№ 327
гр. Сливен, 28.09.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в закрито заседание на двадесет и осми септември, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно
гражданско дело № 20212200500422 по описа за 2021 година
Поизводството е образувано по частна жалба против разпореждане, с
което е отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от
ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят атакува разпореждането в частта, с която
заявлението му е отхвърлено по отношение на вземането за договорно
възнаграждение, лихви за забава и законни лихви, като заявява, че в тях то е
неправилно и незаконосъобразно, понеже съдът необосновано е приел, че
договорът за потребителски кредит е недействителен. Твърди, че
неправилно районният съд е приел, че е налице неравноправна клауза, освен
това не разполага с правомощия да преценява валидността на сделката. При
преценката си е нарушил чл. 145 ал.2 от ЗЗП. Също така заявява, че по
отношениена договорното възнаграждение кредитополучателят е подписал
СЕФ, както и самия договор, запознал се е с условията и се е съгласил с тях,
уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения, които са до
петкратния размер на законовата лихва, съгласно чл. 19 ал. 4 от ЗПК. В
случая договореният е под 50 %, а съдът необосновано е извършил преценка в
тази насока. Развива доводи във връзка със същността на
възнаградителната лихва, възможностите на страните свободно да я
договарят, както и излага интерпретация на разпоредбите на чл. 19 ЗПК и
1
чл. 26 от ЗЗД, като заявява, че в случая ГПР е в законовите рамки, ной няма
задължение да изготвя и посочва методите на формирането му, а добрите
нрави в потребителското кредитиране са в границите на посочените от
БНБ лихвени проценти. Развива съображения за липса на противоречие с
добрите нрави, тъй като едната престация била предоставяне в
собственост на парични средства и насрещната – възнаградителната лихва,
трябвало да се съизмерва както с размера на заема, така и със срока, в
който следва да се върне – тоест – тя е цената за предоставеното ползване
на заетата сума. в конкретния случай ГПР не надхвълрля петкратния
размер на законната лихва, която е била 10%.
В обобщение частният жалбоподател счита, че няма нарушение на
моралните норми, на които законът е придал правно значение, уговореното
възнаграждение е съответстващо на принципа на добросъвестност и
еквивалентност на престациите, поради което в тази част заявлението
неправилно е отхвърлено. Предвид действителността на клаузата,
уговаряща договорното възнаграждение, следва да бъдат присъдени и лихва
за забава в размер на 259, 93 лв. от датата на забавата 05.01.19г. до
предсрочната изискуемост на 03.06.21г. и законна лихва 92, 36лв. от
03.06.21г. до подаване на заявлението на 26.08.21г.
Моли да се отмени разпореждането в отхвърлителната по отношение
на тези вземания част и да се издаде заповед и за тях. Претендира разноски
за д.т. и юрисконсултско възнаграждение.
В тази хипотеза препис от частната жалба не се изпраща на
насрещната страна.
Настоящият състав намира частната жалба за допустима, подадена
в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с право на
жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.
Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради което следва да
бъде оставена без уважение, а обжалваната част от разпореждането –
потвърдена.
Оплакванията на частния жалбоподател касаят вземанията за
договорното възнаграждение, лихва за забава и законна лихва, искането за
2
които са отхвърлени.
Заповедният съд е извършил проверка на заявлението по реда на чл. 411
от ГПК и е констатирал наличие на неравноправни клаузи, поради което е го
е отхвърлил за тези вземания.
Този въззивен състав, при аналогични спорове, е формирал трайна и
последователна практика, обективирана в определения по ч.гр.д. №№, 129/20
г. на СлОС, 702/20 г. на СлОС, 107/21г. на СлОС, 195/21г. на СлОС, решение
по в.гр.д. № 56/21г. на СлОС, която, видно от поставените в акта на
заповедния съд мотиви, той споделя.
При проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също намира, че искането
за вземането за договорно възнаграждение, а като обусловени от него – и
исканията за лихва за забава и законна лихва, се основават на неравноправна
клауза в представения договор.
Безусловно ответникът по заявлението има качество на потребител и
приложение намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото предметът на
спора има за основен източник договор за потребителски кредит – и ЗПК.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и
разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК –
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В
случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана
методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 49, 89%, което представлява половината от
заетата сума. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на
информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен при
липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
3
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49, 89 % /като
петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е
включен пакет „допълнителни услуги“, /които също са предмет и на
заявлението, макар в тая част разпореждането да не е обжалвано, но това
не променя факта на наличието на съглашението/, цената на този пакет –
1 948, 32 лв., при размер на кредита 2 500 лв. /почти 2/3 от него/, не е
включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до нарушение, както
се посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй
като при това положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер
на законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита с повече от сто
процента. Заплащането на стойността на тези пакет е предвидено
предварително – независимо дали се ползва някоя от услугите, което го
превръща фактически в част от кредита, която формално е изведена извън
него, но води до реалното му оскъпяване, без едновременно с това да е
калкулирана в ГПР по кредита.
