РЕШЕНИЕ
№ 951
гр. Бургас, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА
ВЪЛКОВА
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА ВЪЛКОВА Въззивно
гражданско дело № 20242100501392 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод по въззивна жалба на Община Созопол против Решение
№ 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по описа на PC-Бургас в частта, с която е
уважен предявения от П. Г. К. против въззивника осъдителен иск за сумата над 9
460,41 лв. до 11 713 лв., представляваща обезщетение за недопускането му до работа
след възстановяването му със съдебно решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д.
№ 3915/1994 г. на БРС, дължимо за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г. Твърди се, че
решението на БРС е неправилно и незаконосъобразно в обжалваната му част, тъй като
от обезщетението е следвало да бъде приспаднат доходът, който ищецът е получил
като съдружник в „Лекарствена Лига – Търговия и Инвестиции“ ООД за 2023 г. в
размер на 2 252,59 лв. Изложени са подробни доводи. Моли се атакуваното решение
да бъде отменено в обжалваната му част и на въззивника да бъдат присъдени
направените разноски по делото. В съдебно заседание не се явява представител на
въззивника, редовно призован, не са ангажирани нови доказателства.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от лице, имащо право
на жалба и отговаря на изискванията на чл. 259 и сл. от ГПК, поради което същата е
допустима.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор от въззиваемия П. Г. К.,
1
в който се твърди, че въззивната жалба е неоснователна. Заявено е, че независимо дали
ищецът е получавал доходи като самоосигуряващо се лице, работодателят му дължи
фиксираният размер обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ за претендирания период.
Посочена е съдебна практика. Моли се решението на БРС да бъде потвърдено като
правилно и обосновано, както и на въззиваемия да бъдат присъдени направените
разноски по делото. В съдебно заседание се явява упълномощен процесуален
представител на въззиваемия, който поддържа отговора и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Не са ангажирани нови доказателства.
След преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази
релевантните разпоредби на закона, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Производството пред РС–Бургас е образувано по предявена от П. Г. К. против
Община Созопол искова молба, с която се моли да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата от 11 713 лв., представляваща обезщетение за периода 01.11.2022 г. –
31.01.2024 г., дължимо поради недопускането му до работа от ответника след
отмяната на незаконното му уволнение и възстановяването му на работа със съдебно
решение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на
иска до окончателното й изплащане, както и направените разноски по делото. В
исковата молба се твърди, че с решение от 01.08.1995 г., постановено по гр.д. №
3915/1994 г. на БРС, е била отменена като незаконосъобразна заповед №
610/26.10.1994 г. на и.д. Кмет на Община Созопол, с която ищецът е бил уволнен от
длъжността *** в Община Созопол, както и същият е бил възстановен на заеманата от
него преди уволнението длъжност. След влизане в сила на горепосоченото решение и в
срока по чл. 345, ал. 1 от КТ ищецът се увил, за да заеме длъжността, на която е бил
възстановен, но не е бил допуснат на работа, като това положение продължава до
настоящия момент, поради което му се дължи претендираното обезщетение.
Представени са доказателства.
Така предявеният иск е с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ, като същият е
допустим.
Община Созопол е подала отговор на исковата молба, като е оспорила иска като
неоснователен. Твърди, че ищецът е съдружник в „Лекарствена лига – Търговия и
инвестиции“ ООД и не би могъл да изпълнява длъжността, която е заемал, ако бъде
възстановен. Твърди също така, че ищецът е получавал доходи от търговската си
дейност, които компенсират липсата на доходи от трудово правоотношение, съответно
той не е претърпял вреди, които да са в причинна връзка с недопускането му до
работа. Счита също така, че тези доходи следва да бъдат приспаднати от
претендираното обезщетение. Ангажирани са доказателства.
С решението си първоинстанционният съд е уважил иска в пълен размер, като е
приел за доказано, че след отмяната на незаконното му уволнение ищецът се е явил за
заемане на длъжността, на която е възстановен, но работодателят е отказал да го
допусне на работа, поради което му дължи обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ. По
отношение размера на иска районният съд е приел, че съгласно Тълкувателно решение
№ 2/2013 г. на ОСГК на ВКС същият следва да бъде изчислен на база минималната
работна заплата за страната за процесния период, тъй като последното получено от
ищеца месечно трудово възнаграждение е по-малко от МРЗ. Съдът също така е приел,
че полученият от ищеца доход от дейността му като съдружник в ООД не следва да
бъде приспадан от дължимото обезщетение, тъй като тази дейност би могла да бъде
съвместявана с дейността по трудово правоотношение.
2
При извършване на служебна проверка на осн. чл. 269 от ГПК Бургаският
окръжен съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
След преценка на събраните по делото доказателства и като обсъди доводите на
страните Бургаският окръжен съд намира, че постановеното от РС-Бургас решение е
правилно и законосъобразно в обжалваната му част. Въззивният съд счита, че
първоинстанционният съд е изяснил всестранно и обективно спора от фактическа
страна, като споделя и изложените от районния съд мотиви и правните му изводи,
поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
По наведеното във въззивната жалба възражение, въззивният съд намира същото
за неоснователно по следните съображения:
Видно от приложените по делото съдебни решения, между страните по делото
са били водени множество аналогични спорове за предходни периоди от време.
Решението по едно от тези дела, а именно Решение № II-125/15.12.2016 г. по в.гр.д.
1578/2016 г. по описа на БОС, е било обжалвано пред ВКС и е допуснато до
касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, т.е. по
материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното
прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно по въпроса за
приложението на чл. 225, ал. 3 от КТ в случай на получаван от ищеца през периода на
недопускането на работа доход не по друго трудово правоотношение. Даденият от
ВКС отговор на този въпрос в Решение № 73/17.07.2018 г. по гр.д. № 1357/2017 г. на
Четвърто гражданско отделение е, че посочената разпоредба не предвижда намаляване
на отговорността, изразяващо се в приспадане на разликата между обезщетението в
така предвидения размер и получен доход от друга осъществена от
работника/служителя през периода на недопускането дейност - дейност по трудово
правоотношение с друг работодател, както и дейност като самоосигуряващо се лице,
включително като съдружник в търговско дружество, тъй като тази дейност би могла
да бъде съвместявана с дейността по трудово правоотношение.
При така дадения от ВКС отговор на поставения му въпрос, който следва да
бъде зачетен и от настоящия съдебен състав с оглед точното прилагане на закона,
следва да се приеме, че от дължимото на ищеца обезщетение по чл. 225, ал. 3 от КТ не
следва да бъде приспадан полученият от него доход като съдружник в „Лекарствена
лига – Търговия и инвестиции“ ООД, съответно оплакването на въззивника в тази
насока е неоснователно.
За пълнота следва да се посочи, че по делото не е установен размерът на
евентуално получения от ищеца доход от дейността му като съдружник в „Лекарствена
лига – Търговия и инвестиции“ ООД през процесния период, което е отделно
основание да се приеме, че въззивната жалба на Община Созопол е неоснователна.
Предвид горното, въззивният съд намира, че решението на БРС е правилно и
законосъобразно в обжалваната му част, поради което следва да бъде потвърдено.
С оглед неоснователността на въззивната жалба, Община Созопол следва да
заплати на въззиваемия П. К. сумата от 1 400 лв., представляваща направените от него
разноски във въззивната инстанция – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
3
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по
описа на PC-Бургас в обжалваната му част, с която Община Созопол е осъдена да
заплати на П. Г. К. обезщетение за периода 01.11.2022 г. – 31.01.2024 г. за
недопускането му до работа след възстановяването му със съдебно решение от
01.08.1995 г., постановено по гр.д. № 3915/1994 г. на БРС, за размера над 9 460,41 лв.
до уважения от БРС размер от 11 713 лв.
В останалата му част Решение № 1420/12.07.2024 г. по гр.д. № 1489/2024 г. по
описа на PC-Бургас не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА Община Созопол, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Созопол, ул. „Хан Крум“ № 2, да заплати на П. Г. К., ЕГН **********,
от ***, сумата от 1 400,00 лв. (хиляда и четиристотин лв.), представляваща
направените от него разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4