РЕШЕНИЕ
№ 1638
гр. Пловдив, 20.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20225300502363 по описа за 2022 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите във вр.
с чл.422, ал.1 , вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9,
чл.11, т.7, т.10 и т.11, чл. 33 ЗПК, и чл. 86 ЗЗД.
Образувано е по постъпили въззивна жалба, подадена от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД София чрез юрисконсулт М. Г., против
решение № 2085 от 08.06.2022 г., постановено по гр. дело № 6856/2021 г. на
РС Пловдив, ХІХ гр. състав, и частна жалба, подадена от Адвокатско
дружество „Г.“ срещу определение № 8148 от 27.07.2022 г., постановено по
същото дело.
С въззивната жалба, подадена от „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД София, се атакува решение №2085/08.06.2022 г., постановено
по гражданско дело №6856/2021 г. на РС Пловдив, ХІХ гр. състав, с което са
отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против
С. А. К. искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 3051.55 лв. - главница, ведно със законната лихва върху нея от
подаване на заявлението до окончателното плащане; 626.74 лв. -
представляващи договорна лихва за периода от 22.07.2019 г. до 22.05.2020 г.
(падеж на последна погасителна вноска); 264.83 лв. - представляващи
обезщетение за забава за периода от 23.07.2019 г. до датата на подаване на
заявлението в съда, и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е осъдена да
заплати: на С. А. К. сумата 150 лв. – разноски, както и на АД „Г.“,
1
представлявано от адв. С. Г., сумата от 607.02 лв. адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл.38 от ЗА за първоинстанционното производство и
сумата от 517.21 лв. за адвокатско възнаграждение за производството по
ч.гр.д. №2144/2021 г. на РС - Пловдив.
Във въззивната жалба се навеждат доводи, че договорът
съответства на изискванията на чл.22 от ЗПК, като са спазени правилата на
чл. 11, ал.1, точки от 7 до 12 и точка 20, както и на чл. 10, ал.1 от ЗПК. Иска
се отмяна на решението и уважаване на исковете, като на страната се
присъдят разноски за двете инстанции и заповедното производство, по
подробно изложени съображения.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от насрещната страна, като се излагат подробни
съображения, че е неоснователна и следва да се остави без уважение, а
първоинстанционното решение да се потвърди. Направено е и искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА, съобразно
отхвърлените искове.
Частната жалба от Адвокатско дружество „Г.“ е депозирана срещу
определение №8148/27.07.2022 г., постановено по делото, с което е оставена
без уважение молбата на дружеството, подадена чрез адв. Б., за изменение на
постановеното по делото решение от 08.06.2022 г. в частта за разноските, с
присъждане на допълнително възнаграждение от 645.31 лв. Навеждат се
доводи за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт,
като се посочва и съдебна практика.
С отговора на частната жалба се излагат съображения, че същата е
неоснователна и следва да се остави без уважение, тъй като претендираният
размер на адвокатското възнаграждение е несправедлив и не е съобразен с
фактическата и правна сложност на делото.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките
на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, от
законен състав, в писмена форма, подписано е, установява се по какъв начин е
формирана волята на съда, при наличие на положителни и липса на
отрицателни предпоставки за развитие на исковия процес, и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Въззивната проверка за правилност се извършва на решението
само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият
2
състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.
422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, вр. чл.240 ЗЗД и чл. 86
ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 22.04.2019 г. между „Кредит
таим“ ЕООД и ответника е сключен договор за паричен заем №32741 за
сумата от 3500 лева, дължима на 13 равни месечни погасителни вноски в
размер на 334.39 лева, всяка от които включва главница и договорна лихва,
като падежът на първата погасителна вноска е 22.05.2019 г., а падежът на
последната - 22.05.2020 г. Договорната лихва по кредита е в размер на 847.07
лв. ГЛП е 39%, а ГПР – 46.14%. Общата стойност на плащанията по кредита е
4347.07 лв. Няма плащания по кредита. Вземането е прехвърлено на ищеца на
13.02.2020 г. Изпратено е писмо на длъжника за цесията, което не е получено
от него. Вземането е претендирано от ищеца по реда на чл. 410 от ГПК -
ч.гр.д. №2144/2021 г.
В предоставения срок за отговор ответникът оспорва иска. Твърди
недействителност на договора поради нарушение на ЗПК и нищожност на
клауза за неуС..
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието, че приложените писмени доказателства - договор за
кредит №32741 от 22.04.2019 г., ОУ, погасителен план, установяват, че между
„Кредит таим“ ЕООД и ответника е сключен договор за паричен заем за
сумата от 3500 лева, дължима на 13 равни месечни вноски от по 334,39 лева,
включваща главница и договорна лихва. Падежът на първата погасителна
вноска е 22.05.2019 г. ГЛП е 39%, а ГПР 46,14 %. В договора е предвидено
заплащане на неуС. в размер от 3802,50 лв. по т.16.3 от общите условия - при
забава на изпълнение на задължение в тридневен срок за предоставяне на
обезпечение, състоящо се в поръчителство на физически лица, отговарящи на
определени условия. Общата стойност на плащанията по кредита е 8149,57
лв. От представения договор за цесия от 28.11.2018 г., приложение от
13.02.2020 г.; уведомление от 18.02.2020 г. е видно, че вземането е
прехвърлено на ищеца на 13.02.2020 г. Изпратено е писмо на длъжника за
цесията, което не е получено от него.
От изготвеното заключение от 27.04.2022 г. на ССЕ и справка от
„Кредит тайм“ ЕООД е видно, че е налице плащане на суми по договора в
размер от 1254 лв. С тях е погасена главница 448,45 лв.; 220,33 лв. - договорна
лихва и 585,22 лв. - неуС..
От приложеното ч.гр.д. №2144/2021 г. на ПРС е видно, че
вземането е претендирано от ищеца по реда на чл. 410 от ГПК. От длъжника е
постъпило възражение в срок.
3
Въз основа на така установените факти, съдът е приел, че
подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение
обосновава правния интерес от предявяване на положителен установителен
иск чл. 422, ал. 1 ГПК от „Агенция за събиране на вземания" ЕАД.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца произтича от сключен
договор за цесия между него и „Кредит тайм“ ЕООД на вземане на цедента
към К.. Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД налага първоначалният кредитор
да съобщи на длъжника за прехвърлянето, като същото ще породи действие
спрямо длъжника от деня на уведомяването му. Няма пречка цедента да
упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов
пълномощник. Изготвеното уведомление от ищеца до длъжника за
осъщественото прехвърляне е законосъобразно и може да породи последици
при връчването му, но към момента на образуване на заповедното
производство няма данни да е извършено информиране на К.. Няма пречка
уведомяването да стане и чрез връчване на доказателства, приложени към
исковата молба, което е и направено в настоящия случай. Ответникът е
надлежно уведомен за извършената цесия и тя има действие по отношение на
него.
Съдът е приел, че е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски паричен кредит между „Кредит тайм“ ЕООД и
ответника К., като последната е усвоила заетата сума. От заключението на
вещото лице се установява непогасено задължение по договора за главница,
договорна лихва, такса и неуС..
Съдът е длъжен служебно да провери дали са спазени всички
изисквания относно съдържанието на договора.
„Кредит тайм“ ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1, т.3 ЗКИ и може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало
извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат
качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит задължително следва да съдържа информация относно
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Лихвеният
процент по сключения между страните договор за паричен заем е фиксиран,
но това не дава основание да се счита, че в случая изискването за посочване
на условията за прилагането му не важи. И при фиксиран лихвен процент
4
следва да е налице яснота относно начина на изчисление на
възнаградителната лихва - на база на целия размер на кредита към датата на
неговото сключване, на база на остатъчната част от главницата при нейното
последователно плащане или друг. Както правилно е отчетено и от състава на
районния съд, в договора липсва отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението с
главницата по кредита, за да може да се установи при какви начини е
приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер от 39%. Аргумент в подкрепа на горните
изводи е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, изискваща погасителният
план да съдържа разбивка на погасителните вноски, от която да е видно каква
част от тях съставлява главница и каква - възнаградителна лихва. В случая
погасителен план е приложен – л.22 от първоинстанционното дело, но такава
разбивка няма – посочен е размер на вноската (съгласно договора – 334.39
лв.), както и оскъпяване в случай на непредоставяне на обезпечение – 292.50
лв., както и общ размер на погасителната вноска – 626.89 лв. В този смисъл не
се възприемат доводите на жалбоподателя, че не е необходима информация за
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и т.20 и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23
ЗПК, а именно, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други
разходи.
Във въззивната жалба са изложени съображения относно ГПР, но
доводи в тази насока в първоинстанционното решение няма. Настоящият
състав обаче счита за нужно да отбележи и следното:
Макар и формално да са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7 и
т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не надхвърля 50% /петкратния
размер на законната лихва/ и на общата дължима сума, е налице нарушение
на посочените текстове. Договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение №1 начин.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
5
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Необходимо е по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи, и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Според настоящия състав е налице нарушение, тъй като в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, без да е посочена
методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти са
включени в него и как се формира в посочения размер от 46.14%/.
Единственото отбелязване в тази насока е, че допусканията предвиждат, че
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забави и неустойки за неизпълнение.
По същия начин не е ясно фиксираната годишна лихва от 39% какво включва
и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. Още повече, че в самия договор е
включена и неуС.та.
Отделно от това, посочените в договора ГПР от 46.14% и общата
сума на плащанията от 8149.57 лева не съответстват на действителните. Още
при сключването на договора е предвидено уговорената неуС. по чл.16.3 от
общите условия (норма, препращаща към чл.11.5 от ОУ) да се плаща
разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, като се добавят по 292.50
лева към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и
конкретно определени параметри, които, предвид броя им и изключително
краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на
договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение относно
физическите лица – поръчители, които следва да отговарят на критерии, за
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници
/напр. за трудово правоотношение, стабилна кредитна история и др./, същите
следва да се явят в офис на дружеството – кредитодател, но подлежат и на
предварително одобрение.
Същевременно поръчителството би следвало да бъде подсигурено
преди подписване на договора, защото изисква време лицето, нуждаещо се от
кредит, да разговаря с тези, за които счита, че биха се съгласили да
поръчителстват. Тези лица, от своя страна, би следвало да се запознаят с
условията на договора за заем, за да преценят възможно най - точно
рисковете от поръчителството. Не е налице законова пречка да се
поръчителства по вече поето задължение, но, в конкретния случай,
обстоятелството, че предоставянето на обезпечение не е въведено като
условие за предоставяне на заема, дава основание да се счита, че заемодателят
няма интерес от обезпечението, а от получаване на неуС.та, която всъщност
6
се явява скрита печалба - скрито възнаграждение, определено в абсолютен
размер.
Основните две функции на неуС.та са обезпечителната и
обезщетителната (освен санкционната). Уговарянето на неуС. при
непредставяне на обезпечение не може да има обезпечителна функция, тъй
като неуС.та не може да стимулира осигуряването от кредитополучателя на
поръчители, с каквито той не разполага при подписване на договора, а и тъй
като кредиторът в достатъчна степен би могъл да гарантира интересите си,
като не отпусне искания кредит, без да му е предоставено обезпечение.
Лишавайки се сам от обезпечение, отпускайки кредита, без да му е
предоставено такова, той няма основание да търси обезщетение за
евентуалните вреди от невъзможността да събере принудително вземанията
си. Задължението по договора за сумата от 3802.50 лв. напълно условно е
наименовано „неуС.“, но действителното му предназначение е да бъде
набавена допълнителна печалба за заемодателя, значително надхвърляща тази
от възнаградителни лихви. Тя води единствено до скрито оскъпяване на
кредита, като излиза изцяло извън присъщите функции. Следователно най -
малко информацията относно общата дължима сума от кредитополучателя и
ГПР е напълно некоректна, което дава достатъчно основание да се приеме, че
сключеният между страните договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Процесният
договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, но не е посочена последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора
по смисъла на чл. 11, т. 10 и т.11 от ЗПК е възможно да заблуди средния
потребител относно цената и икономическите последици от сключването му.
Същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна
означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба, че
7
договорът не противоречи на императивните правила на ЗПК не се
възприемат от настоящия състав. Жалбата в тази част е неоснователна и се
оставя без уважение. Цитираната съдебна практика не е задължителна за
настоящата инстанция – няма характер на тълкувателно решение, като не се
споделя.
Няма спор, че по заема са платени суми в размер на 1254 лв., като
е останало неплатено задължение по отпуснатия договор за потребителски
кредит. В заключението на вещото лице са посочени дължимите суми за
главница, договорна лихва, такси и неустойки.
Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит
е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба е
императивна и следва задължително да бъде съобразена и приложена от съда.
Именно поради това, че връщането на чистата стойност на кредита се дължи
по силата на изрична, императивна правна норма, а не на плоскостта на
неоснователното обогатяване, не е налице основание тази норма да не бъде
приложена по аргумент на това, че кредиторът не се е позовал на нея. С
договора за цесия са прехвърлени правата на кредитодателя по договора за
потребителски кредит и тъй като недействителността на договора за
потребителски кредит има за пряка и задължителна последица връщане на
неизплатената главница, тази последица следва да се счита за част от
прехвърлените от цедента права.
Ето защо са налице основания за отмяна на атакуваното решение в
тази му част, като следва да се признае за установено, че ответникът дължи на
жалбоподателя сумата от 2246 лв., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда –
04.02.2021 г. - до окончателното плащане. В останалата част
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, като следва да
се потвърди.
Относно частната жалба:
Частната жалба е допустима – подадена е в законоустановения
срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Внесена
е и необходимата държавна такса. Разгледана по същество е неоснователна.
След постановяване на първоинстанционното решение съдът е бил
сезиран с молба от Адвокатско дружество „Г.“ чрез адв. Б., за изменение на
постановеното по делото решение от 08.06.2022 г. в частта за разноските с
присъждане на допълнително възнаграждение от 645,31 лв. в полза на АД. В
молбата се твърди, че предмет на делото са три обективно съединени
установителни иска за три отделни вземания, за които се дължат отделни
8
възнаграждение за адвокатска защита.
В предоставения срок за отговор ответната страна оспорва
искането. Заявява, че размера на хонорара се доближава до размера на иска,
което е недопустимо.
Съдът е приел, че е предявен иск по чл. 422 от ГПК за
установяване дължимостта на суми за главница, договорна лихва и мораторна
лихва по договор за кредит между страните. При определяне размера на
дължимото адвокатско възнаграждение съдът е преценил броя на предявените
искове и техния размер, както и проведените заседания, като е преценил, че
не са налице основания за изменение на решението в частта за разноските.
Изводите не се възприемат от настоящата инстанция.
По делото в първоинстанционното производство са проведени
четири съдебни заседания, в които се е явявал пълномощник на ответницата
от упълномощеното от нея адвокатско дружество. Освен изготвяне на отговор
на исковата молба, са събирани и доказателства по инициатива на страната.
Същевременно с исковата молба са предявени три иска, макар и
произтичащи от едно и също договорно правоотношение – за заплащане на
главница, договорна лихва за определен период и за заплащане на
обезщетение за забава. По първият иск дължимото адвокатско
възнаграждение е в размер на 443.61 лв. в съответствие с чл.7, ал.2, т.2 от
Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (редакцията от 31.07.2020 г., действала към момента на
договарянето). За всеки от останалите два иска се дължи на основание чл.7,
ал.2, т.1 от същата наредба възнаграждение в размер на 300 лв. Или за
процесуално представителство за една инстанция на страната се дължи
адвокатско възнаграждение в размер на 1043.61 лв. (без ДДС) или 1252.33 лв.
с ДДС, тъй като са представени доказателства, че Адвокатско дружество „Г.“
е регистрирано по ЗДДС. В първоинстанционното производство са присъдени
обаче 607.02 лв., а е следвало да се присъдят още 645.31 лв., в каквато насока
е направено искането, като атакуваното определение е незаконосъобразно и
следва да се отмени.
С оглед частичното уважаване на иска за главница, следва да се
намали по съразмерност и адвокатското възнаграждение за този иск на 117.10
лв. (без ДДС), като на дружеството следва да се присъдят 860.52 лв. за
9
въззивното производство (с ДДС) и още 253.50 лв. за първоинстанционното
производство – отново с включен ДДС.
Неоснователно е искането за присъждане на сумата от 150 лв. за
счетоводна експертиза, отбелязано в списъка на разноските, представен от
адв. Г.. Тази сума е направена в първоинстанционното производство и е
присъдена на ответницата.
Разноски са поискани и от жалбоподателя, като следва да се
присъдят по съразмерност в размер на 89.84 лв. държавна такса за
първоинстанционното производство, 44.92 лв. държавна такса за въззивното
производство, както и по 40 лв. юрисконсултско възнаграждение за всяка от
инстанциите.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2085 от 08.06.2022 г., постановено по
гражданско дело № 6856/2021 г. на Районен съд Пловдив, ХІХ граждански
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, против С. А. К., ЕГН **********, иск за
признаване за установена в отношенията между страните дължимостта на
сумата от 2246 (две хиляди двеста четиридесет и шест) лева – главница по
договор за паричен заем № 32741 от 22.04.2019 г., сключен с „Кредит тайм”
ЕООД, вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1 към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.11.2018 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, против С. А. К., ЕГН
**********, иск в отношенията между страните дължимостта на сумата от
2246 (две хиляди двеста четиридесет и шест) лева – главница по договор за
паричен заем № 32741 от 22.04.2019 г., сключен от К. с „Кредит тайм” ЕООД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1 към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 28.11.2018 г. на „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ведно със законната лихва, считано от
04.02.2021 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №2082/24.02.2021 г. по
ч.гр.д. №2144/2021 г. по описа на ПдРС, II бр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №2085 от 08.06.2022 г., постановено
по гражданско дело № 6856/2021 г. на Районен съд Пловдив, ХІХ граждански
10
състав, в останалата част.
ОТМЕНЯ определение № 8148 от 27.07.2022 г., постановено по
гражданско дело №6856/2021 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХIХ
граждански състав.
ОСЪЖДА С. А. К., ЕГН **********, да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление град София, бул. Д****, направените по делото разноски пред
първата и втората инстанция по съразмерност в размер на 214.76 /двеста и
четиринадесет лв. седемдесет и шест ст./ лева.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление град София, бул. Д** ** *, да
заплати на основание чл.38 от ЗА на Адвокатско дружество „Г.“, БУЛСТАТ
***, допълнително възнаграждение в размер на 253.50 (двеста петдесет и три
лв. и петдесет ст.) лева с ДДС за първоинстанционното производство, както и
860.52 (осемстотин и шестдесет лв. петдесет и две ст.) лв. за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11