№ 315
гр. София, 14.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Петя Г. Крънчева Тропчева
Членове:Николай Николов
Мирослав Стоянов
при участието на секретаря Рени Ив. Атанасова
като разгледа докладваното от Петя Г. Крънчева Тропчева Въззивно
наказателно дело от частен характер № 20211100602628 по описа за 2021
година
Производството е по реда на чл. 313 и сл. от НПК.
С присъда от 01.03.2021 г., постановена по НЧХД № 1157/2020 г. по описа на
Софийския районен съд (СРС), Наказателно отделение (НО), 110-ти състав, подсъдимият Г.
ХР. Ж. е признат за невинен в това, че на 07.11.2019 г., по друг начин, чрез писмен
документ – депозиран писмен отговор по административно дело № 7599/2019 г. по описа на
АССГ, I-во отделение, 47 състав, образувано по подадена искова молба от ЕМ. Д. М., в
качеството си на длъжностно лице – главен директор на ГД „Охрана“, при или по повод
изпълнение на службата си, е заявил унизителни думи за честта и достойнството на частния
тъжител ЕМ. Д. М. – ЕГН-**********, а именно: „Същото се характеризира като особено
опасно за бягство лице (ОББ)“, и обидата е нанесена публично, поради което и на основание
чл. 304, пр. последно от НПК – деянието не съставлява престъпление, подс. Г.Ж. е оправдан
по повдигнатото с тъжбата обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр.
чл. 146, ал. 1 от НК.
С така постановената присъда, подсъдимият Г. ХР. Ж. е признат за невинен и в това,
че на 07.11.2019 г., по друг начин, чрез писмен документ – депозиран писмен отговор по
административно дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во отделение, 47 състав,
образувано по подадена искова молба от ЕМ. Д. М., в качеството си на длъжностно лице –
главен директор на ГД „Охрана“, при или по повод изпълнение на службата си, разгласил
позорящо обстоятелство и приписал престъпление на частния тъжител ЕМ. Д. М. – ЕГН-
**********, а именно: „Същото се характеризира като особено опасно за бягство лице
(ОББ)“, като клеветата е разпространена публично, поради което и на основание чл. 304, пр.
последно от НПК – деянието не съставлява престъпление, подс. Г.Ж. е оправдан по
повдигнатото с тъжбата обвинение за престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и
т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 от НК.
1
С присъдата е отхвърлен предявеният граждански иск с правно основание чл. 52, вр.
чл. 45 от ЗЗД, от частния тъжител ЕМ. Д. М. – ЕГН-**********, срещу подсъдимия Г. ХР.
Ж., за сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени
вреди в резултат на описаното в тъжбата деяние по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 и ал. 2, във
вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 от НК, заедно със законната лихва, считано от датата на
увреждането до окончателното изплащане на сумата – като неоснователен и недоказан.
Срещу така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адв. И.Ю. – от
САК, в качеството му на назначен служебен повереник на частният тъжител ЕМ. Д. М.. В
така депозираната срещу първоинстанционната присъда въззивна жалба се твърди, че
атакуваният съдебен акт е неправилен, поради нарушения на материалния закон и допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила. Отправя се искане за отмяна на
обжалваната присъда и за постановяване на нова такава, с която подсъдимият Ж. да бъде
признат за виновен по повдигнатите му с подадената частна тъжба от ЕМ. Д. М. обвинения
за нанесена обида и клевета. Сочи се, че допълнителни основания ще бъдат изложени след
запознаване с мотивите на съда за постановяване на присъдата, каквито не са постъпили,
въпреки надлежното им връчване на повереника.
В съдебно заседание повереникът на частния тъжител ЕМ. Д. М. – адв. И.Ю. – от
САК, поддържа депозираната въззивна жалба по съображенията, изложени в нея. Релевира
доводи, че от събраните по делото доказателствени източници е безспорно установено, че на
инкриминираната дата – на 07.11.2019 г., в депозиран писмен отговор по административно
дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во отделение, 47 състав, образувано по подадена
искова молба от ЕМ. Д. М., подсъдимият Ж. е посочил, че тъжителят се характеризира като
особено опасно за бягство лице, като това изявление е обидило М., който не е съставлявал
опасност за бягство. Излага, че чл. 18, ал. 6, т. 1 от Правилника за условията и реда за
осъществяване на конвойната дейност на служителите на ГД „Охрана“ към Министерство на
правосъдието, не кореспондира с Директива № 2016/343 на Европейския парламент и на
Съвета от 09.03.2016 г., където в чл. 20 е посочено, че компетентните органи следва да се
въздържат от представянето на заподозрените или обвиняеми лица като виновни в съда или
пред обществеността, чрез използване на мерки за физическо възпиране. Ангажира теза, че
подсъдимият е бил запознат със съдържанието на Директивата и е следвало да съобрази
поведението си с нея, а като не е сторил това, умишлено е обидил тъжителя, като го е
квалифицирал по възведения в обвинението начин. Пледира подсъдимият да бъда признат за
виновен по повдигнатото му частно обвинение и да му бъда наложено справедливо
наказание.
Частният тъжител ЕМ. Д. М., при упражняване правото си на лична защита,
пледира подсъдимият Ж. да бъде признат за виновен по възведеното му частно обвинение.
Сочи, че подсъдимият умишлено го е обидил, като го е определил като особено опасно за
бягство лице, въпреки, че от 24.11.2013 г. и към датата на изготвяне на инкриминирания
отговор, тъжителят не е правил опити за бягство, нито е имал каквото и да било
противоправно поведение. Излага, че с подобни квалификации подсъдимият цели да
накърни достойнството му, признато и гарантирано от чл. 5, ал. 2 и 4 от Конституцията на Р
България, Директива № 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. и
чл. 1 и чл. 4 от Хартата на ЕС. Развива съображения, че първият съд не се е съобразил с
принципите за прилагане на правото на ЕС и е постановил немотивирана, непълна и
превратна присъда, която пледира да бъде отменена, като подсъдимият да бъде признат за
виновен по повдигнатото му обвинение, а алтернативно – делото да бъде върнато за ново
разглеждане от друг състав на съответния първоинстанционен съд. Намира за нарушени и
2
разпоредбите на чл. 47 и чл. 48 от Хартата на ЕС, на чл. 14, ал. 2 от Международния пакт за
гражданските и политическите права и на чл. 6, чл. 17 и чл. 18 от ЕКПЧ.
Защитникът на подс. Г. ХР. Ж. – адв. К. СЛ. – от САК, пледира присъдата на СРС да
бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна. Намира, че фактическите изводи на
решаващия първоинстанционен съд, са формирани в съответствие с доказателствената
съвкупност, а присъдата на СРС е постановена в съответствие с процесуалните правила.
Релевира доводи, че при правилно установената фактическа обстановка, материалният закон
е бил приложен правилно и съдът е направил правилен правен извод за несъставомерност на
деянието, осъществено от подсъдимия, по вменените му престъпни състави. Сочи, че
подсъдимият Ж., упражнявайки свое правомощие и правото си на защита по образуваното
съдебно производство, е обосновал законосъобразността на поведението на служителите при
ГД „Охрана“ – МП, които са били в съответствие с утвърдените правила и не е отправил
неверни или клеветнически твърдения по отношение на което и да било лице.
Подсъдимият Г. ХР. Ж., редовно призован, не се явява и не ангажира становище по
постъпилата въззивна жалба и по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на
доказване.
Съдът, като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл. 313 от НПК,
намира за установено следното:
За да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал, в
качеството им на гласни и писмени доказателствени средства, показанията на св. М.В.П.,
снети в о.с.з. на 07.10.2020 г.; справка от Областна служба „Изпълнение на наказанията“ –
София при ГД „ИН“ – МП, изх. № 12915/10.08.2020 г. (л. 48 от съдебното производство);
писмо от Административен съд – София град по адм. д. № 7599/2019 г., ведно със заверени
преписи от жалба с вх. № 20771/04.07.2019 г. от ЕМ. Д. М., писмен отговор от гл. комисар
Г.Ж. с дата на връчване на отговора на 13.03.2020 г. и призовка на ЕМ. Д. М. с дата на
връчване 14.01.2020 г. (л. 50 – 63 от съдебното производство); справка от СГП, изх. №
434/2020/07.08.2020 г. (л. 68 от съдебното производство); справка от СРП, изх. № Адм.
2082/2020/12.08.2020 г. (л. 69 – 70 от съдебното производство); справка от
Специализираната прокуратура, изх. № Адм. 703/2020/14.08.2020 г. (л. 71 от съдебното
производство); писмо от ГД „Охрана“ – МП, изх. № 5278/12.08.2020 г. (л. 72 – 73 от
съдебното производство); справка от Затвора – гр. София при ГД „ИН“ – МП, изх. №
5453/17.08.2020 г. (л. 74 от съдебното производство); формуляр за досие на тъжителя М. и
на св. П., изготвени за нуждите на ГД „ИН“ – МП (л. 76 и л. 77 от съдебното производство);
справка за съдимост на подс. Ж. (л. 90 от съдебното производство) и писмо от АСпНС, изх.
№ 211/2020/21.12.2020 г., ведно със заверен препис от влязла в сила на 16.04.2020 г. присъда
№ 5, постановена по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на АСпНС, ІІІ-ти въззивен състав,
ведно с мотиви към нея и решение № 242/16.04.2020 г. по н. д. № 1018/2019 г. на ВКС, които
е кредитирал изцяло.
Въз основа на така събрания доказателствен материал, първият съд е приел, от
фактическа страна, че подсъдимият Г. ХР. Ж. – с ЕГН – **********, е роден на **** г. в гр.
Шумен, с постоянен и настоящ адрес в гр. Шумен, ул. **** и със служебен адрес: гр. София,
ул. „Майор Георги Векилски“ № 2, ГД „Охрана“. По произход е българин, с българско
гражданство. Завършил е висше образование, семеен и има две деца. Съгласно справка за
3
съдимост е с чисто съдебно минало. Към 07.11.2019 г. и понастоящем, подсъдимият Ж.
заема длъжността главен директор на ГД „Охрана“ към Министерство на правосъдието.
Частният тъжител ЕМ. Д. М. – с ЕГН – **********, е роден на **** г. в гр. София, с
постоянен адрес: гр. София, ж.к. „****. По произход е българин, с българско гражданство.
Семеен и има две деца, не работи. Понастоящем, частният тъжител М. пребивава в Затвора
– гр. София, където изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
С присъда № 5/05.06.2019 г., постановена по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на
АСпНС, 3-ти въззивен състав, частично е отменена присъда от 09.01.2018 г. по НОХД №
646/2015 г. по описа на СпНС, в частта, в която подсъдимият ЕМ. Д. М. и още две лица са
признати за невиновни и оправдани по повдигнатите обвинения за престъпление по чл. 199,
ал. 2, т. 3, вр. ал. 1, т. 5, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, като
присъдата е потвърдена в останалата част. С постановената нова присъда, подсъдимият ЕМ.
Д. М. е признат за виновен по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 2,
т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, и осъден на наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца, което е постановено да изтърпи при
първоначален „строг“ режим на изтърпяване, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ от
ЗИНЗС. Постановената нова присъда по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на АСпНС, е
потвърдена с решение № 242/16.04.2020 г. на ВКС и е влязла в законна сила на 16.04.2020 г.
Съгласно справка от ГДИН – ОСИН – гр. София, по време на пребиваване на частния
тъжител М. в ареста на ул. „М. Векилски“ – гр. София, с мярка за неотклонение „Задържане
под стража“ – през периода от 24.11.2013 г. до 05.06.2015 г., и по време на пребиването на
същия в следствения арест „Г. М. Димитров“ – гр. София, с мярка за неотклонение
„Задържане под стража“ – през периода от 09.01.2018 г. до 13.09.2018 г., частният тъжител
М. не е демонстрирал противоправно поведение, сочещо на подготовка и/или опит за
бягство.
Съгласно справка от ГДИН – Затвора – гр. София, през периода от 05.06.2015 г. до
09.01.2018 г., и от 13.09.2018 г. до 23.01.2020 г., по време на пребиваване в затвора и до
момента, за лишения от свобода Е.М. не са регистрирани конкретни опити за бягство, като в
регистратурата по ЗЗКИ на ГДИН е налично писмо, с гриф на секретност по ЗЗКИ, касаещо
лишения от свобода М..
Съгласно справка от СГП не са установени образувани преписки срещу частния
тъжител Е.М. за престъпления против правосъдието – подготовка или опит за бягство, за
периода на пребиваването му в затвора от 05.06.2015 г. до 09.01.2018 г. и от 13.09.2018 г. до
23.01.2020 г. Идентични са данните и от извършените справки от СРП и Специализираната
прокуратура.
Съгласно справка от ГД „Охрана“ към Министерство на правосъдието, поради липса
на водена статистика за делата, по които се конвоират задържаните и осъдените лица, не
може да се посочи броят дела, по които се е явявал ЕМ. Д. М. за периода от 24.11.2013 г. до
23.01.2020 г., като в изпълнение на чл. 16, ал. 1, т. 2 от Правилата за условията и реда за
осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД „Охрана“, утвърдени със
Заповед № ЛС-04-1228/17.07.2018 г. на Министъра на правосъдието, конвоирането се
осъществява на основание получени писмени заявки от подразделенията на ГД „ИН“,
изготвени на основание разпореждания на орган на съдебна власт, въз основа на които се
изготвят заповеди за конвоиране на лицата от местата за лишаване от свобода до орган на
съдебна власт. Съгласно цитираната по-горе справка, не са регистрирани до момента
направени опити за бягство от ЕМ. Д. М. по време на конвоиране. Сочи се, че при
конвоиране мерките за изолация и охрана се определят от степента на обществена опасност
на деянието и личността на конвоирания, като съгласно чл. 18, ал. 6 от цитираните Правила,
при конвоирането на особено опасни за бягство лица, изтърпяващи наказание „лишаване от
свобода“ за срок над 10 години, обвиняеми и подсъдими за тежки престъпления, участници в
4
организирани престъпни групи, които подлежат на наказание „лишаване от свобода“ над 10
години, осъдени на „доживотен затвор“, „доживотен затвор без право на замяна“, лица
планирали, правили опит за/или осъществили бягства от конвои, затвори, следствени арести
и др., задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и
допълнително белезници на краката, или специален комплект белезници за ръце и крака;
същите се конвоират индивидуално в СА или в индивидуални клетки за СА, които са
оборудвани с такива.
