Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 7922 по описа за 2019 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 386801 от 16.04.2018 г., постановено по гр. д. № 11097
по описа за 2015 г. на СРС, 37 състав, е признато за
установено по исковете с правно основание чл. 415 ГПК във вр. с чл. 79 ЗЗД, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****, срещу Е.Б.Г., ЕГН **********, че ответницата
дължи на ищеца следните суми: 2187,01 лева, представляваща цена на доставена
топлинна енергия за периода м. 01.2012 г. – м. 04.2014 г., 61,20 лева,
представляваща цена за предоставяне на услуга дялово разпределение за посочения
период, заедно със законната лихва от 24.10.2014 г. до погасяване на
задълженията, както и 345,03 лева - обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода от 29.02.2012
г. до 15.10.2014 г., като са отхвърлени искът за главница за сумата над 2187,01 лева
до пълния предявен размер от 2244,06 лева, както и искът за обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху задължението за цена на услугата
дялово разпределение за периода от 29.02.2012 г. до 15.10.2014 г. за сумата от
10,29 лева. Съобразно изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК първоинстанционният
съд е разпределил и отговорността за разноски по делото, както следва: на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от
846,02 лева разноски в исковото производство, съразмерно на уважената част от
исковете, както и сумата от 95,63 лева, представляваща сторени в заповедното
производство по ч.гр.д. № 58020/2014 г. по описа на СРС разноски, съразмерно на
уважената част от иска. Ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
заплати на ответника сумата от 3,79 лв., представляваща разноски за исковото
производство съразмерно на отхвърлената
част от исковете.
Решението е
постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното
производство от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД.
Недоволна от така
постановеното решение останала ответницата Г., предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт в частта, с която предявените
искове за главници и мораторна лихва са уважени. В жалбата се излагат оплаквания
за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на материалния закон, тъй
като неправилно според ищеца първоинстанционният съд бил приел, че е налице
валидна облигационна връзка между страните по договор за продажба на топлинна
енергия. Поддържа се, че ответницата притежава само голата собственост върху
процесния имот, тъй като предишните собственици на имота са запазили вещно
право на ползване върху същия, следователно според въззивната страна те били
задължените по правоотношението лица. Счита, че неправилно първионстанционният
съд е интерпретирал значението на молба-декларация от 30.09.2010 г. за
разкриване при дружеството на партида за топлоснабдения имот на името на Е.Г..
Обръща внимание на съда, че в подкрепа на твърденията ответната страна е
представила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на РС – Брезник срещу вещните
ползватели на имота. Неправилно според въззивника били преценени заключенията
на изслушаните в хода на производството пред СРС експертизи. Оспорва да дължи
сумите за дялово разпределение и лихва за забава върху главницата за топлинна
енергия. Поддържа възражение за погасителна давност. Иска от въззивния съд да
отмени обжалваното решение, в частта, с която предявените искове са уважени,
като решението бъде отменено и в частта за разноските съобразно изхода от
делото пред настоящата инстанция. Претендират се разноски за въззивното
производство, в това число и адвокатско възнаграждение.
Не е подаден
отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 02.07.2020 г. въззиваемата
страна моли за отхвърляне на въззивната жалба на ответника, претендира разноски
за производството и прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на насрещната страна.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски
съд, IV
Д въззивен състав, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество въззивният
съд намира, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, като съображенията
за това са следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно районният съд е разпределил
доказателствената тежест между страните по спора.
По исковете с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в
тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно отношение по договор
за продажба между него и ответника, по силата на което е доставил топлинна
енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало задължение за
плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че през процесния период
в сградата, в която се намира процесният топлоснабден имот, е извършвана
услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е сключил договор и че е
възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в претендирания размер.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е
погасил претендираните вземания.
С оглед доводите,
поддържани от въззивника в подадената въззивна жалба, спорно между страните е
обстоятелството дали през процесния период ищецът и ответницата са били
обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия, доколкото ответницата, макар да притежава право на собственост върху
процесния имот /факт, отделен за безспорен от първоинстанционния съд по реда на
чл. 146 ГПК/, други лица притежават вещно право на ползване по отношение на същия
имот.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от
писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма
за действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е 4
клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“,
който според легалното определение в т. 2а от пар. 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр.
54 от 17. 07. 2012г., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди.
При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17. 07. 2012г. редакции на чл. 149,
чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ, страна по договора за продажба на топлинна енергия
за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който
ползва енергия за домакинството си (т. 42 пар. 1 ДР ЗЕ (отменена).
