Решение по к. адм. дело №2579/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по подадена касационна жалба от Ц. Г. Г., понастоящем в Затвора Пловдив, против Решение № 6612/23.07.2024 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, ХIII състав в производство по чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.

С Решение № 6612/23.07.2024 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София, [улица]да заплати на Ц. Г. Г., [ЕГН], с адрес [населено място], местност „Падината“, вилна зона, сумата от общо 1477.00 (хиляда четиристотин седемдесет и седем) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив в периода: от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г. вкл. 1 477.00 /хиляда четиристотин седемдесет и седем/ лева, изразили се в липса на достатъчно жилищна площ за 211 дни в посочения период, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, а именно 16.01.2024 г. до окончателното й изплащане, като е отхвърлена исковата претенция за разликата до пълния й предявен размер от общо 200 000.00 (двеста хиляди) лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, както и тази за присъждане на законна лихва за периода от датата на увреждането до датата на неговото прекратяване, като неоснователни и недоказани. Със същото решение съдът се е произнесъл и по разноските по делото.

В хода за произнасяне с Определение № 1138/07.02.2025 г., постановено по настоящото дело, съдът е отменил определението за даване ход на делото по същество, като е изпратил адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав за поправка на очевидни фактически грешки в Решение № 6612/23.07.2024 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, за произнасяне по цялото искане, с което е бил сезиран съдът и тълкуване на съдебното решение в посочената в мотивите на определението част.

В тази връзка с Решение № 1440/14.02.2025 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното Решение № 6612/23.07.2024 г. по адм. д. № 109/2024 г., като: на редове 11-14 на страница последна на самото решението (диспозитив), вместо „сумата от общо 1477.00 (хиляда четиристотин седемдесет и седем) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив в периода: от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г. вкл. 1 477.00 /хиляда четиристотин седемдесет и седем/ лева, изразили се в липса на достатъчно жилищна площ за 211 дни в посочения период“.“ да се чете „сумата от общо 1477.00 (хиляда четиристотин седемдесет и седем) лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС по време на престоя му в Затвора Пловдив в периода: от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г., изразили се в липса на достатъчно жилищна площ за 211 дни в посочения период“.

С оглед отстранената допусната очевидна фактическа грешка, настоящият съдебен състав приема, че предмет на обжалване в настоящото производство е Решение № 6612/23.07.2024 г., поправено с Решение № 1440/14.02.2025 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, в частта, с която е отхвърлен, предявеният от Ц. Г. Г., [ЕГН] против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” [населено място] иск за заплащане на обезщетение (над сумата от 1477 лева) до предявения размер от 200 000 лева за престоя му в Затвора [населено място] и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Искането от съда е решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане, като се уважи исковата претенция на касатора в цялост. Допълнителни съображения са изложени в представено по делото писмено становище.

Ответникът по касационната жалба – ГДИН чрез процесуален представител юриск. Ч., в отговор на касационната жалбата, изразява становище за нейната неоснователност. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представител на Окръжна прокуратура – Пловдив застъпва становище за неоснователност на така подадената касационна жалба.

Административен съд – Пловдив, ХIХ състав, след като разгледа поотделно и в съвкупност, наведените с жалбата касационни основания и в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата е подадена от надлежна по чл. 210 от АПК страна в преклузивния по чл. 211 от АПК срок, поради което е допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Предмет на производството пред първоинстанционния съд е бил, предявен от Г. иск против Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ [населено място] за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди по време на престоя му в Затвора [населено място] от 22.08.2020 г. до 16.01.2024 г. в размер на 200 000 лева, ведно със законната лихва от 16.01.2024 г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата. Твърденията на лицето са били, че ответникът не е осигурил условия за изтърпяване на наказанието съгласно чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека, като са изложени множество оплаквания - пренаселеност на помещенията, в които е бил настанен ищецът; липса на обособен санитарен възел и постоянно течаща топла и студена вода; нарушено право на „каре“; липса на специализирана медицинска помощ и предоставяне на медикаменти; незакосъобразни действия по извършени претърсване и обиск; липса на подходяща за заболяването на ищеца храна; липса на хигиена в столовата; невъзможност да получава хранителни пратки, съобразени със заболяването му; липса на препарати за почистване и поддържане на хигиена в стаите; недостатъчно отопление, вентилация, необезопасени електрически проводници в тоалетно помещение; принуда за закупуване на храна само от лавката на затвора на завишени цени, без да могат да получават същата като хранителни пратки от близките; възпрепятстван от администрацията на затвора да присъства на погребението на баща си. От всичко това се твърди, че са настъпили неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност и др.

