Р
Е Ш Е Н И Е №
гр. София, 09.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТО, VI-16 състав в открито съдебно
заседание, при закрити врата, на двадесет и шести
януари две хиляди
двадесет и първа година,
в състав:
СЪДИЯ: ВАЛЕРИЯ БРАТОЕВА
при участието на секретар Анелия Груева, като
разгледа търговско дело № 1349 по описа за 2020 г., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 625 и сл. от Търговския закон.
Производството е образувано по реда на чл. 625 и сл. ТЗ по молба на „Б.Г.“
ООД, регистрирано съгласно законите на Република Италия, със седалище П.В.,
номер IT 03490770264, за откриване на производство по несъстоятелност по
отношение на „Н.“ ЕООД, ЕИК ******.
Молителят твърди, че с ответното дружество се
намирал в търговски отношения по доставка на стоки, като в нарочна декларация от 04.02.2013 г. представляващият „Н.“ ЕООД признал да съществуват задължения към продавача (тогава с фирмено наименование „Б.“ ООД) и се задължил да ги погаси на равни месечни вноски в размер на 20000 евро
всяка, но към предявяването на
молбата по чл. 625 ГПК това задължение било само частично изпълнено, като непогасените признати задължения възлизали на сума в размер на 717067,81 евро, която не включвала изтеклите лихви за забава. За това вземане, въз основа на подписаното признание, молителят се снабдил със заповед с
разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г., издадена от съда на Т., Република Италия. В търговския регистър ответникът
обявил финансови отчети, в които фигурирали съществени задължения, поради което
дружеството било неплатежоспособно, считано от 01.01.2013 г..
На ответника „Н.“ ЕООД, ЕИК ******, не е предоставен срок за отговор на
подадената молба, в приложение на т. 1 от Тълкувателно
решение № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, в която се разяснено, че общите норми на чл. 131 – чл. 133 ГПК са неприложими. Същото оспорва активната процесуална
легитимация на молителя „Б.Г.“ ООД, като обективира искане съдът да откаже да признае и допусне
изпълнението на издадената от съда на Т., Република Италия заповед за
изпълнение поради това, че този съд не е бил компетентен да се произнася по
искове срещу ответник, който няма седалище в държавата членка на сезирания съд.
Ответникът не е имал в никой момент от съществуването си седалище, адрес на
управление или място на стопанска дейност на територията на други
държави-членки на ЕС, включително и Република Италия. Затова съдът на Т.,
Република Италия, е следвало служебно да прогласи своята некомпетентност, след
като не са били налице условията за пророгация на компетентност. Признаване и
изпълнение на заповедта за изпълнение не следвало да се допуска и защото „Н.“
ЕООД било лишено от участие в производството. Прави възражение за прихващане на
претендираното от „Б.Г.“ ООД вземане с насрещни
вземания на „Н.“ ЕООД, представляващи вреди, произтичащи от едностранно
прекратен договор за франчайзинг на две търговски марки и възражение за изтекла
погасителна давност.
С оглед твърдения на „Б.Г.“ ООД и представени в
хода на производството доказателства за осъществено връчване на заповедта за
изпълнение, издадена от съда на Т., Република Италия, ответникът възразява, че
с пощенска пратка, доставена на 27.05.2015 г. е депозирал възражение срещу
заповедта, което е препятствало влизането й в сила и е било основание да се
развие исково производство, каквото не е проведено.
Съдът, като
прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
следното.
Съгласно чл. 625 ТЗ активно процесуално легитимиран да
подава молба за откриване на производство по несъстоятелност е кредитор на
длъжник по търговска сделка, ето защо следва да се прецени дали молителят „Б.Г.“ ООД разполага с активна процесуална легитимация.
Качеството кредитор „Б.Г.“ ООД основава на заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г.,
издадена от съда на Т., Република Италия, по отношение на която от „Н.“ ЕООД е
предявено искане с правна квалификация чл. 622, ал. 2 ГПК за постановяване на отказ от признаването й въз основа на
Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември
2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения
по граждански и търговски дела (ОВ, L 351/1 от 20 декември 2012 г.), по което
искане настоящият съдебен състав е компетентен да се произнесе в приложение на
чл. 622, ал. 5 ГПК, тъй като изходът на спора по чл. 625 ТЗ зависи от
признаването на чуждестранно съдебно решение (включително заповед за
изпълнение), постановено в държава - членка на Европейския съюз.
Съгласно решение № 152 от 28.12.2012 г. по т. д. №
970/2011 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, разпоредбите на КМЧП не засягат уредбата,
установена в международен договор, като към тази група правни източници се
включват и актовете на вторичното (производното) право на Европейския съюз -
регламенти, директиви, препоръки и мнения, които на основание чл. 288, ал. 2
ДФЕС, (предишен чл. 249), имат непосредствено действие в страните-членки. След
присъединяването на Република България към Европейския съюз на 01.01.2007 г. те
разпростират своето задължително нормативно действие и се инкорпорират в
националната ни правна система, заемайки йерархическо място над източниците,
свързани с националното законодателство, част от които е и КМЧП. Това означава,
че щом в тези източници се съдържа уредба на частноправно отношение с
международен елемент, на производството по признаване и допускане изпълнение на
чуждестранни съдебни решения по граждански и търговски дела, тази международна
правна уредба има предимство пред уредбата, съдържаща се в КМЧП. Кодексът ще
намери приложение само ако чуждестранното решение е извън обсега на правото на
ЕС и не е в обхвата на друг международен източник, какъвто не е настоящият
случай. Регламент (ЕС) № 1215/2012 г. е акт на вторичното право на ЕС в
областта на трансграничното принудително изпълнение, създаден за преодоляване
на някои различия в националните правни системи, съществуващи в областта на
признаването и изпълнението на съдебните решения на територията на ЕС, поради
което и има пряко действие на територията на общността, част от която е и
Република България.
Поради това в производството по чл. 623 вр. чл. 622, ал. 2 ГПК приложими са
разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012, като съгласно чл. 36, т. 3 от същия
ако изходът на дело пред съд на държава членка зависи от произнасянето по
инцидентно възникнал въпрос за отказ на признаване, този съд е компетентен по
отношение на този въпрос (в който смисъл е и националната уредба).
Принципно съгласно чл. 36, т. 1 и чл. 37, т. 1
Регламент (ЕС) № 1215/2012 решение,
постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без
изискване за специално производство, като когато страна по дело иска да се
позове в държава членка на решение, постановено в друга държава членка, е
достатъчно да представи препис от съдебното решение, което отговаря на
необходимите условия за установяване на автентичността му и удостоверението,
издадено съгласно член 53.
В настоящото производство „Б.Г.“ ООД е представило заповед
с разпореждане за незабавно изпълнение № 492/2015 от общия регистър на съда на Т.,
Република Италия, издадена по заявление № 489/2015 от 11.02.2015 г., видно от
съдържанието на която с оглед представено писмено доказателство – представена
от длъжника документация, доказваща претендираното право (признание на
задължението), съгласно чл. 642, ал. 2 ГПК на Република Италия, е разпоредено на „Н.“ ЕООД да извърши незабавно плащане в
полза на „Б.Г.“ ООД на сумата 717067,81 евро, плюс лихвите от 04.02.2013 г. до
ефективното й погасяване, както и на разходите за заповедното производство,
възлизащи на 4800 евро за хонорари и 870 евро за разноски. В заповедта изрично
е указана възможността страната длъжник да подаде възражение, съгласно чл. 645 ГПК на Република Италия, в 40-дневен срок от връчването й. Съдията, издал
заповедта е означена като М. Т.К..
В издаденото удостоверение по чл. 53 от Регламент
(ЕС) № 1215/2012 е отразено, че съдебното решение - заповед за изпълнение е
постановена (издадена) в отсъствие на страна, но документ за образуване на
производството на отсъстващата страна е връчен на 26.05.2015 г.. В
удостоверението е отразено, че заповедта за изпълнение е обявена за подлежаща
на изпълнение, считано от 16.02.2015 г. без необходимост от изпълнение на други
условия.
