Решение по дело №457/2024 на Административен съд - Плевен

Производството по делото е по реда на глава Х от АПК, във вр. с чл.118, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба на И. С. И. от с. Глава, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. „Александър Стамболийски“ № 1 чрез адв. С. Г. С. – ВАК със съдебен адрес гр. Варна, ул. „Велико Христов“ №35 срещу Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-88/10.04.2024г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен.

В жалбата се сочи, че обжалваното решение № 2153-14-30 от 08.05.2024г. на директора на ТП НОИ- Плевен, с което е потвърдено разпореждане № 145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на оспорващия е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, буква "а" и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 е неправилно и незаконосъобразно, поради противоречие на закона, в нарушение на материалния закон и по специално на чл. 35 АПК, като са нарушени и основните принципи, регламентирани в чл. 7, чл. 8, чл. 12 и чл. 13 от АПК.

Посочва се, че са нарушени нормите на чл. 9, ал.1, 2 и 4 АПК и чл. 36, ал. 1 АПК, регламентиращи служебното начало в производството пред административните органи, както и основните принципи на Регламент (ЕО) № 883/2004 - за определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения, като са допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които съставляват самостоятелно отменително основание по чл. 146, т. 3 АПК, като фактическите и правни основания са следните:

Р. България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони.

Посочва се, че разпоредбата на чл. 288, ал. 2 от ДФЕС, предвижда че регламентът е акт на общностното право с общо приложение, който е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки, а държавите- членки са длъжни не само да изпълняват регламентите, но и по силата на чл. 4, § 3 на ДФЕС, да вземат всички необходими мерки за доброто им изпълнение от всички правни субекти.

Сочи се, че към момента тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б. "з"). Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, § 1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава- членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави- членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Счита се, че в хода административното производство, безспорно е установено, че И. е гражданин на Р. България, т.е. на държава- членка на ЕС, поради което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004.

Посочва се, че Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство, равенство в третирането, сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава- членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент, като общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение па обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква "а" от същата разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице е оспорващия и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава членка.

Посочва се, че специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а във връзка с приложението на чл. 65 от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава- членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице, а в конкретния случай това е Р. Франция. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване, като определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието "престой", което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. "к").

В жалбата се посочва, че правилата (елементите) за определяне на-пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент - Регламент (ЕО) № 883/2004, като съгласно чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави- членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по- специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) косато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1), като изброените в чл. 11, § 1 от Регламент № 987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (съгласно т. 46 от мотивите но дело С-255/13 на СЕС). От така изложената релевантна правна уредба следва да се презюмира, че под понятието "държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване" следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси. Обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество. Това са семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, където притежава лично движимо и недвижимо имущество, личните му контакти и роднински връзки в двете държави, ползва здравни услуги, където живеят социалните му контакти и лицето има културна среда, интервалите на paбoтa в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др., а съгласно чл. 1, пар. 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а б. „к“ от същата разпоредба определя като „престой“ временното пребиваване и следователно е налице ясно разграничение между мястото, където лицето е установено /обичайно пребивава/, и мястото на временно /непостоянно, инцидентно/ пребиваване.

Посочва се, че специалните правила, представляващи изключения от общия принцип по чл. 11, § 3 от Регламент № 883/2004, че държава- членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са тези регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. и съгласно чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. „...Напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване...“.

В жалбата се посочва, че от представените доказателства по несъмнен начин се установява, че съществувалото с френския работодател трудовоправното договорно отношение на И. е прекратено на 20.10.2023г., както и че към деня на подаване на заявлението, а именно 15.11.2023г, И. няма връзка с държавата-членка по последната му заетост, през целия период след подаване на заявлението си живее в постоянното си жилище в гр. Плевен, не са налице данни да е работил в друга държава- членка на ЕС, с което реално е обективирал, че центъра на жизнените си интереси е в Р. България и той е прекратил временното си пребиваване във Франция и в случая по отношение на И. са изпълнени условията по Решение № U3 от 12.06.2009г. и същият следва да се разглежда като напълно безработно лице но смисъла на чл. 65, пар. 2 от Регламент /ЕО/ №883/2004г. и по отношение на него следва посочената разпоредба да намери приложение.