С Решение № 6612/23.07.2024 г., поправено с Решение № 1440/14.02.2025 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, ГДИН е осъдена да заплати на касатора, сумата в размер на 1 477 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразно бездействие от неосигуряване на минимална жилищна площ за период от общо 211 дни в периода на престой в Затвора Пловдив, като е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение над сумата от 1 477 лева до предявения размер от 200 000 лева и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

За да стори това, от фактическа страна съдът е описал подробно установената фактическа обстановка, относимите правни разпоредби и е приел, че при пребиваването си в Затвора Пловдив жилищната площ, с която е разполагал Г. във всички помещения, в които е бил настанен, е била над 4 кв.м., с изключение на конкретно посочени периоди – общо 211 дни. При това положение е мотивирано, че правилото на чл. 284, ал. 5 във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС, налага да се приеме, че е налице противоправно поведение на затворническата администрация, изразяващо се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от 211 дни и ищецът е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния единствено по отношение на пренаселеността за този период, т.е. искът на Г. срещу ГДИН е приет за основателен единствено за неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от 211 дни, като в останалата му част е отхвърлен като недоказан. С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от лицето и периодите, през които е търпял неприемливите условия, съдът е присъдил обезщетение в размер на 1 477 лева.

В останалата част исковата претенция е отхвърлена.

За да стори това, първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства, е установено категорично, че в стаите в Затвора Пловдив през исковия период, са били изградени и са съществували санитарни възли с осигурена течаща студена вода, като лишените от свобода са имали възможност да ползват по определен график и баня с осигурена топла вода поне два пъти седмично. Установено е също така и че санитарните възли, прилежащи към всяко спално помещение, са били отделени от спалното помещение, като на практика са били отделни помещения, разполагащи и със собствени врати, прозорци или отдушници.

Като недоказани са приети изцяло оплакванията, свързани с неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация. Посочено е в тази връзка, че не са налице доказателства в Затвора Пловдив да е била изградена специална вентилационна система, но е установено категорично, че всички помещения са разполагали с отваряеми прозорци, от които е била налице възможност за проникване на свеж въздух, както и на дневна светлина, предвид размерите им. Установено е, че в спалните помещения на Затвора Пловдив има до два прозореца и по един прозорец или отдушник в самото санитарно помещение, които прозорци са отваряеми и поради това е налице възможност за непрекъснато проветрение и то по желание на настанените там лица. Установено е, че в помещенията на Затвора Пловдив, в които е бил настанен Г., е осигурено и необходимото изкуствено осветление, което не е оспорено от свидетелите Е. и Г.. Мотивирано е, че с оглед размера на стаите, съпоставен с размерите на прозорците, е възможно да се направи извод, че е налице известно несъответствие със строителните стандарти, касателно нивото на проникване на дневна светлина в помещенията, но е отчетен типът на сградата, която не е жилищна сграда, а такава, при която е необходимо да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност и поради това и изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно. Поради това и тези оплаквания и за установения период на престой съдът е приел за недоказани. Не е установено - нито от представените писмени, нито от гласните доказателства, Г. да е страдал от кашлица или задух, при това именно вследствие на липсата на въздух, както се твърди, като за подобни негови оплаквания се сочи, че изобщо липсват ангажирани от негова страна доказателства.

Недоказано, според първоинстанционния съд, е оплакването за лоша хигиена, обусловено от твърдението за наличие на дървеници, хлебарки и гризачи в помещенията на лишените от свобода, доколкото от доказателствата по делото е установено, че за периода на престой на ищеца, са били създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това е била на самите лишени от свобода. Установено е също така от представените и приети писмени доказателства за периода на престой, че ежегодно по няколко пъти са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията в Затвора Пловдив, включително и спалните такива, което е прието за доказано от приложените протоколи, в част от които включително с отразяване и че след извършване на обработката не е установено наличието на вредители. Отчетено е обстоятелството, че въпреки положените в тази насока усилия, паразитни насекоми – дървеници и хлебарки, за които са свидетелствали разпитаните свидетели - не са изчезнали, но това е прието, че не се дължи на незаконосъобразно бездействие на специализираната администрация в местата за лишаване от свобода за посочените периоди. Мотивирано е също така, че съгласно приложена по делото справка, честотата на смяна на спалното бельо се определя от страна на самия лишен от свобода и това не е задължение на администрацията на затвора. Отделно от това е посочено, че са налице доказателства за утвърден график за изпиране на спалното бельо в служебна пералня, а при неговото изхабяване и възможност лишеният от свобода да подаде молба за замяната му с ново, поради което и въпреки, че принципно наличието на инсекти в спалните помещения е от естество да води до неприятни усещания, то същото е прието, че не може да се приеме за пряка последица от незаконосъобразно поведение на ответника за посочения период, доколкото се установява същият да е положил необходимата и дължима грижа за справяне с този проблем, който е трудно и бавно отстраним и извън условията на затвора.

Прието е също така, че съгласно утвърдена таблица № 6 за полагащите се перилни, миещи и дезинфекционни препарати и хигиенни консумативи в местата за лишаване от свобода, месечно на един лишен от свобода – мъж, се полагали и се раздавали по 200 гр. тоалетен сапун, 250 гр. сапун за пране и 400 гр. прах за пране. Освен тях, ежемесечно се раздавали и други препарати за хигиенизиране на стаите. Препарати и консумативи за лична и за хигиена на стаите лишените от свобода можели да закупуват и от лавката при Затвора Пловдив, като почистването на спалните помещения било отговорност на лишените от свобода. От приложените справки е установено, че при наличие на повреди се е осъществявала и своевременна смяна на кранчета, отстраняване на течове, смяна на осветителни тела и пр., като поради това и оплакването за претърпени вреди от получен токов удар, свързан с необезопасени електрически кабели и наличие на други сочени обстоятелства на повреди, които обичайно се появяват, е прието, че не е доказано, в т.ч. не са налице и показания на свидетелите, които до подкрепят твърденията на Г., че е получил токов удар, свързан с необезопасени електрически кабели в помещението на санитарния възел.

Като неоснователни са приети и оплакванията по отношение твърдяната липса на медицинска помощ и снабдяване с медикаменти, като са цитирани относимите правни норми и е посочено, че от приложените по делото писмени доказателства се установява, че в нито един момент от разглеждания престой на ищеца в Затвора Пловдив не му е отказвана медицинска помощ и лечение – напротив, видно от приложеното становище и медицинска документация, на ищеца са му били назначавани и извършвани прегледи, изследвания и назначавани необходимите терапии за лечение, а именно: със заповед на началника на Затвор Пловдив е изпращан на преглед при лекар специалист „ендокринолог“, „кардиолог“ и „гастроентеролог“, където са му правени изследвания и предписана терапия. Не е установено нито от писмените, нито от гласните доказателства в Затвора Пловдив да е имало период, в които да не е имало медицинско лице, което да се грижи за л.св. в пенитенциарното заведение, което се потвърждава, както от предоставеното работно време от д-р Р. Д. на Медицински център – Затвор Пловдив и АИППМП „Д-р Ж. Д.“, осигуряващи медицинското обслужване на лишените от свобода. От страна на ищеца е посочено, че не са представени доказателства за твърдяната липса на медицинско обслужване в Затвора Пловдив, което не е подкрепено и от показанията на св. Г., а даже обратното - тя твърди, че лекарят в затвора му е изписвал рецепти и му е предоставял антибиотици, че ищецът Г. е изпращан на специалист извън затвора, бил е на домашно лечение, следствие от заболяването му неинсулинов захарен диабет, му е разрешавано да получава домашна храна, което свидетелства, че администрацията на Затвора Пловдив е полагала необходимите усилия по отношение на здравното състояние на ищеца Г.. В тази насока се твърди, че са и показания на св. Е., който твърди, че Г. страда от високо кръвно налягане, но пие хапчета, за да го нормализира, т.е. ищецът е разполагал с медикаменти за поддържане на нормалното си здравословно състояние. Ето защо в тази част наведените възражения съдът е приел за неоснователни.

Твърденията в исковата молба за настъпили неимуществени вреди, следствие от завишените цени на стоките в затворническата лавка в сравнение с тези от градската мрежа, е мотивирано, че не биха могли да са предмет на обезщетяване в настоящото производство, тъй като дейността по ценообразуване на стоките в лавките към местата за лишаване от свобода не представлява административна по характера й дейност, поради което и наведените в тази връзка възражения, съдът е намерил за неоснователни.

Във връзка с твърденията за претърпени вреди от незаконосъобразно извършено претърсване и обиск, обективирани в протокол от 16.10.2023 г. за извършено претърсване и обиск на л.св. Ц. Г. в спално помещение № 36, на пост № 3, съдът е приел, че също не биха могли да са предмет на обезщетяване в конкретното производство, а по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Отделно от това е посочено, че в разпоредбите на чл. 92, чл. 95 от ЗИНЗС и чл. 87 от ППЗИНЗС подробно са регламентирани случаите, в които на л.св. се извършва обиск и претърсване на спалните помещения, както и документите, които ги регламентират.

Оплакването, свързано с непредоставяне на подходяща работа, съдът също е приел за неоснователно. Мотивирано е в тази насока, че липсват каквито и да било доказателства от страна на затворническата администрацията да са извършени действия и/или бездействия, с които по какъвто и да било начин да е засегнато правото на ищеца на участие в трудова дейност, тъй като по делото не се твърди и не се установява Г. да е бил принуждаван да полага труд в Затвора Пловдив, като следва да се има предвид, че полагането на труд и в условията на затвора е доброволно и по желание на лишения от свобода. Законът предвижда съобразяване на работата с възрастта, здравословното състояние и по възможност предпочитанията на лишения от свобода. Във връзка с твърдението, че не е назначен на подходяща за уменията му длъжност в кухнята на затвора Пловдив, е посочено, че според чл. 172, ал. 2 от ЗИНЗС работата, която трябва да изпълнява лишеният от свобода, се определя от администрацията съобразно съществуващите възможности, като не са налице доказателства в случая да е била налична възможност за избор между различни позиции или места за работа и ищецът да е бил лишен от такъв избор. В случая от доказателствата по делото, включително и медицинската документация, не е установено да са били налице противопоказания от медицински характер за полагане на посочения вид труд, а ищецът е бил пълнолетен и работоспособен. Отделно от това не е доказано от събраните по делото доказателства, включително и свидетелските показания, възложената на ищеца работа да е била несъобразена с възрастта му, както и със здравословното му състояние.

По отношение на твърдението, че не е получавал парично възнаграждение за положения труд в Затвора Пловдив, е прието, че от страна на ищеца не са ангажирани доказателства в тази насока, т.е. не става ясно какъв труд е полагал, тъй като в чл. 80 от ЗИНЗС се разглеждат хипотезите за полагането на доброволен неплатен труд от л. в., поради което не е установено от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

По отношение на следващото твърдение на ищеца, а именно, че докато е бил в Затвора Пловдив, е работел и не е спазвано правото му на каре, е посочено, че участието в трудова дейност на лишените от свобода има изрична регламентация в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, като продължителността на работния ден на лишените от свобода, минималната междудневна и междуседмична почивка, полагането на извънреден труд, условията за работа, се определят съобразно разпоредбите на трудовото законодателство (така разпоредбите на чл. 79 и чл. 175, ал. 2 от ЗИНЗС, съответно чл. 59 - 61, чл. 172 и чл. 174 от ППЗИНЗС). Това е довело до извода, че дневният режим на работещите лишени от свобода, е различен от този на неработещите. Цитирана е разпоредбата на чл. 169а, т. 1 от ППЗИНЗС, съгласно която, по време на работа на лишените от свобода не е разрешено да напускат определените от администрацията работни места, което изключва възможността им да присъстват с останалите лишени от свобода (неработещите) на т. нар. „каре“, за сметка на това пък на работещите лишени от свобода е посочено, че се осигурява почивка през работния ден, същите получават възнаграждение за положения труд, а последният се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода, съгласно чл. 41, ал. 3 от НК. В този смисъл и е посочено, че Г., с приемането да упражнява трудова дейност, за да намали срока на наказанието си, доброволно се е отказал от правото си на „каре“, съответно и на почивен ден. При това положение, не е прието, че с назначаването на работа (от която е можел да се откаже по всяко време), Г. е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, още повече, че започването на работа е по желание на съответния лишен от свобода (чл. 164, ал. 5 от ППЗИНЗС).

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, както и че през зимата е студено и е много неприятно да минават през двора, съдът е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС, като е посочено, че е ноторно, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но е ноторен факт и че банята се намира в закрито оборудвано помещение, в което има съблекалня, поради което и от посоченото само по себе си не може да се приеме, че л.св., в т.ч. и ищецът са били подложени на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Посочено е в заключение, че не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е прието за неоснователно.

Във връзка с твърдението за лоша хигиена на столовата в Затвора Пловдив, съдът е приел, че липсват ангажирани доказателства Г. да е подавал оплаквания за хигиената в столовата на пенитенциарното заведение, в т.ч. и за наличието на животни (котки).

Посочено е на следващо място, че във връзка с изхранването си Г., поради спецификите на хранителния режим, свързан със заболяването му (неинсулинов диабет), си приготвя сам храната и се храни в стаята, в която пребивава, поради което и не може да се приеме, че е претърпял твърдените вреди от лоши хигиенни условия в столовата на затвора, където, както сам твърди, не се храни.

По отношение на твърдението, че на Г. е отказано да присъства на погребението на баща си на 16.09.2020 г., поради отрицателно становище на затворническата администрация, съдът е приел, че ищецът не е представил доказателства за подадено от него искане до Окръжна прокуратура - Пловдив, касаещо прекъсване на наказанието му по чл. 447, т. 2 от НПК „при изключителни причини от семеен или обществен характер“, както и прокурорско постановление, с което да е отхвърлена молбата му. С оглед доказателствената тежест на ищеца за установяване на твърденията в исковата молба, е посочено, че не са представени доказателства, установяващи неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 176 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е прието за неоснователно.

Във връзка с оплакванията на ищеца, че администрацията не отговаря на подадените от него молби, от представените от страните подадени молби до ръководството на Затвора Пловдив през разглеждания период, е установено, че на всяка молба е получен отговор, като писмена резолюция или съответното разрешение, поради което и това оплакване е прието за неоснователно.

При това положение е мотивирано, че правилото на чл. 284, ал. 5 във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС, налага да се приеме, че е налице противоправно поведение на затворническата администрация, изразяващо се в неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от 211 дни и ищецът е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния единствено по отношение на пренаселеност за този период, т.е. искът на Г. срещу ГДИН е приет за основателен единствено за неосигуряване на достатъчно жилищна площ за период от 211 дни, като в останалата му част е отхвърлен като недоказан.

Видно от мотивите на съдебния акт, първоинстанционният съд е приложил изцяло стандартите на ЕКПЧ, което сочи на правилност и обоснованост на решението. Неоправдано в тази връзка е оплакването в касационната жалба.

С оглед обстоятелствата, изложени в исковата молба и становищата на страните в хода на делото, първоинстанционният съд е дал възможност на същите да ангажират доказателства, като са събрани посочените такива, относими към предмета на спора. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка. Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите, предмет на исковата молба. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за спора, приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Несъгласието на страната с изводите на съда, не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение.

Първоинстанционният съд, след като е направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за основателно и доказано единствено оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в които Г. е изтърпявал наложеното му наказание през процесния период. Позовавайки се на събраните в хода на делото писмени и гласни доказателства, съдът обосновано е приел за недоказани и неоснователни останалите оплаквания на Г. за лоши битови и хигиенни условия и за неосигуряване на адекватна и навременна медицинска помощ. Приемайки, че кумулативно са налице елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и характер и съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие, първоинстанционният съд е стигнал до законосъобразен извод, че предявеният от него иск срещу ГДИН е частично основателен и при съблюдаване на изискването на чл. 52 от ЗЗД е определил конкретния размер на следващото му се обезщетение за претърпените неимуществени вреди, а именно 1 477 лв. Присъденото обезщетение е справедливо определено, тъй като е фиксиран паричен еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху ищеца, като се имат предвид и размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в своите решения по казуси, близки на процесния.

За пълнота е необходимо да се посочи, че в спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването. Или, с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че от страна на ищеца не са ангажирани конкретни доказателства, досежно коментираните тук твърдения за лоши битови условия в Затвора Пловдив, правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че не е установено той да е бил подлаган на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение по смисъла на чл. 3 от ЗИНЗС.

Не се установява и на Г. да е нарушено правото на защита, доколкото същият е бил надлежно представляван от упълномощен от него пълномощник – адв. М..

Във връзка с наведените в касационната жалба доказателствени искания е необходимо да се посочи, че касационното обжалване не е средство за попълване на делото с доказателства, отделно от това, чл. 220 от АПК изрично установява забрана за фактически установявания в касационното производство.

Останалите, наведени възражения в касационната жалба, които освен, че носят бланкетен характер и не коментират никакви конкретни за случая факти, са идентични с твърденията, изложени в първоинстаннционното производство, като съдът е направил обосновани и правилни изводи, които се споделят напълно от настоящата инстанция и няма да бъдат преповтаряни. Това обосновава и извода на настоящия състав за неоснователност на касационната жалба.

По изложените съображения в обжалваната част решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Административен съд – Пловдив, ХIХ състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 6612/23.07.2024 г., поправено с Решение № 1440/14.02.2025 г., постановено по адм. дело № 109/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив, XIII състав, в частта, с която е отхвърлен, предявеният от Ц. Г. Г., [ЕГН] против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” [населено място] иск за заплащане на обезщетение (над сумата от 1477 лева) до предявения размер от 200 000 лева за престоя му в Затвора [населено място] и за останалите оплаквания за нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и/или протест.