РЕШЕНИЕ
№
гр. Велинград, 19.04.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар Мария Димитрова, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 1034, по описа на съда за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. “Никола Вапцаров“, № 55,
против С.П.А., ЕГН: **********, с
адрес: *** и Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430,
ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото дружество иска да бъде признато
за установено по отношение на ответниците, че дължат солидарно на ищцовото
дружество сумата от 5,777.27 лева,
представляваща главница по Договор за банков кредит от 21.07.2009г., от която: в
размер на 961.35 лева- редовно падежирала, за периода от 05.08.2016
г. до 05.08.2017 г., а в размер на 4815.92 лева, предсрочно изискуема от
15.08.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата считано от постъпване
на заявлението в съда-10.10.2017 г. до окончателно изплащане; редовна лихва в
размер на 583.96 лева, за периода от 05.07.2016 г. до 14.08.2017 г.; наказателна
лихва в размер на 270.18 лева, за периода от 05.08.2016 г. до 08.10.2017 г.;
лихва, дължима съгласно чл. 8, във връзка с чл. 1, буква "Б" от Анекс
2 към Договор за банков кредит от 21.07.2009г., в размер на 1,266.03 лева
(хиляда двеста шестдесет и шест лева и три стотинки), за периода от 05.08.2012 г. до 16.10.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл. 410 ГПК от 13.10.2017 г., по ч. гр. д. № 1418/2017 г.
по описа на Районен съд Велинград, евентуално съединени с осъдителни искове с
правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото
дружество иска ответниците да бъдат осъдени солидарно да му заплатят сумата от 4815.94
лева, главница от 15.08.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, възнаградителна
лихва в размер на 12.57 лева, за периода 05.08.2017 - 14.08.2017 г. вкл.,
наказателна лихва в размер на 142.74 лева, за периода от 15.08.2017 г. до
08.10.2017 г., изискуема лихва в размер на 1266.03 лева, дължима съгласно чл.
8, във връзка с чл. 1, буква "б" от Анекс 2 към Договор за банков
кредит от 21.07.2009г., за периода от 05.08.2012г. до 16.10.2013 г..
Ищцовото дружество
„Райфайзенбанк България“ ЕАД излага, че в негова полза е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, срещу която е направено възражение, поради което
в срок се предявява настоящият иск. Твърди, че по силата
на Договор за банков кредит от 21.07.2009 г., сключен с кредитополучателя С.П.А.,
ЕГН ********** и поръчителя Л.Г.З., ЕГН ********** е отпуснал кредит в размер
на 10 000.00 лева, който бил напълно усвоен на 21.07.2009 г.. Сочи, че договорът
за кредит е изменен и допълнен с Анекс № 01/07.02.2011 г. и с Анекс №
02/17.10.2013г.. Излага, че е отпуснат кредит за потребителски нужди, с краен
срок за погасяване 05.10.2021 г. (чл. 5. от Анекс № 02/17.10.2013 г. към
Договора). Твърди, че съгласно чл. 4 от договора страните са уговорили
възнаграждение за кредитора за отпуснатия кредит - редовна лихва, която Съгласно
чл. 2 от Анекс № 02/17.10.2013 г. е изменена, считано от 17.10.2013г. и
кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на Стойността на банковия
ресурс (СБР) за лева + 6.45 (шест цяло и четиридесет и пет стотни). Сочи се, че
страните са определили размера на обезщетението в случай на забава в
заплащането на дължими вноски по кредита - наказателна лихва, чийто размер се
определя като към размера на дължимата възнаградителна (редовна) лихва се
надбавят 10 (десет) пункта (чл. 9 от Анекс № 02/17.1 0.201 3 г., във вр. с чл.
4.6. от Договор за банков кредит от 21.07.2009 г.). Поддържа се, че съгласно чл.
