Р Е Ш Е
Н И Е
№ 236
гр. Несебър, 19.12.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав в публично заседание на девети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: В.С.
при участието на секретаря Атанаска Ганева, като разгледа
гр. д. № 1203 по описа на Районен съд Несебър за 2018г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр.
чл. 143, ал. 1 ЗЗД и по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД.
От ищеца „А.з.к.н.п.з.” ООД срещу М.Т.И. са предявени искове за
установяване дължимостта на сумата от 881,61 лв., представляваща главница,
сумата от 135,88 лв. - договорна лихва за периода от 08.06.2016г. до
04.05.2017г., сумата от 100 лв. - такса за събиране на вземането, сумата от
481,51 лв. - гаранция по кредитната сделка и сумата от 42,09 лв. - лихва за
забава за периода 05.05.2017г. – 17.05.2018г. Ищецът сочи, че между М.Т.И. и „Ф.б.”
ЕООД бил сключен Договор за кредит № *****. Излага се, че по силата на договора
на ответницата била отпусната сумата от 1000 лв., която трябвало да бъде
върната за срок от 360 дни, ведно с лихва, представляваща печалба за кредитора,
в размер на 230 лв. Твърди се, че бил сключен и Договор за гаранция с № 379121
с „Ф.б.” ЕООД. Сочи се, че по чл. 5 от Общите условия към този договор се дължи
такса за гаранцията в размер на 770 лв. Навежда се, че датата на последната
вноска по кредита била 04.05.2017г. и поради изпадането на длъжника в забава
задълженията били заплатени от гаранта по договора, който встъпил в правата на
кредитора. Сочи се, че по силата на чл. 10, т. 1 – т. 8 от Общите условия,
поради неплащането на вноските до 20 дни след съответната падежна дата, на И.
била начислена и такса в размер на 100 лв. – административна такса за събира на
вземането. Твърди се, че ответницата извършвала частични плащания в размер на
501 лв., а претендираните суми към момента не са заплатени от нея. Навежда се,
че ищецът има право да претендира тези суми, тъй като вземанията са му
прехвърлени от „Ф.б.” ЕООД по силата на Договор за покупко-продажба на
отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) и Приложение Г от
01.12.2017г. Отправя се искане уведомлението за цесията да бъде връчено на
ответника заедно с преписа от исковата молба и доказателствата. С тези доводи
от съда се иска да уважи предявените искове. Претендират се
разноски от исковото и заповедното производства.
В срока по чл. 131 ГПК от особения представител на ответницата е депозиран отговор на исковата
молба, с който предявените искове се оспорват. Твърди се, че ответницата не
дължи претендираната сума. Развиват се съображения, че липсва съгласие на
ответницата за сключване на договорите. Прави се възражение за тяхната
нищожност. Излага се, че ищецът не притежава качеството кредитор, тъй като
цесията не е валидно извършена. Сочи се, че липсва индивидуализация на
вземанията, които се прехвърлят. Навежда се, че ответницата не е уведомена за
извършената цесия, като това не може да стане и чрез връчване на книжата по
делото на особения представител. Отправя се възражение за неравноправна клауза
– относно претендираната административна такса за събиране на вземането.
Отправя се възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско
възнаграждение. От съда се иска да отхвърли исковете и да се присъдят
направените по делото разноски.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че се установява следното от фактическа и правна страна:
По предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже сключването на валиден договор за цесия от 01.12.2017г., по силата на който му е прехвърлено
претендираното вземане, както и че длъжникът е уведомен надлежно за договора за
цесия. В тежест на ищеца е да докаже, че прехвърленото вземане съществува, т.е.
че между „Ф.б.” ЕООД и М.Т.И. е сключен валиден Договор за кредит № *****.,
размерът на претендираните отделни вземания за главница, лихви и такси по
кредита. Следва да докаже, че „Ф.б.” ЕООД е встъпило надлежно в правата на
кредитора по договора за кредит, чрез надлежното сключване на Договор за
гаранция с № 379121 с М.Т.И. и погасяване на дължимите суми по договора за
кредит от „Ф.б.” ЕООД. Следва да докаже размера на претендираното вземане по
Договор за гаранция с № 379121 – такса за гаранция. В тежест на ответника, при
доказване на горните обстоятелства, е да установи, че е изпълнил задълженията
си по договорите. В негова тежест е да докаже възражението си за нищожност на
договора за кредит поради липса на съгласие.
Видно от договор за покупко-продажба на отписвания на
необслужвани потребителски кредити, сключен между „Ф.б.” и ищеца (на л. 11 – л. 18 от делото) в полза н. „А.з.к.н.п.з.” ООД били прехвърлени вземания на кредитора, вкл. срещу
ответницата М.И.. Към договора било изготвено и потвърждение (на л. 20 от
делото). От „Ф.б.” било дадено пълномощно
на ищеца (на л. 21 от делото) да уведомява длъжниците по договора за цесия.
Такова уведомление било изготвено по отношение на И. (на л. 19 от делото),
връчено на особения представител на ответника, назначен в хода на процеса
(видно от съобщение на л. 53 от делото за връчване на исковата молба и
приложенията към нея).
При тези данни съдът намира, че са доказани елементите от
фактическия състав на претендираната от ищеца цесия. На първо място следва да
се има предвид, че ищецът е бил надлежно упълномощен от цедента (кредитора на
ответника) да го уведоми по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като за целта било изготвено
и потвърждение от цедента. Ето защо не е имало пречка уведомлението за цесия да
бъде връчено именно от ищеца по делото. В хода на процеса уведомлението е
връчено на особения представител на ответницата. В практиката на ВКС е прието,
че уведомяването в хода на процеса за настъпилата цесия следва да бъде отчитано
от съда като факт по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК – Решение № 123 от
24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. по описа на II търг. отделение. Наред с това
според настоящия съдебен състав няма пречка уведомяването да бъде осъществено и
на особен представител на ответника. Това е така, тъй като по арг. от чл. 47,
ал. 6 ГПК всички книжа, предназначени за ответника по делото, се връчват на
особен представител. Такова връчване се счита за надлежно и с осъществяването
му настъпват всички последици, свързани с него (Решение № 198 от 18.01.2019г.
по търг. дело № 193/2018г. по описа на I търг. отделение на ВКС). Т.е.
връчването на уведомлението за цесия, ведно с потвърждението за цесия,
изготвено от цедента, от ищеца (упълномощен да връчва съобщения по чл. 99, ал.
3 ЗЗД) на надлежен представител на ответника (назначен в хода на процеса)
представлява уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за
цесията, което следва да бъде отчетено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.
Налага се извод, че възраженията на ответника във връзка с уведомяването на
цесия са неоснователни.
От заключението на изготвената по делото
съдебно-счетоводна експертиза (на л. 75 – л. 91) се установява, че ответницата
е получила сумата от 1000 лв. по силата на Договор за предоставяне на
потребителски кредит № *****. Определени са 12 погасителни вноски от по 102,50
лв., с първа падежна дата – 08.06.2016г., лихва по кредита – 230 лв., посочен
лихвен процент – 40,61 %, посочен годишен процент на разходите – 49,11 %. Установява
се, че кредитът е предоставен на 09.05.2016г. чрез системата за електронни
плащания ePay.bg. Вещото лице е констатирало
плащания на ответницата по договора – на 08.06.2016г., 07.07.2016г. и
06.08.2016г. по 167 лв. С тези плащания били погасени главница от 249,99 лв.,
лихва по договора в размер на 57,51 лв. и такса гаранция (по допълнително
сключения с Ф.б.” ЕООД договор за гаранция) в размер на 192,51 лв. Експертът е констатирал, че в погасителния план е
определен падеж единствено на първата вноска – 08.06.2016г., като за останалите
вноски не са определени падежни дати. Въпреки направеното от него искане на
вещото лице не са предоставени доказателства за извършени плащания от страна на
гаранта „Ф.б. LTD” към кредитора „Ф.б.” ЕООД или към
ищеца.
Във връзка с горното и доколкото в отговора на исковата
молба е направено възражение за нищожност на договора за кредит, съдът намира
същото за основателно. Самият ищец сочи, че договорът е за потребителски
кредит, а това се установява и от заключението на вещото лице. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК в договора за потребителски кредит задължително следва да е
включен и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването оговорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа. В случая вещото лице е
анализирало погасителен план към договора с включени три пера – главница,
договорна лихва и такса за гаранция. От експерта е констатирано обаче, че в
погасителния план не се съдържат дати на погасителните вноски (освен на първата
такава). Поради тази причина следва да се приеме, че договорът не отговаря на
задължителното съдържание, предвидено в чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, което от
своя страна е основание същият да бъде признат за недействителен – арг. от чл.
22 от ЗПК. Както се приема в чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Видно от заключението
на вещото лице и от приложената към исковата молба информация за кредита (на л.
5 от делото) като част от вноските по договора за кредит, които е следвало да
се заплатят от ответницата, са включени „лихва по кредит” и
„гаранция по кредита”. Ето защо съдът приема, че по арг. от чл. 23 от ЗПК вр.
чл. 22 вр. ал. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК по посочените две пера ответницата не
дължи плащане – поради констатирана недействителност на договора.
Съдът намира, че в хода на производството не е доказана
дължимост и на претенцията в частта й относно чистата стойност на кредита. Самият ищец твърди, а и от общите условия на
представения от него договор за гаранция се установява, че „Ф.б.” се съгласило да предостави гаранция, под формата на поръчителство,
като се задължи да обезпечи задълженията, произтичащи от договора за
потребителски кредит между клиента и „Ф.б.” ЕООД. В случая ищецът претендира,
че е придобил именно вземане на „Ф.б.”, за което дружество се твърди, че е
встъпило в правата на „Ф.б.” ЕООД. Твърди се, че „Ф.б.” е погасило дължимата от
ответницата сума в пълен размер към „Ф.б.” ЕООД. При тези данни съдът е дал
указания на ищеца да докаже, че „Ф.б.” ЕООД е встъпило
надлежно в правата на кредитора по договора за кредит, чрез надлежното
сключване на Договор за гаранция с № 379121 с М.Т.И. и погасяване на дължимите
суми по договора за кредит. На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е указал на
ищеца, че не сочи доказателства за твърденията си, че „Ф.б.” ЕООД е погасило в
полза на „Ф.б.” ЕООД сумите по Договор за кредит № *****. Въпреки тези указания
на съда от ищеца не са ангажирани доказателства за реализиране на посочените
факти. Нещо повече – вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза
изрично е поискало представянето на такива доказателства, но въпреки това не са
му предоставени.
Очевидно ищецът претендира, че в негова полза е
прехвърлено вземане на поръчител по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗД. Такива са самите
му твърдения в исковата молба. По арг. от чл. 143, ал. 1 ЗЗД поръчителят, който
е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и
разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него
иск. Налага се извод, че за встъпване в правата на кредитора поръчителят на
първо място следва да е изпълнил задължението на длъжника (в случая на
ответницата). След като такива доказателства не са ангажирани, то искът за
установяване дължимостта на главница, договорна лихва, административна такса и
такса за гаранция, е неоснователен само на това основание. Както се посочи в
случая таксата за гаранция е начислена като част от дължимите воноски по
договора за кредит. Ето защо за установяване дължимостта на претендираните от ищеца
суми е следвало да се докаже погасяването от „Ф.б.” ЕООД на всичките, начислени
по този договор, за плащане от ответница. При липсата на такова доказване искът
е неоснователен и на това основание.
По предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на ответницата в забава за периода
05.05.2017г. – 17.05.2018г., както и размера на претенцията си. С оглед
изводите на съда за неоснователност на иска за главен дълг, то и акцесорната
претенция за заплащане на лихва за забава е неоснователна.
При този изход на спора на страните не се дължат разноски, тъй като ищецът
няма право на такива, а ответникът не е доказал извършването на разноски.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, срещу М.Т.И., ЕГН **********,***, общежитие „П.” № *, ет. *, ап. ***, искове както следва:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД, за установяване дължимостта на сумата от 881,61 лв., представляваща главница по Договор за кредит
№ *****., сключен между „Ф.б.” ЕООД и И., заплатена от гаранта „Ф.б.” ЕООД по
силата на Договор за гаранция с № 379121, вземането на който е прехвърлено н. „А.з.к.н.п.з.”
ООД по силата на Договор за покупко-продажба на отписвания на необслужвани
потребителски кредити (цесия) и Приложение Г от 01.12.2017г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението –
29.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането, сумата от 135,88 лв., представляваща договорна лихва за периода от
08.06.2016г. до 04.05.2017г., сумата от
100 лв., представляваща такса за събиране на вземането и сумата от 481,51 лв., представляваща
гаранция по кредитната сделка;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1
вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на сумата от сумата от 42,09 лв., представляваща
лихва за забава за периода 05.05.2017г. – 17.05.2018г.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване
на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: