Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на десети
октомври през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 9871 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба, подадена от ответника К.С.П. срещу решение № 104666/29.04.2019
г., постановено по гр.д. № 58103/2017 г. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в частта,
с която е признато за установено, че К.С.П. дължи на Т.С. ЕАД сумата от 1248,94
лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за имот, находящ се в гр.
София, ж.к. ******, аб. № 212868 за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.,
както и сумата от 54,76 лева, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., ведно със законната
лихва върху всяка от горепосочените суми, считано от 09.06.2017 г. до
окончателното им изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. д. № 37979/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 50 състав.
Софийски районен
съд се е произнесъл и по направеното искане за присъждане на разноски, като на
основание чл.78, ал. 1 във вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК е осъдил ответника да
заплати на ищцовото дружество сума в размер на 716,13 лева, представляваща
деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковото и заповедното по
компенсация.
Решението е
постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца - Н.И.
ООД.
Във въззивната
жалба са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение.
Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че между страните
по спора е бил налице валиден договор за покупко-продажба на топлинна енергия
при общи условия. В тази връзка се сочи, че противно на логиката и правните
принципи е да се приеме, че само с факта на придобиване на право на
собственост или учредяване на вещно
право, без каквото и да е друго действие от страна на физическото лице, същото
става страна по договора при общи условия.
Поддържа се още,
че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал приетите по делото съдебно-счетоводна
и съдебно-техническа експертизи. В тази връзка се сочи, че същите са изготвени
единствено въз основа на представени от ищеца документи.
Моли се за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част. Претендират се
разноски.
В законоустановения
срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна Т.С. ЕАД и третото лице –
помагач Н.И. ООД не са депозирали становище по изложеното във въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба вх. № 2019150/24.08.2017 г., подадена от името на
„Т.С." ЕАД, ЕИК ******срещу К.С.П., ЕГН **********, с която е поискано от
съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 149 и сл. от ЗЕ вр.
с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да признае за установено, че ответницата му дължи заплащане
на суми, както следва: сумата от общо 1248,94 лв., ведно със законната лихва от
подаване на заявлението - 09.06.2017 г., до изплащането ѝ, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „******, аб. № 212868 за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г.;
сумата от общо 160, 67 лв., представляващи лихва за забава за плащането на
главницата за доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2015 г. до
02.06.2017 г.; сумата от 54,76 лв., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението - 09.06.2017 г., до изплащането ѝ, представляваща стойност на
възнаграждение за услугата дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. –
30.04.2016 г., както и сумата от 11,09 лв., представляващи лихва върху главница
за дялово разпределение, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
37979/2017 г., по описа на СРС, 50 състав, като му се присъдят разноски.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответника К.С.П.,
ЕГН **********. Поддържа, че ответникът е клиент на топлинна енергия за битови
нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна собственост, в която се
намира процесния имот е сключила договор за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия с фирма „Н.И.“ ООД, като в тази връзка се
посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за топлинна енергия
за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща
дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база реален отчет на
уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата на чл. 71 от Наредба
№ 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК от страна на ответника К.С.П., ЕГН **********
е депозиран отговор на исковата молба, с който предявените искове се оспорват.
Оспорва се наличието на облигационна връзка между страните в производството с
предмет доставка на топлинна енергия. Поддържа се, че на основание чл. 62 от
Закон за защита на потребителите, дори да е доставена топлинна енергия на
потребителя, то той не дължи нейното заплащане, ако не я е поръчал. Посочва се,
че от страна на ищеца не е представен документ, изходящ от ответницата и
адресиран до ищцовото дружество, с искане за откриване на партида и абонатен
номер, който да доказва, че между страните е било налице облигационно
правоотношение през процесния период. Поддържа се, че ищецът не е ангажирал
доказателства относно изправността на уредите за измерването на топлинна
енергия за процесния период.
Третото лице
помагач на страната на ищеца - Н.И. ООД е подкрепило исковете.
По делото е
приложено ч.гр.д. № 37979/2017 г., по описа на СРС, 50 състав, видно от което
същото е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК вх. № 3043864/09.06.2017 г.