Сочи, че в решението си директорът на ТП НОИ-Плевен не е определил правилно центъра на жизнените интереси, държавата на престоя и държавата на пребиваването на И. въз основа на критерии различни от трудовата му заетост, като в оспорения административен акт липсват конкретни мотиви и конкретна преценка на административните органи на Р. България и Р. Франция за определяне на центъра на жизнените интереси, държавата на пребиваването и държавата на престоя, като при определяне на пребиваването на И. съобразно критериите изложени в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, не е извършена цялостна оценка на пребиваването от компетентни служби в Р. България и Р. Франция относно релевантните факти и обстоятелства.

Сочи се още, че оспорващият разполага с жилище в Р. България, както и имот в Р. България, които е управлявал и облагородявал през временния си престой с цел работа в Р. Франция, като този престой е бил във връзка събирането на достатъчна финансови средства за ремонт и обзавеждане на имота, като за имота е и заплащал и дължимите местни данъци и такси в Р. България в това число данък върху недвижимите имоти и такса смет, като освен това през процесния период И. е пребивавал и физически по-голямото време на територията на Р. България, противно на твърденията на ТП НОИ Плевен. През процесния период И. се е лекувал и е ползвал здравно услуги само и единствено на територията на Р. България, правил е подобрения на жилището си в Р. България, като е закупувал климатици и домакински уреди, погасявал е потребителски кредити в Р. България, поддържал и се е грижил за къща в село Койнаре, като е заплащал сметки за СОТ, закупувал е пожарогасители, купувал е и продавал леки автомобили, с парите от заработеното във Франция, И. е административно обслужван на територията на Р. България, на 19.02.2020г. е получил международен паспорт, на 25.01.2024г. е получил шофьорска книжка. Именно тези обстоятелства И. е декларирал в декларацията по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004г., като по време на временния си престой в Р. Франция е живял под наем, работата му е нямала постоянен характер и не е работил по професията си.

Посочва се, че в решението на ТП НОИ-Плевен не се сочат положителни предпоставки за определяне на центъра на жизнените интереси на И. и доказателства той да се намира във Франция, а само отрицателни той да не се намира в Р. България, които не са тълкувани в своята цялост, като административният орган не е изследвал всички факти и обстоятелства. И. никога не е придобивал статут на постоянно пребиваващ в Р. Франция, точно поради тази причина и от компетентния административен орган в Р. Франция, не са уведомили ТП НОИ Плевен при служебната кореспонденция по между им, че именно те са компетентната институция да отпусне ПОБ.

В жалбата се сочи, че през целия период на заетост в Р. Франция И. е имал постоянен адрес и настоящ адрес на територията на Р. България, което говори за намеренията и временно да пребивава в Р. Франция, докато трае трудовата и заетост и че не желае да се установява там за постоянно, а освен това И. е с непрекъснати здравноосигурителни права в Р. България, както и има личен лекар и стоматолог на територията на Р. България, като се е лекувал само и единствено в Р. България. И. има основна банкова сметка за основни операции в Р. България съгласно Директива 2014/92/ЕС, което е видно от приложеното байково извлечение по която е получавал и трудовото си възнаграждение от работата си в Р. Франция.

Посочва се, че при извършване на своята преценка при определяне на пребиваването за периода на трудова заетост на И. в Р. Франция ТП НОИ - Плевен не са взели под внимание факта, че в голяма част от него И. е пребивавал и физически в Р. България, за да поддържа връзка със семейството, родните и социалните си контакти в България, както за да управлява движимото и недвижимото си имущество в страната.

Счита, че при безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната - държава членка на ЕС и пребиваване в Р. България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС, като претендираното ПОБ от И. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Посочва че, обжалваното решение на ТП НОИ Плевен е в противоречие с трайната съдебна практика на Върховния административен съд, като цитира съдебна практика, както и в противоречие трайната практика на административните съдилища в страната, като цитира съдебна практика.

Моли, с оглед изложеното решението, оспорено пред Адм. съд- Плевен и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени, поради допуснато от административния орган нарушение на материалния закон и неговата цел, като преписката, на основание чл. 173, ал. 2 от АПК да се върне на длъжностното лице за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон.

В съдебно заседание оспорващият - И. С. И. се явява лично и с адв. С. Г. С. – ВАК като заявява, че поддържа жалбата, моли за отмяна на решението на директора на ТП на НОИ – Плевен, като преписката да се върне със задължителни указания на административния орган, който да направи своето ново решение, съгласно дадените указания. Претендира присъждане сторените по делото съдебни разноски, като представя списък на разноските.

В съдебно заседание ответникът - директорът на ТП на НОИ – Плевен, не се явява, не се представлява.

Административен съд-Плевен, осми състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази доводите на страните и извърши проверка на оспорения акт във връзка с правомощията си по чл.168 от АПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Със заявление вх. №416-01-107/15.11.2023 г. /л.81/ оспорващият е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, като е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – Франция за периода от 02.10.2023г. до 20.10.2023г. Представена е и декларация от 15.11.2023г. /л.л.68-69/ относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 г., както и заявление от 15.11.2023г. /л.67/ за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария. В заявлението е посочено, че е необходимо да бъде удостоверен осигурителен период във Франция от 02.10.2023г. до 20.10.2023г.

С оглед подаденото заявление, административният орган по служебен път е изискал информация от компетентната институция на Франция за осигурителните периоди/доход на лицето, както и информация за пребиваване.

С разпореждане №145-00-466-1/16.11.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.52/, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, е спряно производството по отпускане на ПОБ на оспорващия до постъпване на изисканата информация.

Във връзка със служебно изисканата информация от НОИ са постъпили: формуляр U017 - Осигурително досие трансграничен работник /л.л.58-59/, с отразен период на заетост от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. и формуляр U004 – информация за заплата /л.60/, с отразен осигурителен доход на лицето за периода от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. – 1 382,40 евро, както и формуляр Н001 – уведомление/ искане за предоставяне на информация /л.л.55-56/.

Представено е и U1 – информация осигурителни периоди във Великобритания /л.л.62-66/, с което се удостоверяват осигурителни периоди от 14.08.2015 г. до 29.11.2015 г.; от 09.02.2016 г. до 06.08.2016 г.; от 27.05.2017 г. до 08.09.2017 г.; от 10.04.2018 г. до 19.10.2018 г.; от 12.04.2019 г. до 18.10.2019 г.; от 25.03.2020 г. до 23.10.2020 г.; от 15.03.2021г. до 04.11.2021 г.; от 18.01.2022 г. до 14.10.2022 г.; от 03.02.2023 г. до 08.09.2023 г.

С оглед постъпилата информация от компетентната институция на Франция, с разпореждане №145-00-466-2/14.03.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.53/, е възобновено производството по заявлението за отпускане на ПОБ на И. С. И..

Постановено е разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица /л.54/, с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на И. С. И., като в разпореждането са изложени следните мотиви: „Съгласно чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. В случая, лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания, с временни отсъствия ненадвишаващи 6 месеца на година, в периода от 2018 г. до 2023 г., след което има краткотрайна трудова дейност във Франция за периода: от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. вкл. Европейското законодателство е възприело 5-годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка правото на обезщетение за безработица по българското законодателство“.

Против разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица И. е подал жалба /л.51/ до директора на ТП на НОИ – Плевен, в която е изразено несъгласие с постановеното разпореждане. Моли се директор на ТП на НОИ - Плевен да постанови решение, с което да отмени разпореждането и да преразгледа случая.

По жалбата е постановено оспореното в настоящото производство Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е отхвърлена жалба с вх. №1012-14-88/10.04.2024г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е потвърдено разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен.

Директорът на ТП на НОИ-Плевен е посочил, че със заявление с вх. №416-01-107/15.11.2023 г. И. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица, като в заявлението лицето е декларирало, че е упражнявало дейност в друга държава - Франция за периода от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. Попълнена е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от регламент №883/2004 г., като в т. 2 от документа И. е декларирал следните периоди на заетост в чужбина: от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г; от 03.02.2023 г. до 08.09.2023 г.; от 18.01.2022г. до 14.10.2022 г.; от 15.03.2021 г. до 04.11.2021 г.; от 25.03.2020 г. до 23.10.2020 г.; от 12.04.2019 г. до 18.10.2019 г. Попълнено е и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария. В заявлението е посочено, че е необходимо да бъдат удостоверени осигурителни периоди във Франция, за времето от 02.10.2023г. до 20.10.2023 г., а към заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица И. е приложил и документ U1 с отразени периоди на осигурителна заетост както и други документи, относими към заетостта. Административният орган по служебен път е изискал информация от компетентната институция на Франция за осигурителните периоди/доход на лицето, както и информация за пребиваване, за което са изготвени и изпратени съответно формуляри. До постъпване на изисканата информация, с разпореждане №145-00-466-1/16.11.2023 г. на ръководител на осигуряването за безработица, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, е спряно производството по отпускане на ПОБ на И..

Във връзка с изисканата информация, са постъпили формуляри U017 - Осигурително досие трансграничен работник, с отразени периоди на заетост във Франция от 02.10.2023 г. до 20.10.2023г., както и формуляр U004 - Информация за заплатата с отразен осигурителен доход на лицето за периода от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. - 1382.40 евро.

Освен потвърдения осигурителен период във Франция, И. е работил и във Великобритания, което е отразено в подадената от него декларация, относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 г., а информация за периодите на трудова заетост на лицето във Великобритания се съдържа в представения формуляр U001, в който са отразени следните периоди на осигурена заетост: от 14.08.2015 г. до 29.11.2015 г.; от 09.02.2016 г. до 06.08.2016 г.; от 27.05.2017 г. до 08.09.2017 г.; от 10.04.2018 г. до 19.10.2018 г.; от 12.04.2019 г. до 18.10.2019 г.; от 25.03.2020 г. до 23.10.2020 г.; от 15.03.2021г. до 04.11.2021 г.; от 18.01.2022 г. до 14.10.2022 г.; от 03.02.2023 г. до 08.09.2023 г.

След постъпване на информация от компетентната институция на Франция е постановено последващо разпореждане №145-00-466-2/14.03.2024 г., с което е възобновено производството по заявлението за отпускане на ПОБ на И., като след извършена преценка на постъпилата информация, е постановено разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024 г., с което е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на лицето.

В решението е посочено, че в случая, И. е гражданин на Република България и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 г. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №883/2004 г., включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. Общото правило за определяне на приложимото законодателство е формулирано в чл. 11, §3. Буква „а“ на разпоредбата е формулирано правилото, касаещо наетите лица (какъвто е И.), което правило гласи, че спрямо лице осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Чл. 61 от Регламент (ЕО) №883/2004 предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. На държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Регламентът предвижда възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл е и трайната практика на СЕС, т. 19, дело С-76/76).

Посочва се в решението, че в случая, И. е упражнявал трудова дейност във Великобритания в периода от 2015 г. до 2023 г., след което има краткотрайна трудова дейност във Франция за периода от 02.10.2023г. до 20.10.2023 г., което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Обединеното кралство. Принципно това би могло да означава, че след изтичането на 5-годишен срок за лицето е било породено и правото му на постоянно пребиваване в другата държава. Европейското законодателство е възприело този 5-годишен период, като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т. е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл е становището на Европейската комисия по дело Ц-30/22, ч. 111, т. 11).

Посочва се, че спорният въпрос е коя е компетентната държава, която следва да отпусне парично обезщетение за безработица на И., след като последната заетост на лицето е била на територията на Франция, а преди това, за дълъг период от време, е упражнявал трудова дейност във Великобритания (над 5 години).

За да получи обезщетение за безработица, работникът, гражданин на Европейския съюз, трябва да се регистрира в службата по заетост и да поиска обезщетението си за безработица в страната, където е работил последно, освен ако пребивава в друга държава членка. В съответствие с чл. 61, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004, обезщетението за безработица трябва да бъде потърсено в държавата, където заинтересованото лице е придобило последно осигурителен стаж в съответствие със законодателството, съгласно което се претендира обезщетението. Това е така, тъй като обезщетението за безработица е предназначено да насърчава тези лица, които търсят работа в държавата членка, където те последно са плащали осигурителните си вноски и да задължи държавата да понесе тежестта по изплащането на обезщетения за безработица. Законът предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава членка, ако работникът е завършил последно периоди заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. Поради това на държавите членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата членка на предходната заетост. Общото правило следователно е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата членка на последната трудова заетост, която по принцип е компетентната държава, а в случая това е Франция. Не може да се приеме, че И. попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, §3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. Завръщайки се в България, И. не се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта във Франция, като се е завърнал в държавата си по произход, но не и по пребиваване. От изложеното по-горе следва, че разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. не е приложима в настоящия случай. От събраните доказателства и налични данни се обосновава извод, че България не се явява нито държава по пребиваване, нито държавата по последна заетост. В случая не е от значение коя от държавите, в които И. е полагал труд (Великобритания или Франция) е държава по пребиваване и е компетентна държава, а обстоятелството, че България, където лицето е кандидатствало за отпускане на ПОБ, не се явява държава нито по пребиваване, нито по последна заетост. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 62, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица на И. по българското законодателство.

С оглед гореизложеното, директорът на ТП на НОИ- Плевен е приел за правилно и законосъобразно, постановеното разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Плевен, като е отхвърлил жалбата на И. С. И. с вх. №1012-14-88/10.04.2024г. по описа на ТП на НОИ – Плевен, като е постановил Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г.

По делото са разпитани свидетелите Д. И. И. и С. А. И., които в своите показания заявяват, че И. е полагал труд във Великобритания, като същият е имал срочни договори в сферата на селското стопанство, след приключването на които същият се е завръщал в България, където всъщност пребивава, без И. да има намерение да се установи да живее във Великобритания, където е живял в каравана на полето.

Решението е връчено на оспорващия на 10.05.2024 год. /л.50/, а жалбата против него е подадена на 20.05.2024 год., видно от вх. № под който е заведена №1012-14-88#3/20.05.2024г. по описа на ТД на НОИ- Плевен.

При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от активно легитимирано лице, при наличието на правен интерес от търсената защита, срещу годен за обжалване административен акт, в законоустановения срок за обжалване, пред компетентния съд и е процесуално допустима, поради което подлежи на разглеждане, а разгледана по същество, е основателна.

Съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б.”б” от КСО, пред ръководителя на съответното ТП на НОИ се подават жалби срещу Разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне и прекратяване на обезщетенията за безработица, като ал. 3 от същата норма регламентира, че ръководителят на ТП на НОИ се произнася по жалбите с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им. Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г. е издадено от Директора на ТП на НОИ – Плевен.

Ето защо съдът намира, че оспореното решение е издадено от компетентен орган по чл.117, ал.3 от КСО.

Потвърденото с него разпореждане също е издадено от компетентен по материя, време и място орган – по делото е представена и заповед №1015-14-143/25.11.2022г. на Директора на ТП на НОИ – Плевен /л.л. 79-80/, като съгласно т.3 от заповедта, на Ц. Д., която е издала разпореждането, е възложено да подписва разпореждания по чл. 54ж, ал.1 от КСО за отпускане, изменение, отказ, спиране, прекратяване, възобновяване и възстановяване на парични обезщетения за безработица.

Оспореното решение е писмено, издадено в рамките на едномесечния срок за произнасяне по чл.117, ал.3 от КСО, като изискуемата писмена форма е спазена, изложени са мотиви, спазени са и административно производствените правила, но решението е в несъответствие с материалния закон и целта на закона, поради следното:

Следва да се има предвид, че безспорно в случая, предвид установените данни за наличен осигурителен период на оспорващия И. в държава-членка, различна от България, който е от значение за определяне правото на ПОБ, е приложим Регламент 883/2004 г. за координиране на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента/, както и Регламент № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента по прилагането/.

В чл. 11, § 1 от Регламента се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3, като в буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил и И., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава - членка.

Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата – членка по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламента. Така, съгласно чл. 65, § 2 от същия, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Същевременно Регламентът предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, при което, тогава, когато работодателите са различни и са в различни-държави членки, то съгласно чл. 13, § 1, б. "а" от Регламента се прилага законодателството на държавата по пребиваване.

Във връзка с приложението на горецитираните норми, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване.

Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл. 1, § 3, б. р) е посочено, че "компетентна институция" е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

Съответно според посоченото в чл. 1, § 3, б. с) "институция по място на пребиваване" и "институция по място на престой" е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Според чл. 1, § 3, б. т) "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл. 1, § 3 от Регламента в т. й) "пребиваване" означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно т. к) "престой" означава временно пребиваване.

В случая, И. твърди, че последната му заетост, въпреки че е била във Франция, а преди това във Великобритания, неправилно е прието от органа, че обичайното му пребиваване не е в България, въпреки че от събраните по преписката доказателства се установява, че по отношение на И. след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и Франция, френската институция е удостоверила и че за периода от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. е осигурителен период във Франция, а преди това от 2015г. до 2023г. И. е упражнявал трудова дейност във Великобритания, за което е представил доказателства. Това не се отрича от оспорващия, като с подаване на заявление вх. №416-01-107/15.11.2023 г., с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, самият той е посочил, че е упражнявал трудова дейност в други държави, а именно Великобритания и Франция.

По делото няма спор, че И. има стаж, придобит във Великобритания от 14.08.2015 г. до 29.11.2015 г.; от 09.02.2016 г. до 06.08.2016 г.; от 27.05.2017 г. до 08.09.2017 г.; от 10.04.2018 г. до 19.10.2018 г.; от 12.04.2019 г. до 18.10.2019 г.; от 25.03.2020 г. до 23.10.2020 г.; от 15.03.2021г. до 04.11.2021 г.; от 18.01.2022 г. до 14.10.2022 г.; от 03.02.2023 г. до 08.09.2023 г., както и във Франция от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. и след завръщане в България подава заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като няма период на осигуряване след завръщането му в България.

Спорният въпрос е, коя държава е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за безработица – в България, където И. е пребивавал и не се е осигурявал, Франция или Великобритания, където е пребивавал и където се е осигурявал.

Право на парично обезщетение за безработица съгласно чл. 54а от КСО имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. нямат отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст или професионална пенсия за ранно пенсиониране; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от Кодекса на труда.

Съгласно член 11, параграф 3, буква в) от Регламент № 883/2004, спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а в чл. 1, б. „й“ от Регламент № 883/2004 се дефинира понятието „пребиваване“ - мястото, където лицето обичайно пребивава.

Съгласно член 11 от Регламент № 987/2009 г. при различия в становищата на институциите на две или повече държави членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С оглед горепосоченото съдът намира, че неправилно е приложен Регламент №883/2004 г. и следва да се приеме, че България е компетентна държава по пребиваване, тъй като И. въпреки, че е полагал труд във Великобритания и Франция, същият е бил със сезонен характер, като след приключването на заетостта в тези държави, И. се е завръщал в България и както мястото на пребиваване, така и центърът на интересите му е бил в България, съгласно разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламента и правилно той претендира на основание на чл. 54а, ал. 1 от КСО обезщетение за безработица, тъй като България е компетентна държава по пребиваване.

Според съда, в случая сезонния характер на заетостта на И. във Великобритания от 14.08.2015 г. до 29.11.2015 г.; от 09.02.2016 г. до 06.08.2016 г.; от 27.05.2017 г. до 08.09.2017 г.; от 10.04.2018 г. до 19.10.2018 г.; от 12.04.2019 г. до 18.10.2019 г.; от 25.03.2020 г. до 23.10.2020 г.; от 15.03.2021г. до 04.11.2021 г.; от 18.01.2022 г. до 14.10.2022 г.; от 03.02.2023 г. до 08.09.2023 г., както и във Франция от 02.10.2023 г. до 20.10.2023 г. показва, че оспорващият полага труд извън България, както следва: за 2015г.- малко над 3 месеца, за 2016г. – почти 6 месеца, за 2017г. – по- малко от 4 месеца, 2018г. – малко над 6 месеца, 2019г. - малко над 6 месеца, 2020г. – почти 7 месеца, 2021г. – почти 8 месеца, 2022г. – почти 9 месеца и 2023г. – почти 8 месеца, т.е. касае се за временна, сезонна заетост, като след приключването й И. се е завръщал, живял и пребивавал в България, което се потвърждава и от свидетелските показания на свидетелите Д. И. И. и С. А. И., които заявяват, че И. е работил във Великобритания сезонна работа в сферата на селското стопанство, там е живял в каравана на полето и след приключването на заетостта се е връщал и живял в България.

Оспорващият е придобил и недвижими имоти, в с. Глава съгласно нотариален акт от 15.11.2016г. /л.40/, както и ид. части от имот в гр. Койнаре съгласно нотариален акт от 30.10.2014г. /л.41/, като по делото са представени доказателства за поддръжка и охрана – заплащане на СОТ.

В случая, съдът намира за неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващия, като според съда както мястото на пребиваване, така и центърът на интересите на И. е бил в България и следователно ТД на НОИ- Плевен е компетентен да се произнесе по заявление вх. №416-01-107/15.11.2023 г., с което И. поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, като именно такава е и целта на закона в конкретния случай – лицето да се обърне към съответния орган в държавата по пребиваване, а не в държавата по последна заетост.

Предвид гореизложеното съдът намира, че оспореното Решение на Директора на ТП на НОИ - Плевен и потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на материалният закон и целта на закона, и следва да бъдат отменени.

Доколкото естеството на акта не позволява делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Плевен, за ново произнасяне по заявлението на И. С. И. при съобразяване с мотивите на настоящето решение.

При този изход на делото на основание чл. 143, ал. 1 АПК в полза на оспорващия следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., договорено съгласно л.16 и платено съгласно л.13, както и 10 лв. платена държавна такса, съгласно л.14 или общо разноски по делото 1210 лева, за които е представен и списък на разноските на л.88.

Воден от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, чл.173, ал.2 и чл.174 от АПК, Административен съд-Плевен, осми състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2153-14-30/08.05.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен и потвърденото с него разпореждане №145-00-466-3/19.03.2024г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Плевен за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на И. С. И..

ИЗПРАЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Плевен, за ново произнасяне по направеното пред него искане от И. С. И., със заявление вх. №416-01-107/15.11.2023 г. за отпускане на ПОБ, съобразно даденото в мотивите на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ- Плевен да заплати на И. С. И. с [ЕГН] от с. Глава, общ. Червен бряг, обл. Плевен, ул. „Александър Стамболийски“ № 1, разноските по делото в размер на 1210 лв. /хиляда двеста и десет лева/ за адвокатско възнаграждение и държавна такса.

Преписи от решението да се изпратят на страните.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119 вр. чл.117, ал.1, т. 2, буква „б“ от КСО.