Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 24.04.2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на девети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при
секретаря С. Калоферова, като разгледа т.д.
№ 1240/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове
с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и
2 ТЗ и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 121 ЗЗД.
Ищецът
У.Б. АД твърди, че по силата на договор за кредит от 30.10.2014 г. предоставил
на ответника К. ЕООД револвиращ кредит срещу задължение за връщане на
усвоените средства и за заплащане на възнаградителна лихва. Солидарна
отговорност за задълженията поели при сключване на договора и ответниците К.Б.К.
и К. ЕООД. Поддържа, че поради неизпълнение на задължението за заплащане на
осем месечни вноски от възнаградителната лихва обявил кредита за предсрочно
изискуем с изявление, връчено на 01.10.2016 г.. Твърди, че към настоящия момент
са налице вземания по процесния договор, както следва: главница в размер на 75 000
лв., възнаградителна лихва в размер на 4008,73 лв., дължима за периода 25.01.2016
г. – 04.08.2016 г., и неустойка за забава, от която 1520,70 лв., дължима на
основание чл. 4.2 от Договора, за периода 04.08.2016 г. – 10.10.2016 г.,
начислена върху главницата от 75 000 лв., и 2708,33 лв., дължима на
основание чл. 4.3 от Договора, за периода 25.01.2016 г. – 10.10.2016 г., начислена
също върху цялата стойност на усвоения кредит. За посочените суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение от 14.10.2016 г. по ч.гр.д. № 56972/2016
г. на СРС, 85 състав. След постъпило възражение са предявени настоящите
установителни искове. Ищецът моли съда да установи дължимостта на посочените
вземания, както и да присъди разноски.
Ответниците
К. ЕООД, К.Б.К. и К. ЕООД оспорват исковете. Твърдят, че не следва да се
присъжда неустойка върху главница с ненастъпил падеж; че задълженията са
платени или е следвало да бъдат платени от трето лице (Национален гаранционен
фонд). Оспорват размера на дълга. Ответниците-солидарни длъжници твърдят, че са
подписали договора при интелектуална заплаха и поради това не са обвързани от
него, както и че поемането на солидарна отговорност от тях е нищожно, тъй като
няма кауза, а и защото към този момент задължение не е съществувало. Възразяват
за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в заповедното
и в исковото производство.
Съдът, като
съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ:
На
30.10.2014 г. е сключен договор, по силата на който ищецът се е задължил да
предостави на К. ЕООД револвиращ кредит до размер от 75 000 срещу задължението
на кредитополучателя да върне общо усвоената сума на определен падеж (29.10.2016
г. съгласно анекс 1), както и да заплаща месечно възнаградителна лихва,
определена като сбор от базов лихвен процент и надбавка от 9,637 %.
При
сключване на договора солидарно са се задължили и ответниците К.Б.К. и К. ЕООД.
Възражението на тези ответници за нищожност на поемането на солидарна
отговорност поради липса на кауза е неоснователно – на първо място, каузата се
предполага (чл. 26, ал. 2, изр. посл. ЗЗД), а в настоящото производство не се
събраха доказателства, които да оборят това предположение. На второ място, при
поемането на солидарна отговорност каузата може да е и само във вътрешните отношения между длъжниците, както е и в
настоящия случай – същите са свързани лица (физическото лице е управител и
едноличен собственик на кредитополучателя и на другия солидарен длъжник) и
поемането на солидарна отговорност може да има своето основание в създаването
на благоприятно финансово състояние за едно от свързаните лица, без да е
необходимо това да е съпътствано с пряко получаване на финансова изгода от
встъпващите в дълга.
Неоснователно
е и възражението, че поемането на солидарна отговорност е нищожно поради това,
че към момента на подписване на договора от солидарните длъжници дълг не е
съществувал. Договорът за кредит е сключен като револвиращ и със сключването му
банката е поела задължение при поискване да осигури на кредитополучателя
кредитни средства. Тази индивидуализация на отношенията е достатъчна, за да
може солидарният длъжник да изрази съгласие по всички съществени елементи на
правоотношението, от което би произтекъл солидарният дълг. Дали средства ще
бъдат усвоени и съответно дали ще възникне задължение за тяхното връщане, е
въпрос, който няма отношение към валидното поемане на солидарната отговорност
по договора за кредит.
Неоснователно
е и възражението за унищожаемост, каквото съставлява твърдението за подписване
на договора от солидарните длъжници в резултат на упражнена спрямо тях
психическа принуда. Изложени са твърдения (л. 42 и л. 69), че основателният
страх, възбуден у солидарните длъжници, в резултат на който те са поели
солидарната отговорност, е страхът от възможен отказ за кредитиране на
кредитополучателя. По същество банката е определила условията, при които би
сключила договора, и част от тях включват степента на обезпечаване.
Определянето на обезпеченията, при наличието на които договорът за кредит би
бил сключен, не съставлява осъществяване на психическа принуда по смисъла на
чл. 30 ЗЗД – страхът като основание за унищожаемост на договорната връзка не
може да е едновременно страх от това, че договорът може да не бъде сключен.
Наличието
на нотариално заверяване на подписите на солидарните длъжници не е изискване за
валидност на поемането на солидарната отговорност. Сочената от ответниците в
писмената защита разпоредба на чл. 171 ЗЗД не урежда форма за действителност на
поемане на солидарна отговорност към ипотекиран дълг – на първо място, там са
посочени хипотези на встъпване във вземане, а не в задължение, както и
заместване, а не встъпване в задължение, и на второ място – тази разпоредба има
отношение към разпростиране действието на ипотеката към новия договор, а не към
действителността на последния.
Ето
защо съдът приема, че отговорност за връщане на усвоената главница носят
солидарно всички ответници.
От
заключението на ССчЕ се установява, че размерът на предоставения кредит е
75 000 лв (на 31.10.2014 г. е усвоена сумата от 25 000 лв., а на
12.11.2014 г. – 50 000 лв.). Не се установява погасяване извън
предприетото принудително изпълнение. Ето защо искът за главница срещу всички солидарни
длъжници следва да бъде изцяло уважен. Възражението им, че искът следва да се
отхвърли поради наличие на уговорена гаранция от трето лице (от Националния
гаранционен фонд), е неоснователно – нито се твърди договорно да е поето
задължение за поредност (а и такова задължение би било относимо към момента на
изпълнението, а не към момента на съдебното установяване на дълга), нито се
твърди третото лице да е извършило погасяване на дълга или на част от него.
По иска с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ:
Съгласно
чл. 4.1.1. от договора кредитополучателят дължи възнаградителна лихва за
периода на ползване на кредита (до 29.10.2016 г. съгласно анекс 1), като
лихвата се заплаща месечно на вноски, до 25-то число на съответния месец (чл.
7.2).
От
заключението на основната ССчЕ е видно, че ответникът има непогасени задължения
за възнаградителна лихва за периода 25.01.2016 г. – 04.08.2016 г. (седем
вноски), чийто общ размер възлиза на 4 008,73 лв. От допълнителното
заключение на ССчЕ (л. 237) се установява, че размерът на възнаградителната
лихва е изчислен от ищеца при прилагане на БЛП и надбавка, при които стойността
на лихвата е по-ниска от тази, която би била изчислена при прилагане на
действащия при сключване на договора БЛП.
Не
се установява погасяване на процесните седем месечни вноски (при разпита в
о.с.з. на 06.12.2017 г. вещото лице сочи, че е установило плащане на лихва през
2016 г. и е съобразило този факт). Ето защо искът за установяване същестуване
на солидарно задължение за тяхното погасяване следва да бъде изцяло уважен.
По иска по чл.
92 ЗЗД:
Както
беше посочено, кредитополучателят и солидарните длъжници са се задължили да
върнат заетата сума еднократно на
определен падеж – на 29.102016 г. съгласно анекс 1, а месечно са длъжни да
заплащат възнаградитена лихва.
Съгласно
уточнителни молби от 03.05.2017 г. и от 19.05.2017 г. (л. 8 и л.14) ищецът
претендира две вземания за неустойка за забава, изчислена върху главницата, както следва:
-
по
чл. 4.2 от договора – неустойка, изчислена като процент от просрочената главница
от 75 000 лв., и претендирана за период след настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост 04.08.2016 г.
– 10.10.2016 г.
-
по
чл. 4.3 от договора – неустойка, изчислена като процент от „наличния кредит“ от
75 000 лв., и претендирана за
период на забава на задълженията за възнаградителна лихва съобразно уговорения
в договора техен падеж – 25.01.2016 г. – 10.10.2016 г.
Видно
е, че и в двата случая периодът, за който се претендира неустойка за забава,
изчислена като процент от главницата,
е с начало, предхождащо уговорения падеж за връщане на главницата. Това се
свързва от ищеца с обявената от него предсрочна изискуемост на дълга поради
забава в плащането на седем месечни вноски от възнаградителната лихва. Следва да
се отговори на въпроса, настъпила ли е предрочна изискуемост и кога.
Изявлението
за обявяване на кредита за предсрочно изискуем (л. 22 от заповедното дело) е
мотивирано от наличието на забавени вноски от дължимата възнаградителна лихва,
падежирали към 03.08.2016 г. Изявлението е връчено на ответниците на 01.10.2016 г. Съгласно т. 18 от ТР 4/2013
„предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем
….. Предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й“.
Ето
защо ответниците могат да носят отговорност за забава в плащането на главницата едва с настъпване на нейната
предсрочна изискуемост, но не и по-рано, вкл. считано от настъпване на
обективните факти, с които се свързва правото на кредитора да обяви кредита за
предсрочно изискуем (забавата на месечните вноски за възнаградителна лихва). Преди този момент ответниците биха
отговаряли за забава в плащането на месечните вноски от възнаградителната
лихва, но такава неустойка не се претендира – процесната неустойка по чл.
4.3 от договора е с база размера на кредита, а не размера на забавените месечни
вноски от възнаградителната лихва.
Видно
от уведомлението за предсрочна изисуемост, банката е предоставила срок от седем
дни за доброволно изпълнение. Ето защо предсрочната изискуемост ще настъпи след
изтичането им (от 11.10.2016 г. – предвид изтичането на срока в неработен ден).
Следователно ответниците са изпаднали в
забава в плащане на главницата в момент, следващ периода, за който се
претендира неустойка за забава, изчислена върху тази главница както по иска по
чл. 4.2, така и по чл. 4.3 от договора. Това е основание за отхвърляне на
тези искове.
Наред
с това следва да се посочи, че искът за неустойка по чл. 4.3 от договора би бил
неоснователен и поради нищожност на тази клауза. Тя противоречи на добрите
нрави, съображенията за което са следните:
С
клаузата на чл. 4.2 от договора страните са постигнали неустоечно съглашение,
което да обезщети кредитора за вредите, които той претърпява при забавено
плащане на главницата. Това е и целта на неустойката – да мотивира към
добросъвестно изпълнение, вкл. чрез включване на наказателен елемент, свързан с
нейния размер. Тази цел се постига, когато санкцията за длъжника е съотнесена
към забавената част от задължението. Същевременно с оглед начина на формиране
на неустойката /като сбор от два компонентна – възнаградителна лихва и
надбавка/, тя се явява достатъчна освен да обезщети кредитора, също да изпълни
и наказателната си функция – тъй като предвидима вреда за банката е
невъзможността да предостави кредит другиму срещу възнаградителна лихва, тази
вреда се обезщетява само от единия компонент на уговорената в чл. 4.2
неустойка, а надбавката съставлява наказателният елемент в нея. Ето защо въвеждането
на допълнителното неустоечно съглашение по чл. 4.3, което да санкционира за
същия период същото забавено изпълнение, излиза извън присъщите на неустойката
функции. Нещо повече – страните са предвидили неустойката по чл. 4.3 да се
начислява и върху т.нар. „редовна“ главница, т.е. върху стойността на целия
отпуснат кредит, независимо от неговата падежиралост (както беше посочено, в
случая се претендира неустойка за забава върху главницата за период, в който
главницата не е била забавена, а е била налице забава относно възнаградителната
лихва). Това променя характера на задължението от неустоечно в източник на
неоснователното обогатяване. Наред с това следва да се отчете и наличието на
други обезпечения – това е един от критериите за установяване валидността на
неустоечната клауза от гледна точка на съответствието й с добрите нрави,
изведен в ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В настоящия случай задължението е
обезпечено както чрез встъпването на двама солидарни длъжници, така и чрез
вещно обезпечение /ипотека/ и залог на предприятие. Видно е следователно, че
кредиторът е обезпечен по начин, че да бъде съкратен периодът на неизпълнение
чрез своевременно реализиране на обезпечителните права, и поради това уговаряне
на допълнителна неустойка също не се явява съответно на добрите нрави.
Ето
защо настоящият състав счита, че исковете за неустойка за забава по чл. 4.2. и
чл. 4.3 от договора следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При
този изход на делото ответниците следва да заплатят на ищеца разноски в
заповедното производство в размер на 3606,02 лв. и разноски в исковото
производство в размер на 5426,44 лв.
Възражението
на ответниците за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно –
същото е съобразено с минималните размери на Наредба 1/2004 г.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ и чл. 92 вр. чл. 121 ЗЗД, че К. ЕООД,
ЕИК *******, К.Б.К., ЕГН **********,
и К. ЕООД, ЕИК *******, дължат
солидарно на У.Б. АД, ЕИК *******,
сумата от 75 000 лв., представляваща
главница по договор за кредит от 30.10.2014 г., ведно със законната лихва от 11.10.2016 г. до погасяването, и сумата от 4008,73 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 25.01.2016 г. – 04.08.2016 г., като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 1520,70 лв.,
представляващо неустойка за забава върху главницата от 75 000 лв. съгласно
чл. 4.2 от договора, начислена за периода 04.08.2016 г. – 10.10.2016 г., и на
вземане в размер на 2708,33 лв., представляващо неустойка за забава, изчислена
върху главницата от 75 000 лв. съгласно чл. 4.3 от договора, за период на
забава 25.01.2016 г. – 10.10.2016 г.
ОСЪЖДА К. ЕООД, ЕИК *******, К.Б.К., ЕГН **********, и К. ЕООД, ЕИК *******, да заплатят на У.Б. АД, ЕИК *******, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК сумата от 3606,02 лв. разноски за заповедното производство и 5426,44
лв. разноски за исковото производство.
Решението
може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
СЪДИЯ: