Решение по дело №8061/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 6323
Дата: 29 август 2019 г. (в сила от 29 август 2019 г.)
Съдия: Елена Тодорова Иванова
Дело: 20181100508061
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 юни 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ

 

                                              гр.София, 29.08.2019 г.

 

                                              В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова

                                                                                      ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева

                                                                                                 мл.с.  Боряна Петрова 

при секретаря М. Димитрова и в присъствието на прокурора .................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 8 061 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение от 08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 62 146/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.150 ЗЕ и на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД, че К.П.П., ЕГН ********** и М.Н.П., ЕГН ********** дължат на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******по 1/2 (или по 734,04 лева всеки) от сумата 1 468,07 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за топлоснабден имот: апартамент № 85, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, за периода: м.08. 2011 г. – м.04.2013 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.09.2014 г. /датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК/ до окончателното изплащане, както и по 1/2 (или по 133,48 лева) от сумата 266,97 лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 01.10.2011 г. – 10.09.2014 г., за които суми в производството по ч.гр.д.№ 51 599/2014 г. на СРС, І ГО, 38 състав е издадена заповед за изпълнение.

Със същия съдебен акт ответниците К.П.П. и М.Н.П. са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 334,70 лева – разноски за заповедното производство и сумата 1 086,28 лева – разноски за исковото производство.

Решението е постановено при участие на трето лице – помагач на страната на ищеца: „Т.С.“ ЕООД.

Така постановеното съдебно решение, с което са уважени предявените искове, е обжалвано от ответниците К.П.П. и М.Н.П.,***. Изложени са съображения, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Наведено е оплакване за неправилност на изводите на съда, че ищецът има вземане за стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, по съображение, че по делото е представено решение за спиране отоплението на стълбището и коридорите, поради което се поддържа, че липсва основание допълнително да им се начислява топлинна енергия за 28,00 м3 отопляем обем. Наведено е и оплакване за неправилност на изводите на съда, че неспазването на 2-годишния срок за проверка на общия топломер не означавало, че това е дало отражение на ползваната топлоенергия. Молят съда да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендират присъждането на направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба.

Третото лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД не е взело становище по жалбата.

С определение № 292518/13.12.2017 г., постановено на 12.12.2017 г. по гр.д.№ 62 146/ 2014 г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав, по реда на чл.248, ал.1 ГПК, е оставено без уважение искането на ответниците за изменение на решението в частта за възложените в тяхна тежест разноски в размер на 1 086,28 лева за исковото производство, като неосноватеелно.

Срещу определението на СРС по чл.248, ал.1 ГПК е депозирана частта жалба с вх.№ 5006401/16.01.2018 г. от ответниците К.П.П. и М.Н.П.,***. От страна на жалбоподателите са изложени съображения за неправилност на изво-дите на СРС, че юрисконсултското възнаграждение и възнаграждението на вещите лица не са завишени. Въз основа на изложеното молят съда да отмени обжалваното определение, като измени решението в частта за разноските и да редуцира сочените възнаграждения.

Ответникът по частната жалбата – „Т.С.“ ЕАД в срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подал отговор на същата.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирани страни в про-цеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

              Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да при-ложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

              При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно реше-ние е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени положи-телни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.150 ЗЕ и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.86, ал.1 ЗЗД.

В подадената искова молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че ответ-ниците К.П.П. и М.Н.П. са потребители на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот – апартамент № 85, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, абонатен № 077945, както и че за доставената им топлинна енергия при публично известни Общи условия за продажба на топлинна енергия от 2002 г., 2005 г. и 2008 г. му дължат сумата 1 735,04 лева, от която: 1 468,07 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената топлинна енергия за периода: м.08.2011 г. – м.04.2013 г. и 266,97 лева – лихва за забава върху главницата, начислена за периода: 30.09.2011 г. – 10.09.2014 г. Поддържа се и че във връзка с подадено на 19.09.2014 г. заявление, за посочените суми по ч.гр.д.№ 51 599/2014 г. на СРС, І ГО, 38 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, заедно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, срещу която в срока по чл.414 ГПК ответниците са депозирали възражения. Заявено е искане съдът да поста-нови решение, с което да установи съществуването на вземанията на ищеца, за които е постановена заповедта за изпълнение, както и да му се присъди сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците К.П.П. и М.Н.П.,***, в който същите оспорват предявените срещу тях искове. Навеждат оплакване, че по делото не са ангажирани доказателства за спазване изискванията на Закона за измерванията и за извършени метрологични проверки на всеки 2 години, а в периода: 2006 г. – 2009 г. проверката е била забавена повече от 3 години; че към отопляемата кубатура на апартамента са включени и 28 м3, които са част от стълбището и площадките със свалени радиатори и затапени тръби още през 2002 г. с решение на общото събрание на етажната собственост; че абонатните станции са 2 бр., тъй като обслужват два кръга, но се ползват от един общ топломер; че са извършили плащания на част от вземанията за исковия период, които се претендират от ищеца. Молят съда да отхвърли предявените искове.

Със заявление вх.№ 3147947/19.09.2014 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу К.П. П. и М.Н.П. за сумите: 1 468,07 лева – главница и 266,97 лева – лихва за периода: 30.09.2011 г. – 10.09.2014 г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжниците са ползвали доставена от ищеца топлинна енергия за периода: м.08.2011 г. – м.04.2013 г. за топ-лоснабден имот - апартамент № 85, находящ се в гр.София, ж.к.„*******, аб.№ 077945, както и че дължимите суми за доставена и незаплатена топлинна енергия са: 1 449,71 лева – главница и 263,37 лева – лихва върху нея и за дялово разпределение: 18,36 лева – глав-ница и 3,60 лева – лихва върху същата. В т.13 от заявлението е посочено, че вземанията се претендират в условията на разделност – по 1/2 от всеки от длъжниците.

На 26.09.2014 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 51 599/2014 г. на СРС, І ГО, 38 състав срещу посочените лица за предявените суми, ведно със законната лихва върху главните вземания, считано от 19.09.2014 г. до изплащане на същите, като на заявителя са присъдени и направе-ните в заповедното производство разноски на обща стойност 334,70 лева, от които: 34,70 лева – държавна такса и 300,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт, платими по 1/2 от всеки от длъжниците.

На 08.10.2014 г. са депозирани възражения от длъжниците  К.П.П. и М.Н.П. по чл.414 ГПК, в които същите са оспорили дължимостта на вземанията по заповедта. В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 14.11.2014 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е предявил пред СРС искове за установяване съществуването на взема-нията му срещу тях по издадената заповед за изпълнение.

Съдът е сезиран с установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспо-рените от длъжниците К.П.П. и М.Н.П. главни и акцесорни вземания, за които на основание чл.410 ГПК срещу тях е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответниците – фактите, които изключват или погасяват това спор-но право.

Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в Закона за енергетиката /ЗЕ/. Съгласно установените в същия правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.

Съгласно нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, а по силата на легалното определение, дадено в §1, т.42 от ДР /отм./ на ЗЕ, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. След отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

Следователно, за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде установено, че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение.

Във въззивната жалба не се поддържат доводи във връзка с качеството на ответниците на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка. Само за пълнота следва да се отбележи, че тов обстоятелство не е и спорно между страните, а се потвърждава и от представената по делото служебна бележка № ОС-15-19-7000-93/11 г. от 29.09.2011 г., издадена от Столична община в уверение на това, че апартамент № 85, вх.1, бл.1, ж.к.„Младост 1“ е закупен от К. Пет-ров П. и М.Н.П. на 03.01.1991 г., както и от молба за вписване на законна ипотека във връзка със закупуването на имота.

Нормата на чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлоп-реносно предприятие на потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „Дневник“ от 14.01. 2008 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите/клиентите, които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след вли-зането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени споразумения.

Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя/клиента, по силата на закона – чл.150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответника – потребител, вкл. и относно приемането на Общите условия, в който смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, постанове-ното по реда на чл.290 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.

Съгласно чл.155, ал.1, т.2 ЗЕ клиентите на топлинна енергия в сгради – етажна собст-веност заплащат консумираната топлинна енергия на месечни вноски, определени по прог-нозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска, като според чл.155, ал.3 ЗЕ прави-лата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен клиент се определят с наред-бата по чл.125, ал.3 ЗЕ. За исковия период в съответствие с тази законова уредба и установе-ното в Общите условия сумите за топлинна енергия относно процесния имот са начислявани помесечно от „Т.С.“ ЕАД по прогнозни вноски, за които са издавани факту-ри, съгласно данните от двете изслушани съдебни експертизи, като след края на отоплителния период са изготвени изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение, на база документи за индивидуален отчет в процесния апартамент, като от последните, неоспорени от ответниците, и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, кое-то съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, настоящата инстан-ция приема, че по делото е установено количеството и стойността на действително потребе-ната топлинна енергия за процесния имот в исковия период.

Жалбоподателите не твърдят и не установяват да са се възползвали от предвиденото рекламационно производство и да са оспорили изготвените от третото лице-помагач изравни-телни сметки в установените срокове съгласно чл.33, ал.3 от Общите условия от 2008 г., имащи силата на закон за страните – в 45-дневен срок след периода, за който се отнасят, нито в срока за рекламации за отчет на уредите и разпределението по чл.73, ал.6 от Наредбата за топлоснабдяването, поради което съдебният състав намира, че разпределението е извършено по описания и отразен от експерта в съдебно-техническата експертиза начин в съответствие с нормативната уредба.

Съгласно кредитираното заключение на приетата съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж.Н.М., през процесния период сградата в режим на етажна собственост, в която се намира апартамент № 85 с аб.№ 077945, е била топлоснабдена; топлозахранването на блока е двуфазно, т.е. осъществява се от две абонатни станции – по една за всяка от зоните, с общ топломер; общият топломер в абонатната станция се отчита по елект-ронен път в началото на всеки месец, като с помощта на т.нар. „терминал“ се снема показа-нието на топломера в 0:00 часа на първо число на месеца; отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е направено, се разпределя между потребителите. През исковия период в процесния обект е имало два радиатора /в стая и хол/ с монтирани уре-ди за дялово разпределение и два водомера за топла вода; в имота е бил извършен отчет при осигурен достъп на 25.04.2012 г. и 25.04.2013 г., като документите за главен отчет са подписа-ни за абоната. Сумите за отопление на имота са формирани на база реален отчет на 2 бр. топ-лоразпределители, сумите за топлинна енергия за БГВ – по показанията на 2 бр. узаконени водомери за топла вода, а сумите за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация – като процент от общата енергия за отопление в блока, като получената енергия е разпределена между абонатите, пропорционално на пълния отопляем обем на жилището по проект, който за процесния апартамент според акта за разпределение на кубатурата е 158 м3, формиран от отопляемия обем на ап.85 от 130,38 м3 и припадащата му се част от общите части на блока от 28,08 м3.

В проведеното на 26.04.2016 г. открито съдебно заседание пред СРС вещото лице е пояснило, че няма начислена топлинна енергия за общите части, но при изчисляване на топ-линната енергия, отдадена от сградната инсталация последните се включват в пълния отоп-ляем обем на всеки имот, дори да не се отопляват, какъвто е процесният случай, при който телата са демонтирани.

От заключението на СТЕ е видно и че на вещото лице е било представено само едно свидетелство за метрологична проверка на топломера в абонатната станция, извършена на 03. 02.2014 г. от „Енбра Тест“ ЕООД, протокол за демонтаж/монтаж на топломера от 01.08.2011 г. заради смяна на батерията и протокол за демонтаж/монтаж на топломера на дати: 30.01 и 05.02.2014 г. за проверка, от които документи вещото лице е посочило, че не може да даде заключение, че общият топломер е преминал метрологични проверки през 2 години, съгласно изискванията на ДАМТ, тъй като е разполагало само с едно свидетелство за проверка, извър-шена след исковия период.

От заключението на СТЕ се установява и че въз основа на данните от изравнителните сметки на фирмата за дялово разпределение, и с помощна на аналитични пресмятания разме-рът на задължението на клиента по аб.№ 077945 за потребената топлинна енергия за заявения исков период: м.08.2011 г. – м.04.2013 г. възлиза на сумата 1 526,93 лева, представляваща сбор на фактурираната по прогнозни стойности сума в размер на 1 331,89 лева и сумата за доплащане от изравнителни сметки в размер на 195,04 лева, която съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза няма данни да е била заплатена.

От страна на жалбоподателите не са релевирани възражение във връзка с основанието и размера на претенцията за стойността на дяловото разпределение, която видно от заключе-нието на съдебно-счетоводната експертиза се формира от вземане по фактура № **********/ 30.06.2012 г. на стойност 18,36 лева, поради което тези въпроси са извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба.

По изложените съображения следва да се приеме, че претенцията на ищеца за сумата 1 468,07 лева – главница за периода: м.08.2011 г. – м.04.2013 г. се явява изцяло основателна, и тъй като по делото не са представени доказателства относно обема на ответниците в съсобст-веността, на основание чл.30, ал.2 ЗС същите следва да понесат отговорността за заплащане на дължимата сума по равно – по 1/2 от всеки от тях.

Тъй като в дадения казус потребителят/клиентът на топлинна енергия не е изпълнил точно във времево отношение паричната си престация спрямо ищцовото дружество относно дължимата се топлинна енергия, същият е изпаднал в забава и дължи обезщетение за несвоев-ременно изпълнение в размер на законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху всяка месечна вноска от неиздължената главница, чийто падеж в съответствие с чл.33, ал.1 от Общите усло-вия от 2008 г., настъпва 30 дни след изтичане на периода, за който се отнася. С оглед горното за процесния период: 30.09.2011 г. – 10.09.2014 г. ответниците са е в забава за плащане на па-дежиралите в този период ежемесечно дължими суми, представляващи стойността на топлин-ната енергия за времето от м.08.2011 г. до м.04.2013 г. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания във връзка с размера на вземането за обезщетението за забава, поради което този въпрос е извън предмета на въззивна проверка, очертан с въззивната жалба.

Тъй като крайните изводи на двете инстанции относно изхода на спора съвпадат, об-жалваното решение следва да бъде потвърдено.

Неоснователно е възражението на жалбоподателите, че в пълния отопляем обем на топлоснабдения имот не е следвало да се включват припадащите му се 28 м3 отопляема площ за общи части. От заключението на СТЕ се установява, че отопляемият обем за имота е фор-миран от отопляемия обем на ап.85 от 130,38 м3 и припадащата му се част от общите части на блока от 28,08 м3. Според чл.145, ал.3 ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградна инстала-ция, се разпределя между всички потребители/клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти. Съгласно предвидената в § 1, т.38 от ДР на ЗЕ легална дефиниция, „отоп-ляем обем на имот“ включва обема на всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.

Неоснователно е наведеното във въззивната жалба възражение, че извършването на метрологична проверка на общия топломер след законоустановения двегодишен срок е дало отражение върху количеството на потребената топлинна енергия. Действително по делото не са представени доказателства за спазването на двегодишния срок за осъществяване на метро-логична проверка на общия топломер, но при извършената такава през м.02.2014 г. липсват данни за констатирано несъответствие на същия с одобрения тип, поради което не може да се приеме, че през исковия период той не е бил годно средство за търговско измерване.

С оглед неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателите не се дължат разноски за въззивното производство.

На основание чл.78, ал.3 във връзка с ал.8 от ГПК не следва да се присъждат разноски за настоящото производство и на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД. Във въз-зивното производство от упълномощения от тази страна процесуален представител – юрис-консулт не са извършени реално никакви процесуални действия, извън депозираната блан-кетна молба, с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата. Писмен отговор на жалбата не е подаден, нито дружеството е било представлявано в открито съдебно заседание от пълномощник. Доказателства за извършването на някакви други разноски в това производство – не са ангажирани.

 

По частната жалба на ответниците:

Частната жалба е депозирана в срок от заинтересовани страни срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което нейното разглеждане се явява допустимо.  

Решаващият състав на СГС, като съобрази обстоятелствата по делото и изискванията на закона, намира за неоснователни релевираните от частните жалбоподатели доводи за непра-вилност на определението на СРС, с което е оставено без уважение искането им за изменение на решението по гр.д.№ 62146/2014 г. на СРС в частта за възложените в тяхна тежест разноски в исковото производство в общ размер на 1 086,28 лева, от които: 86,28 лева – заплатена държавна такса, 350,00 лева – заплатен депозит за СТЕ, 350,00 лева – заплатен депозит за ССЕ и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева.

 Съгласно чл.28, ал.1 от Наредба № 2/29.06.2015 г. за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица, когато експертизата е назначена по искане на страни, които не са освободени от заплащане на разноски, възнаграждението се определя предварително с първоначален депозит, който се внася по сметката на органа, назначил експертизата. Ищецът е внесъл дължимия съгласно определение от 30.09.2015 г. на СРС депозит, а именно: сумата 350,00 лева за ССЕ и сумата 350,00 лева за СТЕ, и доколкото се касае за реално извършени разноски от страна на ищеца, с оглед изхода на спора, последните следва да бъдат възложени в тежест на ответниците. Съгласно чл.78, ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата. Нормата намира приложение единствено по отношение на заплатеното адво-катско възнаграждение, но не и по отношение на останалите разноски по делото, които ако са реално извършени, следва да бъдат присъдени в полза на ищеца, съобразно уважената част от исковата претенция. Към датата на постановяване на решението на СРС и настоящия момент не е налице регламентирана от законодателя в друг действащ нормативен акт такава възможност за намаляване на разноските за съдебни експертизи.  

Неоснователно е и релевираното възражение във връзка с определеното от първо-инстанционния съд юрисконсултско възнаграждение. В полза на ищеца е било присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Към датата на приключване на устните състезания пред СРС приложение намира редакцията на чл.78, ал.8 ГПК от преди изм. с ДВ, бр.8/24.01.2017 г., която норма е материалноправна, а не процесуалноправна, поради което дължимото се за исковото производство възнаграждение за представителство от юрис-консулт следва да се определи по реда на чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. на ВАдС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 300,00 лева, който съвпада с определения от СРС така.

С оглед неоснователността на частната жалба, на жалбоподателите не се дължат раз-носки по реда на чл.78, ал.1 ГПК.

Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД не е поискал присъждане на разноски за това производство, поради което съдът не дължи произнасяне на това основа-ние.

Воден от горното, Съдът

 

     Р    Е    Ш    И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.07.2016 г., постановено по гр.д.№ 62 146/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав.

 

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх.№ 5006401/16.01.2018 г. на К.П.П., ЕГН ********** и М.Н.П., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, срещу определение № 292518 от 13.12.2017 г., постановено на 12.12.2017 г. по гр.д.№ 62 146/2014 г. по описа на СРС, І ГО, 38 състав по реда на чл.248, ал.1 ГПК, като неоснователна.

 

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********.

 

Решението  не  подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

 

                                                           

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

                                                                            ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                   2.