РЕШЕНИЕ
№ 171
гр. Перник, 06.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
РОМАН Т. НИКОЛОВ
при участието на секретаря ЕМИЛИЯ Г. ПАВЛОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500181 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по жалба от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против решение
№ 28/13.01.2022 г. по гр.д. № 4413/2021 г. на РС – Перник, с което са отхвърлени
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу В.М. искове за признаване
на установено, че дължи сумата 8181.64 лв. по сключен с „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“, клон
България Договор за потребителски кредит № *** от *** и извършена впоследствие цесия –
на 19.08.2019 г. между „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“ клон България и ищеца, от която главница в
размер на 6 144,40 лв. за периода ***-***; договорна лихва в размер на 1 373,64 лв. за
периода ***-***.; лихва за забава в размер на 663,60 лв. за периода *** - до датата на
заявлението по чл.410 ГПК, ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на
заявлението пред съда ***, по което е издадена Заповед за изпълнение от 07.05.2021г. по
ч.г.д. № 02141/2021 г. на ПРС - до окончателното изплащане на вземането.
В жалбата по подробни доводи и съображения се иска решението да бъде отменено
от въззивната инстанция като неправилно и незаконосъобразно и уважаване на исковете,
като се твърди, че договорът съдържа клауза по реда на чл. 26, ал. 1 ЗПК; налице е изрично
уведомяване на ответника по реда на чл. 99 ЗЗД и за настъпилата предсрочна изискуемост
на задължението, включително но не само и с книжата към исковата молба; кредитодателят
е спазил изцяло изискванията на чл. 11 и чл. 19 ЗПК и ДПК е действителен, поради което
1
като е приел противното Районен съд – Перник е постановил решението си в противоречие
със събраните в хода на производството доказателства.
Въззиваемият изразява становище за неоснователност на жалбата и моли за
оставянето й без уважение и за потвърждаване на решението.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Установява се от събраните в производството пред РС доказателства, че на ***
между "БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С. А. - кредитор и ответникът В. Б. М. –
кредитополучател, е сключен Договор за потребителски кредит № *** от ***, съгласно
който договореният кредит е 9600 лв., от която е удържана такса ангажимент от 336 лв.;
обща сума за погасяване 17509,20лв. при ГПР – 20,69% и лихвен процент – 17,25%,
разсрочени на 60 равни месечни вноски от по 291,82 лв., включващи застрахователна
премия от 3225,60 лв., с първи падеж– *** и последен падеж– ***, съгласно
инкорпорирания в договора погасителен план.
От събраните в производството пред РС доказателства се установява, че ищецът
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД е придобил вземания от „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“,
клон България по силата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
19.08.2019 г., в т. ч. на вземане към ответника В. Б. М. по Договор за потребителски кредит
№ *** от *** с отпусната главница от 960 лв. /в Приложение № *** под № *** е включено
вземане спрямо ответника В. Б. М. по договор № *** от *** с отпусната главница от 9600
лв. и дължим остатък към 10.08.2020 г. в размер от 7699,68 лв., от които 6144,40 лв.
главница, 1373,64 лв. дог. лихва и 181,64 лв. лихва за забава/. Няма законова пречка
първоначалният кредитор по договора да упълномощи цесионера да уведомява длъжници,
както и да преупълномощава трети лица за изпращане на уведомления за извършената цесия
на вземания по договори, в който смисъл е и съдебната практика – решение №
137/02.06.2015 г. по дело № 5759/2014 г. на ВКС и много други. Договорът за цесия е
произвел действието си и към датата на подаване на заявлението от ищеца за снабдяване със
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, тъй като за прехвърлянето на
вземането на цедента на цесионера /ищецът по делото/ не е необходимо съгласие или
уведомяване на длъжника. Ето защо доводите за нищожност на извършените цесии са
неоснователни. Неоснователно е и възражението, че цесията не е породила действие, тъй
като длъжникът не е бил уведомен за тях. Доколкото длъжникът не е страна по договора за
цесия, за да произведе действие същия /т. е. вземанията на цедента да преминат в
патримониума на цесионера/ не е необходимо уведомяването на длъжника. Разпоредбата на
чл. 99, ал. 4 ЗЗД е в смисъл, че длъжникът не отговаря спрямо цесионера, в случай, че не е
бил уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането /включително чрез пълномощник/,
но само ако е платил на цедента, вместо на цесионера /т. е. освобождава се от отговорността
2
по чл. 75 ЗЗД/ -така решение № 139 по гр. д. № 4025/2008 г. на ВКС и др. Освен това
съобщаването на извършеното прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е
направено с връчването на препис от исковата молба на ответника по настоящето дело и
приложенията към нея, включително препис от самия цесионен договор, Приложение № 1
към него, пълномощно, дадено от законния представител на дружеството – цедент на
дружеството – цесионер за извършване на действия по уведомяване по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
на длъжниците, уведомления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с което правата и законните интереси
на длъжника са гарантирани.
В случая с оглед съдържанието на коментираните рамков договор за цесия и
представеното Приложение № 1 индивидуализиращо прехвърлените вземания като
произтичащи от конкретен договор за заем, с посочен размер на главницата и общо
дължими суми, твърденията за недействителност на цесията, поради това, че към момента
на цесията е прехвърлено едно бъдещо вземане, неопределено към момента на продажбата
му, съдът намира за неоснователни. Естеството на прехвърлените в случая вземания с оглед
отразеното в Приложение № 1 към рамков договор налага извод, че те са определени и
определяеми, въз основа на валиден договор за заем, по който заемодателят вече е
престирал, поради което следва, че сделката-цесия няма за предмет бъдещи неопределени
вземания по смисъла на решение № 32/09.09.2010 г. на ВКС, по т. д. № 438/2009 г. Не
съществува пречка с договор за цесия да бъде прехвърлено вземане с ненастъпил падеж.
Договорът за цесия има невъзможен предмет единствено ако имущественото право е
непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед императивни разпоредби на закона или с
оглед наличието на предварителни договорни ограничения. Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК
кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето
лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност. В чл. 17 от процесния
Договор за потребителски кредит изрично е предвидена възможност, че кредиторът може
незабавно след сключване на договора или по всяко време да прехвърли правата си по
договора на избрано от него трето лице без да е нужно да получи предварително съгласието
на кредитополучателя. По тези съображения следва, че активно материалноправен носител
на процесните вземания по процесния договор срещу ответника е именно ищецът "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД.
От съдебно- икономическата експертиза пред РС се установява, че кредитът е усвоен
от кредитополучателя по посочена от него банкова сметка; преведената сума по банкова
сметка е в размер на 9264,00 лева на 24.07.2017г. като удържана от кредитора е сума 336,00
лева за такса ангажимент. Кредитополучателят до 05.01.2020г. включително е извършил
плащания в общ размер на 8754,60 лева и отнесени от кредитора за погасяване на следните
суми: 3831,84 лева вноска по главница с 30 броя до падежирали месечни вноски за периода
от 05.08.2017г. до 05.01.2020г., 3309,96 лева платена договорена лихва за периода от
24.07.2017г. до 05.01.2020г. по кредита и 1612,80 лева платена застрахователна премия за
периода от 24.07.2017г до 05.01.2020г.Длъжникът е преустановил плащането на погасителни
вноски по кредита считано от ***
3
С оглед предмета, датата на сключване, страните, правата и задълженията следва, че
процесният договор за кредит № *** от *** е такъв за потребителски кредит по смисъла на
чл. 9 ЗПК, което означава, че е приложим ЗПК, както и ЗЗП. Въззивната инстанция намира,
че процесният договор за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11, т. 10 и
т.12 от ЗПК. В процесния договор е посочен ГПР от 20,69%, но единствено като абсолютна
процентна стойност, като липсва каквото и да било уточнение какви точно разходи се
включват в посочения процент, съответно липсва посочване на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Единствено посочването с цифрово изражение на ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. За да е спазен чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер
на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Липсата на посочената конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият
процент ГПР, води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя
страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем
начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като по този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
В процесния договор не е посочен общ размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се
направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от
кредитора. Следователно, в договора не е посочен размер на възнаградителната лихва в
лева, както и начинът на изчислението й, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Нито в договора, нито в погасителния план е посочено каква част от месечната вноска
представлява главница и каква възнаградителна лихва, с което е нарушен и чл. 11, ал. 1, т.
12 от ЗПК, който изисква в погасителния план да има разбивка на вноската на главница и
лихва, за да са ясно посочени дължимите по кредита суми. Липсата на всяко едно от
горепосочените императивни изисквания води до изначална недействителност на договора
за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане е чистата стойност на кредита,
без обаче да се дължат възнаградителна лихва или други разходи по него – включително
процесните такса ангажимент и застраховка. Ето защо, въззивният съд приема, че искът за
сумата 1 373,64 лв. - договорна лихва за периода ***г.-*** е изцяло неоснователен, а
обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлена тази претенция следва да се
4
потвърди.
Освен това уговорката за тази такса от 336 лв. е неравноправна, тъй като разходът
"такса ангажимент“ е известен на кредитора при подписването му, т. е. представлява "общ
разход по кредита" по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, макар да не е бил отразен като такъв в
ГПР по договора за кредит. На следващо място, не е посочено каква услуга се заплаща с тази
такса и следва, че същата не е за допълнителна услуга, а е във връзка с усвояването и
управлението на кредита, с оглед на което не попада в приложеното поле на чл. 10а, ал. 1
ЗПК. Таксата противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.
След като потребителят не дължи заплащането на такава такса, то кредиторът неправомерно
я е удържал от общата стойност на предоставения кредит, поради което таксата от 336 лв. не
следва да бъде включвана в дължимата от ответника чиста стойност на кредита.
Освен, че е недължима по смисъла на чл. 23 ЗПК, застр.премиясъщо е неравноправна
по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя с цена – 3225,60
лв., и същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Застр. премия по застраховката "Защита на плащанията" следва да се включи в ГПР, а в
случая това не е сторено. Така се заобикаля императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения. На следващо място, дължимата застрахователна премия е
във връзка с договора за кредит (обезпечава вземането на кредитора и е сключена в негова
полза) и се явява част от общите разходи по кредита по смисъла на т. 1, § 1 от ДР на ЗПК,
което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е допълнително основание за
нищожността на полицата извън посоченото по-горе.
Предвид недействителността на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК, въпросът дали
е настъпила предсрочна изискуемост на кредита и дали е надлежно обявена е без правно
значение и не е обуславящ за крайния изход на спора и не може да доведе до неговата
промяна. Платените от ответника суми по недължимите възнаградителна лихва, такса
ангажимент и застраховка, следва да бъдат отнесени за погасяване само на чистата стойност
на договорения кредит. Чистата стойност на договорения кредит по смисъла на чл. 23 ЗПК е
9264,00 лева, от който следва да бъдат приспаднати направените плащания от ответника,
чийто размер съгласно съдебно-икономическата експертиза е 8754,60 лв., след което
ответникът остава да дължи сума за главница /чистата стойност на кредита/ по процесния
договор в размер на 509,40 лв., върху която главница от 509,40 лв. се дължи и законна лихва
от депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до изплащане на задължението, тъй
като това изрично е поискано от ищеца и следва от разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК. За
горепосочения размер искът за главница следва да бъде уважен и отхвърлен за горницата до
предявения размер от 6144,40 лв., съответно – искът за дог. лихва следва изцяло да бъде
отхвърлен.
5
Спорното задължение пред въззивната инстанция касае и отхвърления с решението
размер и период на претенцията за лихва за забава. Претенцията на ищеца е за сумата от
663,60 лв. - мораторна лихва за периода от *** до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
*** и не е основана на съдържаща се в процесния договор клауза с неустоечен характер,
поради което съдът приема, че се търси обезщетение за неизпълнение на парично
задължение в размер на законната лихва от деня на забавата, която се дължи по силата на
закона - чл. 86 ЗЗД. Тук е място да се посочи, че под „лихви” в чл. 23 ЗПК се има предвид
вземания, основани на съдържаща се в недействителния договор за кредит клауза с
неустоечен характер /неустойка за забава, надбавка за забава, санкционираща лихва и пр./
или за договорна /възнаградителна/ лихва, а не обезщетение за забава в размер на законната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, което се дължи по силата на закона, т.е. когато не е уговорено.
Поради това на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД обезщетението за забава е дължимо по силата
на закона при неизпълнение на парично задължение съобразно неговия падеж, като
забраната за това по чл. 23 ЗПК както се посочи не е налице в случая. Поради установеното
от съдебно-икономическата експертиза неплащане в срок на главницата по кредита на
падежа на вноските за главницата за процесния период, ответникът е в забава и дължи
обезщетение по чл. 86 ЗЗД по силата на закона, без да е необходима покана (чл. 84, ал.1, изр.
първо ЗЗД). Изчислена от съда на осн. чл. 162 ГПК, мораторната лихва върху неплатената
главница 509,40 за периода на забавата *** – *** възлиза на 64.39 лв. Тук следва да се има
предвид, че по отношение на претендираната лихва за забава по чл. 86 ЗЗД със сумите по
извършеното от ответника частично плащане не са прихванати от кредитора с това по чл. 86
ЗЗД. За горепосочения размер и период искът по чл. 86 ЗЗД следва да бъде уважен и
отхвърлен за горницата до предявения размер от 663,60 лв. и за периода от *** до ***
Предсрочната изискуемост, дори когато тя не е била надлежно обявена на длъжника
няма отношение към основанието на претенцията, на което се претендира изпълнение и на
вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, а е определящо
единствено за поискания размер и период, в който ще бъде признато вземането на
кредитора, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането
/ТР № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК/. Тези обстоятелства /липса
на надлежно обявена предсрочна изискуемост/ не са различни основания по смисъла на чл.
127, ал. 1, т. 4 ГПК и въвеждането им не извежда обективно съединяване и на евентуални
искове, поради което както първоинстанционният, така и въззивният съд не дължи
произнасяне по самостоятелен евентуален иск.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на чл.
269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на различни от
сочените основания за неправилност на решението. Въззивната жалба е частично
основателна.
С оглед приетото, обжалваното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за
сумата от 509,40 лева главница и за сумата 64.39 лв. мораторна лихва за периода *** – ***
следва да се отмени и да се постанови друго, с което исковете да се уважат за посочените
6
суми и период. В останалата част, с която са отхвърлени исковете обжалваното решение
следва да се потвърди.
С първоинстанционното решение не са разпределяни разноски между страните,
поради което независимо от изхода на спора този въпрос не може да бъде обект на преценка
за пръв път от въззивната инстанция с настоящото решение.
По разноските
Жалбоподателят претендира и доказва разноски по въззивното производство от
163,63 лв. – заплатена такса, и претендира ю. к. възнаграждение, което с оглед правната и
фактическа сложност на делото и фактът, че въззивното дело е разгледано в рамките на едно
съдебно заседание, съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал.1
ЗПП, вр. чл.25, ал. 1 от НЗПП, които се дължат съразмерно с уважената част на въззивната
жалба /573,79/ и целия обжалваем интерес /8181,64/, или 18,49 лв.
Въззиваемият претендира и доказва разноски по въззивното производство 300 лв. –
заплатено адв. възнаграждение (съгласно представения договор за правна защита, в който е
отбелязано, че уговореното адв. възнаграждение от 300 лв. е платено в брой изцяло, и
списък по чл. 80 ГПК), които се дължат съразмерно с отхвърлената част на въззивната
жалба, или 278,96 лв.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 28/13.01.2022 г. по гр.д. № 4413/2021 г. по описа на Районен
съд – Перник В ЧАСТТА, в която са отхвърлени исковете по реда на чл. 415 ГПК от В. Б.
М., ЕГН ********** срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да
бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 509,40 лева главница
по сключен с „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“, клон България Договор за потребителски кредит №
*** от *** и извършена впоследствие цесия на 19.08.2019 г. между „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“
клон България и ищеца; сумата от 64.39 лв. мораторна лихва за периода *** – ***, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението пред
съда *** до окончателното изплащане на вземането, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 415 ГПК искове от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул. "Д-р Петър
Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт ет. 2 офис 4, че В. Б. М., ЕГН **********, ***,
дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 509,40 лева
главница по сключен с „БНП ПАРИБА Ф. С.А.“, клон България Договор за потребителски
кредит № *** от *** и извършена впоследствие цесия на 19.08.2019 г. между „БНП
ПАРИБА Ф. С.А.“ клон България и ищеца, сумата от 64.39 лв. мораторна лихва за периода
*** – ***, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението пред съда *** до окончателното изплащане на вземането, по което е издадена
7
Заповед за изпълнение от 07.05.2021г. по ч.г.д. № 02141/2021 г. на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 28/13.01.2022 г. по гр.д. № 4413/2021 г. по описа на
Районен съд – Перник, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул.
"Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда Лабиринт ет. 2 офис 4, да заплати на В. Б. М., ЕГН
**********, ***, сумата 278,96 лв. - разноски по въззивното производство.
ОСЪЖДА В. Б. М., ЕГН **********, ***, да заплати на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул. "Д-р Петър Дертлиев" № 25, офис сграда
Лабиринт ет. 2 офис 4, сумата 18,49 лв. - разноски по въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд, при
условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК, в 1-месечен срок от връчването на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8