№ 22442
гр. София, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20241110125938 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молби с вх. № 169218/23.05.2024 г. и
с вх. № 209240 от 25.06.2024 г., подадена от А. М. Ч. срещу „**** с която са предявени
искове за прогласяване нищожност на сключен между страните договор за кредит и за
осъждане на ответника да заплати платена по договора без основание парична сума.
В исковата молба се твърди, че на 22.11.2022 г. ищецът сключил Договор за
паричен заем № *** с „**** по силата на който му бил предоставен заем в размер на
600,00 лева, с постигнати уговорки за погасяването му на седмични вноски, без да е
посочен изрично месечен лихвен процент. Съгласно чл. 4 от договора, между страните
било постигнато съгласие същият да бъде обезпечен с гарант – две физически лица
поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
На същата дата – 22.11.2022 г. – между ищеца, „*** и „**** бил сключен
Договор за предоставяне на поръчителство № ***, по силата на който „**** поело
задължение да обезпечи пред кредитодателя задълженията на ищеца по сключения
договор за заем. За поръчителството ищецът следвало да заплати на „**** сумата от
185,52 лева, като плащането било разсрочено, заедно с вноските по кредита. Ищецът
трябвало да заплаща същите на „**** което било овластено от ответника да приема
плащанията, извършвани в полза на поръчителя, след което да му ги предаде.
1
А. М. Ч. заплатил всички суми по сключените договори, за които сочи, че
приложение намира законовата уредба за защита на потребителя, какъвто той се
явявал като страна по двата договора. В тази връзка в исковата молба и уточняващата я
такава с вх. № 209240 от 25.06.2024 г. са изложени подробни аргументи за
недействителност на договора за кредит и на обусловения от валидността на
последния договор за поръчителство. В уточняваща молба с вх. № 169218/23.05.2024 г.
и след дадени от съда указания ищцовата страна изрично е посочила, че предмет на
делото са иск за прогласяване нищожността на сключения договор за кредит с
ответник „*** и иск за връщане на сума в размер на 30,48 лева, представляваща
платена без основание възнаградителна лихва по договора за кредит. Отправено е
искане за уважаване на така предявените искови претенции и за присъждане на
сторените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника „*** за
отговор, като с постъпилия в законоустановения срок такъв ответното дружество е
оспорило изцяло предявените искови претенции. Твърди недопустимост на
установителния иск поради липса на правен интерес, като релевира и твърдения за
превратно упражняване на процесуални права. Поддържа, в условията на
евентуалност, по подробно изложени в отговора аргументи, че искът за прогласяване
нищожност на договора за кредит бил изцяло неоснователен. Отправено е искане за
отхвърляне в цялост на предявените искове и за присъждане на сторените разноски.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото са: 1/ предявени в условията на евентуалност искове за
прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № *** от 22.11.2022 г., сключен
между А. М. Ч. и „**** като следва: главен иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП
за признаване за установено, че процесният договор е нищожен поради наличието на
неравноправни клаузи; евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2
ЗЗД за признаване за установено, че процесният договор е нищожен поради
протИ.речие със закона и поради заобикаляне на закона; 2/ както и предявен в
условията на кумулативно съединяване иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30,48 лева,
представляваща платена без основание възнаградителна лихва по процесния договор
за кредит.
По предявените искове за прогласяване нищожност на договор за
потребителски кредит съдът намира следното:
2
За основателността на предявените искове за прогласяване нищожност на
процесния договор за кредит ищецът следва при условията на пълно и главно
доказване да установи сключването на договора със съдържание, идентично с
описаното в исковата молба, и наличието на посочените в исковата молба и
уточняващата я такива основания за нищожност. В тежест на ответника по тях е да
докаже наличието на валидно облигационно правоотношение между страните по
договора за кредит.
С доклада по делото, приет за окончателен в проведеното на 29.10.2024 г.
открито съдебно заседание, е отделено като безспорно между страните, че между тях е
сключен Договор за паричен заем № *** от 22.11.2022 г. за сумата от 600,00 лева. Не е
спорно по делото, а и се установява от представените по делото доказателства, че
между А. М. Ч. и „**** е сключен Договор за гаранция (поръчителство) № *** на
22.11.2022 г. с цел обезпечаване в полза на „*** на задълженията на ищеца по
процесния договор за заем. Договорът за поръчителство е проглА. за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД с Решение № 403/08.01.2024 г. по гр. д. № 33194/2023 г. по
описа на СРС, 50-ти състав.
Съдът намира, че спорни по делото са обстоятелствата относно наличието на
основания за нищожност на процесния договор за кредит, съответно - на основания за
заплащане от страна на ищеца на сумата от 30,48 лева.
Спрямо процесния договор за кредит приложение намират правилата на ЗПК и
ЗЗП. Ищецът-кредитополучател А. М. Ч. е сключил процесния договор за кредит като
физическо лице, на което е предоставен потребителски кредит, който не е
предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което
възникналите облигационни отношения му придават качеството на потребител
съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9, ал. 3 ЗПК. С оглед на това на първо място
следва да бъдат разгледани твърденията за наличие на договора на неравноправни
клаузи.
Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и константната практика на
ВКС, предпоставките за определяне на една договорна клауза като неравноправна са
следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение
на принципа за добросъвестност; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда
на потребителя. Основанията за обявяване на клауза от потребителски договор за
неравноправна не са лимитативно изброени в нормата на чл. 143, ал. 2 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
"неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
3
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя - от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит.
