РЕШЕНИЕ 

№ 1319

гр. Пловдив, 13.04.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА

 

при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 5528 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по предявени от “A 1 България” ЕАД (с предишно наименование “Мобилтел” ЕАД) е предявил против А.К.Т. кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед № ***** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 20311/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 379, 99 лв., от които сумата от 146, 61 лв., представляваща стойността на месечни абонаментни такси и предоставени мобилни услуги за периода от 23.05.2016 г. до 23.11.2016 г. по договор № ***** г. и сумата от 233, 38 лв. – неустойка по т. 6.3.1. от Приложение № 1 към договора, ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.12.2017 г., до окончателното й заплащане.

Ищецът твърди, че между А.К.Т. и “Мобилтел” ЕАД с настоящо наименование „А1 България“ ЕАД е сключен договор № ***** г., по силата на който ищецът се задължил да предоставя на потребителя телекомуникационни услуги чрез мобилен номер ***** съгласно тарифен план “*****” за срок от две години. Установена била месечна абонаментна такса от 20 лева, при установена промоционална отстъпка от 20 %. Ответната страна поела задължение за заплащане и на цената на потребените услуги, освен месечната такса. Сочи, че договорът между страните бил прекратен, поради незаплащане на дължимите месечни такси и използвани услуги на стойност от 146, 61 лв., за което били издадени фактури от страна на ищцовото дружество съгласно условията на договора. Твърди, че заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура, която се издава на името на абоната, и задължението по която следва да бъде заплатено в 15-дневен срок след издаване на фактурата. Договорът бил прекратен на основание т. 54.12., в която клауза било установено, че договорът се счита за едностранно прекратен при забава, продължила повече от 124 дни. Поради прекратяване на договора била начислена неустойка на основание Приложение № 1 към договора и представляващо неразделна част от последния в размер на сумата от 233, 38 лв., формирана като сбор от 14 месечни вноски в размер на 16, 66 лв. – всяка. Сборът на вноските бил от 233, 24 лв., към което се начислява съразмерната част на месечната такса, дължима за един ден или за сумата от 0, 24 лв. Неустойката била формирана по посочения начин, поради прекратяване на договора в срок от 14 месеца и един ден преди изтичане на неговия срок или за периода от 02.12.2016 г. до  03.02.2016 г. В молба от ****** г. посочва, че след предявяване на иска ответната страна е заплатила сумата от 200 лв.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответната страна А.К.Т. не е депозирала отговор на исковата молба. В първото по делото съдебно заседание е посочила, че е заплатила сумата от 200 лв., като има желание за разсрочено погасяване на задължението си към ищеца.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД. 

Възникване на спорното материално право се предпоставя от установяване на следните материланоправни предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, по силата на което изпълнителят се е задължил да предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение достъп до своята далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни по форма комуникационни връзки; 2. мобилният оператор реално, фактически да е предоставил на ответника (клиент) твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за процесния период; 3. възникналото парично вземане, представляващо твърдяното възнаграждение за ползваните мобилни услуги.

Вземането за неустойка се обуславя от установяване на следните предпоставки, които  подлежат на пълно и главно доказване от ищеца, а именно: уговорена неустойка по силата на валидна договорна клауза, както и че са настъпили обективните предпоставки за нейното начисляване – неизпълнение на задълженията на потребителя и прекратяване на договора.

Съдът намира, че така посочените предпоставки, обуславящи основателността на предявените искове са доказани по несъмнен начин в производството по делото от представените към исковата молба писмени доказателствени средства.

По делото е представен Договор № ***** г. (№ *****), Приложенията към него и Ценоразпис на тарифните планове. Приложени са и Общите условия към договора за мобилни услуги. От страна на ищеца са издадени четири броя данъчни фактури за начислените задължения на потребителя, както и сметка за начислена неустойка.

Сключеният договор за мобилни услуги да представлява ненаименован, консенсуален, двустранен и възмезден договор, по силата на който в момента на сключването му и за двете страни по него са възникнали субективни права и правни задължения.

Доказателство за сключването на процесния договор и поетите от страните правни задължения представлява и изпълнението от ответника на неговите договорни задължения за заплащане на уговореното възнаграждение.

Ответната страна, чиято е доказателствената тежест за установяване на това правнорелевантно обстоятелство, установи, че в хода на производството по делото, след предявяване на иска, е заплатила изцяло задължението си за главница и неустойка. Това обстоятелство съдът приема за доказано, тъй като в тази насока бе изричното изявление на процесуалния представител на ищеца, направено в съдебното заседание на 28.02.2020 г. Това изявление, обективира неизгодни за ищеца факти, и следва да се цени като признание на правнорелевантни за съществуване на спорното право обстоятелства. А признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – арг. чл. 175 ГПК.

По изложените правни съображения съдът намира, че вземането на ищеца е изцяло погасено в хода на производството по делото, което обстоятелство съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, като отхвърли изцяло предявените от ищеца искове.

Съдът намира, че в производството по делото разноски следва да се присъдят в полза на ищеца, макар и предявените искове да са отхвърлени. В случая не следва да намери приложение хипотезата на чл. 78, ал. 3 ГПК, установяваща, че в тежест на ищеца се възлагат разноските, сторени от ответника при отхвърляне на предявените искове. Това е така, доколкото тази процесуална норма регулира случаите, в които предявените от ищеца искове са отхвърлени, поради установяване в производството по делото, че съдът е сезиран с неоснователна молба за защита и съдействие. Съдът в настоящия му съдебен състав е сезиран с искове, които са били предявени в защита на съществуващо непогасено парично притезание, чиито носител е ищеца. Тези обстоятелства, както вече бе посочено се установиха в производството по делото. Искът е отхвърлен поради осъществено от страна на ответника погасяване на паричното му задължение чрез плащане в хода на процеса. По така изложените съображения съдът намира, че в производството по делото разноски се следват на ищеца, доколкото последният е сезирал съда с една поначало основателна искова молба, отхвърлена именно защото ответникът, признавайки нейната основателност, е погасил задължението си. Наистина доброволното изпълнение от ответника е равнозначно на извънсъдебно признание на задължението, но в случая не е налице и хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, при която законът го освобождава от задължението за възстановяване на разноските, тъй като плащането на договорното задължение е направено след образуване на съдебния спор, като с поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото. В този смисъл е практиката на Върховния касационен съд, постановена с Определение № 625/25.11.2015 г. по ч.т.д. № 3056/2015 г., ТК, І т. о., Определение № 688/02.10.2014 г. по ч.т.д. № 2337/2014 г., ТК, І т. о.

Тъй като установителният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е част от заповедното производство – по установяване съществуването на удостовереното в издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК вземане, съдът следва окончателно да се произнесе по дължимите по производството разноски, като съобрази и извършените съдебни разходи по издавеното на заповед за изпълнение – арг. т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения в полза на ищеца се следват разноски в заповедното производство в общ размер на сумата от 75 лв., които не следва да бъдат присъждани, доколкото не се претендират от ищеца, поради погасяването им от ответника с осъщественото в хода на производството по делото заплащане.

В  исковото производство ищецът е доказал извършването на разноски за държавна такса от 75 лв. Съдът при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото, намира, че размерът на юрисконсултското възнаграждение, определен на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, следва да бъде от 100 лв. Следователно общият размер на разноските в исковто производство е от 175 лв., от които следва да бъде присъдена сумата от 50 лв., представляваща част от дължимото юрисконсултско възнаграждение, предвид осъщественото от страна на ответника погасяване на разноските в останалата им част.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ предявените от “A 1 България” ЕАД (с предишно наименование “Мобилтел” ЕАД), ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. “Кукуш” № 1, против А.К.Т., ЕГН **********, с адрес ***, кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 422 ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед № ***** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. д. № 20311/2017 г. по описа на Районен съд – Пловдив, за сумата от 379, 99 лв., от които сумата от 146, 61 лв., представляваща стойността на месечни абонаментни такси и предоставени мобилни услуги за периода от 23.05.2016 г. до 23.11.2016 г. по договор № ***** г. и сумата от 233, 38 лв. – неустойка по т. 6.3.1. от Приложение № 1 към договора, ведно със законна лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.12.2017 г., до окончателното й заплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.К.Т. да заплати на “A 1 България” ЕАД сумата от 50 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство по гр.д. № 5528/201 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX граждански.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/ Анна Дъбова        

 

Вярно с оригинала!
КЯ