Съгласно представения превод на разпоредбите на чл.
645 и чл. 647 ГПК на Република Италия, възражението (срещу заповедта) се подава
пред съдебната служба, към която принадлежи съдията, издал заповедта, като след
депозиране на възражение съдебното производство продължава в съответствие с
правилата на обикновената процедура пред главния съд. При липса на възражение
или активност от страна на ответника, заповедта за изпълнение се обявява за
изпълняема – чл. 647 ГПК на Република Италия.
Представените извлечения от съдържанието на
италианското право сочат, че уредбата на заповедното производство в Република
Италия е сходна с уредбата по българското национално право. Заповед за
изпълнение се издава въз основа на заявление на кредитора, като съдът се
произнася по заявлението без уведомяване на претендирания длъжник, който има
възможност да подаде възражение в рамките на 40-дневен срок от връчването на
заповедта. В случаите, в които кредиторът разполага с документ – подписано от
длъжника признание, доказващо претендираното право (съществуването му и
настъпилата негова изискуемост), е възможно едновременно с издаването на
заповедта да се постанови предварителното й (незабавно) изпълнение, аналогично
на чл. 417 ГПК, поради което издадената заповед от момента на удостоверяване на
електронния подпис на съдията, постановил издаването й, което е станало на 16.02.2015
г., е изпълняема, т. е. поражда изпълнителна сила, без обаче това да изключва
възможността за депозиране на възражение, което е основание за трансформиране
на производството в исково, което се развива по общите правила - с участие на
двете страни и при условията на състезателност и равенство на процесуалните
възможности.
В този смисъл следва да се приеме, че издадената в
рамките на едностранно производство (без участие на длъжника „Н.“ ЕООД) заповед
за изпълнение до изтичане на срока за депозиране на възражение не е стабилен
съдебен акт, пораждащ последици, съответни на силата на пресъдено нещо.
Подаването на възражение представлява форма на оспорване на вземането, за което
е допуснато предварително изпълнение и налага продължаване, трансформиране на
спора в обикновен исков процес, аналогично на производството по чл. 422 ГПК, в
който процес кредиторът с оспорено вземане би носил тежестта да докаже
вземането си, съответно длъжникът би разполагал с правото да направи
правоизключващи и/или правопогасяващи възражения и да представи доказателства в
подкрепа на тяхната основателност.
Основният спорен в настоящото производство въпрос е
именно депозирано ли е от страна на длъжника „Н.“ ЕООД възражение срещу
издадената заповед с разпореждане за незабавно изпълнение в рамките на указания
40-дневен срок от връчването й, съответно би ли могъл този факт да се субсимира
под някоя от хипотезите на чл. 45
Регламент (ЕС) № 1215/2012 или следва да бъде ценен като изначална пречка за
признаване на съдебния акт по смисъла на чл. 2 вр. чл. 37 Регламент (ЕС) №
1215/2012.
Не е спорно, че заповедта за изпълнение е връчена
на претендирания длъжник „Н.“ ЕООД чрез съдебна
поръчка на 26.05.2015 г., което се установява от съдържащите се в частно гр.
дело № 21738/2015 г. на СРС, 57 състав, документи. До длъжника съобщения са
изпратени на два адреса, като и двете съобщения са получени на 26.05.2015 г. от
едно и също лице – Ц.Х.Ц.– технически сътрудник. Връчването (без значение, че по
отношение на една от разписките възникват съмнения да е невярно удостоверяване,
тъй като няма как един и същ служител на търговеца да се е намирал на два
различни адреса на една и съща дата), е поставило началото на срока за
депозиране на възражение срещу заповедта.
Такова възражение ответникът „Н.“ ЕООД твърди да е
изпратено до съда на Т., Република Италия, чрез пощенска пратка. Видно от
товарителница № ********** на „Д.Е.Е.Е.Б.“ ЕООД, „Н.“
ЕООД в качеството на изпращач предал на куриера 1 брой пакет (експресен плик),
с тегло 200 грама, с обявено съдържание код 004 – документи, за доставяне на
съда на Т., Италия, с посочено лице за контакт М. Т.К.. Документ от
електронната система на куриера сочи, че пратката е доставена на К. на
посочения адрес, който е именно адресът на съда на Т.на 27.05.2015 г., в 12:18
часа. За удостоверяване на извършената доставка е представена и разпечатка, с
визуализация на подписа на получателя.