В посочения в процесния договор за потребителски кредит ГПР не е включена
сумата, представляваща възнаграждение по договора за поръчителство в размер на
185,52 лева, дължима от ищеца А. М. Ч.. Съдържанието на оспорената по процесния
договор клауза ясно показва, че не попада в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗПК, която
указва кои разходи не се включват при изчисляване на ГПР, а именно: 1. разходите,
които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които
потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит; 3. за поддържане на сметка във
връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен
инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или
погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на
плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със
сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя. Това възнаграждение в размер на 185,52 лева следва да се
включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно
който "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването
на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Като не е включил възнаграждението в полза на поръчителя,
дължащо се от заемателя А. М. Ч., към годишния процент на разходите заемодателят
по процесния договор „*** е въвел потребителя в заблуждение относно
4
действителния размер на сумата, която трябва да плати по договора и реалните
разходи по кредита, които ще направи, което е нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, а съобразно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е нищожна.
Следва да бъде съобразено и обстоятелството, че от извършена справка в
Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „**** е
кредитодателят „***. Съгласно чл. 4 от процесния договор за потребителски кредит, в
който са изброени алтернативно трите вида възможни обезпечения, „**** се явява
предварително одобрено от кредитодателя дружество-поръчител, от което се прави
извод, че кредитодателят „*** е запознат с обстоятелствата, при които се сключват
договорите за поръчителство.
Всички тези обстоятелства водят до извода, че на кредитодателя е
предварително известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за
възнаграждение, свързани с осигуряването на обезпечението. Това възнаграждение
безспорно е свързано с договора за кредит и се извежда от легалната дефиниция на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, доколкото касае „разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, който разход е известен на кредитора“.
Обстоятелството, че на потребителя е предоставен избор вместо дружеството -
гарант да посочи други физически лица за поръчители, е ирелевантно, тъй като
значение в случая има какви са последиците при избора на това известно и
предварително одобрено от кредитора дружество - гарант и свързаните с него разходи,
които са възложени в тежест на потребителя.
Предвид изложеното, съдът приема, че разходът за възнаграждение на
поръчителя за обезпечаване вземанията на кредитодателя по договора за
потребителски кредит отговаря на поставените в ЗПК изисквания и следва да бъде
включен в общия разход по кредита, което в случая не е сторено. Следователно
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като в него не е отразен действителният процент на ГПР. Годишният процент
на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит,
въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира за основателен
5
предявения иск с правно основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на
процесния договор за кредит.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
съдът намира следното:
За основателността на предявения осъдителен иск е необходимо ищецът да
установи при условията на пълно и главно доказване заплащането на сумата от него и
постъпването на същата в имуществения комплекс на ответника. При доказване на
горните обстоятелства в тежест на ответника е да установи наличието на валидно
основание за заплащане на тази сума от ищеца в негова полза.
Безспорно е между страните и се установява от заключението по приетата и
неоспорена от страните съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира в
цялост като обоснована и компетентно изготвена, че общата сума, която ищецът А. М.
Ч. е изплатил на ответното дружество „*** по договор за паричен заем № *** е в
размер на 630,48 лева. Съгласно заключението на вещото лице със сумата в размер на
630,48 лева са погА.и задължения по процесния кредит, както следва: главница в
размер от 600,00 лева и възнаградителна лихва в размер на 30,48 лева. Доколкото
съдът достигна до извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.
146, ал. 1 ЗЗП, ищецът в този случай дължи на кредитодателя само главницата по
кредита в размер от 600,00 лева, на основание чл. 23 ЗПК. Посочената разпоредба
предвиждащ, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Поради това останалите плащания по процесния
договор, извън главницата от 600,00 лева, са направени при изначална липса на
основание. След като по договора е платена от ищеца сума в размер от 630,48 лева, а
той дължи връщането само на 600,00 лева главница, сумата от 30,48 лева се явява
платена без основание, като ответникът не е доказал наличие на основание за
получаване на сумата. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 30,48 лева следва да бъде уважен
изцяло.
По разноските:
Крайният изход на делото обуславя присъждане на разноски в полза на ищеца
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Съгласно представен списък по чл. 80 ГПК ищецът е
реализирал разноски в размер от 100,00 лева за държавна такса и 300,00 лева депозит
за вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза. Реално сторените разноски за
държавна такса обаче са в размер на 50,00 лева (вж. Разпореждане № 71948 от
21.05.2024 г. и платежно нареждане на л. 17 от делото), от което следва, че в полза на
ищеца следва да се присъдят разноски в общ размер от 350,00 лева. Процесуалното
представителство на ищеца е осъществено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
6
Дължимото се възнаграждение за безплатно оказана правна помощ съдът определи,
като съобрази обстоятелството, че макар в условията на кумулативно съединяване да
са предявени установителен и осъдителен иск, материалният интерес по делото по
смисъла на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е един и същ. При определяне на възнаграждението съдът взе предвид
и обстоятелствата относно фактическата и правна сложност на иска по чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, който в случая се явява обусловен от основателността на иска за
прогласяване нищожността на процесния договор за кредит. Предвид изложеното, в
полза на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер от 480,00 лева с включен ДДС.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП Договор за
потребителски кредит № ***, сключен на 22.11.2022 г. между „***, ЕИК: ***, и А. М.
Ч., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА „***, ЕИК: ***, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
на А. М. Ч., ЕГН: **********, сумата от 30,48 лева, платена при изначална липса на
основание от ищеца в полза на ответника по Договор за потребителски кредит № ***
от 22.11.2022 г., както и сумата от 350,00 лева, представляваща сторени от ищеца
разноски в хода на първоинстанционното производство, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК.
ОСЪЖДА „***, ЕИК: ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. на адвокат Д. М. М. , ЕГН: **********, сумата от 480,00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказана на ищеца безплатна правна
помощ и съдействие в хода на първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
7
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8