Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30
октомври 2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно
отделение, трети въззивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет
и първи октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН ПЕТКОВ
Членове: ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Д. и
с участието на прокурор Петрова, като разгледа докладваното от съдия Тодорова
в.н.ч.х. дело № 158 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
С
присъда № 15 от 24.01.2019 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.ч.х.д. №
381/2017 г. по описа на същия съд, е признат подсъдимия М.С.Н., с ЕГН **********,***,
за виновен в това, че на 15.03.2017 г., около 16,00 ч., в гр.С., в СОУ „С.“,
причинил на Д.К. ***, ЕГН **********, лека телесна повреда, изразяваща се в
кръвонасядане в тилната част на главата, контузия на дясното рамо, лумбалната
област и дясната подбедрица, обусловили болка и страдание на пострадалата без
разстройство на здравето, като Д.К.К. е отвърнала веднага на дееца със също
такава лека телесна повреда, изразяваща се в охлузване в областта на дясната
предмишница, обусловила болка и страдание на подсъдимия без разстройство на
здравето – престъпление по чл.130 ал.2 от НК, поради което и на основание
чл.130 ал.3 от НК са освободени и двамата от налагане на наказание.
С
тази присъда е осъден на основание чл.189 ал.3 от НПК, подсъдимия М.С.Н. да
заплати на частния тъжител Д.К.К. направените от последната разноски по делото
в размер на 262,00 лева.
Срещу
така постановената присъда е постъпила въззивна жалба от адвокат Н.А. –
повереник на частния тъжител Д.К.К.. В същата са изложени оплаквания за
необоснованост и незаконосъобразност на атакуваната присъда в частта, в която
подсъдимия М.Н. е освободен от налагане на наказание за престъплението по
чл.130 ал.2 от НК, в извършването на което е признат за виновен. Излагат се
доводи за неправилно приета от първостепенния съд фактическа обстановка и в
частност неправилност на възприетите фактически констатации, че тъжителката Д.
Х. с провокативните си действия е предизвикала конфликта с подсъдимия, и че в
процеса на развитие на същия е причинила на подсъдимия телесно увреждане. Сочи
се, че тези приети от първия съд фактически положения не намират опора в
събрания по делото доказателствен материал, съдържащ се в показанията на
свидетелите Д.К., Н. Г., И. М. и К. И.. Релевират се и твърдения от
повереникът, че с постановения от първата инстанция съдебен акт, не е бил
приложен правилно материалния закон, доколкото подсъдимия и тъжителката са
освободени на основание чл.130 ал.3 от НК от налагане на наказания за
извършените от тях телесни повреди, без наличие на повдигнато спрямо
тъжителката обвинение за престъпление по чл.130 ал.2 от НК.
Иска се от въззивния съд,
на основание чл.336 ал.1, т.2 от НПК да отмени обжалваната присъда и да
постанови нова, с която признатия за виновен по повдигнатото му обвинение по
чл.130 ал.2 от НК подсъдим М.С.Н. му бъде наложено наказание.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция, повереникът на частната тъжителка Д.К.К. –
адвокат Н.А. поддържа жалбата си срещу първоинстанционната присъда, като моли подсъдимия
да бъде наказан за престъплението, в извършването на което е признат за
виновен. Излага твърдение, че първостепенния съд неправилно е приложил
института на реторсията, доколкото от съществуващата по делото доказателствена
съвкупност, безспорно се установява единствено факта на причинена от страна на
подсъдимия лека телесна повреда на тъжителката, но не и, че последната му е
отвърнала със същата такава телена повреда. В тази насока се изтъква, че само
от обясненията на подсъдимия и от показанията на неговия баща, се установявало
тъжителката да е нанесла удар с гаечен ключ на подсъдимия, които гласни
доказателства се сочат за недостоверни, доколкото лансират защитна версия на
подсъдимото лице. Поддържа се и, че по делото не е несъмнено установено на
подсъдимия да са били причинени телесни увреждания, доколкото за наличието на
такива не свидетелства и личния му лекар, при проведения му от районния съд
разпит.
В съдебно
заседание пред настоящата втора инстанция, защитникът на подсъдимия М.С.Н. –
адвокат К.М., моли проверяваната по въззивен ред присъда, да бъде потвърдена
изцяло, като правилна и законосъобразна. Излага доводи, че обективния анализ на
събраните по делото доказателствени материали, какъвто първостепенния съд е
направил, налага именно сторените от
съда решаващи изводи за наличие на реторсия в конкретния случай. Моли
въззивният съд да обърне внимание на обстоятелството, че установените по
експертен път данни по делото за причинени на тъжителката телесни увреждания,
напълно противостоят на тези, съдържащи се в приетите по делото медицински
документи, касаещи извършения на същата първичен медицински преглед.
Настоящият съдебен състав на СОС,
след като обсъди доводите на страните, във връзка с данните по делото и като
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, съобразно изискванията на
чл.314 от НПК, приема за установено следното:
При постановяването на
проверяваната присъда, първостепенният съд е допуснал особено съществени процесуални
нарушения с оглед разпоредбата на чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК, които са
опорочили формираното вътрешно убеждение по въпросите по чл.301 НПК и
съставляват самостоятелно основание за отмяна на присъдата по чл.335 ал.2 от НПК. Недостатъците в решаващата дейност на районния съд се отнасят, както до оценката
на доказателствата и формирането и обективирането на изводите по фактите, и
свързаното с това неизпълнение на задължението за обективно, всестранно и пълно
изясняване на обстоятелствата по делото, така и до липса на изложени съображения за изведените от
първостепенния съд правни заключения по приетите фактически констатации.
На първо място, в мотивите на оспорената
по въззивен ред присъда са налице съществени противоречия относно приетите за
безспорно установени факти и направените правни изводи, аргументирали
първостепенния съд да признае подсъдимия за виновен в извършването на
инкриминираното му по частноправен ред престъпление. Решаващият състав на
районния съд ясно е обективирал фактическите си констатации за възникнал на
въпросната дата между подсъдимия и частната тъжителка физически конфликт
/”физическо съприкосновение”/, свеждащ се единствено до „боричкане и падане на
двамата на земята”. В частност – с категоричност е отхвърлил обвинителното
твърдение по фактите за причинени на тъжителката увреждания в раменния пояс и
дясната мишница, по механизма на нанесени от подсъдимия ритници в областта на
дясното рамо и по гърба на същата, като изцяло е лишил от доверие показанията
на свидетелката И. М., даващи сведения в тази насока. Същевременно, обаче
обосновавайки правните си заключения, първостепенният съд е предложил съвсем
различна правна интерпретация на приетите от него факти, като е признал
подсъдимия за виновен в инкриминираната му от частното обвинение изпълнителска дейност /нанасяне на удари с
ритници и с юмруци в тилната област/ по причиняването на лека телесна повреда
на тъжителката К.. По-конкретно – в мотивите на първоинстанционната присъда
недвусмислено е отбелязано, че частната тъжителка „е провела по делото успешно
доказване” на повдигнатото с тъжбата й обвинение срещу подсъдимия. Следователно, при формиране на крайните си
решаващи изводи, първостепенния съд е отхвърлил тези фактически положения,
които преди това в мотивите си е възприел, при описването на конкретно
възприетата от него фактическа обстановка и съответно е извел правни заключения
в пълно противоречие с тези установени от него констатации по фактите. Ето защо,
в мотивите на контролираната присъда, въззивната инстанция откри наличие на
съществени противоречия относно приетите за установени фактически констатации, които
по съществото си са взаимоизключващи се. Въз основа на тези противоречиви
фактически изводи, първият съд е направил и необосновани изводи относно
основанията, въз основа на които е приел обвинението срещу подсъдимия за
доказано.
На второ място, в мотивната част
на атакуваната присъда, съставът на първоинстанционният съд не се е
аргументирал надлежно по въпроса защо приема, че тъжителката Д.К. също е
осъществила престъпна деятелност по чл.130 ал.2 от НК по отношение на
подсъдимия, която именно му е дала основание да приложи института на реторсията
и да освободи и двамата от наказание за извършените деяния, на основание чл.130
ал.3 от НК. При изведените заключения относно виновността на частната тъжителка
за причиняването на същата по степен телесна повреда на подсъдимия, първият съд
е бил длъжен да направи пълен и задълбочен анализ на доказателствените
източници относно приетите факти за поведението и ролята й в деянието, и да
изложи съображения кои от тях и защо възприема.
Служебното прилагане на института
на реторсията от страна на решаващия съд, без съмнение е допустимо. То не се
свежда, обаче единствено до деклариране на мнение за приложимост на института,
както в случая е сторил първоинстанционния съд. Преди всичко е необходимо чрез
доказване, да са разкрити фактическите обстоятелства, посочени в чл.130 ал.3 от НК. В частност – чрез тази норма законът задължава съда да изследва не само
поведението на подсъдимия, но и насрещното поведение на пострадалия, при
наличие на данни, че той е отговорил на увредилото го деяние, като това
изследване следва да удовлетворява процесуалните стандарти за достигане на
обективната истина. Нужно е, на следващо място, съдът да установи, че деянието
на пострадалия е причинило увреждане на здравето на подсъдимия, както и да се
установи медицинската същност на това увреждане. С други думи казано, за да
прецени дали са налице предпоставките по чл.130 ал.3 от НК, съдът е длъжен да
провери съставомерността на двете насрещни деяния и съответно да квалифицира
правно всяко от тях по чл.130 ал.1 или ал.2 от НК. При това, следва да се има в
предвид, че тези деяния трябва да са довели до причиняване на еднакви по степен
на увреждане леки телесни повреди.
Нищо от това в случая не е
направено от първата инстанция. Изводът за наличие на реторсия е декларативно и
теоритично поднесен, като липсва каквато и да е подкрепяща го аргументация в
мотивите на първоинстанционната присъда. Описвайки приетата за установена от
него фактология, районния съд е направил констатация за възникнало между
подсъдимия и тъжителката „физическо съприкосновение”, изразяващо се в боричкане
и падане на двамата на земята, като по отношение на деянието на тъжителката
единствено е посочено, че същата е „размахвала гаечен ключ срещу подсъдимия и е
продължавала да го заплашва”, но не установено да му е нанесла удар с този ключ
в областта на дясната предмишница. При това положение, възприетото от първата
инстанция фактическо положение за причинено от страна на тъжителката телесно
увреждане на подсъдимия, изразяващо се в охлузване в областта на дясната
предмишница, в нарушение на чл.14 ал.1 и чл.107 ал.5 от НПК не е било изследвано
съгласно изискванията за обективност, всестранност и пълнота, доколкото в
съдебния акт не са посочени никакви доказателствено обезпечени констатации,
относно механизма на причиняването на посочената телесна повреда от страна на
тъжителката. В тази насока, изцяло произволен и изграден въз основа на
предположения, в нарушение на забраната по чл.303 ал.1 от НПК, е изводът /л.5
от мотивите/ за това, че „цитираното увреждане е било получено от Н. именно
вследствие конфликта му с тъжителката, независимо дали по време на физическото
съприкосновение по между им пред залата или вследствие на нанесен му удар с
гаечния ключ”. Този извод, използван от районния съд, за да обоснове наличието
на причинна връзка между установеното поведение на тъжителката на въпросната дата
и констатираната при подсъдимия телесна повреда, и оттам - правната
квалификация на извършеното като умишлено причиняване на лека телесна повреда,
не почива на изводими от доказателствените средства факти, а изцяло на
предположения.
Така констатираните недостатъци в
решаващата дейност на първостепенния съд, намерила отражение в мотивите на
атакуваната присъда, не позволява да бъде извършена проверка от контролиращата
инстанция на действителната воля на този съд и на съдържанието на взетото от
него решение по въпросите, визирани в чл.301 ал.1 от НПК, като от
процесуалноправна гледна точка съставлява липса на мотиви по смисъла на чл.348
ал.3, т.2, пр.1 от НПК. Липса на мотиви на съдебния акт се констатира не само
когато такива отсъстват изобщо, но и когато те са толкова формални и
незадълбочени, или съдържат съществени вътрешни противоречия досежно приетите
за установени обстоятелства, включени в предмета на доказване с оглед
фактическите и правни рамки на обвинението, че не дават възможност да бъде
разбрано какво е възприел решаващия съд и по какъв начин е формирано вътрешното
му убеждение. Липсата на мотиви на проверявания съдебен акт пък винаги води до
невъзможност контролиращата инстанция да извърши проверка за правилното
приложение на закона от решаващия съд. Освен това нарушението на чл.305 ал.3 от НПК, допуснато с неизлагането на изрични мотиви във връзка с признаването на
вината и на частната тъжителка за извършено престъпление по чл.130 ал.2 от НК,
ограничава с особена тежест процесуалните й права.
Гореобсъжданата липса на мотиви
съгласно цитираната разпоредба от НПК /чл.348 ал.3, т.2, пр.1 от НПК/ в
проверявания съдебен акт, води до съществено нарушение на процесуалните правила
и е от категорията на абсолютните основания за неговата отмяна, защото
накърнява процесуалното право на страните да получат в пълен обем защита на
своите интереси. Предвид характера на
допуснатото нарушение, въззивният съд намира, че същото може да бъде отстранено
единствено при ново разглеждане на делото от първоинстанционния съд. Противното
би означавало страните да бъдат „лишени от една инстанция по същество”, с
решението на която могат и следва да получат категоричен и непротиворечив
отговор на въпросите, обсъждани при постановяване на присъдата.
Гореизложеното от своя страна обуславя и извод за отмяна на атакуваната присъда и за
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен
съд, в изпълнение на правомощията на въззивната инстанция, предоставени й с
разпоредбата на чл.334 т.1, пр.2 във вр. с чл.335 ал.2 от НПК.
Предвид характера на допуснатото
в контролираната присъда съществено процесуално нарушение, настоящият състав на
СОС не обсъжда оплакванията по същество на спора, изложени във въззивната
жалба, както и изнесените такива от страните в съдебно заседание.
По изложените съображения и на
основание чл.334, т.1, пр.2 във вр. с чл.335 ал.2 от НПК, С. окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
изцяло присъда № 15 от 24.01.2019 г. на Районен съд – гр.С., постановена по н.ч.х.д.
№ 381/2017 г. по описа на същия съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг
състав на същия първоинстанционен съд, от стадия на съдебното заседание.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационна проверка.
Председател:
Членове: 1.
2.