От страна на „Н.“ ЕООД е представено и възражение
срещу заповедта с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г. на
български и италиански език, в което се оспорва автентичността на представената
от заявителя декларация за признание на задължението, тъй като подписът не бил
изпълнен от посоченото за негов автор лице В.П., излагат се твърдения за
наличие на насрещно вземане и изрично се оспорва компетентността на съда на Т.за
разглеждане на спора между страните, който следвало да се разреши по общите
правила от съд по седалището на ответника.
Молителят „Б.Г.“ ООД не оспорва факта на изпращане
на писмовна пратка от страна на „Н.“ ЕООД и получаването й от лицето К., но
оспорва пратката да е съдържала именно представеното възражение срещу заповедта
за изпълнение. Това оспорване обаче няма как да се приеме за основателно, тъй
като противоречи на житейската логика.
Изпращането на писмовна пратка от българско
юридическо лице, което има качество длъжник по издадена от чуждестранен съд
заповед за изпълнение, до точно този съд с посочване като лице за контакт на
съдията, издала заповедта и в период близък до датата на връчване на заповедта
за изпълнение (в представеното възражение е признат факта, че заповедта за
изпълнение е връчена на 17.04.2015 г., което съответства на представени от
молителя доказателства за връчването й чрез писмо с обратна разписка), сочи
само на един възможен извод, че до съда на Т.е отправено волеизявление от
страна на „Н.“ ЕООД именно в качеството му на длъжник по издадената от този съд
заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г.. Да се
приеме, че експресното писмо е съдържало друг документ, който да не е свързан с
образуваното в този конкретен съд производство срещу „Н.“ ЕООД е нелогично. Частноправните
субекти влизат в комуникация със съдебно учреждение, особено пък чуждестранно
такова, при наличие на необходимост от защита или упражняване на техни права.
Получаването на пратката от съдията-докладчик К. е налагало отразяването й в
деловодната система на съда и предприемането на последващи действия за
продължаване на съдопроизводствените действия по заповедното производство по
общите правила, в съответствие с изискванията на чл. 645 ГПК на Република
Италия.
В настоящото производство е безспорно установено,
че възражението не е регистрирано в деловодната система на съда на Т., видно от
представена разпечатка от същата, изготвена на 02.12.2020 г. и въобще не е
отразено постъпването му по делото, включително липсата на подадено възражение
е изрично декларирана от съдия М. К., която
е получила на 27.05.2015 г. писмовна пратка от длъжника по конкретно дело,
разпределено на неин доклад, който е българско юридическо лице и срещу което е издадена
заповед за изпълнение. Тази пратка е получена на адреса на съдебното учреждение,
в което съдията упражнява правораздавателната си функция, същата е само лице за
контакт, но не и адресат на самата пратка – адресат е съдът (видно от
товарителницата). Полагането на дължимата грижа от страна на съдия К. дори по
най-занижени стандарти за работа на магистрат, е изисквало съдържанието на
пратката да бъде отразено по съответния ред в деловодната система на съда. Дори
пратката да съставлява лична кореспонденция, което съвкупната преценка на
осъществените факти изключва като възможност, съдията е следвало да прецени
дали тази кореспонденция не накърнява принципа на независимост и
безпристрастност и отново да предприеме активно процесуално действие като обяви
по делото наличието на опит за осъществяване на личен контакт от страна по
висящо дело (27.05.2015 г. се е явявал последният ден от срока за възражение
срещу заповедта при признатия от ответника неблагоприятен факт на връчването й
на 17.04.2015 г.). Получаването на пратката е напълно игнорирано от италианския
съд по причини, които не са установени и са ирелевантни за настоящия спор. При
всички положения обаче, изявлението на „Н.“ ЕООД, отправено в документ,
изпратен до съда е следвало да породи правни последици, тъй като не може в
пълно нарушение на правото на защита на „Н.“ ЕООД да се приеме за правно нищо. Дори
изявлението да е съдържало нередовности, съдът е следвало да зачете обективния
факт, че страна в заповедно производство отправя чрез куриер изявление до съда,
което с оглед процесуалното положение на отправила го страна (претендиран
длъжник) може да е само за оспорване на разпореденото със заповедта плащане,
още повече, че тази страна и извънсъдебно е оспорвала отправената й в предходен
момент покана за плащане на признатото вземане от 717067,81 евро, като е
противопоставила възражение за прихващане със свое вземане в надхвърлящ го
размер, видно от писмо на „Н.“ ЕООД до „Б.“ ООД, получено от последното на
02.07.2014 г., т. е. процесуалната активност на „Н.“ ЕООД следва да се
разглежда като продължение на това доказано извънсъдебно оспорване на
претендираното вземане.
При двата категорично установени факта: че
длъжникът не е бездействал, а е адресирал изявление до съда на Т., Италия, чрез
международна куриерска пратка, което изявление е съставлявало оспорване/възражение
срещу заповедта и от друга страна при пълната липса на отразяване на
получаването на тази пратка, без значение на какви причини се дължи това, се
поставя въпросът стабилизирана ли е заповедта за незабавно изпълнение №
489/11.02.2015 г., т. е. влязла ли е в сила или възражението макар и неотразено
в системата на съда на Т., Република Италия, обективно е направено и е
произвело суспензивен ефект, изразяващ се в препятстване влизането в сила на
заповедта, в който случай и при липсата на продължаване на производството като
исково, което също е безспорен факт, следва да се приеме, че е не е налице
окончателен съдебен акт (влязла в сила заповед за изпълнение или решение в
производство, резултат на депозирано възражение по чл. 645 ГПК на Република
Италия), който влязъл в сила съдебен акт да бъде признат в настоящото
производство.
Това в обобщение означава, че в настоящото
производство няма основание заповедта с разпореждане за незабавно изпълнение №
489/11.02.2015 г., издадена от съда на Т., Република Италия да се признае и
зачете, тъй като не представлява влязъл в сила (стабилен) съдебен акт.
В подкрепа на този извод е и чл. 2 Регламент (ЕС) №
1215/2012, която разпоредба предвижда, че за целите на регламента „съдебно
решение“ означава всяко съдебно решение, постановено от съд или
правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното
решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед за изпълнение,
както и решение за определяне на разноските от служител на съда.
За целите на глава III ПРИЗНАВАНЕ И ИЗПЪЛНЕНИЕ, терминът „съдебно решение“
включва временни, включително обезпечителни, мерки, постановени от съд или
правораздавателен орган, който по силата на настоящия регламент е компетентен
по съществото на делото. Този термин обаче не включва временна, включително
обезпечителна, мярка, която е постановена от такъв съд или правораздавателен
орган без призоваване на ответника,
освен ако решението, съдържащо мярката, е връчено на ответника преди
изпълнението. От разпоредба се налага извод, че по реда на регламента не
следва да бъдат признавани и изпълнявани съдебни актове, постановени в
едностранни производства, по които се допуска предварително изпълнение в
момент, предхождащ нотифицирането на длъжника за образуваното производство.
Издадената заповед с разпореждане за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015
г. на съда на Т., Република Италия, е точно такъв съдебен акт – постановен без
призоваването на „Н.“ ЕООД, включително изпълняемостта
й е постановена на 16.02.2015 г., преди връчването на длъжника на съобщение за
образуване на производството. Такъв съдебен акт не може да бъде признат при
условията на чл. 37 Регламент (ЕС) № 1215/2012 и е изрично изключен от предметния
обхват на последната разпоредба от правилото на чл. 2, б. „а“ Регламент (ЕС) №
1215/2012.
