Р Е Ш Е Н И Е
№ 173
гр.
Русе, 17.07.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в публично
заседание на дванадесети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА ЧОКОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА – МЛ. СЪДИЯ
при участието на секретаря Ева
Димитрова, като разгледа
докладваното от мл. съдия ТОДОРОВА в.т.д.
№ 194 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Х.Д.Р.,
ЕГН **********, чрез адв. Д.М., против Решение № 281 от 20.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 5972/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ІІІ с-в.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение. Твърди се, че неправилно първостепенният съд е приел, че
договора за кредит е изцяло предсрочно изискуем предвид обстоятелството, че
липсват доказателства за уведомяването му. Сочи се, че при постановяването на
обжалваното решение неправилно съдът е игнорирал разпоредбите на чл. 10а, ал. 1
и ал. 2 от ЗПК, които предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя
такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. В този смисъл са изложени
съображения, че предмет на споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги са услуги, свързани с усвояването и управлението на
кредита, поради което същото е нищожно на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
С въззивната жалба се иска решението
да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се отхвърлят
изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна. С молба от 10.07.2019 г., въззиваемото дружество е
изразило становище за неоснователност на въззивната жалба.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение
правомощията си по чл.
269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение
правилността му, по наведените от въззивната страна доводи за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, настоящият състав приема от
фактическа страна следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е образувано по искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
С обжалваното решение е признато за установено съществуването на вземането на “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “***
представлявано от управителите С. Н. Н. и И. Х. Г., срещу Х.Д.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, в качеството му
на солидарен длъжник, за сумата 9706.71 лв., дължима в условията на солидарност
по Договор за потребителски кредит № **********/29.12.2016г., заедно със
законната лихва от 08.06.2018 г. до окончателното изплащане.
Настоящата въззивна инстанция като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. В този смисъл не са инвокирани възражения
от страните.
Въз основа на така установените правнорелевантни за
спора факти от първоинстанционния и въззивния съд по
възраженията на страните, съдът приема следното от правна страна:
По възражението за
нищожност на споразумението за предоставяне на допълнителен пакет от услуги, инвокирано
от ответника по иска с отговора на исковата молба и с въззивната жалба настоящата
въззивна инстанция намира същото за основателно, като съобрази следното:
Разпоредбите на
чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК предвиждат, че кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В разглеждания случай
на датата на сключване на договора за потребителски кредит между страните е
сключено и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които
според посоченото в споразумението, се изразяват в приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Въпросът, който следва са изследва
е дали процесните допълнителни услуги представляват действия по усвояването и
управление на кредита, за които кредиторът не разполага с възможността да
събира отделна такса извън сумата на общите разходи по кредита, или пък тези
услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му и тяхното
заплащане не съставлява задължително условие за получаване на кредита.
Анализът на
съдържанието на описаните в споразумението и т.15 от общите условия
„допълнителни услуги“ налага категоричния извод, че те касаят именно
усвояването (по отношение на приоритетното разглеждане и изплащане на сумата по
кредита и улеснената процедура за получаване на допълнителни парични средства)
и управлението (по отношение на възможността за отлагане или намаляване на
определен брой погасителни вноски и смяната на падежната дата) на кредита. Постигането
на съгласие за възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги в
самостоятелно споразумение, обективирано в отделен от договора за потребителски
кредит писмен акт, не променя тяхното естество и не поражда право за кредитора
да претендира отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено
заобикаляне на закона – чл.10а, ал.2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано
с нищожност на споразумението – чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Освен това
възнаграждението, което потребителят дължи, е не за конкретно поети от ищеца
задължения, чието изпълнение е обусловено от настъпването на ясно описани условия,
а само за предоставен възможности, които така или иначе потребителят има по
силата на самия закон. На възможността длъжникът да поиска извършването на
някоя от посочените в споразумението услуги не кореспондира никакво насрещно
задължение на кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на
търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи
единствено от неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл.143,
т.3 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. По изложените съображения съдът намира, че
претендираната сума от 3284,28 лева, представляваща възнаграждение по закупен
пакет от допълнителни услуги, не се дължи от въззивника и искът за тази сума се
явява неоснователен, а платените от кредитополучателя 7 вноски по процесното
допълнително споразумение следва да се отнесат за погасяване на погасителните вноските
по кредита.
По отношение на
възражение на въззивника относно обстоятелството, че кредита не е станал
предсрочно изискуем, настоящата инстанция намира същото за основателно. В
исковата молба кредиторът се е позовал на разпоредбата на т.12.3 от общите
условия към договора за кредит, твърдейки че предсрочната изискуемост е
настъпила автоматично поради забава в плащането на една погасителна вноска с
повече от 30 дни, съгласно общите условия по договора за кредит. Предсрочната
изискуемост следва да се разбира като изменение на договора, което за разлика
от общия принцип в чл.20а, ал.2 от ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната
от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 от
ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл ТР №4/18.06.2014г. по тълк.
дело №4/2013г. на ВКС, ОСГТК). Трайна и последователна е съдебната практика по
въпроса, че надлежното обявяване е елемент от фактическия състав за настъпване
на предсрочната изискуемост както в случаите, когато се иска издаване на
заповед за изпълнение по реда на заповедното производство, така и в случаите,
когато кредитният дълг се претендира по общия исков ред. Независимо от
обстоятелството, че въззиваемото дружество не е банка, а финансова институция
по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, даденото в ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи на
длъжника изявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, е
принципно и следва да намери приложение по аналогия. Същото следва да се
прилага не само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по
договор за банков кредит (който по същността си е договор за заем), но и по
отношение настъпването на предсрочна изискуемост на разсрочени парични
задължения по други договори, по които престацията на кредитора е била
изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. Не съществуват
правно-логически аргументи, които да послужат като основание за различно
третиране на предсрочната изискуемост на кредитите (заемите), отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма
основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1
от ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде
освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно
изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение
спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя
сметка и на собствен риск. Липсва и основание за поставяне на
кредитополучателите по договори, сключени с небанкови финансови институции, в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
По тези съображения
настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от
небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, съдържащ клауза
за предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията по този договор не настъпва автоматично, а е
необходимо преди подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, и това
волеизявление да е достигнало до длъжника. Срокът за изпълнение на задължението
е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, поради което за
промяната му е необходимо не само наличие на договорна клауза, но и изявление
на правоимащия (кредитора), че се възползва от това право и обявява
задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата в договора предварителна
уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства
кредитът става предсрочно изискуем и кредиторът може да събере вземането си без
да уведомява длъжника, не поражда действие, ако банката, съответно финансовата
институция, изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника -
кредитополучател.
В този смисъл не са
ангажирани никакви доказателства за достигнало до кредитополучателят
волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем,
порази което настоящата инстанция намира, че същият не е изцяло предсрочно
изискуем, като в тази хипотеза приложими остават разрешенията, дадени с
Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС,
съгласно т. 1 на което е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ.
Същевременно, с цитираното тълкувателно решение е прието, че предявеният по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор
за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските
с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки,
че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.