Съгласно
тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1
ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на
договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане
на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното
предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е
сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот,
през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови
нужди и дължи цената й на топлопреносното предприятие.
При извършване на
собствена преценка на събрания в хода на съдебното дирене пред първата
инстанция доказателствен материал, настоящата съдебна инстанция намира, че по
делото е установено, че по силата на нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 57, том Първи, рег. № 2948, дело № 52/2010 г. на нотариус Ж. Д.,
рег. № 328 съгласно Регистъра на НК, праводателите на въззивника В.К.Г. и Б. К.Г.са
си запазили пожизнено и безвъзмездно вещното право на ползване върху целия
недвижим имот, представляващ процесния апартамент № 29. Събрани са обаче и
писмени доказателства, които според настоящия състав на съда обуславят извода
за наличието на облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна
енергия между страните по делото. В тази връзка с исковата молба ищецът е
представил заявление-декларация Л-337/30.09.2010 г. от Е.Б.Г. до дружеството
ищец за разкриване на нейно име на партида за недвижимия имот апартамент № 29,
находящ се в ж.к.*********, посочен е абонатният номер и имената на предишния
титуляр на партидата – продавача по договора за покупко-продажба – В.К.Г.. В
съдебното заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 15.03.2018 г.,
процесуалният представител на ответницата след представяне в оригинал на
обсъжданата молба декларация от пълномощник на ищеца е оттеглил направеното по
реда на чл. 193 ГПК оспорване на авторството на адресираната до „Т.С.“ ЕАД
молба за разкриване на партида на името на Е.Г.. Ето защо съдът намира, че
документът е автентичен и същият се ползва с формална доказателствена сила,
като представлява волеизявление на купувача на топлинна енергия дружестото да
счита занапред, че ползвател на доставяните на адреса на процесния имот услуги от
продавача е именно ответницата Е.Г., а не дотогавашния титуляр на партидата /и
продавач по сделката от 31.08.2010 г. В.Г./.
На следващо място
по делото от страна на третото лице помагач „Б.Б.“ ООД са представени
индивидуалните справки и формулярите за отчет за процесния период, от които се
установява, че през периода титуляр на партидата е именно ответницата Г., като
по делото липсват доказателства пред топлопреносното предприятие да е изявена
воля за промяна титуляра на партидата, предвид което съдът счита за изяснено по
делото, че за времето от м.01.2012 до м.04.2014 г. ответницата е била титуляр
на партидата на процесния апартамент № 29, разкрита при дружеството ищец.
Ето защо
настоящата съдебна инстанция намира, че макар ответницата да е собственик на
имота, а други лица да са притежатели на вещното право на ползване върху същия,
не съществува необорима презумпция, че те са ползватели на имота. Не е налице законова
пречка със съгласието на вещните ползватели на имота всяко друго лице, в това
число и голият собственик, да ползва недвижимия имот, като последното не
противоречи на правилата на житейската логика с оглед спецификите на конкретния
случай, а и се подкрепя от обсъдените и по-горе писмени доказателства. В този
смисъл са и постановките на тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС,
съгласно което клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя
на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна
енергия за битови нужди (“битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и
като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен
субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване
на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна
част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди.
Не допринася за
разрешаване на спора между страните, в който смисъл въззивният съд я намира за
неотносима към предмета на делото, представената в препис от страна на
ответницата пред районния съд заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 17.01.2018 г., по ч.гр.д. № 30 по описа на РС – Брезник,
доколкото от съдържанието на същата е видно, че се касае за период различен от
исковия, а също не става ясно претендираните суми за потребеление на услуги за
кой топлоснабден имот се отнасят. Неоснователно в тази връзка е поддържаното от
въззивника с жалбата възражение.
С оглед всичко
изложено въззивният съд намира, че правилни са изводите, съдържащи се в
обжалвания съдебен акт, че именно ответницата Г. се явява длъжник по
договорното правоотношение за цената на топлинната енергия за процесния период
не заради притежаваното от нея право на собственост, а заради възникналата по
изричното й волеизвление, обективирано в молбата декларация от 30.09.2010 г. до
„Т.С.“ ЕАД, договорна връзка.
На следващо място
по делото е установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот
е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени
доказателства по делото /договор № ТС-865/12.11.2001 г., сключен между „Б.Б.“
ООД и етажната собственост с адрес: гр. София, ж.к. ****, протокол от проведено
на 07.11.2001 г. общо събрание на етажните собственици от сградата, намираща се
на посочения адрес с приложение № 1 към протокола списък на етажните
собственици, договор № 107/13.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД и „Б.Б.“ ООД
за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, обсъдената
и по-горе молба декларация за промяна титуляра на партидата, „Б.Б.“ ООД,
осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сградата –
етажна собственост, в който топлоснабденият имот се намира/.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че за
процесния период абонатните станции, които обслужват процесната сграда, в която
се намира топлоснабденият имот, са две, като същите се обслужват от общ
топломер. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за
сметка на ищеца технологични разходи. Вещото лице е приело, че за процесния
период топломерът е годно средство за измерване на топлинната енергия. Експертът
е констатирал, че разпределението на топлинна енергия е извършвано след отчет
на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в
имотите на абонатите в сградата – етажна собственост. За процесния период радиаторите
в процесния имот са били демонтирани и за същите не е начислявана топлинна
енергия за отопление на имот. Сумите за отопление на имота са формирани от
стойността на топлинната енергия, отделена от преминаващите през апартамента
тръби /щрангове/ за горна зона на отоплителната инсталация. Изчисленията на
вещото лице съвпадат с посоченото в изравнителните сметки. Същите са изводите
на експерта и по отношение стойността на топлинната енергия, отдадена на
сградната инсталация. В процесния имот разходът за битова гореща вода е отчитан
по показанията на 2 броя водомера за топла вода. В заключението се сочи, че ФДР
е съобразило показанията на общия водомер и абонатът заплаща коригиран разход
за битова гореща вода. Съгласно експертизата са спазени изискванията на
нормативната уредба, действала в процесния период. Установява се, че сумата за
потребена топлинна енергия за процесния период в имота възлиза на 2187,01 лв., която
не включва предишни просрочени и неплатени сметки, изравнявания за периоди
извън исковия или лихви.
По възраженията на
ответника за липса на доказателства за изправността на топломера в абонатната
станция съдът намира, че заключението на вещото лице по СТЕ съдържа отговор на тези
доводи, доколкото експертът е направил извод, че от техническа гледна точка
общият топломер е представлява годно средство за измерване на топлинната
енергия.
С оглед изложеното
съдът приема, че е верен изводът на контролираната инстанция, че за процесния
имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно. Следва да се даде
отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за което се дължи
заплащане на цена.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по
фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът
ползва данните на СТЕ, според която размерът на потребената топлинна енергия за
процесния период 01.01.2012 г. – 30.04.2014 г. възлиза на 2187,01 лв. Следователно,
доколкото изводите на първия съд изцяло съответстват на изложените от
въззивната инстанция съображения, решението в тази част следва да бъде
потвърдено.
От изготвеното и
прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за извършени плащания от ответника, които да
погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения имот, находящ се на
посочения адрес. Настоящата съдебна инстанция приема, че относимо към правния
спор е заключението в частта, с която експертът е посочил, че дължимите от
потребителя суми за цена на услугата дялово разпределение за процесния период
са в размер на 61,20 лв. Посочено е още, че общият размер на мораторна лихва
върху главницата за топлинна енергия, изчислена за претендирания период е в
размер на 365,46 лв.
С оглед факта, че
от доказателствата по делото се установи, че до имота, ползван от ответника е
доставяна топлинна енергия, която не е заплащана, както и че е осъществявана
услугата дялово разпределение, то дължими се явяват и сумите за цена на тази
услуга. Въззивната инстанция споделя мотивната част на обжалваното решение
относно дължимостта на сумите през процесния период за услугата дялово
разпределение, като намира, че сумата в размер на 61,20 лв., представляваща
цена за извършеното дялово разпределение на топлинна енергия през процесния
период, е дължима, а предявеният за същата иск – основателен.
Във връзка с
възражението на въззивника за погасяване по давност на част от вземането следва
да се подчертае, че такова възражение не се съдържа в отговора на исковата
молба, с оглед което въззивният съд не дължи обсъждането му по същество в
настоящото производство.
По иска с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя
съображенията, изложени в решението, чиято отмяна се иска с депозираната от
ищеца въззивна жалба, като единствено не се съгласява с констатацията на СРС,
че ответната страна не оспорва обстоятелството, че обща фактура за периода
м.05.2013 г. – м.04.2014 г. /доколкото в този времеви отрязък попада част от
процесния период м.02.2014 г. – м.04.2014 г., който се обхваща от общите
условия на топлопреносното дружество, одобрени с Решение от 03.02.2014 г. КЕВР
на осн.чл. 150 ЗЕ/. Изявление в този смисъл не е направено от страна на
ответника, с оглед което не може да се приеме, че това обстоятелство не е
спорно между страните, доколкото предприетата защита е по оспорване дължимостта
на всички претендирани от ищеца суми.
Неоснователно обаче
е възражението на въззивната страна, направено с депозираната срещу решението
жалба, доколкото както правилно е посочил в мотивите си районният съд за
периода до влизане в сила на общите условия от 2014 г., на които ответникът се
позовава, приложими са общите условия от 2008 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от тези
общи условия купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в
тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася. Съгласно чл.
33, ал. 6 от същите общите условия, при забава в плащането потребителят дължи
обезщетение в размер на законната лихва. Ето защо верен е изводът на РС, че
ответникът дължи лихви за забава, изчислени върху главницата за топлинна
енергия, дължима за периода 01.01.2012 г. – 31.01.2014 г., размерът на които
лихви съгласно ССчЕ възлиза на 359,50 лв. Ищецът е претендирал мораторна лихва
в размер на 345,03 лв. за периода 29.02.2012 г. – м.15.10.2014 г., с оглед
което и при правилно приложение на чл. 6 ГПК първоинстанционният съд е признал
за установена дължимостта на лихви върху главницата за топлинна енергия в
посочения размер.
За пълнота на
мотивите съдът намира за необходимо да посочи, че по делото не са представени
доказателства за публикуването на общата фактура за консумирана на адреса на
процесния имот топлинна енергия за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. съгласно
изискването на 33, ал. 2 от общите условия от 2014 г., доколкото към
представения констативен протокол № 25, том Втори, рег. № 12155 от 15.07.2014
г. не е приложен списък на абонатите, чиито сметки за топлинна енергия са
публикувани на интернет страницата на дружеството на посочената дата. Последното
обаче не променя дължимостта на претендираната от ищеца сума в размер на 345,03
лв., представляваща мораторна лихва, за която както се посочи по-горе съдът
достигна до извод, че искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен, поради
незаплащането в срок на главницата за топлинна енергия за периода 01.01.2012 г.
– 31.01.2014 г., тъй като за изпадането в забава са приложими общите условия от
2008 г. С оглед изложеното и до колкото крайните изводи по отношение на размера
на вземането на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за мораторна лихва върху главницата
за топлинна енергия на двете решаващи инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение и в тази част следва да бъде потвърдено.
По отношение иска
за лихва върху сумата за дялово разпределение решението като необжалвано в
посочената част е влязло в сила.
Предвид изложеното,
въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение по гр.д. № 11097 по
писа на СРС за 2015 г., 37 състав следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските. Неоснователността на въззивната
жалба обуславя правото на въззиваемата страна да претендира присъждането на
разноски за производството на основание чл. 78, ал.3 ГПК. В качеството си на въззиваема
страна ищецът е депозирал на 02.07.2020
г. бланкетна молба за разглеждане на делото в негово отсъствие и за отхвърляне
на въззивната жалба на ответника, без да излага каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може да се счита
за отговор на въззивната жалба, какъвто не е депозиран по делото. Доколкото „Т.С.“
ЕАД като въззиваем не е представляван в проведеното пред настоящата инстанция
единствено съдебно заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на
чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 386801 от 16.04.2018 г., постановено по гр.
д. № 11097 по описа за 2015 г. на СРС, 37 състав, в частта, с която е признато за установено по исковете с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *****, срещу Е.Б.Г., ЕГН **********, че ответницата дължи на ищеца сумата
от 2187,01 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода
м. 01.2012 г. – м. 04.2014 г., както и сумата от 61,20 лева, представляваща
цена за предоставена услуга дялово разпределение за посочения период, заедно
със законната лихва от 24.10.2014 г. до погасяване на задълженията, както на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 345,03 лева -
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за
доставена топлинна енергия за периода от 29.02.2012 г. до 15.10.2014 г.
Решението в частта,
с която са отхвърлени искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД за главница за доставена топлинна енергия за сумата над 2187,01 лева
до пълния предявен размер от 2244,06 лева, както и искът с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху задължението за цена на услугата дялово разпределение за
периода от 29.02.2012 г. до 15.10.2014 г. за сумата от 10,29 лева, е влязло в
сила като необжалвано.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Б.Б.“ ООД, ЕИК ************,
на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.