред. ДВ,
бр.17/2009 г./ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от
незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано
или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление,
или поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Дължимото обезщетение обхваща
всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното
длъжностно лице, като процесуално легитимирани да отговарят са съответните
държавни учреждения в качеството им на процесуални субституенти на държавата. В
настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗОДОВ –
ищецът е бил обвинен в извършване на тежко умишлено престъпление, като е
оправдан с влязла в сила присъда, постановена по н.о.х.д. № 3273/2011 г. по
описа на СГС, НО, 11 състав. Спорният въпрос по делото е дали е претърпял и в
какъв размер неимуществени вреди.
От правно значение за ангажиране отговорността на държавата
на основание чл.2, ал.1, т.2 /сега т.3/ ЗОДОВ е обвинение в извършване на
престъпление, по което лицето е оправдано и принципно търпените неудобства в
резултат на това обвинение. В конкретния случай по делото са събрани гласни
доказателствени средства за установяване на претърпени обичайни неимуществени
вреди, изразяващи се в негативни емоционални изживявания, психически стрес,
социален дискомфорт и накърняване на достойнството, които по човешка презумпция
се търпят в резултат на наказателното преследване по обвинение в тежко умишлено
престъпление. Ето защо, съдът намира за неоснователно възражението на
жалбоподателя, че необосновано СРС е приел за доказани претърпените от ищеца
неимуществени вреди от наказателното преследване, изразяващи се именно в
негативни емоционални изживявания и социален дискомфорт.
По отношение на размера на обезщетението следва да се
посочи, че когато се претендира обезщетяване на неимуществени вреди по чл.2,
ал.1, т.2 ЗОДОВ, съдът съобразява най-напред каква е тежестта на повдигнатото
обвинение, неговата продължителност, каква мярка за неотклонение е била взета
по отношение на обвиненото лице и с каква продължителност, какви други мерки за
процесуална принуда са били упражнени, колко, с каква продължителност и с какъв
интензитет действия по разследването с участието на обвиняемия са извършени,
ефектът на тези действия върху ищеца и близките му. В конкретния случай от
фактическа страна по делото е установено, че на ищец е повдигнато обвинение в
извършено тежко умишлено престъпление – 196, ал.1, т.1 вр. чл.194, ал.1 вр.
чл.29, ал.1, б.”а” НК, като му е наложена мярка за неотклонение - „подписка”. Същевременно,
при определяне на справедливото обезщетение следва да бъде съобразена и продължителността
на наказателното производство / девет месеца/, която не е надхвърлила разумния
срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС. Въззивният съд намира, че при така установените факти и
при липса на данни за претърпени вреди над обичайните и с трайни последствия –
нито като негативно отражение в психиката на лицето, нито в социалния
дискомфорт, справедливият размер на обезщетението, с което ищецът следва да
бъде обезщетен за търпените от него неимуществени вреди, е именно 1000 лв., до
който размер искът е основателен.
Противно на доводите в жалбата, СРС е разгледал направеното
от ответника в срока по чл.131 ГПК възражение по чл.5 ЗОДОВ и е приел, че
същото е неоснователно, тъй като от страна на ответника не са ангажирани
доказателства в тази връзка. Съгласно трайната и задължителна съдебна практика
на ВКС, обремененото съдебно минало на пострадалия от незаконно обвинение не е
фактор, имащ отношение към хипотезата на чл.5, ал.2 ЗОДОВ – съдебното минало на
лицето няма отношение към законността на действията на правозащитните органи
при привличане на едно лице към наказателна отговорност. От друга страна по
делото от ответника не са наведени конкретни твърдения, че ищецът е допринесъл
за увреждането, тъй като с действията си по време на наказателното преследване
недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно
обвинение / като например недобросъвестно направени неистински признания;
въвеждането на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият
определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на
престъплението /.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че
необосновано СРС е приел, че ищецът е претърпял и имуществени вреди, изразяващи
се в заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. за правна защита и
съдействие по внохд № 3273/2011 г. по описа на СГС. Видно от приложения договор
за правна защита и съдействие от 07.11.2011 г. ищецът е заплатил договореното
възнаграждение от 300 лв. на пълномощника - адв. К.П..
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези
на първоинстанционния съд, решението на СРС в обжалваната част следва да се
потвърди.
След връщане на делото в СРС, последният следва да се
произнесе по искането на ответника за изменение на решението в частта за
разноските по чл.248 ГПК, обективирано във въззивната жалба.
Въззиваемата страна не претендира разноски за настоящото
производство, поради което такива не следва да й се присъждат.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от решението от 21.08.2014 г. по гр. дело № 9891/2012
г. на Софийския районен съд, 45 състав в обжалваната част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.