417 ГПК, респективно за вноските, чийто падеж е настъпил в хода на въззивното
производство. Ето защо, настоящата инстанция на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК
следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са
от значение за спорното право. Съдебното дирене във въззивната инстанция е
приключило на 12.07.2019 г., към която дата са падежирали всички вноски до
30-та (с падеж 01.07.2019 г.) вкл. С исковата молба, кредиторът е направил
признание, че кредотополучателят е направил 7 пълни вноски по кредита, включително
на дължимите такива по допълнителното споразумение. Следователно, налице е
плащане на 7 вноски по споразумението за предоставяне на допълнителни услуги,
всяка една на стойност 91.23 лева, или общо 638.61 лева. Така платената сума
поради обявената от съда нищожност на процесното споразумение, следва да се
отнесе за погасяване на погасителните вноски по кредита. С посочената сума се
явяват напълно погасени 9-та и 10-та вноска, а 11-та вноска е погасено частично,
като от нея непогасени остават 78.95 лева. Следователно, изискуеми и
непогасени, предвид изложените по-горе съображения се явяват част от 11-та
вноска, с падеж 01.12.2017 г., с непогасен размер 78.95 лева и всички следващи
тази вноска до 30-та, включително, с падеж 01.07.2019 г., или общо дължимата
сума по падежиралите и непогасени погасителни вноски е в общ размер на 3006.71
лева, включващ главница и възнаградителна лихва, за която сума се явява
основателен предявеният иск. Предвид изложеното, останалата част от предявените
искове над сумата от 3006.71 лева до претендираните 9706.71 лева се явяват
неоснователни, поради което решението в тази част следва да бъде отменено, а
исковете отхвърлени.
При този изход на
делото право на разноски имат и двете страни. Въззиваемото дружество и ищец в
първоинстанционното производство е направило следните разноски във всяка една
от инстанциите: в заповедното производство 194.13 лева, в исковото производство
пред първоинстанционния съд 494.14 лева. Същото е направило своевременно искане
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. В тази връзка въззивният съд следва да присъди възнаграждение за
юрисконсулт, като размерът му, съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащате на правната помощ следва да бъде 100 лева. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, съразмерно
с уважената част от исковете на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени
разноски, както следва: 60.13 лева за заповедното производство, 153.06 лева –
за първоинстанционното производство и 30.98 лева за въззивното производство.
Въззивникът е
направил своевременно искане за присъждане на разноските в първоинстанционното
и въззивното производство. В кориците на първоинстанционното дело се намира
договор за правна защита и съдействие, с уговорено възнаграждение 800 лева,
платимо до приключване на делото в първа инстанция. Доказателства за плащането
му обаче не са представени, поради което и във връзка с разрешенията в ТР
6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, същото не може да
бъде присъдено на страна. Във въззивното производство строените от въззивника
разноски са в размер на 194.13 лева – държавна такса за въззивно обжалване, от
които съобразно правилата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да му бъдат присъдени
133.98 лева.
Воден от горните
мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 281 от 20.02.2019 г.,
постановено по гр.д. № 5972/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ІІІ с-в
в частта, с която е признато за установено съществуването на вземането на “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление в гр. София, бул. “***,
представлявано от управителите С. Н. Н. и И. Х.Г., срещу Х.Д.Р., ЕГН **********,
с адрес: ***, в качеството му на солидарен длъжник, за сумата над 3006.71 лева
до пълния предявен размер от 9706.71 лв., дължима в условията на солидарност по
Договор за потребителски кредит №**********/29.12.2016г., заедно със законната
лихва от 08.06.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта за
разноските, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от “Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр. София, бул. “*** представлявано от управителите С. Н. Н. и И.
Х. Г., иск за признаване за установено съществуването на вземане на “Профи
кредит България” ЕООД към Х.Д.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, в качеството му
на солидарен длъжник, за сумата над 3006.71 лева до пълния предявен размер от
9706.71 лв., дължима в условията на солидарност по Договор за потребителски
кредит №**********/29.12.2016г., заедно със законната лихва от 08.06.2018 г. до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Х.Д.Р.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.София, ***, представлявано от управителите С. Н. Н. и И.Х. Г.,
сумите, както следва: 60.13 лева – разноски за заповедното производство, 153.06
лева – разноски за първата инстанция и 30.98 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал.3 от ГПК „Профи
кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в
гр.София, район ***, представлявано от управителите С. Н. Н. и И. Х. Г., да
заплати на Х.Д.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 133.98 лева –
разноски за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 281 от 20.02.2019 г., постановено по гр.д. №
5972/2018 г., по описа на Русенски районен съд, ІІІ с-в в останалата му част.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.