Решение по дело №2195/2019 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 394
Дата: 10 март 2020 г.
Съдия: Иван Стойнов
Дело: 20193100502195
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 декември 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ………./10.03.2020 г.

гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV с-в, в публично заседание на десети февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ НЕДКОВА

                                ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН И.

мл.с. ИВАН СТОЙНОВ

 

при секретар Петя Петрова

като разгледа докладваното от младши съдия Стойнов

въззивно гражданско дело № 2195 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 268 ГПК, образувано по подадена въззивна жалба от Б.М.Ц., чрез адв. Р.Ж., срещу Решение № 3556 от 31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 10079/2018 г. по описа на ВРС, XVI с-в, В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ иска на Б.М.Ц., ЕГН **********,***, чрез адвокат Р.Ж. – пълномощник, адрес: *** срещу Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“ поделение Варна, с ЕИК 1308471160035, представлявано от Директор инж. М.Ш.М.ЕГН ********** при Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване" София, към датата на постановяване на решението „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД, ЕИК: *********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 500,00 лева - незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден  труд, за периода 10.08.2016 г. - 01.06.2018 г., на основание чл. 262, ал. 1 от КТ.

Жалбоподателят Б.М.Ц. счита постановеното решение в обжалваната част за неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че мотивите на съда са, че положеният извънреден труд е заплатен изцяло, а именно 80%, но не е кредитирано допълнителното заключение на ССЕ, от което следва, че трудът следва да се изчислява с коефициент 1.8. Излага, че е налице аритметическа грешка на съда, защото извънредният труд следва да се заплати с увеличение от 80 %, а не в размер на 80 %. Излага, че му се дължат суми дори по-големи от претендираните с исковата молба, съобразно заключението на вещото лице, което е направило проверка на предоставените от работодателя възнаграждения и почивни дни и дължимите на работника. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемият ТРАНСПОРТНО СТРОИТЕЛСТВО И ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ“ ЕАД е депозирал писмен отговор, с който счита жалбата за неоснователна. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част.

 

По предмета на така предявения иск се излагат следните твърдения от страните:

Ищецът твърди в исковата молба, че е работил в ДП „ТСВ-поделение Варна“ по безсрочен трудов договор № РД - 09 53/10.08.2016 г., с клауза срок за изпитване - 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, на длъжност "Заместник ръководител обособено производство, в строително възстановителен район Разделна, на пълно работно време, при петдневна работна седмица. Основното му месечно трудово възнаграждение е било договорено в размер на 1 050,00 лева, като допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит /ТСПО/ е било - по 1 % /един процент/ върху основното възнаграждение, за всяка година ТСПО, или 31 %. Сочи, че е прекратил едностранно трудовото си правоотношение, поради забавяне изплащането на трудовите му възнаграждения изцяло или частично, за периода 01.02.2018 г. - 30.04.2018 г. Заявлението му за прекратяване на ТПО е с вх.№ 662/29.05.2018 г., а прекратяването е считано от 01.06.2018 г. Впоследствие работодателят е издал Заповед за прекратяване на договора му, на посоченото от него основание, с която определя да му се изплатят обезщетения по чл. 224 ал. 1 КТ - за неизползван платен годишен отпуск 4 дни за 2017 г. и 13 дни за 2018 г. - общо 17 дни, и по чл. 221, ал. 1 КТ, за прекратяване на трудовото му правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Излага, че през периода на изпълнение на задълженията му по трудовото правоотношение работодателят с няколко на брой заповеди периодично му е възлагал полагането на извънреден труд, който по вътрешните правила за образуване на работната заплата в предприятието и КТД се заплаща умножен с коефициент 1,8. Сочи, че за периода 10.08.2016 г. – 01.06.2018 г. има незаплатени общо 220 часа, на стойност 2 500,00 лева. Твърди, че за 2016 г. има незаплатено възнаграждение за извънреден труд за 68 часа или 772.73 лв. и за 2017 г. за 152 часа или 1 727.27 лв.

В срока за отговор по реда на чл. 131 ГПК, ответникът депозира отговор на исковата молба. Счита иска за допустим, но неоснователен. Оспорва исковата претенция изцяло по основание и размер и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло така, както е предявен, предвид заплащане и недоказаност. Излага, че липсва правен интерес от водене на делото, предвид изплащане на претендираните от ищеца суми за извънреден труд, посочени от него в периода 10.08.2016 г. до 01.06.2018 г. Твърди, че иска не се подкрепя от твърдените обстоятелства и няма данни за неизплатени от негова страна към ищеца задължения по повод претенцията му за извънреден труд. Това дава основание да счита иска за неоснователен по същество, като моли съда да го отхвърли изцяло и поради незаконосъобразност.

 

Съставът на Варненския окръжен съд, въз основа на твърденията и възраженията на страните, с оглед събраните по делото доказателства и по вътрешно убеждение, формира следните фактически и правни изводи:

Няма твърдения в тази насока, а и от служебния контрол на въззивния съд по чл. 269 ГПК се установява, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което предметът на проверка следва да се ограничи съобразно изложените във въззивната жалба оплаквания по правилността му.

Решението е обжалвано в частта, с която е отхвърлен предявения осъдителен иск с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ за осъждане на работодателя ответник да заплати на ищеца работник положения от последния извънреден труд за работа през почивните дни.

В разпоредбата на чл. 143, ал. 1 КТ е дефинирано понятието „извънреден труд“, като извънреден е трудът, който се полага от работника или служителя по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител извън установеното за него работно време. Разпоредбата на чл. 150 КТ повелява, че за положен извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл. 262 КТ. Следователно, за уважаване на предявената претенция за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд е необходимо установяването на няколко предпоставки - полагане на труд от работника или служителя, влизащ в трудовите му задължения; трудът да е полаган извън установеното работно време; трудът да е полаган със знанието и без противопоставянето на работодателя; както и да е установен размерът на  брутното трудово възнаграждение или уговорено такова за извънреден труд.

Не е спорно по делото и от доказателствата се установява, че в процесния период 10.08.2016 г. (сключването на трудовия договор) – 01.06.2018 г. (прекратяването на трудово правоотношение), за който се претендира заплащането на извънреден труд, ищецът е работил при ответника на длъжност заместник ръководител особено производство. Не се оспорва размера на брутното му трудово възнаграждение.

Пред първата инстанция е допусната ССЕ, във връзка с която вещото лице се е запознало с всички издадени от Директора на Поделение „ТСВ“ заповеди за полагане на труд в почивни дни за процесния период и е изчислило положените от ищеца часове извънреден труд, часовата му ставка в/у брутното трудово възнаграждение, размера на 80 % от часовата ставка (съобразно записания в чл. 19, ал. 1, т. 2.2.1. от „Вътрешните правила за организацията на работната заплата в предприятието“ размер на полагащото се допълнително възнаграждение за положен извънреден труд) и сумата, която е следвало да се изплати. Вещото лице е приело, че за процесният период ищецът извънредно е работил 282 часа и са му били заплатени 2 302,57 лв. В съдебно заседание вещото лице пояснява, че тази сума е в размер само на допълнително дължимото 80 % увеличение на възнаграждението, като основното възнаграждение от 100 % не е било заплатено, защото работодателят е приел, че е компенсирал работника с предоставените допълнителни почивни дни.

Ответникът не е оспорил заключението на вещото лице в тази част, което настоящият състав намира за обективно и компетентно изготвено. В тази връзка следва да се възприемат посочените в Справка 4 /л. 65 ВРС/ към заключението стойности на положени от ищеца часове извънреден труд през почивните дни, размера на часовата му ставка и размера на изплатените от работодателя суми за процесния период.

Съгласно чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ положеният извънреден труд се заплаща с увеличение, уговорено между работника или служителя и работодателя, но не по-малко от 75 на сто - за работа през почивните дни. В ал. 2 от същата разпоредба е предвидено, че когато не е уговорено друго, увеличението по предходната алинея се изчислява върху трудовото възнаграждение, определено с трудовия договор. Съгласно чл. 263, ал. 2 КТ за извънреден труд, положен от работници и служители с ненормиран работен ден през дните на седмичната почивка, се заплаща трудово възнаграждение в размерите по чл. 262, ал. 1, т. 2.

Видно от представените по делото Вътрешни правила за организацията на работната заплата в предприятието между страните е било договорено, че увеличението за положен извънреден труд е в размер на 80 на сто, като съдът приема, че следното следва да се изчислява върху брутното трудово възнаграждение, доколкото липсва уговорка в друг смисъл.

Няма спор по делото и от ССЕ се установява, че за отработените през почивните дни часове ответникът е заплатил на ищеца само предвиденото във Вътрешните правила увеличение на възнаграждението в размер на 80 %, но липсва плащане на основно трудово възнаграждение в размер на 100 %. Вместо заплащането на това възнаграждение работодателят е определял допълнителни почивни дни.

Съгласно чл. 153, ал. 4 КТ за положен извънреден труд в двата дни от седмичната почивка при подневно изчисляване на работното време работникът или служителят има право освен на увеличено заплащане на този труд и на непрекъсната почивка през следващата работна седмица в размер не по-малък от 24 часа.

Тълкувайки тази разпоредба настоящият състав достига до извода, че на работникът му се дължи 180 % възнаграждение за работата през всеки от почивните дни, както и непрекъсната почивка в размер не по-малък от 24 часа. В този смисъл предоставянето на два почивни дни (48 ч.), вместо предвидения в закона един (24 ч.), и заплащането на 80 % увеличение на възнаграждението, не освобождава работодателя от задължението да заплати дължимото от него основно възнаграждение за положен труд (100 %) през всеки от двата почивни дни. В разпоредбата на чл. 153, ал. 4 КТ е предвидена почивка от минимум 24 часа, като предоставянето на по-дълга почивка е по усмотрение на работодателя и не следва да има за последица лишаване на работника от дължимото му по реда на КТ увеличение. С предоставянето на този допълнителен ден не може да се компенсира задължението за заплащането на основно трудово възнаграждение за работата през двата почивни дни. Още повече, че в чл. 139, ал. 7 КТ е предвидено, че при ненормиран работен ден работата в почивни и празнични дни се компенсира с увеличено възнаграждение за извънреден труд.

В този смисъл и съобразно заключението на вещото лице за процесния период 10.08.2016 г. – 01.06.2018 г. дължимото на работника основно трудово възнаграждение за положен извънреден труд през почивните дни съдът изчислява в размер на 2 878,21 лв. (съобразно изчисленията на вещото лице в Справка 4 по отношение на часова ставка в/у БТВ и отработените дни) Искът се явява основателен за предявения с исковата молба размер от 2 500 лв.

Като е достигнал до различни правни изводи за спорния предмет първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени в обжалваната част, като предявеният иск с правно основание чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ се явява основателен.

Предвид изхода от спора в полза на въззивника следва да се присъдят разноските пред двете инстанции, по отношение на обжалваната част от решението.  Предвид уважаването на предявения иск за извънреден труд за първа инстанции следва да се присъдят още 217,95 лв. адвокатско възнаграждение. Пред въззивната инстанция въззивникът е претендирал 540 лв. с ДДС адвокатско възнаграждение. Процесуалният представител на въззиваемия е релевирал възражение за прекомерност на възнаграждението, което е основателно. Възнаграждението следва да се редуцира до минимума по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за МРАВ, а именно сумата от 486 лв. с ДДС, предвид липсата на фактическа и правна сложност в производството пред въззивния съд. В полза на въззивника следва да се присъди сумата в общ размер от 703,95 лв. Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт и държавната такса за въззивно обжалване в размер на 50 лв.

Водим от горното, настоящият състав на Варненския окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 3556 от 31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 10079/2018 г. по описа на ВРС, XVI с-в, В ЧАСТТА, с която първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ иска на Б.М.Ц., ЕГН **********,***, чрез адвокат Р.Ж. – пълномощник, адрес: *** срещу Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“ поделение Варна, с ЕИК 1308471160035, представлявано от Директор инж. М.Ш.М.ЕГН ********** при Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване" София, към датата на постановяване на решението „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД, ЕИК: *********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 500,00 лева - незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден  труд, за периода 10.08.2016 г. - 01.06.2018 г., на основание чл. 262, ал. 1 от КТ, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД – клон Варна, ЕИК 2056774350029 при „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. „Илиянци“, ул. „Кирил Благоев“ № 14, ДА ЗАПЛАТИ на Б.М.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 2 500 лв. /две хиляди и петстотин лева/ - незаплатено трудово възнаграждение за положен извънреден труд, за периода 10.08.2016 г. - 01.06.2018 г., на основание чл. 262, ал. 1 КТ.

ОСЪЖДА „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД – клон Варна, ЕИК 2056774350029 при „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. „Илиянци“, ул. „Кирил Благоев“ № 14, ДА ЗАПЛАТИ на Б.М.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 703,95 лв. /седемстотин и три лева и деветдесет и пет стотинки/, представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството пред двете инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД – клон Варна, ЕИК 2056774350029 при „Транспортно строителство и възстановяване“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. „Илиянци“, ул. „Кирил Благоев“ № 14, ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД сумата от 50 лв. /петдесет лева/ държавна такса за производството пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.

 

Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.

 

ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

   

 

     ЧЛЕНОВЕ: 1.        

           

 

 

                         2.