Р Е Ш Е Н И Е
№ 67
гр. Велико Търново, 03.04.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, трети касационен състав, в открито
съдебно заседание на четвърти март две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНКА ДАБКОВА
КОНСТАНТИН
КАЛЧЕВ
при секретаря П.И.и в присъствието на прокурора от ВТОП – д.м.
като разгледа докладваното от съдия Дабкова касационно адм.дело № 10 044/2020 година по описа на
съда, за да се произнесе съобрази:
Производство по реда на Глава ХІІ от
Административнопроцесуалния кодекс/АПК/, във връзка с чл. 285, ал. 1, изреч.
2-ро от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/.
Образувано пред АСВТ въз основа на
Определение № 1654/31.01.2020г. по АД № 12003/2019г. по описа на ВАС, с което
производството пред ВАС е прекратено и е изпратено по подсъдност на АСВТ, т.к.
нормата на чл.285, ал.1 от ЗИНЗС е изменена с ДВ бр. 100/2019г., в сила от
01.01.2020г. С тази законодателна промяна се изключва касационния контрол на
ВАС върху постановените първоинстанционни решения в производство по чл.285,
ал.1 от ЗИНЗС. Нормата е процесуална и има незабавно действие, поради което е
приложима за висящите спорове, при липса на преходни разпоредби в обратния
смисъл.
На касационна проверка е подложено Решение
№ 359/25.07.2019г., постановено по АД № 182/2019г. по описа на Административен
съд – Велико Търново, с което състав на същия съд е уважил отчасти предявеният
иск на Б.Т.Т. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, като е
присъдил обезщетение в размер на
1 120,00лева за причинени на лишения от свобода неимуществени веди по
време на престоя му в Следствения арест на
В. Търново, за конкретно посочения в дипозитива период. Касационният
контрол е поставен в действие по две касационин жалби. Съответно на Главна
дирекция “Изпълнение на наказанията“- София, чрез упълномощения юрисконсулт и
на Б.Т., действащ чрез назначения по ЗПП повереник - адвокат, насочени срещу
различни части на решението.
Касаторът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ обжалва решението в частта, с която е уважен
предявеният иск за сума в размер на 1 120,00 лв. и законната лихва върху
нея. Счита, че решението е неправилно в тази му част, поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствните правила, нарушение на материалния
закон и необоснованост. Счита, че съдът не е отчел правилно събраните по делото
доказателства. Неправилно е определил размера на обезщетението, защото изобщо
не са доказани да са настъпили твърдените вреди. Сам съдът посочва, че не са
доказани напълно всички твърдени обстоятелства. По отношение на всеки от
увреждащите фактори администрацията е сторила възможното да го минимизира, което не е отчетено от съда. От
една страна престоят на ищеца в Сл. Арест е кратък - за по-малко от 13
денонощия общо, всеки по-малко от денонощие. Поради което не е настъпило
засягане на ищеца, защото не е надхвърлен обичайният праг на търпимост,
свързан със задържането на лицето.
Разпитаните свидетели изобщо не изясняват обстоятелства, свързани с непокрития
от давността период. Обръща вниманието на съда върху обстоятелството, че за
периода, за който е присъдено обезщетение изискването за минимална жилищна площ
на задържаните лица не е действащо право. Минималните стандарти на ООН за третиране
на лишените от свобода, приети на Първия конгрес на организацията в Женева през
1955г., на които се е позовал съдът нямат задължителна сила. По тези
съображения моли касационната инстанция за отмяна на първоинстанционното решение, в обжалваната част. Претендира за
присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството.
В о.с.з. ГДИН не изпраща представител. От ПП на същия
касатор е постъпило писмено становище, че поддържа КЖ и моли да бъде уважена.
Касаторът Б.Т.Т., действащ чрез назначения по ЗПП процесуален представител, обжалва
решението в частта, в която е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за
разликата на претендираното обезщетение от 1 120,00лв. до 60 000,00лв.
Счита Решението в тази му част за неправилно поради съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, довело до неговата необоснованост и противоречието му с материалния закон. За да
отхвърли ИМ, съдът не приел по предвидения процесуален ред приложеното АД №
326/2015г. на АСВТ. По същество неправилно приел, че в едната си част исковата
претенция е покрита от давност, т.к. не са налице доказателства за спиране на
давността. Но като не приобщил посоченото дело, ВТАС не преценил, че това
производство касае обезщетение за непозволено увреждане за същите периоди.
