Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 23.04.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

          ЧЛЕНОВЕ:  ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

                                    Мл. съдия  ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-

                                                      МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от мл. съдия Костадинова-Младенова в. гр. дело № 7563 по описа за 2020г. и за да се произнесе взе предвид следното:

 

           Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

    С Решение № 75973 от 24.04.2020г.,  постановено по гр.д. № 77961/2017г. по описа на СРС, 54 състав с отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******срещу Ц.П.Б., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1  от ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 3783.54 лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м. 11.2013г. до м. 04.2016г. за топлоснабден имот в гр. София, ж.к „******, аб. № 366634; сумата 60.74 лв. , представляваща такси за дялово разпределение за периода м. 11.2013г. до м. 04.2016г. ведно със законната лихва върху главниците от подаване на заявлението за издаване н заповед -23.12.2016г. до окончателно плащане на вземанията, сумата от 508.24 лв. представляваща обезщетение за забава и погасяване на цената на топлинна енергия и сумата от 14.11 лв., представляваща обезщетение за забава върху таксите  за дялово разпределение  за периода от 31.12.2013г. до 12.12.2016г. з които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 75545/2016г. на СРС, 54 състав. Ищецът „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******е осъден да заплати на адв. И.Г.Н.от АК Кюстендил на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата от 535.66лв. представляваща адвокатско възнаграждение по делото.  

Горепосоченото решението е постановено при участието на привлечено от ищеца „Т.С.” ЕАД трето лице помагач „Т.с.“ ЕООД.

Срещу посоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. Твърди, че неправилно съдът е приел, че ответникът не е клиент на дружеството. Сочи, че ответникът е собственик на топлофицирания имот, поради което има качеството потребител на топлинна енергия и като такива дължат заплащането й, заедно с услугата дялово разпределение. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а исковете уважени. Претендира и присъждането на направените деловодни разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Ц.П.Б., действаща чрез процесуалния си представител адв. И.Г.Н.от Адвокатска колегия гр. Кюстендил е депозирал в срок писмен отговор, в който изразява становище, че обжалваното решение е правилно. Моли за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Претендира разноски на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Във вр. с чл. 38, ал. 1 т. 2 от ЗАдв. Представляващ хонорар за едни адвокат.

Привлеченото от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Спорният във въззивното производство въпрос е свързан ъс съществуването на твърданото облигационно правоотношение между страните.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложено от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР – чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Писмената форма на договора не е форма за действителност, а за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ /чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и § 1 ДР/, които регламентират страните по договора при публично известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и „битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год., е клиент, който купува енергия за собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 год. редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ /отм./, в редакция от ДВ, бр.107 от 09.12.2003 год. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 год./.

Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградени сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – чл. 36 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично известни общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

 Неоснователно е твърдението във въззивната жалба, че от представените по делото доказателство е установено наличието на твърдяното облигационно отношение, поради което следва да се приеме, че ответникът дължи претендираните от ищеца суми. Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Несъмнено е, че ответникът е собственик на ½ ид част от процесния имот - апартамент № 27, находящ се в гр. София, община Подуяне, ж.к. „******, аб. № 366634. Липсват обаче доказателства между страните да е налице облигационно правоотношение по повод доставка на топлинна енергия. От представените по делото писмени доказателства е видно, че за процесния период партидата на имота е била открита за трето за спора лица - П.С.Р.. Това лице е участвало в Общо събрание на ЕС за избор фирма за дялово разпределение, като същото е подписало и протокола, приложен на л. 15 от делото. На негово име са издавани фактури за месечните дължими суми за имота, които са представени с възражението. Установено е, че на името на третото за спора лице са издавани и изравнителните сметки за процесния период от третото лице помагач. Освен това лицето П.С.Р. е посочено като потребител и в представените по делото подписани главни отчети  за отоплителни сезони  2014/2015 и 2015/2016г. По аргумент от Общите условия за продажба на топлинна енергия от "Топлофикация София" АД на потребители за битови нужди, действали към процесния перод, съответно това са ОУ от 2008 г. – чл. 61, ал. 3 и тези от 2014 г., приложими от 03.02.2014 г. – чл. 61, ал. 1 при липса на представени от страна на ищеца доказателства за промяна на партидата на името на ответника, която е придобила право на собственост върху ½ от процесния имот, от доказателствата по делото не се установи наличие на облигационно отношение между страните.

В този смисъл при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди, респективно, че между страните не е възникнало твърдяното облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди. Тези обстоятелства са правопораждащи, тъй като обуславят спорните по делото права и доказването им е следвало да бъде пълно – т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в исковата молба и главно – защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест.

Следователно ответникът не дължи на ищцовото дружество претендираните главници. А щом няма главни вземания, не може да има и задължения за обезщетения за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 

 По отношение на разноските:

          При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

          Разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна – ответника Ц.П.Б. в размер на 300 лв. на възнаграждение за един адвокат при условията на чл. 38, ал. 1 ЗАвд. Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, което е неснователно. В конкретния случай минималният размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на ответницата, регламентирани в нормата на чл.7, ал.1, т.6 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 300 лв. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът - ищец следва да бъде осъден да заплати на адв. И.Г.Н.дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.

На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на обжалване.  

 

           Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И :

 

           ПОТВЪРЖДАВА Решение № 75973 от 24.04.2020г.,  постановено по гр.д. № 77961/2017г. по описа на СРС, 54 състав.

  ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. И. Г. Д., с личен номер  ******, с адрес: гр. София, ул. “**** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.

 Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач на страна на „Топлофикация София“ АД  - „Т.с.“ ЕООД със седалище и адрес на управление ***.

Решението  не подлежи на обжалване.

                                                    

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ: 1/                                 2/