Фактът, че към момента частният жалбоподател не обжалва
отхвърлителната, поради неравноправност, част на разпореждането по
отношение на това вземане, не може да доведе до пренебрегване на
договора за закупуване на пакета „допълнителни услуги“, инкорпориран в
самия ДПК, тъй като заявителят е очаквал плащания по него и е отнасял
получените суми и към това задължение – тоест го е считал за източник на
облигационно задължение на кредитополучателя. Поради това то следва да
бъде отчетено и съобразено при общата преценка относно наличието и
същността на неравноправни клаузи.
Така сумата е уговорена при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1
от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК, които императивно
забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и
да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи,
свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор
за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Приведени към настоящия случай, тези отрицателни условия
намират своето обективно проявление в условията на „избрания и закупен
пакет допълнителни услуги“, които са и инкорпорирани в самия ДПК, тоест
4
– представляват част от него.
Предметът на „споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги“ е дефиниран в 5 точки, както следва – „1.
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2.
Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски. 3.
Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски. 4.
Възможност за смяна на датата на падежа. 5. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.“
Сумата търсена на базата на това споразумение, съдът намира за
недължима, поради недействителност на клаузите, с които е уговорена, при
наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал.
2 от ЗПК, които, както бе посочено по-горе, въвеждат императивни
законови запрети. „Споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги“ е внедрено в самия ДПК, тоест – представлява част
от него. Предметът на това споразумение, цитиран по-горе, макар да е
дефиниран като допълнителни „услуги“, в действителност се състои от
действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита,
предоставен с ДПК, както и създава разходи, които също са свързани с
договора за кредит, но не са упоменати в него, а са „изнесени“ в това
споразумение. Така е налице пълно покритие между естествените и
закономерни права, задължения и възможности за страните по договора за
потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет и цел, и услугите,
визирани в споразумението, претендиращи да са самостоятелен предмет на
отделно правоотношение. Това правно положение е недопустимо по смисъла
на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи
изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът
е повелил, че такава клауза е нищожна.
Така, от своя страна, щом допълнителните услуги не могат да
съществуват в независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са
генетично свързани и обусловени от договора за кредит, то те фактически
представляват дейности, свързани с управлението и обслужването на
кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи
по него, съгласно чл.11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
5
Следователно правилно заповедният съд е отказал да издаде заповед по
отношение на тези вземания, но както се посочи, независимо че в тази част
разпореждането му не е обжалвано, горните обстоятелства рефлектират
и върху преценката относно дължимостта на вземането за договорното
възнаграждение лихва, респективно – върху лихвата за забава и законовата
лихва върху него.
С оглед описаното по-горе съдържание на договора за потребителски
кредит, е видно, че са налице от една страна нищожни по смисъла на чл. 21
ал. 1 от ЗПК и чл. 21 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 от ЗПК клаузи, а от друга – щом бе
констатирано и неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК –
то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от
ЗПК, се явява недействителен.
Поради това се активира правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита“,
Това означава, че само за тези суми следва да се издаде заповед по чл.
410 от ГПК, а за останалите заявлението следва да се отхвърли, което е и
сторил заповедният съд.
С оглед изложеното частната жалба се явява изцяло неоснователна и
не следва да се уважава. Като е отхвърлил искането за издаване на заповед
за изпълнение по отношение на посочените суми, заповедният съд е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се
потвърди в атакуваната с частната жалба част.
Разноските на частния жалбоподател за това производство остават
за негова сметка.
Ръководен от гореизложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 8244 от 16.09.2021г.,
подадена чрез СлРС, на „Профи кредит България“ ЕООД, гр. София, ЕИК
6
********* против отхвърлителната част на разпореждане № 4059 от
30.08.2021г. по ч.гр.д. № 20212230103874 по описа за 2021г. на СлРС, с която
е отказано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК за договорно възнаграждение, лихва за забава и законна лихва
върху него, по договор за потребителски кредит № ********** от
29.11.2018г. като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 4059 от 30.08.2021г. по ч.гр.д. №
20212230103874 по описа за 2021г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7