На 15.06.2017 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 37979/2017 г., по описа на
СРС, 50 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора „Т.С.“
ЕАД следните суми: 1/ сумата от 1303,70
лева, представляваща доставена, но незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, ж.к. „******, аб. № 212868 за периода 01.05.2014
г. – 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
09.06.2017 г. до изплащането ѝ; 2/ мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия в размер на 171,76 лева за периода 15.09.2015 г. – 02.06.2017
г., както и разноските по делото в размер на 79,51 лева.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника К.С.П., ЕГН ********** на 04.07.2017 г., като в
законоустановения срок за това длъжникът е подал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, във връзка с което заявителят е бил уведомен от
заповедния съд за необходимостта да представи доказателства в едномесечен срок
от съобщението, че е предявил иск за установяване на вземанията по заповедта,
като такива са представени в срок на 24.08.2017 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е валидно.
Решението в
обжалваната част по уважения иск за заплащане на възнаграждение за дялово
разпределение е недопустимо и като такова следва да се обезсили и делото по
иска в тази част следва да се прекрати. В случая със заповедта по чл. 410 от ГПК не е присъдена на заявителя сума за възнаграждение за дялово разпределение
на енергията. Заповедта изрично сочи основанието на задълженията - потребена
стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради което и само на такова
основание е допустим установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК. Релевантно
при преценката за допустимост на иска е заповедта за изпълнение, а не
заявлението за издаването на такава заповед. Това е така, защото заявлението не
се връчва на длъжника и на него не е дадена възможност да признае или оспори
вземанията, посочени в него. На длъжника се връчва заповедта за изпълнение,
като именно тя очертава претенцията към него и съответно очертава рамките на
спорния предмет по делото. В конкретния случай със заповедта за изпълнение не е
разпоредено плащане на суми за възнаграждение за дялово разпределение на
енергия, поради което иска за тази сума е недопустим, респективно постановеното
по този иск решение на СРС е недопустимо и следва да се обезсили в тази му
част, а производството по иска за възнаграждение за дялово разпределение следва
да се прекрати. Съдът не следва да се произнася по заповедта за изпълнение за
тези суми, защото иск за такива не е допустим и в правомощие на заповедния съд
е да прецени, дали следва да обезсили заповедта в тази ѝ част.
В останалата
обжалвана част решението е допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната допустима част, настоящият съдебен състав намира
следното:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. с 415 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и
сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД - иск за установяване на съществуване на вземане за заплащане на стойност
на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна
собственост, отделно и обезщетение за забава на плащане на същото, за което е
издадена заповед за изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За да се уважи
този иск по делото следва да се установи, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответника топлоенергия срещу задължение на ответника да заплаща
стойността й, както и че ищецът е изпълнил точно своите задължения и е доставил
конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно с
действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ вр. с Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. /, поради
което и за ответника да е възникнало валидно и изискуемо задължение за
заплащане на стойността на същото, като е изпаднал и в забава за изпълнението
му.
По делото се
установи, че по заявление по чл. 410 от ГПК е образувано заповедно
производство, по което е издадена заповед и с нея е уважено изцяло искането на
заявителя "Т.С." ЕАД и длъжникът е осъден да му заплати стойност на
потребена топлинна енергия за процесния имот за процесния период и лихва за
забава в размерите на процесните суми, за които е предявен иска, възражение
срещу заповедта е депозирано в срок, като заявителят в срока по чл. 415 от ГПК
е предявил установителния иск, предмет на делото.
Действащата към
периода на облигационните отношения между страните нормативна уредба, която ги
урежда Закона за енергетиката (ЗЕ), и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г. ).
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава
непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл.
150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора
при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът на топлинна енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди
и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ
на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество,
но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в този смисъл
са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018 г. по
тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 72, ал. 4 от НТ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. следва и че потребителите в сграда - етажна собственост, които
прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната
на тях регулираща арматура остават потребители на топлинната енергия, отдадена
от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата,
както и дължат заплащане на сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от
24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005
г. на 5 чл. състав на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ,
въвежда забрана за прекратяване на подаването на топлинна енергия към
отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната
инсталация, направено от потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
В проведено пред
първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 10.09.2018 г. и във връзка
с изрично направено изявление на пълномощника на ответницата, е отделено за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, че ответницата е
ползвател на процесния топлоснабден имот. Това обстоятелство се установява и от
събраните по делото писмени доказателства, а именно приетия по делото договор
за дарение на недвижим имот от 21.07.1997 г. на нотариус при Софийска
нотариална служба към Софийски районен
съд, съгласно който ответницата е запазила безвъзмездно и пожизнено право на
ползване върху процесния топлоснабден имот.