Поради това, на основание чл.115,б.”ж” от ЗЗД докато е траел съдебният процес
давност не е текла. Поради тези съображения касаторът моли за отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване ново по същество от касационната
инстанция, с което да се присъди обезщетение и за тези периоди, за които
първата инстанция е приела, че възражението за давност е основателно.
В о.с.з., проведено в Затвора в гр. Ловеч,
ищецът се явява конвоиран от охраната. Представлява се от назначения адвокат.
Последният след консултация с повереника си прави изявление за оттегляне на
оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение от съда. Прави
уточнение, че КЖ на доверителя му не е насочена срещу размера на присъденото
обезщетение, а само срещу периодите, за които е прието погасяване на правото на
обезщетение по давност.
Всяка
от страните оспорва касационната жалба на другата страна, за което представя
писмен отговор на КЖ на противната страна с доводи за нейната неоснователност.
Представителят на Окръжна прокуратура – гр. Велико Търново дава мотивирано заключение
за неоснователност на касационната жалба на Б.Т.. Счита, че решението на ВТАС в тази част е
съобразено приложимите норми относно давността. По отношение на КЖ на ГДИН
счита, че е налице основание за намаляване размера на обезщетението.
Присъденото обезщетение за неимуществени вреди намира за изключително завишено,
несъобразено с практикта на съдилищата по тези казуси и чл.52 от ЗЗД. Намира,
че обезщетение за неосъществен престой на открито изобщо не се следва,
т.к. престоят на ищеца е за по един ден
и не е възможно да бъде включен в графика изобщо. По тези съображения пердлага на
съда да намали присъденото обезщетение.
Оплакванията в жалбите АСВТ квалифицира
като такива за неправилно приложение на закона, съществено нарушение на
процесуални правила и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 от АПК.
Доколкото съдът служебно не проверява за допуснати съществени порцесуални
нарушения/вж. чл.218, ал.1 от АПК/, то оттегленото оплакване от ПП на ищеца в
този смисъл за неприетото АД № 326/2015г.
не следва да бъде обсъждано по същество.
Съдът в качеството на касационна
инстанция, на основание чл.218,ал.2 от АПК, служебно провери валидността,
допустимостта и съответствието на решението с материалния закон. Като прецени
оплакванията във всяка от жалбите, във връзка с доказателствата по делото,
доводите на страните, протоколите от о.с.з. и съдържанието на проверявания
съдебен акт, касационната инстанция приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени в срока по
чл.211, ал.1 от АПК от страни, участвали в първоинстанционното производство, за
които решението е неблагоприятно, в съответната обжалвана част, т.е.
притежаващи право на касационно оспорване, съгласно чл.210, ал.1 от АПК. По
форма и съдържание КЖ отговарят на изискванията на чл.212, ал.1 от АПК. В изпълнение на изискването на ал.2 на с.р. КЖ
на ГДИН е подписана от упълномощения юрисконсулт. Макар изискването да не се
отнася за лишения от свобода, КЖ от името на същия е подписна от назначения по
ЗПП адвокат. Касационните жалби са подадени в срок от надлежни страни, против
съдебен акт, подлежащ на касация, пред местно и функционално компетентния съд, поради
което са процесуално допустими.
Разгледана по същество жалбата на Б.Т. е неоснователна, а тази на ГДИН
частично ОСНОВАТЕЛНА поради следните съображения:
По КЖ на Б.Т.:
Действалият като първа инстанция едноличен
състав на АСВТ е отхвърлил като неоснователен предявения иск за разликата на
претендираното обезщетение над присъдената сума от 1 120,00лв. до пълния
предявен размер от 60 000,00лв.
Съображенията му за този извод са, че искът е погасен по давност за
претендираните периоди за обезщетение, както следва: 04.07.2012 г. до
05.07.2012 г., от 07.07.2012 – до 11.07.2012 г., от 01.08.2012 г. до 03.08.2012
г., от 20.08.2012 г. до 23.08.2012 г., от 05.09.2012 г до 11.09.2012 г., от
14.09.2012 г. до 17.09.2012 г., от 28.10.2012 г. до 02.11.2012 г., от
13.11.2012 г. до 15.11.2012 г., от 07.12.2012 г. до 11.12.2012 г., от
14.12.2012 г. до 15.12.2012 г., от 19.12.2012. до 27.12.2012 г., от 24.01.2013
г. до 25.01.2013 г., от 06.02.2013 г. до 08.02.2013 г., от 15.02.2013 г. до
18.03.2013 г., от 19.04.2013 г. до 23.04.2013 г., от 01.06.2013 г. до 05.06.2013
г., от 11.07.2013 г. до 15.07.2013 г., от 10.09.2013 г. до 12.09.2013 г., и от
08.10.2013 г. до 09.10.2013 г. Защото установил, че ИМ е предявена на 20.03.2019г. и няма обстоятелства, които да водят
до спиране на давността.
Настоящият тричленен състав установи, че
фактическите констатации на първата инстанция са подкрепени от събраните
доказателства и сподели правния извод за изтекла погасителна давност по
отношение на исковата претенция, свързана с посочения по-горе период. От
съображения за процесуална икономия касационната инстанция, на основание чл.221, ал.2,
изречение второ от АПК, препраща към мотивите на първостепенния съд.
Погасителната давност е уредена в чл.110 - чл. 120 от ЗЗД. Приложима е в настоящото производство на основание §1 от ЗР на ЗОДОВ, във
вр. с чл.203, ал.2 от АПК. Същността й е, че с изтичането на петгодишна давност
се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Защитата
се поставя в действие чрез възражение от ответника, каквото в случая е
направено. В чл. 114 от ЗЗД е посочено, че давността започва да тече от деня, в
който вземането е станало изискуемо.
В случая неблагоприятните условия, при които е бил
задържан ищецът в следствения арест са проява незаконосъобразна административна
дейност, изразена с фактически действия и/или бездействия на служители на ГДИН.
Поради това за този вид административен деликт
началото на давностния срок е моментът на преустановяването им, т.е. при
всяко едно напускане на ареста в конкретния случай. Тази постановка на въпроса
е съответна на приетото с Тълкувателно решение № 3/22.04.2004г. на ОСГК на ВКС
по тълк. д. № 3/2004г. Съгласно т.4 от същото ТР, при незаконни фактически
действия или бездействия на администрацията вземането за обезщетение за вреди
става изискуемо от момента на тяхното
преустановяване. Следователно от този момент започва да тече погасителната
давност за тези вземания. Това тълкувателно решение е задължително за
съдилищата на основание чл.130 ал.2 от Закона за съдебната власт. Като е
съобразил съдържанието на акта си, в тази му част, с това ТР първата инстанция
е постановила правилно решение.
Във връзка с горното следва да се изтъкне, че инвокираното
оплакване в КЖ за неправилно приложение на института на погасителната давност е
неоснователно. Правилен е изводът на съда, че не са налице основания за спиране
на давностния срок. Касаторът претендира приложението на чл.115б”ж” от ЗЗД.
Нормата гласи, че давност не тече докато трае съдебният процес относно
вземането.Позовава се на воденото от ищеца АД №326/2015г. на АСВТ. Последното е
исково производство по чл.1 от ЗОДОВ,
образувано по ИМ на Б.Т. срещу Министерство на правосъдието на Република
България. Претендира се обезщетение за неимуществени вреди, пичинени му от
престоя в следствения арест в гр. Велико Търново за периода от 14.08.2011г. до
22.06.2012г. Като фактически основания на иска се сочат лошите битови условия,
които не отговарят на здравните изисквания и накърняват физическото и
психическо здраве на задържаните и са му причинили болки и страдания. При тези данни дори хипотетично да допуснем,
че фактическите основания на исковите молиб са същите, защото твърденията са
свързани със следствения арест, то очевидно периода и страните са различни за
девте дела. Видно е, че периодът по ИМ оп АД № 326/2015г. е от 14.08.2011г. до
22.06.2012г., а по настоящото дело от 04.07.2012г. до 15.07.2015г. Различен е и
ответникът – МП по АД № 326/2015, а не ГДИН, както е по настоящото. Тези
различия говорят в полза на извода, че процесът по АД № 326/2015г. на АСВТ не е процес относно същото вземане като това, предявено по АД № 182/2019г. на АСВТ.
Давността е институт на гражданското право и то материалноправен. Поради това,
за да се постигне разрешаване на правния спор ответник по ИМ следва да
е този, който е задължен по
материалното правоотношение, този който
може да се брани с възразжение за давност срещу бездействието на кредитора. МП
не е надлежен ответник, поради това искът е отхвърлен като неоснователен.
Поради тези съображения производството по АД № 326/2015г. не обуславя
приложението на чл.115, б”ж” от ЗЗД. По изложените мотиви КЖ на Б.Т. срещу
отхъврлителната част ан Решението следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
По КЖ на ГДИН :
Същата е насочена срещу осъдителната част от съдебното
решение, която е свързана с периодите, за които претенцията не е погасена по
давност, а именно: от 02.06.2014 г. до 03.06.2014 г., от 20.06.2014 г. до
24.06.2014 г., от 07.07.2014 г. до 08.07.2014 г., от 02.10.2014 г. до
03.10.2014 г., от 11.11.2014 г. до 12.11.2014 г., от 15.12.2014 г. до
16.12.2014 г., от 03.02.2015 г. до 04.02.2015 г., от 21.04.2015 г. до
22.04.2015 г., от 09.06.2015 г. до 12.06.2015 г., от 14.07.2015 г. до
15.07.2015 г.
Касационната инстанция намери Решението на
първостепенния съд в осъдителната му част за постановено при изяснена
фактическа обстановка. Фактическите констатации на АСВТ са основани на годни доказателства,
събрани и обсъдени по приложимия процесуален ред. Съдът е обсъдил поотделно и в
тяхната съвкупност доказателствените източници. Изложил е мотиви защо не взема
предвид гласните доказателствени средства. Отговорил е на всички оплаквания в
ИМ. Съдът е приел за доказани неблагоприятните усовия, при които е бил задържан
ищецът въз основа на справки, представени от самия ответник. При това е отчел,
че не всички твърдения на ищеца са доказани в пълен обем или свързани точно с
процесния период. Не е взел предвид показанията на разпитаните свидетели,
защото те са свързани с периода от ИМ, за който правото на обезщетение е погасено по
давност или се отнасят за периоди, невключени в ИМ. Оказва се, че оплакванията за невъзможност да се осъществи
конфиденциален разговор със защитника на ищеца е обстоятелство, свързано с
погасения по давност период и е недоказано. В тази връзка касационото оплакване
за допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствните правила при събиране и обсъждане на доказателствата е
неоснователно.
Касационната проверка потвърди, че
действително събраните доказателства сочат, че в следствения арест за
релеванттния период ищецът е пребивавал в неблагоприятни условия на задържане,
несвързани пряко със самото естество на мярката за неотклонение, ограничаваща
правото му на свободно придвижване. Част от тези неблагоприятни условия/като
липсата на достатъчна жилищна прощ, проветрение и др./ са изрично посочени в
чл.3, ал.2 от ЗИНЗС като нарушения на забраната за нечовешко и унизително
отношение, а другите са от категорията „подобни” по смисъла на с.р., т.к.
изброяването не е изчерпателно. Поради това тези обстоятелства правилно са
квалифицирани от съда като нарушения на забраната за нечовешко и унизително
отношение спрямо задъражното лице, визирана чл.3 от ЗИНЗС и чл.3 от КЗПЧОС. Правилно
АСВТ преценил, че тяхното кумулативно въздействие върху психиката на задържания
е проява на унижение на човешкото му
достойнство, т.к. е надхвърлен минималният праг на сериозност на ограниченията,
свързани със самото задържане. Този извод на съда е съобразен с приложението на
чл.285 от ЗИНЗС. Нормата на чл.285, ал.5, вр. ал.2 от ЗИНЗС презюмира, че щом
са доказани нарушенията на забраната за нечовешко и унизително отношение/както
в случая/, то неимуществените вреди са настъпили и са в причинна връзка с нарушението
по чл.3, ал.1 от ЗИНЗС.
В тази връзка оплакването в КЖ, че не било
доказано настъпването на увреда е неоснователно. Макар и пребиваването в ареста
да е било за относително кратки периоди, в повечето случаи от едно денонощие, в
своето кумулативно въздействие неблагоприятните условията са надвишили
минималния праг на сериозност на мярката по задържането. Така например липсата
на проветрение и естествена светлина и др. посочени в ИМ, не са необходима част
от изпълнение на съдържанието на мярката „задържане под стража”. В тази връзка
изводите на съда са съобразени с практиката на ЕСПЧ и в частност със
съображенията в §198 на пилотното решение по делото Нешков и други срещу
България (Жалби № 36925/10,
21487/12, 72893/12, 73196/12, 77718/12 и 9717/13), което подчертава, че
съгласно съдебната практика на Европейския съд
по правата на човека, всяко отношение, което не отговаря на изискванията на чл.
3 от Конвенцията, трябва да се счита за причиняващо неимуществени вреди на
пострадалото лице. Следователно
в конкретния случай са налице както нарушение на закона и Конвенцията, така и
претърпени от задържания неимуществени вреди.
Обосновано първоинстанционният съд приел,
че по делото не се установява за периодите, необхванати от давността, ищецът да
е лишен от правата си на свиждане с близки като защитници по чл.91, ал.2 от НПК
– съпруга, възходящи или низходящи роднини. Не са ограничавани срещите му със
защитник при условията на чл.254 от ЗИНЗС, нито са подслушвани разговорите им.
Не е установява нарушаване на правата на ищеца по чл.256 от ЗИНЗС за пребиваването
му в ареста за периодите, необхванати от давността.
Конкретно относно площа на килията и условията в
нея съдът установил, че няма естествено
осветление и проветрение, а площта на същата е 8 кв.м. Поради това приел, че за случаите, когато ищецът е бил настанен в
килията с още двама арестанти е нарушено
изискването за минимално необходима площ. Неблагоприятното въздействие върху
психиката на ищеца поради неспазване това изискване продължило около 174 часа
или около 7 дни. Докато неблагоприятното въздействие поради неосигуряване
на пряк достъп на дневна светлина/чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС/ неосигуряване на
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода/ал.3 на с.р./, както и на
неспазването на изискването за престой на открито/чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС/ е
продължило през целият посочен по-горе период /13 дни/, непокрит от давносттта.
При тези констатации, първостепенният съд на основание чл.52 от ЗЗД оценил
обезщетението за въздействието на първия фактор на 30 лева на ден или общо сума
от 210 лв./7х30/. Заради липса на течаща вода и тоалетна в килиите, в които е
бил задържан, както и заради липса на
проветрение и на дневна светлина , съдът присъдил общо 780 лв./13х60/.
Липсата на престой на открито съдът оценил
на 10 лв. на ден или общо 130 лв. Или общо обезщетение в размер 1120 лв. и съответните лихви.
Независимо от изложеното, касационният
сътав прецени, че обжалваното решение е неправилино, в частта му, с която е
определен размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Същият е
завишен, т.к. при преценката по чл.52 от ЗЗД съдът не е отчел всички конкретни
обстоятелства, които са релевантни. Акцентирал е на кумулативния ефект от
въздействието на различните неблагоприятни
фактори, основан на тяхната продължителност и интензитет. Но не е отчел протективните мероприятия на администрацията,
стандартът на живот в страната, аналогична съдебна практика. Така според
направената оценка дневният размер на обезщетението е от почти 100/сто/ лева,
което не кореспондира с МРЗ към 2015г., която е с месечен размер от 360лв. Нито
с присъжданите обезщетения в подобни по рода си дела. И други фактори като
ефекта на възмездие чрез самото осъждане на ответника. Или обстоятелството дали
действително толкова интензивни са били въздействията, щом ищецът е допуснал
давност да покрие част от претенцията му. В тази връзка следва да се отбележи,
че от 10 периода, общо от 13 дни само в два случая е имало престой
с продължителност от 3 дни. Това са от 20.06.2014 г. до 24.06.2014 г. и от 09.06.2015 г.
до 12.06.2015 г. В случаите от 1 ден прокурорът
правилно отбелязва, че практически е невъзможно да бъде включен арестанта в
графика за престой на открито. От друга страна, при престоя на открито, макар и
осъществяван чрез пребиваване в помещение, безспорно има свеж въздух и дневна
светлина, каквито няма в килиите. Освен това, следва да се отбележи, че именно
в тези по-продължителни периоди от по 3 дни, ищецът е бил в килия само с още
един арестант, т.е. за половината дни от периода е пребивавал при спазени
изисквания за минимална жилищна площ. Тук е мястото да отбележим, че
оплакването в КЖ, че за процесния период
изискването за минимална жилищна площ на задържаните лица не е действащо
право е неоснователно. Според нормата на чл. 43, ал.3 ЗИНЗС, в редакцията на ДВ
бр.103 от 2012г., действала до 07.02.2017 г., минималната жилищна площ на един
лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Но изпълнението на това условие е отложено от законодателя
за след 01.01.2019 г./§13 от ПЗР на закона/, поради което тя не е била действаща
част от ЗИНЗС за целия исков период.
Независимо от това обаче, администрацията е имала задължението да изпълни това
условие и през исковия пероид. Задължението произтича от установените стандарти
в практиката на ЕСПЧ и ангажимента на държавата ни като договаряща страна по
Конвенцията да не допуска жестоко и унизително отношение спрямо задържаните под
стража. По силата на чл.5, ал.4 от Конституцията на Република България тези
изисквания на международния договор, по който България е страна са част от
вътрешното ни право и имат предимство пред тези норми, които им противоречат.
Връщайки се към понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва да
отчетем, че установената съдебна практика непротиворечиво приема, че това не е
абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства,
които носят обективни характеристики, за да се намери паричният еквивалент на
необходимото и дължимо обезщетение. Такива са характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.
Като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да
служат още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите
показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на
увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има
ефект на репарация. От друга страна размерът на обезщетението обаче не следва
да бъде и източник на обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият
от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна точка в
това изследване е обстоятелството, че "справедливостта" до голяма
степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на
засегнатите нематериални блага.
В този ред на мисли настоящият касационен
сътав приема, че справедлив размер на
обезщетението е сумата от 428,00лв. Следва да отбележим, че е налице
съответна жалба от страна на ГДИН, което не води до влошаване на положението на
ищеца, депозирал КЖ.
В заключение настоящата инстанция не намери
основания за касиране на решението в отхвърлителната му част. Не се оправдаха от правна страна оплакванията в
КЖ на Б.Т.. Съответен на доказателствата и закона е изводът на АСВТ, че искът в
тази му част е погасен по давност. Подложеното на касационна проверка Решение в
осъдителната му част е валиден и
допустим, но частично неправилен съдебен акт. Следва да бъде отменен в
частта за присъденото обезщетение за разликата над сумата от 428,00 лева до
присъдения размер от 1120лв., както и съответните лихви, и оставен в сила в
останалата обжалвана част.
Заявеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение от ответника по касация е неоснователно, т.к.
нормата на чл.286, ал.3 от ЗИНЗС е специална и изключва приложението на ГПК.
Мотивиран така и на основание чл.222, ал.1
от АПК, във връзка с чл.285, ал.1, изречение 2-ро от ЗИНЗС, съдът, в посочения
касационен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 359/25.07.2019г., постановено по АД № 182/2019г. по описа на
Административен съд Велико Търново, В ЧАСТТА, с която Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” е осъдена да заплати на Б.Т.Т. обезщетение в размера
над 428,00лв. до присъдения размер от 1 120,00лв. за претърпени
неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на
администрацията в Следствения арест на гр. Велико Търново за периода от 02.06.2014 г. до 03.06.2014 г., от
20.06.2014 г. до 24.06.2014 г., от 07.07.2014 г. до 08.07.2014 г., от
02.10.2014 г. до 03.10.2014 г., от 11.11.2014 г. до 12.11.2014 г., от
15.12.2014 г. до 16.12.2014 г., от 03.02.2015 г. до 04.02.2015 г., от
21.04.2015 г. до 22.04.2015 г., от 09.06.2015 г. до 12.06.2015 г., от
14.07.2015 г. до 15.07.2015 г. и вместо него ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.Т.Т. срещу на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията” иск за горницата над 428,00лв. до присъдения размер
от 1 120,00лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, причинени от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията
в Следствения арест на гр. Велико Търново за периода от 02.06.2014 г. до
03.06.2014 г., от 20.06.2014 г. до 24.06.2014 г., от 07.07.2014 г. до
08.07.2014 г., от 02.10.2014 г. до 03.10.2014 г., от 11.11.2014 г. до
12.11.2014 г., от 15.12.2014 г. до 16.12.2014 г., от 03.02.2015 г. до
04.02.2015 г., от 21.04.2015 г. до 22.04.2015 г., от 09.06.2015 г. до
12.06.2015 г., от 14.07.2015 г. до 15.07.2015 г.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 359/25.07.2019г., постановено по АД № 182/2019г. по описа на
Административен съд Велико Търново, в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.