7 от Анекс № 02/17.10.2013 г., кредитът следва да бъде погасен на 96
(деветдесет и шест) равни месечни погасителни вноски, дължими на 05-то число от
съответния месец, считано от 05.11.2013 г. до 05.10.2021 г., като крайният срок
за погасяване на всички дължими суми е 05.10.2021 г.. Твърди се, че банката е
изпълнила всички свои задължения, съгласно Договора, а ответниците са изпаднали
в забава по отношение на заплащането на погасителните вноски, като не са
заплатени месечни погасителни вноски с падежни дати: 05.08.2016; 05.09.2016;
05.10.2016; 05.11.2016; 05.12.2016; 05.01.2017г.; 05.02.2017; 05.03.2017; 05.04.2017;
05.05.2017; 05.06.2017; 05.07.2017; 05.08.2017 г.. С оглед неизпълнението и
съгласно чл. 10.1. от Анекс № 02/17.1 0.201 3 г., във вр. с чл. 9.1. от Договор
за банков кредит от 21.07.2009 г., и чл. 11.2. от Анекса, във вр. с чл. 10.3.
от Договора, и в изпълнение на изискването на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, до
кредитополучателя е изпратено писмо с изх. № ИЗХ-001-72540, а на поръчителя - писмо
с изх. N5 ИЗХ-001-7254, с което е обявена предсрочната изискуемост на всички
вземания на Банката по Договора и е осчетоводена на 15.08.2017 г.. Твърди, че след
настъпването на изискуемостта на вземанията до датата на подаване на
заявлението за заповед за изпълнение, не са постъпили от страна на
кредитополучателя или поръчителя плащания на дължимите към Банката суми.
Предвид изложеното моли исковете да бъдат уважени. Ангажира доказателства.
Претендира разноски.
С отговора на исковата молба в
срока по чл.131 от ГПК, ответника С.А. излага становище по процесуалната
допустимост на иска, излага становище по основателносттана иска и прави
възражение за изтекла на погасителна давност. Моли съда да отхвърли като
неоснователна - недоказана по основание и размер претенцията. С допълнително
становище при условията на чл. 143 от ГПК с вх. № 4892/15.10.2018 ., прави
възражение за недействителност на договора. Твърди, че е недействителен като
противоречащ на разпоредбата на чл. 22 ЗПК вр. Чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал., т.
7-12 и 20, чл. 11, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т.7-9 ЗПК. Поддържа, че ищцовото
дружество не е изпълнило задължението си, съгласно разпоредбата на чл. 58, ал.
1 ЗКИ. Излага подробни съображения в насока, че са налице неравноправни клаузи
по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143 ЗЗП вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Моли исковете
да се отхвърлят като неоснователни и недоказани по основание и размер.
Претендира разноски.
С отговора на исковата молба в
срока по чл.131 от ГПК, ответникът Л.З. оспорва иска като неоснователен и прави
възражение за изтекла на погасителна давност. Излага подробни съображения във
връзка с направеното оспорване и възражение. Моли съда да отхвърли като
неоснователна - недоказана по основание и размер. Прави възражение за прекомерността
на претендираните разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
За основателността на предявените искове по чл.
430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ в тежест на ищеца е да установи, че между него и С.П.А. е налице валидно правоотношение
по Договор за банков кредит от
21.07.2009 г., Анекс №
01/07.02.2011 г. и с Анекс № 02/17.10.2013г., в което по съглашение
между ищеца и С.П.А. ответникът- Л.Г.З. е встъпил в дълга, че е
изправна страна, т.е. е предал уговорената сума, като за ответника е възникнало
задължение за връщане на заетата сума и за плащане на възнаградителна и
мораторна лихва в претендираните размери, че е настъпил падежът на задължението
за връщане на сумата и на акцесорните задължения.
В тежест на ответника и при доказване на горните
факти е да установи погасяване на паричното си задължение, както и
обстоятелствата изключващи или намаляващи задълженията му в претендирания с
исковата молба размер. В този смисъл следва да докаже пълно и главно
възраженията срещу недействителността на процесния договор за кредит, настъпване
на предсрочна му изискуемост, както и по отношение валидността на съглашението на
основание чл. 143, т. 9 вр. чл. 146 ЗПК.
Договорът за банков
кредит е консенсуален и поражда действие от датата на сключването му в писмена
форма, като в тежест на банката възниква задължение да предостави парична сума
в уговорения размер, а в тежест на кредитополучателя – да я върне в определения
срок, ведно с уговорената лихва – арг. чл. 430, ал. 1 и ал. 3 ТЗ.
От неоспорения договор за потребителски кредит от 21.07.2009 г., се установява
безспорно, че между ищцовото дружество и ответницата А. е сключен договор,
по силата на който ищецът се е задължил да предостави на ответницата сумата от 10000 лв. срещу задължението за връщане на равни
месечни погасителни вноски всяка в размер от 165 лв.. При съобразяване
съдържанието на процесния договор за кредит, както и поетите с него права и
задължения съдът намира, че същият има правната характеристика на договор за
потребителски кредит. При това положение за неговата валидност и последици
следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за
периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг.
дело № 3026/2015 г., І т. о.). Безспорно се установява, че страните по него
имат качеството на кредитор и потребител по смисъла на разпоредбата на чл. 5,
ал. 2 и 3 ЗПК (в сила от 1.01.2007 г., Отменен с § 3 от ПРЗ на Закона за потребителския
кредит - ДВ, бр. 18 от 5 март 2010 г.,),
както и че същият не попада в изключенията, посочени в разпоредбата на чл. 3,
ал. 3 ЗПК (отм.). Възраженията на ответницата
А. по чл. 22 ЗПК са неотносими към спора, доколкото е приложим закон в
редакцията, действала по време на сключаване на договора.
От неоспорените Договор
за банков кредит от 21.07.2009 г., Анекс № 01/07.02.2011 г. и с Анекс №
02/17.10.2013г., се установява, че са спазени изискванията
на чл. 6 ЗПК (отм.), договорът е сключен в писмена форма, на потребителя е
предоставен екземпляр от него, и всички изменения и допълнения към него са
извършени в писмена форма и са подписани от двете страни, включително и
поръчителя, което налага извод, че е спазена предписаната от закона форма за
действителността му. От
заключението на вещото лице по неоспорената съдбно- счетоводна експертиза,
което съдът кредитира изцяло, безспорно се установява, че за целите на
обслужване на кредита е била открита сметка на името на ответницата А., която е
била заверена със сумата от 10000 лв. и следователно ищцовото дружество е
изправна страна. Видно от клаузите на чл.1, чл. 4.1, чл. 5.1,
чл. 8, от договора, същият
съдържа информация за чиста стойност на кредита, годишен процент на разходите
по кредита, условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
размера, броя, периодичността на погасителните вноски, обезпеченията, които потребителят е длъжен да
предостави,
поради което съдът намира за безспорно установено по делото, че договорът
отговаря на разпоредбите на чл. 7, т. 4-6, т.8 и т. 13 -14 ЗПК (отм.). В договора обаче не се
установява да са посочени: максимален размер на кредита, ако такъв е уговорен, или начините за
неговото определяне; условията, при които ГПР може да бъде променян; елементите
на общата стойност на кредита, които не са включени при изчисляването на ГПР по
кредита; правото на потребителя да погаси предсрочно кредита, както и условията
за прекратяване на договора, като същият не препраща и към Общи условия. От
друга страна дори и ОУ да запълват непълнотите в съдържанието на процесния
договор за кредит и да са подписани между страните, съобразно правилото на чл.
154 ГПК ищцовото дружество е следвало да докаже в хода на процеса пълно и
главно това обстоятелство, което не е сторено. На следващо място тези пропуски
не са били запълнени с последващо сключените анкеси между страните, а и не могат
да бъдат запълнени от императивни норми на закона. При това положение съдът
намира, че се
установяват липса на основни елементи на договора, съгласно императивните
изисквания към съдържанието му по чл. 7, т. 7 и т. 9-12 ЗПК (отм.). Липсата
на тези елементи от договора при сключването му прави тази сделка недействителна
на основание специалната норма на чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.), поради което и
същият не може да породи присъщите правни последици. Съгласно чл. 14, ал.2 от ЗПК (отм.), когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита. С
оглед изложеното ответницата А. дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, но не и лихви или други разходи.
С договора от 21.07.2009 г. е предоставен банков
кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, поради което и ответницата има качеството на потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и следователно се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в него. Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт,
неравноправна е тази клауза в договора, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и едновременно с това е неясна или двусмислена и уврежда или
цели, и създава значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе до увреждането на
последния – арг. от чл. 143, чл. 145, чл. 147 ЗЗП.
Съдът намира, че клаузите на чл. 4.1 и 2 от
процесния договор, съгласно които ищцовото дружество има право едностранно да
променя лихвения процент по кредита са неравноправни. Те са неясни и
неразбираеми. Не отговарят на изискването за добросъвестност и имат за свой
резултат създаването на значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя. Позволяват на банката да променя едностранно условията
на договора въз основа на непредвидено в него основание, доколкото изцяло
неясна е формулата, по която се изчислява СБР на банката, като е видно, че са
посочени отделните елементи, които могат да влияят, но не и тяхната конкретна
тежест и съотношение. Размерът на СБР се определя от Комитет по управление на
активите и пасивите (ALCO) на Банката и може ежемесечно да бъде преразглеждан и
променян. Установява се, че при промяна на един или повече от изброените
компоненти е налице основание за актуализация на СБР, но това не води до
автоматична промяна, а е видно, че изменението зависи изцяло от субективната
преценка на орган на банката, тъй като е необходимо изрично решение на „ALCO“ на банката. С
оглед на изложеното, при установената липса на предвидено в договора основание
за едностранно изменение на размера на дължимата възнаградителна лихва,
посочената договорна клауза би била равноправна в случай на наличие на
изключението на чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1) когато доставчикът на финансовата
услуга е поел задължение да уведоми другата страна за извършените без
предизвестие едностранни промени в лихвения процент в 7-дневен срок и 2)
другата страна по договора може (има право) незабавно да го прекрати. Правото
на потребителя едностранно да прекрати договора съгласно чл. 144, ал. 2, т. 1
ЗЗП изисква то да може да се упражни свободно, т.е. без срок и без да се
пораждат за потребителя насрещни неблагоприятни последици, като плащане на
допълнителни такси, лихви, комисионни, каквито са регламентирани в договора. Въпреки че първата
предпоставка е налице, а именно възможност банката да уведоми потребителя за
промяната, по делото не се установява наличие на второто законово изискване. В
договора липсва клауза, която дава възможност за потребителя незабавно да го
прекрати. Това води до нищожност на посочената уговорка за определяне на лихва,
съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП и не обвързва страните.
Отделно от изложеното, съществената промяна в
крайната стойност на стоката е въздигнато от разпоредбата на чл. 143, т. 12 от
ЗЗП е самостоятелно основание, водещо до неравноправност на клаузите на договора,
които го допускат. Цената на стоката „пари” е лихвата. Тази цена е договорена
при сключването на договора и към този момент потребителят преценява дали
лихвата (цената, на която получава кредита) е изгодна за него или не, което в
крайна сметка обуславя решението му дали да сключи договора. Впоследствие,
използвайки посочените по-горе клаузи (чл.4.1 и 4.2), създаващи значителна неравнопоставеност между
страните, банката налага на потребителя промяна на цената на кредита. В
резултат на тази промяна първоначално уговорената погасителна вноска се
завишава значително, като предвид
периода на процесния договор се налага изводът, че в края на договора
стойността на кредита значително ще надхвърли първоначално уговорената цена.
Неблагоприятните последици на цитираната разпоредба на чл. 143, т. 12 ЗЗП биха
могли да бъдат избегнати от търговеца само в случай на предвидена в договора
възможност потребителят да се откаже от договора (т.е. право да го прекрати),
но отново без насрещни неблагоприятни последици, каквото право в процесния
договор обаче не е предвидено.
На отделно основание е неравноправна и респективно нищожна
клаузата на чл. 4.6 от договора на основание разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. По изложените
съображения в случаят ответницата А. не дължи заплащане на
претендираните от ищеца лихви и неустойки за забава на още едно
основание.
В разпоредбата на чл.138
ал.1 от ЗЗД законодателят е предвидил, че с договор за поръчителство
поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за
изпълнение на неговото задължение, като този договор трябва да бъде сключен в
писмена форма. Нормата на чл.140 от ЗЗД сочи, че поръчителството се простира
върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, включително и
разноските по събиране на вземането. Договорът за поръчителство има акцесорен
характер и обезпечава изпълнението на главното задължение. За да възникне
валидно задължение за поръчителя по силата на сключен договор за поръчителство
е необходимо наличието на действителен главен дълг, а предметът и обемът на
отговорността на поръчителя се определят от обема на главното задължение. Обявяването на основния договор за недействителен
по принцип води до погасяване на поръчителството, но в случая макар да се
установи договорът за потребителски кредит да е недействителен, на основание
специалното правило на чл. 14, ал. 2 потребителят- остава задължен за чистата
стойност на кредита. Това е така, тъй като уредената в чл. 14, ал. 1 ЗПК (отм.) недействителност е особен
вид, с оглед на последиците й, визирани в чл. 14, ал. 2 ЗПК (отм.). Ето защо
съдът приема, че доколкото все пак има главен дълг, то договорът за
поръчителство е валиден. Сключен е в писмена форма, от представените анекси към
него е видно, че се е запазил и по отношение на измененията в договора, сторени
с тях. Доколкото отговорността на поръчителя е обусловена от тази на главния
длъжник, съдът приема, че ответникът е единствено задължен за главницата по
процесния договор за потребителски кредит солидарно с главния длъжник-
ответницата А., която съгласно неоспорената съдебно счетоводна експертиза е в
размер на 5,777.27 лева.
Във връзка с довода, че
не е настъпила предсрочната изискуемост на кредита следва да се посочи
следното. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо
от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото
си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Видно от
представени като писмено доказателство- уведомително писмо изх. № 001-72540 и известие
за доставяне, изпратено до ответницата А. „уведомително писмо“ е надлежно
получено от В.С.К., на 12.07.2017 г.. Отбелязано е качеството на лицето- член
на домакинството, родствена връзка- майка. Видно е, че е доставено на адреса на
ответницата, посочен в договора и анекстите към него. Не се твърди, че това
лице е непознато на адредса, нито друг порок при връчването. При липса на
възражение, че подписа върху обратната разписка е положен лично от посоченото
лице и при липса на доказателства, които да оборят извършеното официално
удостоверяване и доколкото представената обратна разписка е официален
свидетелстващ документ, тъй като се издава в упражнение на удостоверителната
компетентност на съответните пощенски служители по силата на чл. 34 - чл. 36 от Закона за пощенските услуги, съдът намира, че е
обвързан от материална доказателствена сила на документа относно удостоверените с него факти. Волеизявлението
на банката - кредитор е обективирано в писмен документ, изрично и недвусмислено
е в насока за обявяване на предсрочната изискуемост и съдържа ясно изразено
позоваване на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото си. Видно е, че уведомлението е изпратено на
постоянния адрес (регистриран и като
настоящ) на ответника, който
именно адрес е посочен в договора, като и изрично е прието от страните именно
на него да се връчва кореспонденцията по договора, а на следващо място и че
доставянето му се приравнява на фактическото му узнаване. Ето защо съдът
намира, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост
на вземането по договор за кредит може да се счита за получено от длъжника и в
този смисъл е налице надлежно упражняване на правото на ищеца да обяви
вземането по кредита за предсрочно изискуемо.
Видно от отбелязването
върху известието за доставяне това е станало на 12.07.2017 г. или след като са
били налице предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост по кредита (поради просрочие на тринадесет вноски считано от
05.08.2016 г.), като заявлението по чл. 410 ГПК е било депозирано в съда на 10.10.2017
г. и следователно след надлежно уведомяване на длъжника за настъпилата
предсрочна изискуемост.
Установява се по
отношение на солидарния длъжник З., че шестмесечният срок по чл. 147 ЗЗД е
спазен. Считано от датата на получаването на уведомлението е настъпила
предсрочната изискуемост на кредита и към датата на подаване на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда на
10.10.2017 г., не е изтекъл срокът по чл. 147, ал.1 ЗЗД. Предвид изложеното не е налице основание за
освобождаване от отговорност на поръчителя поради бездействие на кредитора по
отношение на главния длъжник.
Предвид основателността
на предявените главни претенции съдът следва да се произнесе по наведеното от
ответниците своевременно възражение за погасителна давност. Задълженията на ответниците
не са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което същите
се погасяват с изтичането на петгодишен давностен срок. В настоящия случай до
подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, когато давността
е прекъсната- 10.10.2017 г. (арг. чл.
116, б. „б” ЗЗД, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК), петгодишният давностен срок е
изтекъл за всички вземания, които вече са станали изискуеми към 09.10.2012 г..
Следователно, доколкото в случая се претендират падежиралати вноски, считано от
05.08.2016 г., то не са налице вземания
за главница, които да са погасени по давност и възраженията на ответниците в
тази насока са неоснователни. Такива биха били те дори да беше приложен кратък
давностен срок.
Предвид всичко изложено до тук и доколкото по
делото не са събрани доказателства ответниците да са погасили главния дълг, съдът
приема, че предявеният главен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е изцяло основателен, при съобразяване приетата съдебно- счетоводна
експертиза и следва да бъде уважен,
а акцесорните искове следва да се отхвърлят като неоснователни.
Поради сбъдване на вътрешно процесуалното условие
следва да бъдат разгледани евентуалните
осъдителни искове за акцесорните вземания за лихви. Съдът намира, по изложените по- горе мотиви
относно недействителността на процесния договор между страните по см. на чл. 14 ЗПК, а и поради нищожността на клаузите му на основание чл. 146 ЗПП, че
исковете за акцесорните вземания като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
В
съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът
следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в
заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците
следва да понесат отговорността за направените от ищеца в заповедното и
исковото производство разноски, съобразно уважената част от исковете или следва
да бъде осъдени да заплатят на ищеца сума в общ размер от 426.42 лв., представляваща държавна
такса и юрисконсултско възнаграждение в заповедното и исковото произвоство и
депозит за вещо лице. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът З. има право на
разноски, съобразно отхвърлената част от исковете или на сума в размер на 354.76
лв., представляваща разноски за един адвокат, съобразно представените
доказателства и списък по чл. 80 ГПК. Ответницата А. не е била представлявана,
нито е представила доказателства да е сторила разноски в производството, поради
което съдът не следва да й присъжда такива.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявения от „Райфайзенбанк България“
ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Никола Вапцаров“,
№ 55, против С.П.А., ЕГН: **********, с
адрес: *** и Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, че С.П.А., ЕГН: ********** и Л.Г.З., ЕГН **********, ДЪЛЖАТ СОЛИДАРНО на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК:
*********, сумата от 5777, 27 лв.,
представляваща главница по Договор за
банков кредит от 21.07.2009г., ведно
със законна лихва върху главницата, считано от постъпване на заявлението в
съда- 10.10.2017 г. до окончателно изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК от 13.10.2017 г., по ч. гр. д.
№ 1418/2017 г. по описа на Районен съд Велинград, като ОТХВЪРЛЯ предявените
искове с правно основание чл.
422 ГПК във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, с които ищцовото дружество
иска да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че му дължат солидарно
редовна лихва в размер на 583.96 лева, за периода от 05.07.2016 г. до
14.08.2017 г.; наказателна лихва в размер на 270.18 лева, за периода от
05.08.2016 г. до 08.10.2017 г.; лихва, дължима съгласно чл. 8, във връзка с чл.
1, буква "Б" от Анекс 2 към Договор за банков кредит от 21.07.2009г.,
в размер на 1,266.03 лева (хиляда двеста шестдесет и шест лева и три стотинки),
за периода от 05.08.2012 г. до 16.10.2013 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 410 ГПК от
13.10.2017 г., по ч. гр. д. № 1418/2017 г. по описа на Районен съд Велинград,
като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Никола Вапцаров“,
№ 55, против С.П.А., ЕГН: **********, с адрес: *** и Л.Г.З., ЕГН **********, с
адрес ***, осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. ал. 2 ТЗ и чл. 86 ЗЗД,
с които ищцовото дружество иска ответниците да бъдат осъдени солидарно да му
заплатят възнаградителна лихва в размер на 12.57 лева, за периода 05.08.2017 -
14.08.2017 г., наказателна лихва в размер на 142.74 лева, за периода от
15.08.2017 г. до 08.10.2017 г., изискуема лихва в размер на 1266.03 лева,
дължима съгласно чл. 8, във връзка с чл. 1, буква "б" от Анекс 2 към
Договор за банков кредит от 21.07.2009г., за периода от 05.08.2012г. до
16.10.2013 г., като неоснователни.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 ГПК С.П.А., ЕГН: **********, с адрес: *** и Л.Г.З.,
ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на „Райфайзенбанк България“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Никола
Вапцаров“, № 55,, сумата от 426.42 лв.,
представляваща сторени от ищцовото дружество разноски в заповедното и
исковото производства, съобразно уважената част от исковете.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. “Никола Вапцаров“, № 55, ДА
ЗАПЛАТИ на Л.Г.З., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 354.76 лв., представляваща сторени от ответника
разноски, съобразно отхвърлената част от исковете.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН
СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА