Решение по дело №945/2020 на Софийски градски съд

 

 

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

№ …………/……03.2021 г., гр. София

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през  2021 година, в следния   състав:

 

                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ДИМИТРОВА

                                                             ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ  НАЙДЕНОВА

                                                                                               мл.съдия  КРИСТИНА ГЮРОВА

 

секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско     дело    номер   945  по    описа   за  2020  година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

            С решение № 253339 от 23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 87613/2017 г. на СРС, 60 състав, е осъдено „А1 Б.” ЕАД да заплати на „Г.К.” ЕООД, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 62,25 лева, платена без основание поради нищожност на клаузата за неустойка за предсрочно прекратяване на договора за пренос на данни „Мтел мобилен интернет“ № ********* от 18.01.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 14.12.2017 г„ до окончателното изплащане на дължимата сума, както и направените в съдебното  производство разноски в общ размер на 350 лева.

            Решението е обжалвано от  ответника с искане за отмяната му и отхвърляне на иска. С въззивната жалба са изложени оплаквания относно неправилността на решението, поради необосновани правни изводи и нарушение на материалния закон. Излага довод за липсата на нищожност на уговорената неустойка, като се позована и на решението по т. 3 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а в случая, с оглед размера й, не се явявала в  противоречие с добрите нрави. Счита, че институтът на неустойката се прилага и при развален договор. Моли решението да се отмени и иска да се отхвърли, претендира разноски.

            Въззиваемата страна – ищец „Г.К.” ЕООД, оспорва жалбата с писмен отговор с възраженията, че решението не страда от сочените от жалбоподателя пороци. Възразява се, че уговорката за неустойка накърнявала добрите нрави, тъй като представлява задължение за плащане на услуга, която не е  ползвана. Подкрепя извода по обжлаваното решение, че спестените от ответника разходи поради характера на услугата и взаимозаменяемостта на клиентите,  са значителни и не представляват вреда за ответника, и получаването на оспорената неустойка би надхвърлило присъщите на неустойката функции. Моли решението да се потвърди, претендира разноски.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция с основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД.

При произнасянето си по правилността на решението в  обжалваната част, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Според оплакванията с въззивната жалба, спорен и пред въззивния съд е наличието или липсата на протгиворечие на процесната неустоечна клауза от договора с чл.26 от ЗЗД- с добрите нрави.

Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни изводи за основателност на предявения иск, като е приел, че в случая неустоечната клауза на т. 6.3.1 от Приложение № 1 към процесния договор, се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, и за ответното дружество не е възниквало валидно вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на потребителя, при което платената от ищеца като неустойка  сума в размер на 62,25 лева се явява платена от ищеца при начална липса на основание, и искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен изцяло, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума, и с разноските по делото.

Въззивният съд, като взе предвид доводите и възраженията на страните, предмета на въззивната проверка, и след преценка на същия доказателствен материал, като този събран от първата инстанция, не споделя крайния решаващ извод на първоинстанционния съд за основателност на иска.

При извършената въззивна проверка в обхвата по чл.269 от ГПК, се установи нарушение на императивни материално правни норми, за правилното прилагане на които съдът следи служебно, дори и за тях да няма доводи от страните. Първо, и  двете страни по спора са търговци, сделката по сключения между тях договор е търговска, при което императивната норма на чл. 309 от ТЗ въвежда забрана за намаляване поради прекомерност на неустойката, дължима по търговска сделка, при което същата не може да се счита нищожна с оглед прекомерен размер. Второ, по смисъла на мотивите на  решението по т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна поради противоречие с добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като тази преценка се прави към сключване на договора. Уговореният размер не е прекомерен в случая -  и не нарушава принципа за справедливост и на добрите нрави, тя е уговорена да обезщети ищеца за понесените от него вреди от неизпълнението на задължения на абоната по договора и в същото време да служи като обезпечение за изпълнение и то в срок на поетото договорно задължение на абоната. Както е посочено в същото ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВСК, прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Настоящият въззивен състав споделя даденото решение по правилното приложение на закона в решение по чл.290 от ГПК № 66/23.08.2019 г. по т.д.№ 2131/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о. , според което накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3-то ЗЗД винаги се проявява в нарушаване на правен принцип, който може законодателно дори да не е изрично закрепен, но спазването му да е проведено чрез създаване на други разпоредби, представляващи част от действащото право. Такива принципи са тези за справедливост, добросъвестността в гражданските и търговските правоотношения и за предотвратяването на несправедливото облагодетелстване – аргументи от чл. 63 ЗЗД, чл.чл. 302, 307 и 289 ТЗ. Ето защо при  съобразяването им, критерият за преценка на съответствието на клаузата за неустойка с добрите нрави, посочен в горецитираното ТР № 1/2010 г., като съотношение между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението, следва да се прилага по начин, който да  няма за резултат абсолютна аритметична съпоставка помежду им, а схваща вредите на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението (т.е. и нейната обезпечителна функция) и така неустойката да не се преценява като обезщетяваща вреди над обичайните или изпълняваща наказателна функция. Съобразявайки тези доводи, въззивният съд намира, че в случая не е налице нищожност на оспорената неустоечна клауза, тъй като така в по-голяма степен се обезпечава точното изпълнение на поетите с този договор задължения от страна на абоната, в съответствие с общоприетия принцип за добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Неотносими към настоящия спор между търговци се явяват разсъждения, които са формирани на база закона и в съдебната практика по повод защита на права на потребителите и нищожност на неустоечни клаузи в потребителски договори поради противоречие със закона или добрите нрави, тъй като ищецът като търговец няма качеството потребител.

Неоснователни са възраженията на ищеца, изведени от чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно непротиворечивата съдебна практика, развалянето на договора не лишава изправната страна от правото да получи обезщетение за вредите, които понася вследствие неизпълнението, вкл. и уговорена неустойка за разваляне, и само ако тези вреди надвишават уговорената неустойка за неизпълнение, те следва да бъдат доказани от кредитора. Случаят не е такъв, ответникът основава вземането си на договорената неустойка за неизпълнение, без да е необходимо да доказва размера на вредите от това неизпълнение; при това неустойката обхваща вредите от неизпълнението след прекратяване на договора. В тази насока се съобрази и ТР№ 7/13.11.2014 г. по т.д. № 7/2013 г. на ОСГTК на ВКС, сочещо, че при договори с продължително изпълнение /какъвто е този, предмет на делото/, кредиторът ще може да търси и неустойката за обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне-неустойка за развалянето, ако такава неустойка реално е била уговорена, а в случая тя е уговорена.

По изложените съображения въззивният съд намира, че е валидна клаузата за  неустойка на т. 6.3.1 от Приложение № 1 към процесния договор, и е установено прекратяване на договора за напред поради виновно неизпълнение задълженията на абоната-ищеца, по договора, при което ответникът има вземане за неустойка съгласно горепосочената неустоечна клауза, в размер на 3 стандартни месечни абонаментни такси без отстъпки- равни на оставащия период от срока на договора, като по отношение на размера им по делото не е повдигнат спор. Ето защо като е заплатил на ответника сумата от 62,25 лв. за неустойка, ищецът не е изпълнил несъществуващо свое задължение, доколкото плащането е по валидна уговорка за неустойка при предсрочно прекратяване на договора по вина на ищеца.

Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се отмени изцяло, и постанови ново от въззивния съд, с което искът да се отхвърли.

По разноските: С оглед изхода на спора ищецът има право на разноски по чл.78, ал.1 от ГПК.

Ответникът има право на разноски за двете съдебни инстанции в размер на по 100 лв. за юрисконсултско възнагарждение за всяка по чл.78, ал.8 от ГПК, и 25 лв. за държавна такса по жалбата, общо 225 лв.

Воден от горните мотиви, СГС

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ОТМЕНЯ решение № 253339 от 23.10.2019 г., постановено по гр.д. № 87613/2017 г. на СРС, 60 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Г.К.” ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, ж. к. „****, срещу  „А1 Б.” ЕАД / преди „М.“ ЕАД/, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата 62,25 (шестдесет и два лева и 25 ст.) лева, платена без основание поради нищожност на клаузата за неустойка за предсрочно прекратяване на договора за пренос на данни „Мтел мобилен интернет“ № ********* от 18.01.2016 г. по т.6.3.1 от Приложение 1 към договора.

ОСЪЖДА „Г.К.” ЕООД, ЕИК *********, да заплати на „А1 Б.” ЕАД, ЕИК ******** на основание чл.78, ал.3 и ал.8  от ГПК сумата общо 225 лв. разноски за двете съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.2 от ГПК.

 

                                                                         

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

           ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                 2.