При извършване
на съвкупна преценка на така посочените доказателства по делото и изрично
направеното признание от ответницата, че именно тя е била ползвател на
процесния топлоснабден имот, настоящият съдебен състав намира, че ищцовото
дружество е установило при условията на пълно и главно доказване, че именно ответникът
е имал качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди през процесния
период и именно в това си качество е станал страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди и е следвало да отговаря за заплащането на цялото
количество потребена енергия в имота.
С оглед изложеното, за неоснователни следва да се
приемат възраженията на
ответника, че не се намира във валидни облигационни
отношения с ищцовото дружество.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, че общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди са
одобрени от ДКЕВР през 2014г., като се установи от прието заключение по
съдебно-техническата експертиза, че ищецът е доставял енергия в сградата,
отчитана ежемесечно по общия топломер в абонатната станция, поради което съдът
приема за установено по делото, че през процесния период страните са били обвързани
от договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, чието съдържание се определя в Общите условия от 2014 г., както и
от действащата към съответния момент нормативна уредба, а именно Закон за
енергетиката и Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че сградата, в
която се намира процесния имот е с непрекъснато топлоснабдяване през периода м.
05.2014 г. – м. 04.2016 г., както и че количеството топлинна енергия от
конкретната абонатна станция се измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско
измерване – общ топломер, който периодично е преминавал метрологичен контрол,
съгласно нормативните изисквания. Установява се също, че измервания в
абонатната станция, начисленията по фактури, дялово разпределение и
остойностяването на потребената топлинна енергия в процесния имот са извършвани
в съответствие с изискванията на действащата Наредба за топлоснабдяване и цени
на топлинна енергия за процесния период.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства - протоколи за отчет на уредите,
заключението на съдебно-техническата и счетоводна експертиза, които съдът
изцяло кредитира като верни, задълбочени и неопровергани от другите събрани по
делото доказателства, по делото е установено, че през процесния период в
сградата, в която е имота се потребява енергия както за отопление, така и за
горещо битово водоснабдяване. В процесния имот се потребява енергия за горещо
битово водоснабдяване, отчитана по водомер и енергия за отопление посредством
щранг-лира и 2 топлинни разпределителя, като реалното потребление за процесния
период е установено, че е в размер на 1248,94 лв. по изравнителни сметки,
изготвени при съобразяване обема на имота, Наредбата за топлоснабдяване и ЗЕ,
които съдът приема че са приложими в случая. Наредбата е нормативен акт, който
към момента не е отменен, поради което и намира приложение.
По делото не е
установено погасяване на задълженията за заплащане на доставената в процесния
имот топлинна енргия, поради което и правилно иска за главницата за доставена
топлинна енергия е уважен.
По разпределяне отговорността за разноски в
заповедното производство и в производството пред СРС:
С подаване на
възражение срещу заповедта и образуване на исково дело по реда на чл. 422 вр. к
чл. 415 от ГПК изпълнителната сила на заповедта по чл. 410 от ГПК отпада, като
заповедния съд не разполага с правомощие да издава изпълнителен лист за същите.
Разноските по заповедно дело не са самостоятелна претенция, която да подлежи на
установяване в хода на исково дело. Същевременно, произнасянето на съда по иска
по чл. 422 от ГПК предоставя правомощието на исковия съд да разпредели
отговорността за разноски по заповедно дело и съдът дължи изричен осъдителен
диспозитив в хода на исковото дело по тези разноски. Това е така, защото
отговорността за разноски по заповедното дело се разрешава с оглед на изхода на
делото по иска по чл. 422 от ГПК и съобразно разпоредба на чл. 81 от ГПК именно
исковия съд следва да разпредели тази отговорност, като съд, слагащ край на
спора по вземането по повод на което тези разноски са направени.. (В този
смисъл т. 12 от ТР от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС)
С оглед
гореизложеното съдът приема, че решението на СРС в частта, в която в тежест на ответника
е поставена отговорност за разноски, припадащи се на недопустима част от
решение, тоест за разноски по заповедно производство и исково производство пред
СРС в общ размер от 27,86 лв. следва да се обезсили.
При този изхода
на спора решението следва да бъде отменено в частта за разноските, с която К.С.П.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на Т.С. ЕАД, ЕИК ******на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в заповедното и исковото производство по компенсация
за разликата над 677,13 лева до 688,27 лева /или за сумата от 11,14 лева/.
По отговорността за разноски по исково дело пред
въззивния съд:
Предвид изхода
на спора право на разноски във въззивната инстанция имат и двете страни.
От името на Т.С.
ЕАД е депозирана молба от 09.10.2019 г., с която се прави искане за присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Настоящият
съдебен състав намира, че в полза на въззиваемата страна Т.С. ЕАД не се дължат
разноски, тъй като видно от документите по делото от страна на последната не е
депозиран отговор на въззивната жалба, като същевременно процесуален представител
на дружеството не се е явил и не е взел участие в проведеното по делото открито
съдебно заседание. Предвид горното и доколкото по отношение на въззиваемата
страна Т.С. ЕАД се установи, че не е осъществено процесуално представителство в
производството пред СГС, което да обоснове дължимост на възнаграждение за
юрисконсулт, то в полза на същата не следва да бъдат присъждани разноски за
юрисконсултско възнаграждение в производството пред СГС.
Ответницата -
въззивник К.С.П., ЕГН ********** е представила доказателства за заплатен
адвокатски хонорар за осъществена правна защита и съдействие във въззивното
производство в размер на 300 лева, както и доказателства за заплатена държавна
такса за въззивното производство в размер на 50,00 лева. От името на „Т.С.“ ЕАД по делото е направено
възражение за прекомерност на претендираните от насрещните страни в
производството адвокатски възнаграждение в производството пред СГС с
представена молба с вх. № 122389/09.10.2019 г., като във връзка със същата,
настоящият съдебен състав намира, че претендираното от въззивницата адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС не е прекомерно и отговаря на
фактическата и правна сложност на делото, процесуалното поведение на упълномощения
представител, както и на минималните размери на адвокатските възнаграждения,
предвидени в Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Предвид горното и с оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция Т.С. ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** следва да бъде осъдено да заплати в полза на К.С.П., ЕГН ********** сумата от 14,70 лева, представляваща разноски
за държавна такса и адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Третото лице
помагач не е направило разноски и такива не му се следват.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 104666/29.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 58103/2017 г. по описа на СРС, ГО, 50 с-в в частта, с
която е признато за установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК вр.
с чл. 149 и сл. от Закона за енергетиката вр. с чл. 79, че К.С.П., ЕГН **********,
със съдебен адрес: *** дължи на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление *** заплащане на сумата от 54,76 лв., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението - 09.06.2017 г., до изплащането ѝ,
представляваща стойност на възнаграждение за услугата дялово разпределение за
периода 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 37979/2017 г., по
описа на СРС, 50 състав, както и в частта, в която К.С.П., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** е осъдена да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление *** заплащане на сумата от 27,86 лв. разноски
по заповедно производство и исково производство пред СРС И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството по иска в тази част.
ОТМЕНЯ решение № 104666/29.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 58103/2017 г. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в частта за
разноските, с която К.С.П., ЕГН ********** е осъдена да заплати в полза на Т.С.
ЕАД, ЕИК ******на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в заповедното и исковото
производство по компенсация за разликата над 677,13 лева до 688,27 лева /или за
сумата от 11,14 лева/.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 104666/29.04.2019 г.,
постановено по гр.д. № 58103/2017 г. по описа на СРС, ГО, 50 с-в в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление *** да заплати в полза на К.С.П., ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** сумата от 14,70 лева, представляваща разноски за държавна
такса и адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Н.И.“
ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.