Съгласно цитираната по-горе справка, за периода от 21.11.2013 г. до 23.01.2020 г.,
ЕМ. Д. М. е бил многократно конвоиран от служителите на ГД „Охрана“, като в заявките от
възложителя (подразделенията на ГД „ИН“) е посочено, че лицето е подсъдим за
престъпление по чл. 116 от НК и чл. 321 от НК. Високата степен на обществената опасност,
а именно, че е подсъдим за тежко престъпление и участник в ОПГ, определя прилагането на
разпоредбата на чл. 18, ал. 6 от Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойна
дейност от служители на ГД „Охрана“.
На 04.07.2019 г., частният тъжител ЕМ. Д. М. депозирал в АССГ жалба, заведена с
вх. № 20771/04.07.2019 г., с която предявил на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ искова
претенция за сумата от 50 000 лева, срещу ГД „Охрана“, представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди в резултат на противоправни действия на служители
на ГД „Охрана“, изразяващи се в изтезания с крачни белезници и представянето му като
виновен в нарушение на Директива 2016/343 на ЕС и презумцията за невиновност, в рушене
на здравето (получено възпаление на ахилесовите сухожилия и болест на краката от
поставените белезници на краката), паник – атаки, стрес и хипертония, болки, страдания,
страх и ужас, във връзка с конвоирането му за явяване по НОХД до 04.07.2019 г.
Въз основа на така депозираната жалба било образувано административно дело №
7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во отделение, 47-ми състав. Препис от исковата молба бил
изпратен на ответната страна за становище по нея в едномесечен срок от получаване на
съобщението. Съобщението било получено на 15.10.2019 г. от главен юрисконсулт в ГД
„Охрана“.
По повод на така предявената искова молба от ЕМ. Д. М., по делото бил изпратен
писмен отговор с изх. № 8104/07.11.2019 г. по описа на ГД „Охрана“, изготвен и подписан
от главен комисар Г.Ж., в качеството му на главен директор на ГД “Охрана“, в който били
наведени доводи по допустимостта на иска и неговата основателност, ведно с приложени
писмени доказателства към отговора, а именно – заверено копие на чл. 18 от Правила за
условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД „Охрана“
към Министъра на правосъдието, утвърдени със Заповед № ЛС-04-1228/14.07.2017 г. Препис
от писмения отговор на ответника бил изпратен на жалбоподателя Е.М. за становище в 7-
дневен срок по направеното възражение за допустимостта на предявения иск, като същият
му бил връчен на 14.01.2020 г.
В писменият отговор, ответната страна по процесното административно дело
оспорила изцяло предявения иск от ЕМ. Д. М. по основание и размер, като навела доводи, че
не се установяват елементите от фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ; не са посочени
конкретни действия от ищеца, които според него са били нарушени от страна на служители
на ответника; от исковата молба не се установява наличие на неизпълнение на вменено от
закона задължение от страна на ответника, което да ангажира отговорността му, настъпили
вреди за ищеца, както и че ищецът не е подкрепил с доказателства нито един елемент от
фактическия състав на чл. 1 от ЗОДОВ, в съответствие с носената от него доказателствена
тежест.
В писмения отговор, ответната страна взела становище и по обстоятелствата, на
които се основава предявения от Е.М. иск. Изложени били аргументи, че ищецът оспорва
действия за периода от 03.07.2019 г. до 04.07.2019 г., когато е бил конвоиран до сградата на
5
СпНС по НОХД № 3555/2018 г., като по време на конвоирането и на престоя му в сградата
на СпНС, е бил с поставени помощни средства – „крачни белезници“.
Посочено било, че на 03.07.2019 г., съгласно Заповед № З-863/02.07.2019 г. на
Директора на РД „Охрана“ – София, Е.М., понастоящем в Затвора – гр. София, е бил
конвоиран от Затвора – гр. София до СпНС, за участие в съдебно заседание по НОХД №
3555/2018 г. Посочено било, че служителите на ГД „Охрана“ изпълняват конвойна дейност
съгласно разпоредбите, регламентирани в Правила за условията и реда за осъществяване на
конвойна дейност от служителите на ГД „Охрана“ към Министъра на правосъдието,
утвърдени със Заповед № ЛС-04-1228/14.07.2017 г. на Министъра на правосъдието.
Посочено било и, че с оглед на това, „че лицето е осъдено на първа инстанция на 18 години
„лишаване от свобода“, същото се характеризира като особено опасно за бягство лице“,
поради което и на основание чл. 18, ал. 6, ал. 7 и ал. 8 от Правила за условията и реда за
осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД „Охрана“ към Министъра на
правосъдието, утвърдени със Заповед № ЛС-04-1228/14.07.2017 г. на Министъра на
правосъдието, следва да се конвоира с повишено внимание. Посочено било също, че в чл.
18, ал. 6, т. 1 от цитираните Правила е регламентирано, че при конвоиране на особено
опасни за бягства лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ за срок над 10
години, обвиняеми и подсъдими за тежки умишлени престъпления, участници в
организирани престъпни групи, които подлежат на наказание „лишаване от свобода“ за срок
над 10 години, осъдени на „доживотен затвор“, „доживотен затвор без замяна“, лица
планирали, правили опит за/или осъществили бягства от конвои, затвори, следствени арести
и др., задължително се поставят специални колани с фиксирани белезници на ръцете и
допълнително белезници на краката, или специален комплект белезници за ръце и крака.
Посочено било още, че съгласно чл. 18, ал. 5 от цитираните Правила, при отвеждане на
конвоирани лица пред орган на съдебна власт, свалянето на белезниците се извършва само
след разпореждане на съдията, прокурора или следователя, а в случая с подсъдимият ЕМ. Д.
М., такова разпореждане не е имало.
Изложено било становище на ответника за спазване на нормативните изисквания при
конвоирането на ищеца, а именно, че конвойният екип, при изпълнение на служебните си
задължения, стриктно е спазвал разпоредбите на цитираните Правила; че от исковата молба
не могат да бъдат направени изводи за незаконни действия/бездействия от страна на
ответника и претърпени във връзка с това вреди, доколкото обезщетението се дължи само за
вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а неустановяването на
вреди и причинна връзка между евентуалното увреждане и вредите, представлява
самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск.
Към датата на връчване на писмения отговор на частния тъжител М. – 14.01.2020 г.,
същият и свидетелят М. П., считано от м. 10.2019 г., обитавали обща килия на Затвора – гр.
София и били заедно в една група – 11-та група, считано от м. 06.2019 г. до м. 05.2020 г. На
свидетеля П. станало известно обстоятелството, че директорът на ГД „Охрана“ е излязъл със
становище, че тъжителят М. е особено опасен за бягство и счел, че поради тази причина
започнали да го транспортират винаги с белезници на краката. С оглед на така даденото
становище, свидетелят П. забелязал, че тъжителят М. започнал се чувства зле, затворил се в
себе си, не говорел, другите го отбягвали, въпреки че последният нямал никакви
противоправни прояви, агресивно поведение или опити за бягство от затвора.
При така установената фактическа обстановка и след като е извършил обстоен анализ
на обективните и субективни признаци на престъплението „обида“, съдът е приел, от правна
страна, че подс. Г. ХР. Ж. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението
по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 146, ал. 1 от НК. В тази насока първостепенният съд е
приел, че инкриминираното с тъжбата изявление на подс. Ж., действащ в качеството си на
6
главен директор на ГД „Охрана“ – МП, а именно – писмен отговор по административно
дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во отделение, 47 състав, е било адресирано
единствено до съда, не и до тъжителя М., и е било насочено към защита на процесуалната
му позиция по образуваното административно дело. Преценил е, че решаването на
въпросите на какво основание и въз основа на какви актове (нормативни или ненормативни),
подсъдимият е приел, че М. е „особено опасно за бягство лице“, е предмет по същество
именно на така образуваното административно производство, а не на настоящото
наказателно производство от частен характер. Приел е, също, че в инкриминираното
изявление „особено опасно за бягство лице (ОББ)“, не се съдържат никакви обидни изрази и
думи по смисъла на закона. Употребените в отговора на исковата молба думи и изрази, не
представляват нито вулгарен, нито недопустим език. Ето защо е признал подсъдимия Ж. за
невиновен да е осъществил състав на престъпление с посочената правна квалификация и на
основание чл. 304 НПК го е оправдал изцяло по повдигнатото му частно обвинение.
Решаващият първоинстанционен съд е приел, от правна страна, след обстоен анализ
на обективните и субективни признаци на престъплението „клевета“, че с деянието си подс.
Г. ХР. Ж. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 148, ал. 2,
във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, за което му е било повдигнато
обвинение с тъжбата. В тази насока е обосновал извод, че изразът, съдържащ се в отговора
на исковата молба, изготвен и подписан от подс. Ж., не изпълва обективната страна на това
престъпление, доколкото с процесния писмен отговор не са разгласени позорни
обстоятелства за частния тъжител. Приел е, че инкриминираният израз не представлява
разгласяване на позорно обстоятелство по смисъла на закона, доколкото подсъдимият Ж. не
изразява своя лична негативна оценка за личността на тъжителя, а с отговора на насрещната
искова молба оспорва обстоятелствата, изложени в последната. Приел е, също така, че към
момента на изготвяне на отговора на исковата молба, подс. Ж. не е действал със съзнанието,
че отразените в него факти са неверни, тъй като към 07.11.2019 г. по отношение на частния
тъжител М. е била налице постановена осъдителна присъда – на 05.06.2019 г. от втората
инстанция, с която на последния е било наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок
от 17 години и 6 месеца. Следователно, посоченото обстоятелство в писмения отговор, че
„лицето е осъдено на първа инстанция на 18 години „лишаване от свобода“, с което от своя
страна е обоснован извода, че „лицето е особено опасно за бягство (ОББ)“, е принципно
вярно, доколкото отговаря на обективната действителност. Преценил е, че различието в
установените по делото данни и посочените в писмения отговор, касаещи неправилно
отразената в писмения отговор съдебна инстанция и точният размер на наложеното
наказание „лишаване от свобода“, не покрива критериите на закона за позорящо невярно
обстоятелство, доколкото подс. Ж. не е изложил свои лични мнения и съждения с оценъчен
характер за личността на частния тъжител, а единствено и само статистически данни, които
са му станали известни по служба, и то с цел упражняване на процесуалното право на
защита на дирекцията, която ръководи, както бе посочено по-горе. СРС е формирал извод,
че по отношение на М. няма данни да са регистрирани опити за бягство от местата за
лишаване от свобода, следствените арести, където е престоявал, или при конвоиране, но в
изготвения от Ж. писмен отговор, такива твърдения не се съдържат, а се оспорват
обстоятелствата, въз основа на които е обоснована исковата претенция и се обосновава
законосъобразност на действията на служителите на ГД „Охрана“ при конвоирането на
частния тъжител по мотив, изведен от легалната дефиниция на чл. 18, ал. 6 от Правилата за
реда, по които следва да бъдат конвоирани задържани и осъдени лица, които Правила са
задължителни за служителите на ГД „Охрана“. Формирал е извод, че с инкриминирания
израз подсъдимият не е осъществил и втората алтернативно предвидена форма на
изпълнително деяние на престъплението „клевета“, а именно – приписване на престъпление,
тъй като подс. Ж. е изнесъл твърдения за факти, станали му известни по служба, а не, че
тъжителят е извършил бягство или опит за бягство от затвора. Ето защо е признал
7
подсъдимия за невиновен да е осъществил състав на престъпление с посочената правна
квалификация и на основание чл. 304 НПК го е оправдал изцяло по повдигнатото му частно
обвинение.
При този изход на делото, съдът е отхвърлил предявения граждански иск с правно
основание чл. 52, вр. чл. 45 от ЗЗД, от частния тъжител ЕМ. Д. М. срещу подсъдимия Г. ХР.
Ж., за сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени
вреди в резултат на описаното в тъжбата деяние по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 и ал. 2, във
вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 от НК, заедно със законната лихва, считано от датата на
увреждането до окончателното изплащане на сумата – като неоснователен и недоказан.
Пред настоящата съдебна инстанция не бе проведено съдебно следствие, респективно
не бяха представени и събрани нови доказателства и доказателствени средства. Въззивният
съд изгради своите фактически и правни изводи изцяло на база на доказателствата, събрани
и проверени в хода на съдебното следствие пред първата съдебна инстанция, които намери
за достатъчни по своя обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни
изводи по фактите.
Настоящият въззивен състав, след цялостна проверка на доказателствената
съвкупност по делото, изцяло споделя както фактическите констатации, така и правните
изводи на първоинстанционния съд.
Фактическите констатации на първоинстанционния съд са обосновани и почиват на
прецизен и правилен анализ на доказателствения материал, като изводите му в тази насока
се споделят изцяло и от въззивния състав. Оценката на доказателствата по отношение на
фактическите обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от
тъжбата рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При
изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати процесуални
нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички
доказателствени материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка
на други. Решаващият съд по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране
на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и
средствата за тяхното установяване. Настоящият въззивен състав отчете, че установената от
СРС фактическа обстановка, не се оспорва от страните във въззивното производство и тъй
като изцяло се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция, счете, че се
явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение.
За пълнота, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че изцяло
споделя изводите на СРС, относими към личността на подс. Ж., чистото му съдебно
минало и трудова заетост към датата на извършване на инкриминираното деяние, като
прецени, че същите почиват на правилен и задълбочен анализ на събраните по делото
гласни и писмени доказателствени средства, а именно – справка за съдимост на подсъдимия
и писмен отговор по административно дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во
отделение, 47 състав. По отношение на тези факти и обстоятелства, така събраните по
делото гласни и писмени доказателствени средства са напълно единни, еднопосочни,
взаимно допълващи се и непротиворечиви, поради което и съдът прецени, че не са налице
предпоставки за подробното им обсъждане по реда на чл. 305, ал. 3 от НПК. Въз основа на
отразеното в справката за съдимост на подсъдимия Ж., инстанциите по същество
установяват, че същият не е осъждан и не е освобождаван от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание по реда на чл. 78а от НК.
Обосновани и съответни на доказателствената съвкупност са изводите на решаващия
първоинстанционен съд и по отношение на личността на тъжителя М., съдебното му
8
минало и местопребиваването му към инкриминираната дата, а именно в Затвора – град
София. В тази насока по делото са събрани напълно еднопосочните и безпротиворечиви
гласни и писмени доказателствени средства, а именно – показанията на св. М. П., снети в
о.с.з. на 07.10.2020 г.; формуляр за досие на тъжителя М. и на св. П., изготвени за нуждите
на ГД „ИН“ – МП (л. 76 и л. 77 от съдебното производство) и заверени преписи от влязла в
сила на 16.04.2020 г. присъда № 5, постановена по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на
АСпНС, ІІІ-ти въззивен състав, ведно с мотиви към нея и решение № 242/16.04.2020 г. по н.
д. № 1018/2019 г. на ВКС, които първият съд правилно е кредитирал изцяло. Въз основа на
така събраната доказателствена съвкупност се установява безспорно, че към 07.11.2019 г.
тъжителят М. се е намирал в място за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, а
именно в Затвора – град София, като към този момент по отношение на същия е била
постановена, но не е била влязла в сила въззивна присъда № 5/05.06.2019 г., постановена по
ВНОХД № 102/2018 г. по описа на АСпНС, ІІІ-ти въззивен състав, с която М. е бил осъден
на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца за извършено
престъпление по чл. 199, ал. 2, т. 3, вр. чл. 198, ал. 1, пр. 1 и 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от
НК. Присъдата на АСпНС е оставена в сила с решение № 242/16.04.2020 г. по н. д. №
1018/2019 г. на ВКС и е влязла в сила на цитираната дата – 16.04.2020 г. Установява се
безспорно и това, че към инкриминираната дата частният тъжител М. е бил обвиняем за
престъпления по чл. 116 и по чл. 321 от НК.
Настоящата инстанция не намира основания да ревизира изводите на решаващия
първоинстанционен съд и по отношение на обстоятелството, че по време на престоя на
тъжителя М. в места за изпълнение на мярката за неотклонение „Задържане под
стража“, в места за изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода“ и при
конвоирането му от служители на ГД „Охрана“ – МП, няма данни да е правил опити за
бягство или да се е подготвял с тази цел. Изводите на решаващия първоинстанционен съд в
тази насока почиват на правилен и обоснован анализ на събраните по делото писмени
доказателствени средства – справка от Областна служба „Изпълнение на наказанията“ –
София при ГД „ИН“ – МП, изх. № 12915/10.08.2020 г. (л. 48 от съдебното производство); от
СГП, изх. № 434/2020/07.08.2020 г. (л. 68 от съдебното производство); справка от СРП, изх.
№ Адм. 2082/2020/12.08.2020 г. (л. 69 – 70 от съдебното производство); справка от
Специализираната прокуратура, изх. № Адм. 703/2020/14.08.2020 г. (л. 71 от съдебното
производство); справка от ГД „Охрана“ – МП, изх. № 5278/12.08.2020 г. (л. 72 – 73 от
съдебното производство) и справка от Затвора – гр. София при ГД „ИН“ – МП, изх. №
5453/17.08.2020 г. (л. 74 от съдебното производство).
Фактите и обстоятелствата, свързани с образуване на адм. дело № 7599/2019 г. по
описа на АССГ, І-во отделение, 47-ми състав, предметът на делото, очертан в
депозираната жалба с вх. № 20771/04.07.2019 г. от ЕМ. Д. М.; изготвения от подс. Ж.,
действащ в качеството си на главен директор на ГД „Охрана“ – МП писмен отговор на
жалбата на тъжителя М., както и датата на връчване на писмения отговор на тъжителя
М., инстанциите по същество установяват безспорно въз основа на приложените в
качеството им на писмени доказателствени средства по делото писмо от Административен
съд – София град по адм. дело № 7599/2019 г., ведно със заверени преписи от жалба с вх. №
20771/04.07.2019 г. от ЕМ. Д. М.; писмен отговор от гл. комисар Г.Ж. с дата на връчване на
отговора на 13.03.2020 г. и призовка на ЕМ. Д. М. с дата на връчване 14.01.2020 г. (л. 50 – 63
от съдебното производство).
Въз основа на приобщения по делото, в качеството му на писмено доказателствено
средство, писмен отговор на жалбата на тъжителя М., изх. № 8104/07.11.2019 г. по описа на
ГД „Охрана“, изготвен от подс. Ж., първият съд правилно е установил и съдържанието на
писмения отговор, както и лицето, изготвило същия, а именно подс. Ж.. По тези
обстоятелства страните не спорят. Видно е и това, че в отговора до съда, подс. Ж. е посочил,
„…че лицето е осъдено на първа инстанция на 18 години лишаване от свобода, същото се
9
характеризира като особено опасно за бягство лице“, поради което и на основание чл. 18,
ал. 6, ал. 7 и ал. 8 от Правила за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от
служителите на ГД „Охрана“ към Министъра на правосъдието, утвърдени със Заповед №
ЛС-04-1228/14.07.2017 г. на Министъра на правосъдието, следва да се конвоира с повишено
внимание.
Първият съд правилно е кредитирал с доверие и показанията на св. П., видно от
които този свидетел е обитавал обща килия на Затвора – гр. София с тъжителя М.и е бил
заедно в една група – 11-та група, считано от м. 06.2019 г. до м. 05.2020 г. Въз основа на
показанията на този свидетел и събраните по делото писмени доказателствени средства,
които по отношение на тези обстоятелства са напълно единни, еднопосочни и
взаимнодопълващи се, се установява и това, че тъжителят не е имал опити за бягство от
затвора, както и че е бил конвоиран с белезници на краката, за разлика от св. П. и е бил
охарактеризиран от директора на ГД „Охрана“ – МП като особено опасен за бягство.
Настоящата инстанция прецени, че няма пречка да кредитира с доверие и показанията
на св. П. по отношение на това, че М. се чувствал зле, затворил се в себе си, не говорел и
другите го отбягвали, въпреки че последният нямал никакви противоправни прояви,
агресивно поведение или опити за бягство от затвора, като прецени, че независимо от това,
че твърденията на П. в този смисъл не се подкрепят от други доказателствени източници,
същите не се и оборват, поради което и следва да се приеме, че са депозирани обективно,
безпристрастно и добросъвестно, и като такива правилно са поставени в основата на
изводите на решаващия първоинстанционен съд по фактите.
В обобщение, настоящата инстанция се солидаризира с изводите на решаващия
първоинстанционен съд, че събраните гласни доказателствени средства са напълно
единни, еднопосочни, взаимно допълващи се и непротиворечиви и кореспондират с
писмените доказателствени средства, поради което и следва да се приеме, че са
депозирани обективно, безпристрастно и добросъвестно, допринасят за изясняване на
фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване и няма пречка да бъдат
поставени в основата на изводите на съда по фактите. Измежду така събраните
доказателствени източници не се констатират каквито и да било съществени противоречия,
които да налагат подробното им и задълбочено обсъждане, по реда на чл. 305, ал. 3 НПК.
Събраните в хода на съдебното производство писмени доказателствени средства,
приобщени към доказателствения материал по реда на чл. 283 от НПК, съдът също намира,
че следва да бъдат кредитирани изцяло, като прие, че са единни, непротиворечиви, взаимно
допълващи се, кореспондират със събраните по делото гласни доказателствени средства и са
относими към основния факт, включен в предмета на доказване по делото.
Въз основа на направения задълбочен и подробен анализ на доказателствената
съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, СРС е
формирал по същество правилни изводи по фактите и обстоятелствата, визирани по-горе,
подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт, които настоящата
инстанция изцяло споделя, поради което и не намира за нужно да преповтаря.
При така установената фактическа обстановка, настоящата съдебна инстанция изцяло
споделя крайния извод на СРС, че подс. Г. ХР. Ж. не е осъществил от обективна страна
състава на престъплението „обида“ по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 146, ал. 1 от
НК.
В тази връзка настоящата инстанция намира следното.
Престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК е уредено систематично в Глава втора от
Особената част на НК „Престъпления против личността“, Раздел VІІ „Обида и клевета“ и
има за обект на закрила обществените отношения, свързани с опазване честта и
10
достойнството на личността. За да е осъществен състав на престъпление по този законов
текст се изисква, от обективна страна, деецът да каже или извърши нещо унизително за
честта и достойнството на другиго в негово присъствие. За осъществяване състава
на чл. 146, ал. 1 НК, не е достатъчно обиденият физически да присъства на
мястото, където са казани обидните думи и изрази или са извършени
обидните действия (жестове, мимики и др.). Необходимо е още те да бъдат
възприети от него. Това ще стане, като ги чуе или види (вж. решение
№ 664/30.12.1972 г. по н. д. № 652/1972 г., I н. о.). Престъплението е уредено като
умишлено, като може да се осъществи само при форма на вината пряк умисъл. При
обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените признаци на
престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен състав на престъплението
„обида“.
Обидата е квалифицирана, когато е нанесена публично; когато е разпространена чрез
печатно произведение или по друг начин; когато е извършена по отношение на длъжностно
лице или на представител на обществеността при или по повод изпълнение на службата или
функцията му; когато е извършена от длъжностно лице или на представител на
обществеността при или по повод изпълнение на службата или функцията му.
В контекста на направения анализ на обективните и субективни признаци на
престъплението „обида“, настоящият съдебен състав намира, че правилно и законосъобразно
подс. Ж. е признат за невиновен в това да е осъществил състава на престъплението с
посочената правна квалификация с това, че на 07.11.2019 г., чрез писмен документ –
депозиран писмен отговор по административно дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во
отделение, 47 състав, образувано по подадена искова молба от ЕМ. Д. М., в качеството си на
длъжностно лице – главен директор на ГД „Охрана“, при или по повод изпълнение на
службата си, е заявил че лицето ЕМ. Д. М. – ЕГН-********** „… се характеризира като
особено опасно за бягство лице (ОББ)“.
И това е така, тъй като направеното от същия изявление – в депозирания писмен
отговор по административно дело № 7599/2019 г. по описа на АССГ, I-во отделение, 47
състав, образувано по подадена искова молба от ЕМ. Д. М., че тъжителят „… се
характеризира като особено опасно за бягство лице (ОББ)“, не съдържа оценка на
тъжителя, направена от подсъдимия, която да характеризира тъжителя в негативна
светлина, а единствено констатация, че М. е особено опасно за бягство лице, съгласно
критериите, заложени в чл. 18, ал. 6 от Правила за условията и реда за осъществяване
на конвойната дейност от служителите на ГД „Охрана“ към Министъра на
правосъдието, утвърдени със Заповед № ЛС-04-1228/14.07.2017 г. на Министъра на
правосъдието. Съгласно посочения законов текст, особено опасни за бягство лица са тези,
изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ за срок над 10 години, обвиняеми и
подсъдими за тежки престъпления, участници в организирани престъпни групи, които
подлежат на наказание „лишаване от свобода“ над 10 години, осъдени на „доживотен
затвор“, „доживотен затвор без право на замяна“, лица планирали, правили опит за/или
осъществили бягства от конвои, затвори, следствени арести и др. Видно от събраните по
делото писмени доказателствени средства, към 07.11.2019 г. М. е бил обвиняем за
престъпления по чл. 116 и по чл. 321 от НК, както и по отношение на него е била
постановена, макар и невлязла в сила, присъда, с която му е било наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 17 години и 6 месеца, което е обусловило извод у подс. Ж.,
че са налице предпоставките за конвоирането му като особено опасно за бягство лице. В
изявлението си подс. Ж. не е направил оценка, съждение, нито е изразил мнение за
личността на тъжителя; не се съдържат и твърдения, че е правил или подготвял
опит за бягство, а единствено, че са налице изискванията по чл. 18, ал. 6 от Правила за
условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на ГД „Охрана“
към Министъра на правосъдието. Отделно от това, изявлението на подсъдимия Ж.,
11
инкриминирано с тъжбата, както правилно е приел и решаващият първоинстанционен съд, е
било адресирано от Ж. единствено към състава, който предстояло да разгледа адм. д. №
7599/2019 г. по описа на АССГ и е било предназначено да подкрепи позицията на Ж., в
качеството му на представляващ една от страните в производството. Оттук и
изводът, че деянието, осъществено от Ж. и инкриминирано в тъжбата, се явява
несъставомерно по възведения му престъпен състав.
Предвид горното съдът намери, че предвид липсата на който и да е признак от
обективна страна на деянието, инкриминирано по чл. 146 НК, в случая – неговото
изпълнително деяние, следва и несъставомерността на деянието от обективна страна по този
законов текст.
Доколкото за съставомерността на деянието е необходимо същото да съответства
пълно и точно с всички обективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в
тяхната съвкупност, то по аргумент на противното, неосъществяването на който и да е от
признаците от състава – в случая на неговото изпълнително деяние, означава, че не е
извършено престъпление по този законов текст. Поради това съдът намери, че се явява
безпредметно и обсъждането на това дали подсъдимият е осъществил от субективна страна
състава на вмененото му престъпно посегателство, както и квалифицираните състави на
престъплението от този вид, вменени с тъжбата.
Ето защо и като е оправдал подсъдимия Г. ХР. Ж. по обвинението да е осъществил
състав на престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 146, ал. 1 от НК, СРС, НО,
110-ти състав е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден. Съображенията на повереника на частния тъжител в противния смисъл, се
преценяват от настоящия съдебен състав като неоснователни.
При така установената фактическа обстановка, настоящата съдебна инстанция изцяло
споделя крайния извод на СРС, че подс. Ж. не е осъществил от обективна страна състава
на престъплението „клевета“ по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 147,
ал. 1 от НК.
За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“ по смисъла на чл. 147,
ал. 1 и сл. от НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че субектът на
престъплението по този законов текст е разгласил неистинско позорно обстоятелство за
пострадалото физическо лице или му е приписал неизвършено от него престъпление.
Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на чл. 147, ал. 1 от НК, форма на
изпълнително деяние на престъплението „клевета“ – разгласяване на позорно
обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети лица на
твърдения за съществуването на определен факт, свързан с личността на пострадалия –
относно неговото минало или настоящо поведение, укоримо от гледна точка на
господстващия морал (вж. Р 464-81-І) прояви от личния му живот, негови служебни или
обществени изяви или отрицателни качества, които са, от една страна, неверни, несъответни
на обективната действителност, а от друга – са от естество да накърнят доброто му име в
обществото, тъй като характеризират отрицателно личността на пострадалия.
Втората възможна форма на изпълнително деяние, инкриминирана в разпоредбата на
чл. 147, ал. 1 от НК – приписване другиму на извършено престъпление, се осъществява чрез
довеждане до знанието на трети лица, от страна на престъпния деец, на твърдения, че
пострадалият е извършил конкретно престъпление, което той в действителност не е
извършил (вж. Р 464-81-І и Р 80-98-І).
В съдебната практика и в правната доктрина се приема, че предмет на
престъплението „клевета“ могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, които носят
информация за точно определено обстоятелство или явление. То следва да е позорно,
12
недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвиква
еднозначна негативна оценка на обществото, или в частност – да приписва извършването на
престъпление. На следващо място, тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да
се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна
психическа дейност (вж. Р 452-10-ІІІ).
Престъплението, уредено в цитирания законов текст е резултатно, като за
довършеността му се изисква твърденията на дееца в посочения по-горе смисъл да са
доведени до знанието на поне едно трето лице, явяващо се в случая предмет на
посегателство. За съставомерността на деянието от обективна страна, не е необходимо
деянието да е извършено присъствено спрямо пострадалия.
От субективна страна, клеветата е престъпление, което може да се осъществи както с
пряк, така и с евентуален умисъл. Във всички случаи, обаче, субектът трябва да съзнава
позорния характер на разгласяваното обстоятелство или престъпният характер на
приписваното деяние, както и неистинността на позорното обстоятелство или това, че
пострадалият не е извършил приписваното му престъпление (вж. Р 745-91-ІІІ). Когато
клеветата се извършва с пряк умисъл, деецът е сигурен, че позорното обстоятелство е
неистинско или, че приписваното му престъпление не е извършено от пострадалия, като
цели твърденията му да стигнат до съзнанието на поне едно трето лице. Когато клеветата се
извършва с евентуален (косвен) умисъл, деецът може да не е сигурен в действителното
положение, но въпреки това да прави съответното твърдение, или да не е сигурен, че
неговите твърдения могат да бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази
възможност.
При обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените
признаци на престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен състав на
престъплението „клевета“. Клеветата е квалифицирана в хипотезите на чл. 148, ал. 2, вр. ал.
1 от НК.
В конкретния по делото случай първият съд правилно е приел, че не са налице
предпоставки за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия Ж. за осъществен
състав на престъплението „клевета“ с обсъдените по-горе обективни и субективни признаци.
Както вече се посочи по-горе, с изявлението си до АССГ, инкриминирано в настоящото
производство, подс. Ж. е обосновал принципната си защитна позиция по депозираната
от М. жалба, въз основа на която е образувано адм. д. № 7599/2019 г., а не е направил
изявления, насочени към уронване честта и достойнството на тъжителя.
Подсъдимият Ж. не е направил изявления, които са неверни и позорящи тъжителя, а
единствено се е позовал на станали му известни по служба факти и обстоятелства за
тъжителя, които не са неверни и обуславят приложението на чл. 18, ал. 6 от
Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от
служителите на ГД „Охрана“ към Министъра на правосъдието, утвърдени със Заповед
№ ЛС-04-1228/14.07.2017 г. на Министъра на правосъдието.
Правилно решаващият първоинстанционен съд е преценил, че посоченото в писмения
отговор, изготвен от Ж., че „лицето е осъдено на първа инстанция на 18 години лишаване
от свобода“, с което от своя страна е обоснован извода, че „лицето е особено опасно за
бягство (ОББ)“, е принципно вярно, доколкото отговаря на обективната действителност, а
различието в установените по делото данни и посочените в писмения отговор, касаещи
неправилно отразената в писмения отговор съдебна инстанция и точният размер на
наложеното наказание „лишаване от свобода“, не покрива критериите на закона за позорящо
невярно обстоятелство, доколкото подс. Ж. не е изложил свои лични мнения и съждения с
оценъчен характер за личността на частния тъжител, а единствено и само
статистически данни, които са му станали известни по служба, и то с цел
упражняване на процесуалното право на защита на дирекцията, която ръководи, както
13
вече бе посочено по-горе. С израза, следователно, на тъжителя не е приписано
престъпление, нито е разгласено позорно обстоятелство, тъй като не са твърдени
неверни обстоятелства – че тъжителят е извършил или подготвял опит за бягство, а
единствено, че са налице визираните в обсъжданите Правила предпоставки за по-голямо
внимание при конвоиране на лицето.
В обобщение, настоящата инстанция преценява като правилни и съответни на
материалния закон изводите на решаващия първоинстанционен съд, постановил атакувания
съдебен акт, че инкриминираните с тъжбата изрази нямат клеветнически характер.
Районният съд е формирал правилни правни изводи, които е обосновал пространно и
задълбочено в мотивната част на съдебния акт, които настоящата инстанция изцяло споделя.
Предвид горното съдът намери, че предвид липсата на който и да е признак от
обективна страна на деянието, инкриминирано по чл. 147 НК, в случая – неговото
изпълнително деяние, следва и несъставомерността на деянието от обективна страна по този
законов текст.
Доколкото за съставомерността на деянието е необходимо същото да съответства
пълно и точно с всички обективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в
тяхната съвкупност, то по аргумент на противното, неосъществяването на който и да е от
признаците от състава – в случая на неговото изпълнително деяние, означава, че не е
извършено престъпление по този законов текст. Поради това съдът намери, че се явява
безпредметно и обсъждането на това дали подсъдимият е осъществил от субективна страна
състава на вмененото му престъпно посегателство, както и квалифицираните състав на
престъплението от този вид.
Ето защо и като е оправдал подсъдимия по обвинението да е осъществил състав на
престъпление по чл. 148, ал. 2, във вр. ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4, вр. чл. 147, ал. 1 от НК, СРС, НО,
110-ти състав е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде
потвърден. Съображенията на повереника на частния тъжител в противния смисъл, се
преценяват от настоящия съдебен състав като неоснователни.
В допълнение и за да отговори на доводите на повереника на тъжителя, изложени във
въззивната жалба, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че при
постановяване на атакувания съдебен акт не е допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, което да налага отмяна на присъдата на СРС и
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съответния
първоинстанционен съд.
На първо място, в тази връзка настоящата инстанция намира за необходимо да
отбележи, че атакуваният съдебен акт не страда от порока липса на мотиви.
Решаващият първоинстанционен съд е положил необходимите процесуални усилия за
попълване на доказателствената маса с всички относими доказателствени източници и не е
допуснал превратно или едностранчиво тълкуване на доказателствената съвкупност. Същата
е анализирана внимателно и задълбочено, без да бъдат игнорирани някои от събраните
доказателства за сметка на други.
Не е допуснато нарушение на принципите на наказателния процес, визирани в
чл. 13 и чл. 14 от НПК. Решаващият първоинстанционен съд е събрал необходимите и
възможни писмени и веществени доказателствени средства, относими към предмета на
доказване, и е положил необходимите процесуални усилия за попълване на делото с
необходимия обем доказателствени източници – както обвинителни, така и оправдателни
такива. Не е допуснато, следователно, нарушение на принципа за разкриване на обективната
истина – по чл. 13 от НПК, и за вземане на решения по вътрешно убеждение – по чл. 14 от
НПК.
14
Не може да се отправи упрек и по отношение на оценъчната дейност на съда,
касаеща събраните доказателствени източници. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и от
въззивния състав. Оценката на доказателствата по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от обвинителния
акт рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При изграждане
на фактическата обстановка от районния съд, не са допуснати процесуални нарушения при
формиране на вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени
материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка на други.
Съдът е изложил по ясен и убедителен начин в мотивната част на присъдата
изводите си по фактите и тяхната правна оценка, както и съображенията си относно
кредитируемостта на доказателствените средства, като не е сторил това произволно, а
въз основа на задълбочен и правилен анализ и съпоставка на доказателствените
източници едни спрямо други. Изложил е подробно хронологията на събитията, които е
приел за установени, както и съображенията, обусловили извода му, че деянието,
осъществено от Ж., е несъставомерно по възведената му правна квалификация.
Контролиращата съдебна инстанция и страните по делото, не са лишени от възможност да
разберат действителната воля на решаващия първоинстанционен съд и начинът на
формирането и.
Въз основа на направения задълбочен и подробен анализ на доказателствената
съвкупност, събрана в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, СРС е
формирал по същество правилни изводи по фактите и обстоятелствата, визирани по-
горе, подробно обективирани в мотивната част на постановения съдебен акт. Не е
допуснато, следователно, твърдяното от повереника процесуално нарушение.
Настоящата инстанция преценява и доводите на тъжителя, изложени пред съда, за
допуснати нарушения на правата му, изводими от чл. 5, ал. 2 и 4 от Конституцията на Р
България, чл. 3, т. 20 от Директива № 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от
09.03.2016 г. и чл. 1, чл. 4, чл. 47 и чл. 48 от Хартата на ЕС, на чл. 14, ал. 2 от
Международния пакт за гражданските и политическите права и на чл. 6, чл. 17 и чл. 18 от
ЕКПЧ, за неоснователни. По съображенията, изложени по-горе настоящата инстанция
намира, че не е допуснато нарушение на визираните актове. На частният тъжител са
осигурени всички правни средства за защита на правата и законните му интереси;
спазени са изискванията за справедлив процес. По отношение на тъжителя не са
релевирани неверни или позорящи твърдения, а единствено са изложени факти и
обстоятелства, които са принципно верни относно обстоятелството, че М. попада под
обхвата на понятието „особено опасно за бягство лице“, визирано в чл. 18, ал. 6 от
Правилата за условията и реда за осъществяване на конвойната дейност от служителите на
ГД „Охрана“ към Министъра на правосъдието, утвърдени със Заповед № ЛС-04-
1228/14.07.2017 г. на Министъра на правосъдието.
Не е налице и нарушение на Директива № 2016/343 на Европейския парламент и
на Съвета от 09.03.2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за
невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в
наказателното производство. Съгласно чл. 5 от Директивата, държавите членки вземат
подходящи мерки, за да гарантират, че заподозрените и обвиняемите не са представяни като
виновни, в съда или пред обществеността, чрез използването на мерки за физическо
възпиране. Подсъдимият Ж., обаче, не е допуснал нарушение на посочената разпоредба,
тъй като е изнесъл по същество правдиви твърдения и то – не пред обществеността, а
като защитна позиция на представляваното от него ведомство по административно
15
производство, инициирано от тъжителя М.. По този начин подсъдимият не е могъл да
създаде опасност от засягане на честта, достойнството и доброто име на тъжителя, на които
е осигурена наказателно-правна закрила от нормите на чл. 146 – 148 от НК.
Въззивният съдебен състав изцяло се солидаризира с доводите на СРС, в подкрепа на
това, че предявеният и приет за съвместно разглеждане с наказателното производство
граждански иск от тъжителя Е.М. срещу подс. Г.Ж. за обезщетение на причинените му в
резултат на инкриминираното деяние неимуществени вреди, следва да бъде отхвърлен, като
неоснователен и недоказан.
Така предявеният граждански иск има своето правно основание в разпоредбата на чл.
45 от ЗЗД. Посочената разпоредба по един общ начин вменява в задължение на всички
правни субекти да не нанасят вреда другиму – както морална, така и материална. Този
правен институт има за цел да обезпечи признатата от Конституцията и законите на страната
закрила на личността, като единство от телесен и духовен интегритет, на основните права и
свободи, както и на обществения ред, като среда за развитие на индивида.
Несъобразяването с това общо правило за поведение влече след себе си
неблагоприятни последици за нарушителя – санкция, изразяваща се във вторичното по своя
характер задължение за репариране на причинените вреди, било чрез възстановяване на
съществуващото до момента на противоправното деяние фактическо или правно положение,
било чрез престиране на парична сума, явяваща се, макар и относителен, еквивалент на
причинената вреда, в случай, че възстановяването й в натура е невъзможно, поради
естеството на накърненото благо. Това е съдържанието на гражданската отговорност на
подс. Ж., ангажирана в настоящото производство.
Задължението за поправяне на вредите от непозволено увреждане по своята правна
природа има обезщетителен характер, като едновременно с това представлява и едно
предупреждение към причинителя на вредата и останалите членове на обществото, да не
накърняват правата на останалите правни субекти и сочи на последиците от неспазването на
това задължение.
В синтезиран вид елементите на сложния фактически състав на непозволеното
увреждане са следните: да бъде извършено деяние; същото да бъде извършено
противоправно и виновно; от деянието да са настъпили вреди; да е налице пряка причинно-
следствена връзка между деянието и настъпилите вреди.
В конкретния случай, следва да се приеме, че с деянието си подс. Г. ХР. Ж. не е
осъществил деликт, по смисъла на чл. 45 от ЗЗД. И това е така, тъй като от изложеното
по-горе е видно, че деянието му не се явява нито противоправно, нито виновно извършено.
Това изключва възможността да се приеме, че подсъдимият е действал противоправно,
увреждайки признати и гарантирани от закона права и законни интереси на тъжителя, за
което следва да понесе гражданска отговорност.
Правилно и законосъобразно при това, СРС, НО, 110-ти състав е отхвърлил
предявения граждански иск с правно основание чл. 52, вр. чл. 45 от ЗЗД, от частния тъжител
ЕМ. Д. М. – ЕГН-**********, срещу подсъдимия Г. ХР. Ж., за сумата от 20 000 лева,
представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на описаното в
тъжбата деяние по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 и ал. 2, във вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 147, ал. 1 от
НК, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното
изплащане на сумата – като неоснователен и недоказан.
Тъй като при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният съд не
констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или непълнота на
16
доказателствата, които да налагат отмяната или изменението на атакувания съдебен акт, то
съдът счете, че същият следва да бъде изцяло потвърден.
Така мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 01.03.2021 г., постановена от Софийският районен съд,
Наказателно отделение, 110-ти състав по НЧХД № 1157/2020 г. по описа на СРС, НО, 110-ти
състав.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17