Р
Е Ш Е Н И Е № 1446
Гр.Пловдив, 17.11.2017 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на 05.10.2017 г. в състав:
Председател:
АННА ИВАНОВА
Членове:
РАДОСЛАВ РАДЕВ
НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
при участието на секретаря В.Василева, като разгледа
докладваното от председателя
гр.д.№1937
по описа за 2017
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от„ЕВН България Топлофикация” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление гр. **** против решение №1976/19.06.2017 г. по гр.д.№12265/2016 г.
на ПРС, 10 гр.с., В ЧАСТТА, с което е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че Г.В.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, НЕ ДЪЛЖИ на „ЕВН България Топлофикация” ЕАД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****, сумата от поради
погасяването му по давност, вземането по изп. лист издаден по ч.гр.д. №
1121/2005г. на ПРС за сумите: 132,51 лв. – част от 1649,47лв., представляваща неплатена топлинна
енергия за периода 01.10.2001г. – 31.01.2005г., сумата 226,30 лв.- част от
405,74 лв. – обезщетение за забава за периода 03.12.2001г. – 07.03.2005г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2005г. до
окончателното изплащане, сумата 3,07 лв. – част от 43,10лв. – държавна такса и
сумата 71 лв.- част от 102 лв. – юрисконсултско възнаграждение, предмет на
изпълнение по изп. д. № 371/2009г. по описа на ЧСИ К. П., рег. № 824, с
районен на действие Окръжен съд Пловдив, и с което е осъдено да заплати на
Г.В.Г. направените по делото разноски.
Моли решението да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което
исковете да се отхвърлят в предявените части. Претендира за разноски.
Въззиваемият
Г.В.Г., ЕГН ********** чрез адв.Е.и. ***, , със съдебен адрес *** счита
жалбата за неоснователна. Претендира за разноски.
Във въззивната жалба са изложени
съображения за неправилност и незаконосъобразност на съдебното решение. Твърди
се, че неправилно РС не е приел посоченото в заключението на ССЕ, по партидата
на ищеца са постъпили доброволни плащания – на 19.04.2010 г – 211,18 лв., на
16.06.2010 г. – 181,10 лв. и на 19.04.2012 г. – 90.,60 лв., с които са погасени
сумите 3,07 лв. – част от ДТ, сумата 71 лв.- част от юр.консулското
възнаграждение по ИЛ и сумата 226,30 лв.- част от обезщетението за забава за
периода 03,12.2001 г. – 07.03.2005 г., както и сумата 132,51 лв.- част от
главницата, като ПРС не е съобразил, че съгл.чл.118 ЗЗД ако длъжникът ипълни
задължението си след изтичането на давността , той няма право да иска обратно
платеното, мкар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла,
т.е. доброволно платените дадължения за доставена ТЕ дори и да са били погасени
по давност към момента на тяхното плащане, са станали недължими не на основание
изтекла погасителна давност, а като погасени чрез плащане.
Своевременно е
постъпил отговор на въззивната жалба, с който тя се оспорва. Заявява се, че
независимо дали по ИД длъжникът е извършвал плащания, той има правен интерес да
установи недължимостта на всички вземания по ИЛ като погасени по давност,
защото ИД е още висущо и изпълнението по него продължава; ПД не се прилага
служебно, но в ИМ ищецът се е позовал на давността, както и че ПД на взеването
е изтекла на 14.04.2008 г., т.е. преди изпращане на ИД на ЧСИ К.П., т.к.
съгл.чл.433, ал.1,т.8 ГПК, принудителното изплънение се счита прекратено по
силата на закона, когато в продължение на 2 години взискателят не е изискал
извършването на изпълнителни действия. Счита,че плащанията на дължника не са признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД, защото молбата
на длъжника за разсрочено плащане не съдържа признание за съществуване на
задължението, а само желание да се избегнат по-тежки последици; че плащканията
са били изършени след изитичне на давността, поради което не оказват влияние
върху крайния изход на делото, поради това, че предмет на делото е отрицателен
установителен иск, а не осъдителен иска за връщане на платени след давността суми. Счита, давността не е прекъсната, т.к. не е
налице признание на вземането от длъжника, т.к. трябва да е отправено до
кредитора; извършените от длъжника частични плащания не представляват признание на вземането, защото липсвал елементът на
доброволност. Моли се първоинстанционното решение да се потвърди.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда
от легитимирано лице, останало недоволно от постановеното решение, откъм
съдържание е редовна, поради което се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намери за установено следното:
Решението на РС в частта, с което се уважава
претенцията на ищеца за недължимост на сумите по ИЛ, в частта й за
разликата над 3,07 лв. до 43,10 лв.- ДТ по
ИЛ, за разликата над 71 лв. до 102, лв.- юрисконсулско възраграждение по ИЛ, за
разликата над 226,30 лв. до 405,74 лв.- обезщетение за забава и за разликата
над 132,51 лв. до 1649,47 лв. главница по ИЛ
- не е обжалвано и е влазло в сила разноските по изпълнителния лист за
сумата над 161.42 лева до 261.42 лева –
не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът е сезиран с иск по чл.439 ГПК във връзка с чл.
124, ал.1 от ГПК -отрицателен УИ за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищецът не дължи на ответника сумите за неплатена консумирана
топлинна енергия за период 01.10.2001-31.01.2005 г., обезщетение за забава и
разноски, за които е издаден ИЛ и е образувано ИД №371/2009 г. на ЧСИ К.П.
Основните съображения на ищеца – въззиваем са в насока, че вземанията са
погасени по давност, а от друга страна е налице перемпция поради липса на
успешно изпълнително действие в период над две години, като липсва и молба от
взискателя за извършване на изпълнителни действия за период над две години.
За да
уважи предявения иск, първоинстанционният съд е приел за установена следната
фактическа обстановка, по която страните не спорят:
Липсва
спор между страните, а и от представения изпълнителен лист се установява, че в
полза на жалбоподателя на 12.03.2005 г. е издаден изпълнителен лист срещу ищеца
по ч.гр.д. № 1121/2005 г. на ПРС; на 12.04.2010 г. е образувано ИД №6267/2005
г. на ДСИ при ПРС, 6 р. за събиране на сумите по ИЛ, като с молбата от 08.04.2005 г.е направено искане за налагане
на запор върху ТВ, което съгл. т.10 на ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – прекъсва
давността. От приложения заверен препис от изпълнителното дело се констатира,
че на 23.06.2005 г. на длъжника е връчена покана за доброволно изпълнение. На
14.01.2009 г. ИД на ДСИ е прекратено и е изпратено на ЧСИ К.П. и е образувано
ИД № 371/2009 г. На 23.03.2010 г. ЧСИ ипраща на длъжника ПДИ; На 16.06.2010 г.,
на 19.04.2012 г и на 19.04.2016 г. длъжникът извършва плащания, във връзка с
които ЧСИ извършва разпределение на постъпилите суми.
На 26.03.2012
г. е постъпила молба от сина на длъжника, с която се задължава да внася по 100
лв.месечно; на 17.03.2010 г. длъжникът внася 100 лв. за изплащане на задължението.
На
17.06.2015 г. е наложен запор.
На
15.07.2015 г. е постъпила молба от съпругата на длъжника за разсрочване на задължението се задължава
да внася по 80 лв. месечно; На 29.09.2015 г. взискателят прави искане за
налагане на възбрани на недвижими имоти на длъжника, налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника.
При така установеното от фактическа страна могат да се
изведат следните правни изводи:
Съгласно
Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 25.06.2015 г. по т.д. № 2 по описа за
В този смисъл молбата за издаване на изпълнителен лист
на извънсъдебно изпълнително основание по чл. 410 ГПК не прекъсва давността;
прекъсване на давността настъпва при предприемане на което и да е изпълнително
действие –в случая насочването на изпълнението чрез извършването на опис на
движими вещи. Следователно, законодателят не е поставил като условие за
прекъсване на давностния срок постигане на резултат от съответно изпълнително
действие – постъпване на суми по запорно съобщение, осребряване на описани вещи
и т.н. Давността представлява санкция за бездействие на кредитора в определен
срок. Ето защо в тълкувателното решение е прието, че предприемането на
изпълнителното действие прекъсва давността, а не и достигане до знанието на
третото задължено лице на запорното съобщение, на връчване на призовката за
принудително изпълнение и т.н. Кредиторът / взискател в изпълнителното
производство/ не може да бъде санкциониран за бездействие в случаите, при които
предприетите по негово искане или от съдебния изпълнител действия са се оказали
неуспешни.
В настоящия случай прекъсване на давността не е
настъпила нито с издаване на изпълнителен лист, нито с образуване на
изпълнителното производство, нито с изпращането на призовка за доброволно
изпълнение, нито с получаването й от длъжника, нито с изготвяне на справки
относно имущественото състояние на длъжника. В посоченото тълкувателно решение
е прието, че давността се прекъсва било с искане за извършване на изпълнителни
действия, било с извършването им от съдебния изпълнител. За да се приложи
разпоредбата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, то следва да липсва искане от
взискателя за извършване на изпълнителни действия в период над две години при
невъзможност посочените от него изпълнителни способи да доведат до погасяване
на вземането.
ПОС възприема мотивите на ПРС, че давността е изтекла
преди преобразуване на делото в ч.ИД №371/2009 г. на ЧСИ П. и на осн.чл.272 ГПК
препраща към тях.
По отношение на направеното във
въззивната жалба оплакване, че е налице признание на вземането, което е
прекъснало давността, ПОС намира, че е неоснователно, поради следното:
Видно от приетата по делото ССЕ на
в.л. Й. П. – заключение от 27.03.2017 г., неоспорено от страните, Г. е извършил
плащане на 19.04.2010 г., на 16.06.2010
г. и на 19.04.2012 г.
Признанието, направено след изтичане на погасителната давност, обаче, не
прекъсва течението й. Прекъсването на давността, като законова последица от
признаването на вземането, ще настъпи само доколкото са налице предпоставките
за това– започнала, но още неизтекла погасителна давност. Погасителната давност
по съществото си представлява последица от бездействието на кредитора да
упражни правото си в определен период от време. След като този период вече е
изтекъл, направеното признание не може да го възстанови. Ето защо, признанието
може да бъде направено и след изтичане на погасителната давност, но не може да
доведе до прекъсването й. В този смисъл е и Решение № 65/03.06.2011 г.,
постановено по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, І т.о., което е задължително за
съдилищата, като постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Настоящият съдебен състав споделя сочените съображения относно вземанията на взискателя, за които погасителната давност е била изтекла към сочения момент на плащането. За да е налице валиден отказ от изтекла давност, то следва длъжникът, като знае същността на правото си, трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност – т.е. да е налице т.н. информирано съгласие. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. По тези причини не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. / В този смисъл Решение № 186 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик председателят Марио Първанов/. Ето защо, в настоящия случай следва да се приеме, че няма валиден отказ от погасителна давност в искането на длъжника да се разсрочи изпълнението. Липсва изричен отказ. Няма и мълчалив отказ, защото не може по несъмнен начин да се направи извод точно относно кои парични задължения - главно или допълнително, изцяло или отчасти за всяко едно от тях, длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност.
С
оглед изложените съображения, съдът намира отрицателния установителен иск за
основателен, поради което и същият следва да се уважи. Предвид достигане на
първата инстанция до същите правни изводи, то и съдебното решение следва да се
потвърди.
Въззиваемият претендира разноски по делото
пред въззивната инстанция в размер на 384 лв. – адв.хонорар на осн.чл.38,
ал.1,т.2 от ЗА, които с оглед изхода на спора следва да се присъдят на адв.Е.И..
С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1976/19.06.2017
г. по гр.д.№12265/2016 г. на ПРС, 10 гр.с.
ОСЪЖДА „ЕВН
България Топлофикация” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. ****
да заплати на
адв.Е.И. ***, , със съдебен адрес ***, сумата от 384 лв.- адвокатски
хонорар пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.