№ 4926
гр. ., 18.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Я.М.Ф.
при участието на секретаря С.А.Р.
като разгледа докладваното от Я.М.Ф. Гражданско дело № 20211110125741
по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от Й. КР. Ц. против . с искане да бъде признато за
установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в
размер на 200 лева, представляваща наложена с Наказателно постановление №
300638/12.12.2016 г. глоба, чието събиране е възложено съгласно възлагателно писмо на
ЧСИ ., с рег. № ., с район на действие СГС, по което е образувано изп. дело № ./2020 г. В
исковата молба са изложени твърдения, че към момента на образуване на производство за
принудително събиране на процесното вземане, в полза на ищеца е изтекла двугодишна
давност по чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН, поради което страната не дължи процесната сума.
Направено е искане сторените от страната разноски да бъдат възложени в тежест на
ответника.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез процесуалния си представител юрисконсулт
., оспорва наведените в исковата молба твърдения и правни изводи. В подадения отговор са
изложени съображения, че с влизане в сила на процесното наказателно постановление се
преклудира възможността на наказаното лице да оспорва дължимостта на наложеното му
наказание.
В открито съдебно заседание от 12.04.2022 г. процесуалният представител на .
поддържа, че към момента на подаване на исковата молба изпълнителното производство е
било приключило, поради което исковата претенция следва да бъде отхвърлена. Направено е
искане сторените от страната съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение да бъдат
възложени в тежест на ищеца.
По допустимостта на производството, съдът намира следното:
Процесното вземане по наказателно постановление представлява публично общинско
вземане съобразно чл. 162, ал. 2, т. 7 ДОПК. Когато принудителното събиране на
задължението е възложено на държавен или частен съдебен изпълнител, образувал
изпълнително производство по реда на ГПК, защитата по исков ред на длъжника срещу
принудителното изпълнение следва да бъде реализирана по реда на чл. 439 ГПК.
Публичните вземания подлежат на събиране или по реда на ГПК от съдебен изпълнител, в
който случай защитата по исков ред на длъжника се осъществява по реда на чл. 439 ГПК,
1
или по реда на ДОПК от публичен изпълнител, в който случай защитата на длъжника се
осъществява чрез обжалване действията на публичния изпълнител /в този смисъл и
определение № 63 от 17.10.2017 г. по адм. д. № 47/2017 г. пред смесен петчленен състав на
ВКС и ВАС, в което определение са цитирани още множество определения по дела,
образувани пред смесени петчленни състави на ВКС и ВАС - №№ 21/2016 г., 60/2015 г.,
1/2013 г., 7/2013 г., 73/2012 г., 74/2012г., 4/2011г./.
Предвид изложените в исковата молба твърдения, предявеният иск за признаване за
установено в отношенията между страните по спора, че ищецът не дължи на ответника
сумата в размер на 200 лева, за принудителното събиране, на която е образувано
изпълнително производство пред частен съдебен изпълнител по реда на ГПК, следва да бъде
квалифициран като такъв по чл. 439 ГПК. С оглед горното и при съобразяване на заявените
от ищеца фактически твърдения, исковата претенция се явява допустима.
Съдът намира за неоснователно направеното от ответника възражение за
недопустимост на предявения отрицателен установителен иск, изложено в открито съдебно
заседание от 12.04.2022 г., поради „приключване“ на образуваното за принудително
събиране на процесната глоба изпълнително производство. Основанията за прекратяване и
приключване на изпълнението са изброени в разпоредбата на чл. 433 ГПК. В разглеждания
случай по силата на издадена от съда обезпечителна заповед изпълнението е спряно с
постановление на съдебния изпълнител от 18.05.2021 г. Видно от постъпилата по искане на
съда справка относно събраните суми по изп. дело № ./2020 г. / лист 92 от делото/ се
установява, че по делото няма постъпления, от което следва, че задължението не е погасено,
поради което предявеният отрицателен установителен иск е допустим.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал.
2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предоставя възможност на длъжника в изпълнителното
производство да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване на
несъществуване на неговото задължение. Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на производството, по което е издадено
изпълнителното основание, в настоящия случай – след влизане в сила на наказателното
постановление.
В конкретния случай, новият факт, на който се позовава ищецът е изтичане преди
образуване на изпълнителния процес на т. нар. изпълнителска давност по чл. 82, ал. 1, б. „а“
ЗАНН. Именно спецификата на глобата като вид административно наказание е факторът,
който е в основата на сравнително по-кратките давностни срокове за реализиране на
административно-наказателната отговорност и за изпълнението на административното
наказание. Давността за изпълнение на административно наказание, наричана още
изпълнителска давност, е изтичане на установен от закона срок от време, в който
надлежният орган на публичното право проявява пасивност по отношение на правомощието
си да приложи административно-наказателна репресия спрямо извършителя на
административно нарушение. Разпоредбата на чл. 82, ал.1, б. „а“ ЗАНН предвижда, че
административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато
наложеното наказание е глоба. Алинея две на същия текст гласи, че давността започва да
тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко
действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на
наказанието. След завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да
тече нова давност. Съгласно чл. 82, ал. 3 ЗАНН, независимо от спирането или прекъсването
на давността административното наказание не се изпълнява, ако е изтекъл срок, който
надвишава с една втора срока по ал. 1. Текстът на чл. 82 ЗАНН е допълнен с разпоредбата
на алинея 4, която изключва приложението на предходната алинея по отношение на глобата,
когато за събирането ѝ в срока по ал. 1 е образувано изпълнително производство.
От приетото по делото Наказателно постановление № 300638/12.12.2016 г. се
2
установява, че на ищеца е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200
лева, което е връчено по реда на чл. 58, ал. 2 ЗАНН, съгласно която разпоредба когато
нарушителят или поискалият обезщетение не се намери на посочения от него адрес, а новият
му адрес е неизвестен, наказващият орган отбелязва това върху наказателното
постановление и то се счита за връчено от деня на отбелязването. Видно от изисканото в
цялост производство по изп. дело № ./2020 г. до ищеца е отправена покана с изх. № РВЕ17-
ВК08-387-(2)/12.04.2017 г. ( лист 55 – 57) за връчване на наказателно постановление за
нарушение на Наредбата за реда и условията на пътуване с обществен градски транспорт на
територията на ., като пратката е върната с отбелязване „непотърсена“ на 12.05.2017 г.
Видно от приетото наказателно постановление наказващият орган е отбелязал, че същото е
връчено на нарушителя на 16.06.2017 г. и е влязло в сила на 28.06.2017 г., от която дата
започва да тече т. нар. изпълнителска давност.
Страните не спорят, а и от изискания препис от изп. дело № ./2020 г. по описа на
ЧСИ . се установява, че производството за принудително събиране на наложената на ищеца
с процесното наказателно постановление наказание „глоба“ е образувано по възлагателно
писмо на 02.09.2020 г., към който момент е изтекъл срока по чл. 82, ал. 1, б. „а“ ЗАНН. По
делото не са ангажирани доказателства, че в периода преди образуване на изпълнителното
производства са предприети действия на надлежни органи спрямо наказания за изпълнение
на наказанието, които да са довели до прекъсване на давността. Предвид изложеното
предявеният отрицателен установителен иск се явява основателен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника
следва да бъдат възложени направените от ищеца съдебни разноски в размер общо на 455
лева, от които сумата в размер на 50 лева внесена държавна такса за разглеждане на спора, 5
лева внесена държавна такса за издаване на обезпечителна заповед и сумата в размер на 400
лева заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на страната.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от Й. КР. Ц., ЕГН **********, с адрес
в гр. ., ж.к. „.“, . против ., БУЛСТАТ ., с адрес в гр. ., ул. „.“ . отрицателен установителен иск,
че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 200 лева, представляваща наложена с
Наказателно постановление № 300638/12.12.2016 г. глоба, чието събиране е възложено
съгласно възлагателно писмо на ЧСИ ., с рег. № ., с район на действие СГС, по което е
образувано изп. дело № ./2020 г.
ОСЪЖДА ., БУЛСТАТ ., с адрес в гр. ., ул. „.“ . да заплати на Й. КР. Ц., ЕГН
**********, с адрес в гр. ., ж.к. „.“, ., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 455
лева, представляваща сторени в настоящото производство разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3