Признаването на съдебен акт означава да бъдат зачетени правните му
последици, а това дефинитивно предполага такива да са породени. Правните
последици на съдебен акт са сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и
конститутивно действие, като само първата последица се поражда и е характерна
за всички съдебни решения (в широк смисъл) и се изразява най-общо в правоустановяващо
действие – внасяне на безспорност в отношенията между страните, регулиране на
правоотношенията им съобразно установеното от съда правно положение и
непререшаемост на разрешения спор, включително и от друг съдебен орган.
Изпълнителна сила пораждат само осъдителните решения и тя се изразява в правото
да се иска и в задължението да се търпи принудителното осъществяване на присъденото
притезание. Конститутивно действие имат само ограничен кръг съдебни актове и то
се изразява в настъпване на правна промяна в спорните правоотношения в резултат
на постановеното съдебно решение.
Следователно признаването на заповедта с разпореждане за незабавно
изпълнение № 489/11.02.2015 г., издадена от съда на Т., Република Италия, означава зачитане на правните й последици – последица
съответна на силата на пресъдено нещо и на изпълнителната й сила. Първата
последица предполага заповедта за изпълнение да е влязла в сила, да е
стабилизирана. Невлязлата в сила заповед за изпълнение не внася никаква
безспорност в отношенията между страните – те остават спорни и следва да бъдат
разрешени в исково производство по общите правила. До решаването на възникналия
спор, няма как да се признаят някакви правни последици от издадената и оспорена
с възражение заповед за изпълнение. Породената изпълнителна сила от заповедта е
предварителна такава, възникнала в рамките на едностранно производство, поради
което и изключена от признаване по смисъла на чл. 2 вр. чл. 37 Регламент (ЕС) №
1215/2012.
Изследване
наличието на предпоставките на чл. 45 Регламент (ЕС) № 1215/2012 за отказ
от признаване на невлязлата в сила заповед за изпълнение е безпредметно. Отказ
от признаване може да се обсъжда само в хипотезата на представено съдебно
решение, което е годно да бъде признато, а това предполага то да е стабилен акт
и да не е изключено от признаване по силата на чл. 2, б. „а“ Регламент (ЕС) №
1215/2012. При този извод не се налага
произнасяне по искането за отказ от признаване с изричн дспозитив.
Признаването на оспорена заповед за изпълнение от настоящия състав би
съставлявало и противоречие на акта с обществения ред на Република България,
съобразно който само последиците на влезли в сила съдебни актове биха могли да
пораждат правоустановително и регулиращо действие спрямо частноправни
отношения.
При положение, че съдебното решение, представляващо заповед с разпореждане
за незабавно изпълнение № 489/11.02.2015 г., издадена от съда в Т., Република
Италия, не може да бъде признато, то не е от естество да придаде на „Б.Г.“ ООД
качеството кредитор на „Н.“ ЕООД.
Налага се да бъде обсъдено произтича ли това качество от признаниетов
представения документ, озаглавен „Потвърждение на задължение и обещание за
плащане“, видно от съдържанието на който от страна на В.П., в качеството му на
представляващ „Н.“ ЕООД на 04.02.2013 г. е обективирано едностранно изявление
за признаване на задължение към „Б.“ СРЛ (преобразувано в „Б.Г.“ ООД) в размер
на 748948,40 евро, представляващо цена на доставени стоки, включени в сезонната
колекция РЕ за 2012 г., което задължение „Н.“ ЕООД се задължило да заплаща на
месечни вноски от 20000 евро, считано от м. февруари 2013 г.. Документът не
обективира съгласие на кредитора с предложеното разсрочено изпълнение на
задължението, но това обстоятелство е без значение. Ответникът възразява, че това
вземане е погасено по давност.
Няма съмнение, че е налице изявление от вписания в търговския регистър
представляващ дружеството, с което се признава възникнало задължение за
заплащане на цената на доставени стоки. Съдебната практика, изразена в решение №181/23.11.2016
г. по гр. дело № 338/2016 г., ІІІ ГО на ВКС, приема, че е необходимо
признанието да се отнася до съществуването на задължението, а не само до
съществуването на фактите, свързани с произхода му. То представлява
волеизявление, отправено до кредитора или негов представител, като законът не
изисква то да е обективирано в нарочна форма. Признание на задължение с ефект
прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 116 б. "а" ЗЗД
ще има, когато длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към
кредитора по насрещното право, дори да няма за цел да създаде нарочен документ
за това. В този смисъл - решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
194/2010 г., II Т. О. и решение № 87 от 24.07.2015 г. на ВКС по т. д. №
1171/2014 г., I Т. О. Вземането за цена на доставени стоки е изискуемо от
предаването им – чл. 327, ал. 1 ТЗ, съответно от този (неустановен по делото)
момент е започнала да тече общата погасителна давност по отношение на
вземането, на която ответникът изрично се позовава.
Давността несъмнено е прекъсната с признанието на възникналото задължение
от „Н.“ ЕООД, извършено на 04.02.2013 г. и е изтекла на 04.02.2018 г., много
преди 22.07.2020 г., когато е депозирана от „Б.Г.“ ООД молбата за откриване на
производство по несъстоятелност, за да е приложима разпоредбата на чл. 628а ТЗ.
Налага се да бъде отбелязано, че проведеното в Република Италия заповедно
производство не е рефлектирало върху течението на давността. Ако издаденият
съдебен акт в рамките на образуваното производство не може да бъде признат в
настоящото производство по вече изложените съображения, няма основание
провеждането на заповедно производство да прекъсва давността относно вземането, тъй като доколкото това
производство не е завършило с уважаване на предявеното вземане, то давността не
се смята прекъсната, съгласно чл. 116,
„б“, изр. 2 ЗЗД.
Дори да се приеме, че подаването на молба за издаване на заповед за
изпълнение представлява предприемане на действие за принудително изпълнение
(чл. 116, б. „в“ ЗЗД), то тази молба е подадена на 22.01.2015 г. и давността
отново е изтекла преди подаването на молбата по чл. 625 ГПК. Това е
единственото действие на доказано проявена активност на кредитора за
принудително осъществяване на вземането му. Последващите действия на кредитора,
видно от деловодната справка по гр. спор, рег. № 492/2015, са извършени на
28.10.2020 г., при вече изтекла погасителна давност.
Ето защо, „Б.Г.“ ООД се явява кредитор с погасено по давност вземане и
поради това неразполагащ с активна процесуална легитимация в производството по
депозираната молба за откриване на производство по несъстоятелност по отношение
на „Н.“ ЕООД.
Въпросът за качеството на молителя „Б.Г.“ ООД на кредитор за парично вземане по търговска сделка, който
да иска откриване на производство по несъстоятелност, е въпрос по същество на
делото. В този смисъл определение № 275 от 27.05.2015 г. по т. д. № 1019/2015
г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС. Затова липсата на
вземане в патримониума на молителя, възникнало от търговска сделка (поради
погасяване на вземането по давност), обуславя отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ, но по никакъв начин не формира сила на пресъдено нещо за несъществуване на
вземането. Това е така, защото предмет на постановеното по чл.
625 ТЗ решение, е състоянието на
неплатежоспособност на ответника и началната й дата, а не съществуването на
самото вземане на молителя – така решение № 277 от 20.07.2007 г. на ВКС по т.
д. № 1053/2006 г., ТК, II ТО, утвърдено
като правилна практика с решение № 32 от 17.06.2013 г. на ВКС по т. д. №
685/2012 г., II Т. О., ТК,
постановено по реда на чл. 290 ГПК. При извод за липса на активна процесуална
легитимация на „Б.Г.“ ООД не следва да се обсъжда налице ли е твърдяното състояние на
неплатежоспособност на „Н.“ ЕООД.
При този изход на спора право на присъждане на разноските
за производството възниква за „Н.“ ЕООД, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК, но то не релевира претенция
за присъждането на такива.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ молбата на „Б.Г.“ ООД, регистрирано съгласно законите на
Република Италия, със седалище П.В., номер IT 03490770264, с правна квалификация чл. 625 ТЗ, за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Н.“ ЕООД,
ЕИК ******, на основание настъпила неплатежоспособност, поради
липса на активна процесуална легитимация.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване пред Софийския апелативен съд в 7-дневен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: