РЕШЕНИЕ
№.............../.........2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ВАРНА,
ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,
В публичното съдебно заседание на
двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в състав
СЪДИЯ ЕВЕЛИНА ПОПОВА
При участието на секретаря
ВЕСЕЛКА КРУМОВА като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 868 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е при
условията на чл. 226 АПК вр. чл. 160 ал.
7 изр. първо ДОПК вр. чл. 144 ал. 1 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 изр. второ ЗМДТ.
Образувано е след отмяната с
решение № 4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г. на ВАС, Първо
отделение, на първоначално постановеното решение № 1628/01.08.2019 г. по адм.
дело № 1028/2019 г. на Адм. съд Варна, ХХV състав, с което е отхвърлена жалбата
на В.Х.Д. срещу издадения от старши инспектор „КРД“
в Дирекция „Местни данъци“ при община Варна АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015
г. с искане за обявяването му за нищожен, като след отмяната делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.
В проведените при новото
разглеждане на делото открити съдебни заседания жалбата с искането за обявяване
за нищожен на АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. се поддържа от пълномощника на
жалбоподателя адвокат З., който с предявена преди последното съдебно заседание
молба с. д. № 2850/23.02.2021 г. моли съда да я уважи и да присъди на
доверителя му направените съдебни разноски по представен списък по чл. 80 ГПК
вр. пар. 2 ДР ДОПК. Пълномощникът на ответника - директор на Дирекция „Местни
данъци“ при община Варна, в пледоарията по същество на спора в с. з. на
24.02.2021 г. моли съда да отхвърли оспорването като неоснователно и да присъди
на община Варна направените по делото съдебни разноски по представен списък по
чл. 80 ГПК вр. пар. 2 ДР ДОПК.
Като съобрази задължително дадените на
основание чл. 224 АПК от касационния състав на ВАС указания по тълкуването и
прилагането на закона, обективирани в решаващите мотиви на решение №
4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г., при новото разглеждане на
делото първоинстанционният съд, за да се произнесе по жалбата, взе предвид
следното:
С АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015
г., издаден на основание чл. 107 ал. 3 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 ЗМДТ от старши
инспектор „Контролно-ревизионни дейности“ в Дирекция „Местни данъци“ при община
Варна В. К., е установен размерът на дължимите от В.Х.Д. за периода 2010 г. –
2014 г. вкл. местен данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за
недвижими имоти с партидни номера 5307026780001; 5307026780002; 5307026780004;
5307026780008 и 5307026780009, представляващи съответно: имот с партиден
номер 5307026780001 - земя и сграда на административен адрес гр. Варна,
район „Приморски“, местност „Свети Никола“ № 47, деклариран с декларация по чл.
14 ЗМДТ с вх. № 74254162/03.05.2000 г.; имот с партиден номер 5307026780002 –
земя и сграда на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к.
„Чайка“ № 3077, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 45295340/19.11.2002
г.; имот с партиден номер 5307026780004 – земя и сграда на
административен адрес гр. Варна, район „Одесос“, бул. „Княз Борис І“ № 84, вх.
А, деклариран с декларация по чл. 14 ЗДТ с вх. № 95-1024/19.06.2001 г.; имот
с партиден номер 5307026780008 – земя с площ 500 кв. м. на административен адрес гр. Варна, район
„Приморски“, к. к. „Чайка“ № 3074, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.
№ 7640/14.05.2008 г. и имот с партиден номер 5307026780009 – земя с площ
270 кв. м. на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к. „Чайка“
№ 3073, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 7641/14.05.2008 г. Със
съшия АУЗД е установен и размерът на дължимия от жалбоподателя местен данък
върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2013 г. за имот с партиден
номер 5307026780010, представляващ земя с площ 420 кв. м. на
административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к. „Чайка“ № 3075,
деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 7642/25.08.2015 г.
Срещу АУЗД №
МД-АУ-1317/25.08.2015 г. е подадена по административен ред жалба от В.Х.Д. до
директора на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, входирана в община
Варна с рег. № МД-Т18008432ВН/10.12.2018 г., като от същата дата 10.12.2018 г.
върху нея е поставена резолюция за комплектоване на преписката и изпращане на
юристите за изготвяне на проекторешение. В законоустановения срок по чл. 155
ал. 1 ДОПК вр. чл. 144 ал. 1 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 изр. второ ЗМДТ, изтичащ на
15.02.2019 г., директорът на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, явяващ
се контролен административен орган съгласно чл. 107 ал. 4 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1
изр. второ и ал. 5 предл. второ ЗМДТ, не се е произнесъл по жалбата, при което
на основание чл. 156 ал. 4 ДОПК мълчаливо е потвърдил обжалвания АУЗД №
МД-АУ-1317/25.08.2015 г.
При първоначалното разглеждане на
делото в първата инстанция с постановено и влязло в сила определение от открито
съдебно заседание на 11.06.2019 г. по адм. дело № 1028/2019 г. съдът е оставил
без разглеждане жалбата на В.Х.Д. в частта, в която е поискана отмяна на
оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. като
незаконосъобразен поради наличието на основания за унищожаемост на акта и е
прекратил производството в тази част.
Предвид така постановеното и
влязло в сила съдебно определение, предметните предели на спора са сведени единствено
до преценката на съда относно наличието на основания за нищожност на оспорения
административен акт.
Според правната теория и съдебната
практика нищожността на административния акт предполага наличието на толкова
тежък порок, че той още от самото издаване на акта е пречка за пораждането на целените
от него правни последици. Поради това в доктрината нищожните административни
актове се приравнени на „правно нищо“. За да не се създаде обаче привидност за съществуването им
в правния мир, когато в производството по оспорване на административния акт съдът
установи нищожността му, следва изрично да я обяви в диспозитива на решението,
дори да не е сезиран с изрично искане за това /чл. 168 ал. 2 АПК/. Пак по
същите причини в нормативната уредба на въпроса за оспорването на
административните актове е предвидено, че искането за обявяване на нищожност на
административния акт не е ограничено със срок /чл. 149 ал. 5 АПК/. Нито в АПК,
нито в ДОПК са регламентирани основанията за нищожност на административните
актове. Поради това в теорията и в съдебната практика е прието, че такива са
основанията за незаконосъобразност на административните актове по чл. 146 АПК,
но в случаите, в които порокът, от който е засегнат актът, е толкова тежък и
съществен, че води до невъзможност актът да прояви правните си последици. Некомпетентността
на издателя на административния акт /по материя, по място и степен/ е винаги
основание за неговата нищожност. Такова основание е и издаването на акта при
неспазване на задължително изискуемата му нормативноустановена форма, както и когато,
макар и формата да е привидно спазена, материализираното в съдържанието му волеизявление
на административния орган е толкова неясно или противоречиво, че на практика
изпълнението на акта е напълно невъзможно. Същественото нарушение на
административнопроизводствените правила ще представлява основание за нищожност
на административния акт само в краен случай – когато разписаната
административна процедура за издаването му до такава степен е опорочена, че на
практика е липсваща, при което волеизявлението на административния орган е
опорочено до степен, че не би могло до доведе до възникване на целените с него правни
последици. Противоречието на акта с материалноправните разпоредби е основание
за нищожността му единствено в случаите, в които изобщо отсъства нормативна
опора за издаването му, както и когато с издаването му са погазени основополагащи
правни принципи.
От изложените в жалбата
съображения за незаконосъобразност на оспорения АУЗД №
МД-АУ-1317/25.08.2015 г. единствено твърденията за некомпетентност на
издателя му и за неспазването на предписаната от закона форма следва да се
разглеждат в контекста на възможните основания за нищожност на акта. Всички
останали, включително и твърдението, че част от имотите по АУЗД са собственост
на трети лица, а не на жалбоподателя, обуславят наличието на пороци, сочещи на унищожаемост,
а не на нищожност на акта, поради което изследването и преценката за съществуването
им в случая остават извън предмета на делото. По съдържащото се в жалбата
оплакване, че с АУЗД са установени в тежест на жалбоподателя задължения по ЗМДТ
за недвижими имоти, които не са негова собственост, тъй като са прехвърлени на
трети лица, и касационният състав на ВАС е застъпил становище в мотивите на
решение № 4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г. като при позоваване
на трайно установената съдебна практика е посочил, че въпросът за собствеността
върху имотите е въпрос по материалната законосъобразност на акта без обаче да
се отразява на неговата валидност. Такъв е и поставеният от жалбоподателя въпрос
за правилното изчисляване на размера на дължимия според АУЗД местен данък върху
недвижимите имоти и такса битови отпадъци, както и въпросът за автентичността
на подадените от Д. декларации по чл. 14 ЗМДТ за част от имотите. Поради факта,
че всички тези въпроси имат отношение към преценката за незаконосъобразност на
акта от гледна точка на наличието на основание за неговата унищожаемост по
смисъла на чл. 146 т. 4 АПК вр. пар. 2 ДР ДОПК /противоречие с
материалноправните разпоредби/, но по никакъв начин не се отразяват на валидността
му, съдът възприема като неотносими към предмета на делото приобщените към
доказателствения материал при първоначалното му разглеждане в първата инстанция
заключения на допуснатите съдебно-почеркова и съдебно-икономическа експертиза,
приложени съответно от л. 81 до л. 89 и от л. 91 до л. 115 от досието по адм.
дело № 1028/2019 г. по описа на Адм. съд Варна. Неотносимо към въпроса за валидността
на акта е и оплакването в жалбата за липсата на мотиви в АУЗД за определянето
на размера на таксата за битови отпадъци, тъй като обосноваността на акта е
относима към преценката на законосъобразността му в аспекта на наличието или отсъствието
на основание по чл. 146 т. 2 АПК за оспорването му като унищожаем /неспазване
на установената форма/. Формулираното с едно изречение в жалбата възражение за
изтекла погасителна давност също е ирелевантно при преценката за валидността на
оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. Давността е институт на материалното
право като в нормативната уредба давностните срокове се регламентират с
материално-правни норми /в случая с чл. 171 ДОПК, уреждащ погасителната давност
за публичните вземания/. Давността се прилага само при изрично направено
възражение, но евентуалната основателност на това възражение обуславя унищожаемостта
на АУЗД, а не неговата нищожност. Тъй като обаче предметните предели на спора
са сведени единствено до преценката за валидността на оспорения АУЗД №
МД-АУ-1317/25.08.2015 г., обсъждането на това възражение остава извън предмета
на делото. Що се отнася до твърдението в жалбата, че АУЗД
№ МД-АУ-1317/25.08.2015 г. не е съобщаван и връчван на жалбоподателя, то
пък изобщо е без отношение както към въпроса за валидността, така и към този за
унищожаемостта на акта от гледна точка на основанията по чл. 146 АПК.
Значението на съобщаването/връчването на акта е единствено за преценката относно
началото на срока за обжалването му.
От документите по административната
преписка и от допълнително събраните по делото доказателства се установяват
следните относими към валидността на оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. факти:
АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. е
издаден от лицето В. К., заемащо длъжност старши инспектор
„Контролно-ревизионна дейност“ в Дирекция „Местни данъци“ при община Варна.
Като причина за издаване в мотивите на акта е посочено, че при служебна
проверка е установено, че за процесните имоти - всички декларирани с подадени декларации
по чл. 14 ЗМДТ, не са внесени за посочените в акта данъчни периоди дължимите
суми за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци.
От приложената по преписката
заповед № 2612/22.06.2015 г. се установява, че с нея заместващият кмета на
община Варна, на основание издадена заповед за заместване № 2602/22.06.2015 г.,
е определил на основание чл. 44 ал. 1 т. 2 ЗМСМА вр. чл. 4 ал. 3 и 4 ЗМДТ длъжностните
лица от общинската администрация с права и задължения на органите по приходите,
които да извършват установяването, събирането и контрола на местните данъци и
такса битови отпадъци, като същевременно е прекратил преди това издадената в
същата връзка заповед № 4709/17.12.2014 г. Между определените със заповед №
2612/22.06.2015 г. за органи по приходите по чл. 4 ал. 3 ЗМДТ длъжностни лица в т. 2.6.2 е посочен старши инспектор
„Контролно-ревизионни дейности“ В. К. К., издал обжалвания по делото АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015
г. От приобщената към доказателствения материал по делото заповед №
4709/17.12.2014 г. на кмета на община Варна /л. 19 – 21 от съдебното досие/, чието
действие е прекратено с т. 1 на заповед № 2612/22.06. 2015 г., се установява,
че в нея под т. 2.7.1 старши инспектор „КРД“ В. К. К. също е фигурирал като определено
за орган по приходите длъжностни лице от общинската администрация, което да извършва
установяването, събирането и контрола на местните данъци и такса битови
отпадъци.
От приложената по
административната преписка заповед № 2602/22.06.2015 г., изрично посочена под
текстовата част на заповед № 2612/22.06.2015 г. на мястото при положения подпис
за кмет на община Варна, се установява, че с нея кметът на община Варна е
наредил, на основание чл. 39 ал. 2 ЗМСМА, функциите му на кмет на датата
22.06.2015 г. да се изпълняват от заместник-кмета на община Варна П. Х. П. с
всички произтичащи от това права и задължения съгласно действащото
законодателство като при изготвянето на актовете изрично да се отбелязва
номерът на заповедта за заместване.
Според подадената по делото от
пълномощника на ответника молба с. д. № 11215/16.09.2020 г. /л. 17/ на датата
22.06.2015 г., за която е издадена заповедта за заместване № 2602/22.06.2015 г.,
кметът на община Варна е отсъствал от общината поради служебна командировка в
гр. София, за която съгласно чл. 8 ал. 4 изр. първо от Наредба за
командировките в страната писмена заповед не се издава. Такава заповед според
твърденията в молбата е издадена на шофьора в община Варна С. П. С., който е
бил командирован в гр. София заедно с кмета за времето 22.06.2015 г. –
23.06.2015 г. /заповед № 2586/19.06.2015 г./. Посочените в молбата обстоятелства
са потвърдени от пълномощника на ответника и в открито съдебно заседание на 04.11.2020
г. като изяло кореспондират с приобщената към доказателствения материал по делото
в с. з. на 24.02.2021 г. заповед № 2586/19.06.2015 г., според която на
основание чл. 215 вр. чл. 121 КТ и Наредба за командировките в страната С.П. С.като
изпълнител „шофьор“ е командирован за срок 22.06.2015 г. – 23.06.2015 г. по
маршрут Варна-София-Варна със задача: „с кмет“ при определени дневни пари по 20
лв. на ден и квартирни пари до 60 лв. на нощ + паркинг и пътуване по маршрута с
автомобил ФВ Тоареr, рег. № В
4434 РК. Върху заповедта е положена заверка с подпис и печат за пристигнал на
22.06.2015 г. и отпътувал на 23.06.2015 г. /л. 30 от делото/.
В приобщеното към
доказателствения материал по делото в с. з. на 24.02.2021 г. заключение на
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /л. 48 и 49/ със задача след преглед
в счетоводството на община Варна вещото лице да даде заключение налице ли е в
счетоводството документална следа във връзка с командировката на кмета за
периода 22-23.06.2015 г. по маршрут Варна-София-Варна вещото лице също се е
позовало на издадената на шофьора С.П. С.командировъчна заповед № 2586/19.06.2015
г. като е посочило, че по нея на С.П. С.са изплатени в счетоводството с РКО №
820/25.06.2015 г. общо 44 лв. за командировка и платен паркинг, който разход е
осчетоводен, както следва: 40 лв. по дебит сметка 609300 – кредит сметка
501100 и 5 лв. по дебит сметка 602900 –
кредит сметка 501100. Според заключението за ползването на паркинг на обща
стойност 4 лв. в счетоводството е представен фискален бон от 22.06.2015 г.
Така установените по делото факти
обуславят следните правни изводи, относими към твърдението за нищожност на оспорения
АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г.:
Съгласно чл. 1 ал. 1 т. 1 ЗМДТ
данъкът върху недвижимите имоти е вид местен данък, постъпващ в общинския
бюджет. На основание чл. 10 ал. 1 ЗМДТ /в редакцията на нормата, действала през
обхванатите от АУЗД данъчни периоди: за 2010 г. – от ДВ бр.95/2009 г., а за
2011 г. – 2014 г. – от ДВ бр. 98/2010 г., в сила от 01.01.2011 г./ с данък
върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната
сгради и поземлени имоти в строителните граници на населените места и селищните
образувания, както и поземлените имоти извън тях, които според подробен
устройствен план имат предназначението по чл. 8 т. 1 ЗУТ, като в редакцията от
ДВ бр. 98/2010 г. е добавено „и след промяна на предназначението на земята,
когато това се изисква по реда на специален закон“. Данъчно задължени лица, съгласно
чл. 11 ал. 1 ЗМДТ, са собствениците на облагаемите с данък недвижими имоти като
според предвиденото в ал. 3 изключение, когато върху имота е учредено вещно право на ползване данъчно
задължен е ползвателят. Придобиването на собствеността върху недвижимите имоти,
респективно на ограниченото вещно право на ползване върху тях, се декларира
пред общинската администрация по местонахождението на имота с декларация по чл.
14 ЗМДТ. Тъй като общинската администрация не разполага с компетентност да
изследва действителността на придобивното основание, наличието на правна връзка
между обекта на облагане и задължения субект се установява от нея въз основа на
данните от подадената декларация. Съгласно чл. 19 ал. 1 ЗМДТ /в относимата редакция
на нормата за данъчните периоди по АУЗД – от ДВ бр. 95/2009 г., в сила от
01.01.2010 г./ данъкът се определя на годишна база върху данъчната оценка на
недвижимите имоти по чл. 10 ал. 1 към първи януари на годината, за която се
дължи. През процесните по АУЗД данъчни периоди на 2010 г. - 2014 г. нормативната
уредба не предвижда съобщаване на данъка на данъчно задължените лица, какъвто е
регламентът, считано от 01.01.2015 г., съгласно изменението на чл. 19 ал. 1 ЗМДТ, обнародвано в ДВ бр. 105/2014 г.
Чл. 6 ал. 1 б. „а“ ЗМДТ определя
таксата за битови отпадъци като вид местна такса, която се събира от общините. Съгласно
чл. 62 ЗМДТ /в относимата му към данъчните периоди по АУЗД редакция от ДВ бр.
117/1997 г./ таксата се заплаща за услугите по събирането, извозването и
обезвреждането в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, както и за
поддържането на чистотата на териториите за обществено ползване в населените
места. Изследването на въпроса доколко тези услуги са предоставени, респективно
доколко е налично депо за битови отпадъци през обхванатия от АУЗД период, е
въпрос, относим към изследването на основанията за унищожаемост, а не за валидност
на акта.
По смисъла на чл. 162 ал. 2 т. 1
и 3 ДОПК задълженията за данък върху недвижимите имоти и за такса битови
отпадъци представляват публични общински вземания, поради което на основание
чл. 166 ал. 1 ДОПК установяването им е подчинено на реда и се извършва от
органа, определен в съответния закон /за тях това е ЗМДТ/. Съгласно чл. 4 ал. 1 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва
от служители на общинската администрация по реда на ДОПК като според ал. 3 на
същия член в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация
имат правата и задълженията на органи по приходите. Чл. 4 ал. 4 ЗМДТ
регламентира като правомощие на кмета на общината да определи със заповед
служителите по ал. 3. Относно местните такси, каквато е и таксата за битови
отпадъци, чл. 9б ЗМДТ регламентира, че тяхното установяване, обезпечаване и
събиране се извършва по реда на чл. 4 ал. 1 – 5, т. е. по приложимия за
местните данъци ред.
При съобразяване на чл. 4 ал. 4 и
съдържащата се в чл. 9б ЗМДТ препратка към тази разпоредба, съдът намира, че в
случая оспореният по делото АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. е издаден от
компетентен административен орган, тъй като с изрична заповед № 2612/22.06.2015
г. на заместващия кмета на община Варна издателят на АУДЗ № МД-АУ-1317/25.08.2015
г. старши инспектор „Контролно ревизионни дейности“ В.К. К. е включен в състава
на персонално определените длъжностни лица от общинската администрация с права
и задължения на органи по приходите, които да извършват установяването,
събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци. Издателят на
заповед № 2612/22.06.2015 г. е упражнил надлежно правомощията на кмета по чл. 4
ал. 4 ЗМДТ, тъй като на датата, от която е заповедта /22.06.2015 г./, той е
замествал кмета на общината при наличието на изцяло осъществен фактически
състав на заместването: 1/ издадена от титуляра на длъжността заповед за заместване
№ 2602/22.06.2015 г. и 2/ обективно отсъствие на титуляра от общината,
препятстващо го да изпълнява функциите си на датата, за която е разпоредено
заместването /22.06.2015 г./, предвид командировката му в гр. София на 22.06. и
23.06.2015 г., за което по делото е представена заповедта за командироване на шофьора,
осъществил превоза по маршрута Варна-София-Варна. Съгласно чл. 8 ал. 4 от приетата
с ПМС 72/30.12.1986 г. Наредба за командировките в страната писмена заповед за
командироването на кметовете на общини не се издава. Поради това за
командироването на кмета в посочения период 22.06.-23.06.2015 г. следва да се
съди от приобщените по делото косвени доказателства: командировъчна заповед №
2586/19.06.2015 г. за шофьора С. П. С., съдържаща нужните реквизити,
включително заверка за пристигнал в гр. София на 22.06.2015 г. и отпътувал на
23.06.2015 г., и заключението на ССчЕ, според което изплатените на шофьора
дневни пари и пари за паркинг са осчетоводени като разход в общината. Фактът,
че заповедта за заместване е от същата дата, за която се отнася заместването
/22.06.2015 г./, може да се обясни с евентуалното й по-късно извеждане с номер
и дата в регистрите на общината, което не се е осъществило още в деня на подписването
й от кмета на общината.
Дори и да се приеме за недоказано
по делото обстоятелството, че на 22.06.2015 г. кметът на община Варна е
отсъствал от общината, поради което обективно е бил възпрепятстван да изпълва
функциите си, това не би се отразило на извода за наличието на компетентност на
издателя на оспорения по делото АУЗД №
МД-АУ-1317/25.08.2015 г. Ако поради неизпълнен в цялост фактически състав на
заместването издателят на заповед № 2612/22.06.2015 г., постановил я в
условията на заместване на кмета, не е разполагал с компетентност да определи с
нея длъжностните лица от общинската администрация, притежаващи съгласно чл. 4
ал. 3 ЗМДТ правата и задълженията на органи по приходите, то в такъв случай
заповед № 2612/22.06.2015 г. ще е нищожен административен акт, който няма да е
в състояние да породи целените правни последици, включително и разпореденото с
т. 1 прекратяване на издадената в изпълнение на чл. 4 ал. 4 ЗМДТ предходна
заповед на кмета № 4709/17.12.2014 г., която при това положение ще остане
действащ и занапред административен акт. С нея обаче старши инспектор
„Контролно ревизионни дейности“ В. К. К. също е определен да извършва установяването,
събирането и контрола на местните данъци и такса битови отпадъци, поради което
и в този случай липсва основание по смисъла на чл. 146 т. 1 АПК за оспорването
като нищожен на издадения от него АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г.
Актът е издаден в императивно
изискуемата по чл. 59 ал. 2 АПК писмена форма. В съдържанието му са посочени
напълно ясно като размер, данъчни периоди и недвижими имоти, за които се
отнасят, установените задължения за местен данък върху недвижимите имоти и
такса за битови отпадъци, както и техният адресат. Поради това
материализираното в него волеизявление на административния орган е достатъчно
разбираемо, за да е в състояние да пороци целените правни последици. Това сочи и
на отсъствието на основание по смисъла на чл. 146 т. 2 АПК за оспорването на
акта като нищожен.
По делото няма данни за издаването
на АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. при наличието на толкова съществени
нарушения на административнопроизводствените правила, че те да водят до
опорочаване на обективираното в него волеизявление до степен да не е в
състояние да породи целените правни последици. Съгласно действащата към момента
на издаване на АУЗД актуализация на чл. 107 ДОПК /от ДВ бр. 98/2010 г./,
определящ на основание препращащата норма на чл. 4 ал. 1 ЗМДТ реда за
установяване на местните данъци, а също и на местните такси съгласно
препращащата към чл. 4 норма на чл. 9б ЗМДТ, когато органът по приходите
установява размера на дължимия данък въз основа на подадена от задълженото лице
декларация, задължението подлежи на внасяне в предвидения в съответния закон
срок. Съгласно ал. 3 на чл. 107 ДОПК, когато задължението не е платено в срок и
не е извършена ревизия, органът по приходите може да издаде служебно акт за
установяването му. Именно това е направено в случая, поради което за нищожност
на издадения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. не може да се мисли и от гледна
точка на основанието по чл. 146 т. 3 АПК. Дали и доколко при издаването му
всестранно и правилно са изяснени релевантните за определяне на данъчните
задължения факти е въпрос с отношение към евентуалното наличие на основание за
отмяната на акта като унищожаем, а не за неговата нищожност.
Актът е издаден при наличието на
нормативна опора за това като не се установява юридическото му съществуване да
е свързано с тотална липса на визираните в хипотезата на приложимата
материално-правна норма предпоставки. Обективираното в него волеизявление не
влиза в явно противоречие с правни принципи и не разпорежда извършването на
престъпление или административно нарушение. Поради това издаването му не е
свързано с наличието на толкова тежко и сериозно нарушаване на
материалноправните разпоредби, което да води до изначална юридическа
невъзможност за проявление на правните му последици.
Преценено съвкупно, това води до
извод, че съществуването на акта в правния мир по никакъв начин не предполага и
наличието на толкова съществено и явно негово несъответствие с целта на закона,
че това да обуславя нищожността му от гледна точка на наличието на основание по
чл. 146 т. 5 АПК.
В целостта си изложеното обуславя
извод за неоснователност на оспорването, поради което то следва да се отхвърли
от съда.
Предвид крайния изход на спора и
направеното в с. з. на 24.02.2021 г. искане на пълномощника на ответника за
разпределянето на отговорността за разноски съгласно представен за целта списък
по чл. 80 ГПК, на община Варна – Дирекция „Местни данъци“ следва да се присъдят
направените по делото съдебни разноски в общ размер на 180 лв., от които 100
лв. за осъщественото по делото процесуално представителство от юрисконсулт и 80
лв. за внесения депозит за извършената по делото съдебно-счетоводна експертиза.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И
ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Х.Д. с
искане за обявяване за нищожен на мълчаливо потвърдения от директора на
Дирекция „Местни данъци“ при община Варна Акт за установяване на задължения по
декларация № МД-АУ-1317/25.08.2015 г., издаден от старши инспектор
„Контролно-ревизионни дейности“ в община Варна В. К..
ОСЪЖДА В.Х.Д., ЕГН **********,***
– Дирекция „Местни данъци“ направените по делото разноски в общ размер на 180
/сто и осемдесет/ лева.
Решението подлежи на обжалване
пред ВАС РБ в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.
СЪДИЯ: