Решение по дело №164/2025 на Административен съд - Ловеч

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във вр. с чл. 118, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Административното дело е образувано по Жалба вх. № 1081/01.04.2025г. по регистъра на Административен съд гр. Ловеч, вх. № 2103-10-4/25.03.2025г. по регистъра на ТП на НОИ гр. Ловеч, подадена от И. М. Ц., [ЕГН], с постоянен адрес: гр. Ловеч, бул. „България“ № 81, вх. Б, ет. 2, ап. 4, чрез пълномощника адв. Г. К. Б. от АК гр. Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, [улица], ет. 4, против Решение № 1040-10-6/05.03.2025г., издадено от Б. А. Б. – Директор на ТП на НОИ гр. Ловеч.

В жалбата са изложени аргументи за незаконосъобразност на оспореното решение, като според оспорващия, от страна на ответния административен орган е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в неизясняване на всички обстоятелства от значение за случая. Навеждат се и подробни доводи за неправилно приложение на материалния закон, доколкото е налице неправилно тълкуване и прилагане на относимите разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С жалбата се прави искане съдът да отмени оспореното решение, с което на основание чл. 117, ал. 3 и ал. 5 от КСО е отхвърлена като неоснователна подадена от И. М. Ц. жалба против Разпореждане № 101-00-8-3/28.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ гр. Ловеч, с което е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по подадено Заявление № 101-00-8/02.01.2025г. от И. М. Ц. и преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне. Претендира се присъждането на разноски по делото.

В съдебно заседание оспорващият И. М. Ц. се явява лично и с адв. Г. Б. от АК Пловдив, която поддържа жалбата на заявените в нея основания и излага доводи по съществото на правния спор. Представя и списък на сторените по делото разноски.

Ответникът Директор на ТП на НОИ гр. Ловеч, редовно призован, в съдебно заседание, се представлява от процесуалния си представител юрисконсулт Т. К., която оспорва жалбата и изразява становище за неоснователност на същата. По същество пледира за отхвърляне на жалбата, като излага аргументи за правилност и законосъобразност на оспореното решение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

От събраните по делото писмени доказателства и доводите на страните съдът приема за установено от фактическа страна следното:

И. М. Ц. е подал до Директора на ТП на НОИ гр. Ловеч Заявление с вх. № 101-00-8/02.01.2024г., с което е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО /л. 111/. Съгласно справка за приети, върнати и липсващи документи вх. № 101-00-8-1/03.01.2024 г. към заявление приложение № 1 към чл. 1, ал. 1 от Наредба за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ), Ц. е приложил - заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със СЕД U002, документ от Германия-копие (без превод на български език) - 3 броя и копие от документ с данни за лична банкова сметка /л. 119 и сл./.

След обработка на заявлението, от длъжностното лице в ТП на НОИ гр. Ловеч са констатирани нередовни и липсващи документи, поради което съгласно чл. 1, ал. 6 от НОИПОБ са дадени указанията в 15-дневен срок от получаване на Писмо изх. № У-101-00-8-1/03.01.2024г. Ц. да представи попълнени следните липсващи документи: анкета за Германия; декларация за определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004. На 10.01.2024г., видно от справка за приети, върнати и липсващи документи вх. № 101-00-8-2 в ТП на НОИ гр. Ловеч /л. 131/ от Ц. са представени следните документи: анкета за Германия (попълнена); копие от документи от Германия (без превод на български език) - 1 бр.; декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 (попълнена).

В Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 /л. 123-124/ Ц. е посочил, че за последните 5 календарни години (преди годината на прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост) е работил в Германия за периодите от 18.01.2018г. до 30.09.2021г. и от 01.10.2021г. до 31.12.2023 година. Посочил е, че е бил на постоянна работа като оператор машина, съответно като монтьор зимна градина. В т. 3 от декларацията - други данни от Ц. е декларирано следното, свързано с периода на последната му заетост в чужбина: в т. 3.1. - не са декларирани данни за съпруг/съпруга/партньор; в т. 3.2. - няма деца до 18 години; в т. 3.3. - преобладаваща част от роднините му (деца над 18 години, родители, баба и дядо, брат сестра) са живели в държавата по последна заетост и в Република България; в т. 3.4. - разполага с постоянно жилище в България (като постоянно жилище е това, което е на разположение на лицето и то го ползва като свой дом, без значение дали е собствено, наето, на друг член на семейството му); в т. 3.5. - плащал е данъци върху доходите от последна заетост в държавата по последна заетост; в т. 3.6. - през последния период на заетост в чужбина е живял в собствено жилище; в т. 3.7. - относно приблизителната честота на завръщане в България през периода на последна заетост - няколко пъти в годината или по-рядко, както конкретизира: „почивка“; в т. 3.9. - „Опишете какво Ви свързва с държавата по последна заетост в чужбина, извън осъществяването на трудова дейност и имате ли намерение да останете за постоянно там“, Ц. е декларирал - „не“.

В административната преписка е налице Справка (от Регистъра на трудовите договори) за актуалното състояние на всички трудови договори на Ц., която сочи, че последния трудов договор с български осигурител е прекратен, считано от 01.01.2018 година.

От длъжностното лице в ТП на НОИ гр. Ловеч, чрез система за електронен обмен (EESSI), са изпратени до компетентната институция на Германия искания за удостоверяване на периоди и доходи от осигурена заетост със структуриран електронен документ (СЕД) формуляр U001CB - искане на осигурителна история, формуляр СЕД U003 - искане на информация за заплатите. Към исканията са приложени представените от заявителя писмени документи, приети със справки вх. № 101-00-8-1/03.01.2024 г. и вх. № 101-00-8-2/10.01.2024 година.

Предвид необходимостта от установяване на факти и обстоятелства по правото на ПОБ с Разпореждане № 101-00-8-1/11.01.2024 г. /л. 132/ на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на паричното обезщетение за безработица, образувано по подаденото от И. Ц. заявление.

От страна на административния орган са изпратени писмо до ТД на НАП - офис Ловеч и до ОДМВР - Ловеч с искане за информация за влизанията/излизанията на Ц. от/в България, съответно от НАП - информация за плащани данъци/осигуровки в България за периода от 18.01.2018г. до 31.12.2023г. /л. 135-136/. Видно от постъпилият Отговор с вх. № 1029-10-209#1/12.01.2024г. от ТД на НАП - офис Ловеч /л. 148/, за периода от 18.01.2018г. до 31.12.2023г. за лицето И. М. Ц. няма данни за подадени ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ за получени доходи, както и за платени данъци/осигуровки в Р България. В отговора е посочено също, че лицето към дата 11.01.2024г. е с прекъснати здравноосигурителни права. В постъпилият от ОДМВР Ловеч Отговор с вх. № 1029-10-208#1/15.01.2024г. /л. 150/ се съдържат данни за преминаване на държавната граница от И. Ц. за периода от 18.01.2018 г. до 31.12.2023 година.

Видно от Справка за приети, върнати и липсващи документи вх. № 101-00-8-6/01.02.2024г. /л. 151 и сл./, чрез система за електронен обмен (EESSI), в ТП на НОИ гр. Ловеч са постъпили издадените от компетентната институция на Германия структурирани електронни документи СЕД U017 и СЕД U004. В СЕД U017 (осигурително досие), компетентната институция на Германия е потвърдила за Ц. следните периоди на заетост, представляващи осигурителни периоди: от 01.10.2021г. до 31.12.2023г. включително. Посочената причина за прекратяване на заетостта е „уволнение от работодателя“. В СЕД U004 (информация за заплатите), компетентната институция на Германия е потвърдила за получени от Ц. доходи (брутни) през периодите на заетост както следва: от 01.01.2023г. до 31.12.2023г. вкл. - 31 800 EUR.

С оглед обстоятелството, че от КИ на Германия не са потвърдени всички декларирани от Ц. периоди на заетост, чрез EESSI е изпратен структуриран електронен документ ХО 12 - Изясняване на съдържанието, с който е поискано потвърждение на периодите на заетост и доходи, включващи времето от 18.01.2018г. до 30.09.2021 година.

Междувременно от И. Ц. на 12.02.2024г. в ТП на НОИ гр. Ловеч е представено копие на документ от Германия (без превод), който е прикачен към изготвения от длъжностното лице структуриран електронен документ Н001 - уведомление /искане за предоставяне на информация/, който е препратен към КИ на Германия. След проведена кореспонденция с КИ на Германия с оглед изясняване на периодите и доходите от заетост придобити от Ц. за релевантния период за преценка на правото му на ПОБ, на 24.01.2025г. в ТП на НОИ гр. Ловеч е постъпил изготвеният от КИ на Германия структуриран електронен документ U017 - осигурително досие. С последния са потвърдени следните периоди на заетост, представляващи осигурителни периоди: от 01.10.2021г. до 31.12.2023г. вкл., от 18.01.2018г. до 30.09.2021г. вкл., причина за прекратяване на заетостта - „уволнение от работодателя“ /л. 172-175/.

С Разпореждане № 101-00-8-2/24.01.2025 г. /л. 176/ на основание чл. 55 от АПК, спряното производство по заявление вх. № 101-00-8/02.01.2024г. за отпускане на обезщетение за безработица е възобновено, със следните мотиви: „Получени структурирани електронни документи U017 и U004 с информация за период на заетост, осигурителен доход и причина за прекратяване на заетостта, изготвени от компетентната институция на Германия“.

Въз основа на данните, отразени в СЕД U017 и СЕД U004, издадени от компетентната институция на Германия, наличните и допълнително събрани писмени доказателства, административният орган след възобновяване на спряното производство е издал Разпореждане № 101-00-8-3/28.01.2025г. на за ръководител на осигуряването за безработица (съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на директора на ТП на НОИ гр. Ловеч) на основание 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, §3, буква „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, с което на И. М. Ц. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а, ал. 1 от КСО /л. 108-109/. Видно от известието за доставяне на л. 110 от делото, същото е получено на 31.01.2025 година.

В срока по чл. 117, ал. 2 от КСО в ТП на НОИ гр. Ловеч срещу цитираното разпореждане е постъпила Жалба с вх. № 1012-10-20/12.02.2025 година. /л. 99-107/.

Директорът на ТП на НОИ гр. Ловеч издал оспореното в настоящото съдебно производство Решение № 1040-10-6/05.03.2025г. /л. 92-97/, с което е отхвърлена жалбата на И. М. Ц. срещу Разпореждане № 101-00-8-3/28.01.2025г. на за ръководител на осигуряването за безработица (съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на директора на ТП на НОИ гр. Ловеч), с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

За да постанови това решение органът приел, че доколкото жалбоподателят е пребивавал в Германия от 18.01.2018г. до края на последното трудово правоотношение без прекъсване, то пребиваването не е било временно, а постоянно. Този дълъг непрекъснат период от време, според органа, е факт обуславящ трайно (обичайно) установяване в тази държава. На следващо място в решението на Директора на ТП на НОИ гр. Ловеч е прието, че след изтичането на 5-годишен срок за лицето е било породено и правото му на постоянно пребиваване в другата държава, като прекъсването на трудовото му правоотношение не е по желание на наетото лице, а по искане на неговия работодател. С оглед на това, органът обосновал извод, че обичайното място на пребиваване на жалбоподателя по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 е държавата по последната му заетост - Германия и не може да се приеме, че Ц. попада в обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентната по правилата на чл. 11, §3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. В решението се сочи още, че на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, ал. 2 е ал. 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Решението е връчено на И. Ц. на 10.03.2025г., видно от известието за доставяне на л. 98 от делото.

По искане на оспорващия по делото са разпитани двама свидетели.

От заявеното от свидетелката Т. И. П. се установява, че двамата с И. Ц. се познават от края на 2022г., като в момента съжителстват на семейни начала и имат две деца. Запознали се в гр. Пловдив, където той има приятелски кръг. Свидетелката твърди, че Ц. работил в Германия, но искал да се завърне в България след като събере достатъчно средства. Първото им дете се родило през м. август 2023г., когато оспорващият все още работел в Германия. Свидетелката П. сочи, че е посещавала Ц. в Германия, но не е живяла при него там. Всеки ползван от него отпуск той прекарвал в България, като същият поддържа постоянно връзка с майка си, която живее в гр. Ловеч, както и че приятелският му кръг е в България – в гр. Ловеч и в гр. Пловдив. Свидетелката Т. П. заяви също, че И. Ц. притежава апартамент в Германия, който е даден под наем, както и наследствен апартамент в гр. Ловеч, съпритежаван с майка му.

От заявеното от свидетеля Б. С. С., се установява, че И. Ц. работел за известно време в Германия, но си идвал в България по няколко пъти в годината и посещавал жилището в гр. Ловеч, където живее майка му. Заявява също, че с жената, с която живее на семейни начала, оспорващият се е запознал в края на 2022г. в България и не е имал намерение да се установява да живее за постоянно в Германия.

Съдът кредитира показанията на двамата разпитани свидетели, в т.ч. и на свидетелката П., която макар да която е във фактическо съжителство с жалбоподателя, дава показания, които са безпротиворечиви и житейски логични. По релевантните факти изложеното от свидетелите е логически последователно и съответстваща на доказателствата по делото, още повече, че същите са предупредени за наказателната отговорност, която носят по чл. 290 от НК.

По делото е представена пълната административна преписка, както и Удостоверение за раждане № ********** от 24.02.2025г. /л. 41/, Удостоверение за раждане № ********** от 21.08.2023г. /л. 42/, Нотариален акт за собственост върху жилище /л. 44/, Удостоверение за наследници изх. № 120/12.01.2018г. /л. 45-46/, Свидетелство за регистрация на ППС – 3 бр. /л. 47-49/, Договор за предоставяне на услуга – цифрова телевизия от 17.09.2018г. /л. 50/ и квитанции за извършени плащания по него /л. 51 и сл./, Справка за притежавано движимо и недвижимо имущество /л. 61-64/ и др.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е редовна по отношение на форма и съдържание. Същата е подписана, подадена е от надлежна страна в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО, срещу подлежащ на обжалване индивидуален административен акт, съгласно чл. 118, ал. 1 от КСО, пред родово и местно компетентния Административен съд гр. Ловеч, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, в съвкупност със събраните по делото доказателства и становищата на страните, Ловешки административен съд, пети административен състав, намира жалбата за основателна, по следните съображения:

По аргумент от чл. 168, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО, при преценката на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт, съдът следва да извърши цялостна проверка на всички основания по чл. 146 от АПК, а именно - издаден ли е същият от компетентен орган, в законоустановената форма, при спазване на процесуалноправните и материалноправните предпоставки за издаването му и съобразен ли е с целта на закона. Съгласно специалната разпоредба на чл. 118, ал. 1 от КСО на обжалване пред административния съд подлежи решението на ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт по чл. 117, ал. 3 от КСО. Предмет на съдебен контрол е Решение № 1040-10-6 от 05.03.2025г., издадено от Директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр. Ловеч, с което е отхвърлена като неоснователна Жалба вх. № 1012-10-20/12.02.2025г., подадена от И. М. Ц. срещу Разпореждане № 101-00-8-3/28.01.2025г. на за ръководител на осигуряването за безработица (съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на директора на ТП на НОИ гр. Ловеч). Този индивидуален административен акт е издаден от оправомощения орган, в кръга на неговата компетентност предвид разпоредбата на чл. 117, ал. 3 от КСО. Видно от Заповед № 870/24.01.2019г. на Управителя на НОИ /л. 184/, издателят на оспореното решение Б. А. Б. заема длъжността Директор на ТП на НОИ гр. Ловеч.

Разпореждането също е издадено от компетентен орган в рамките на неговата компетентност, съгласно чл. 54ж, ал. 1 от КСО – длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на Директора на ТП на НОИ гр. Ловеч, приложена на л. 185-186 от делото.

Освен издаден от компетентен по степен и материя административен орган, обжалваният административен акт е изготвен и в законоустановената писмена форма, предвидена в горепосочената разпоредба на КСО, съгласно чл. 146, т. 2, във вр. с чл. 59 от АПК. Процесният индивидуален административен акт отговаря и на изискването за мотивираност съгласно чл. 117, ал. 3 от КСО. Отговаря на всички изисквания съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК - съдържа наименование на органа, който е издател, наименование на акта, адресат на акта, фактически и правни основания за издаването му, съдържа и дата на издаване и подпис на издателя с означение на длъжността му - чл. 59, ал. 2, т. 8 от АПК.

Оспореното решение, а и потвърденото с него разпореждане, са изготвени в законоустановената форма, при спазване на административнопроизводствените правила за това.

При извършване на проверка относно спазване на процесуалните правила в хода на проведеното административно производство, съдът не установи да са допуснати съществени процесуални нарушения. Следва да се има предвид, че нарушението на административнопроизводствените правила е съществено само в случаите, когато допускането му е довело, или би могло да доведе административния орган до различен от постановения правен резултат, каквито съдът в конкретният случай не констатира. Обжалваното решение е постановено след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая и след служебно събиране, проверка и преценка на допустими, относими и необходими доказателства, т.е. административното производство е проведено съобразно изискванията на чл. 35 и чл. 36 от АПК. Доколко установените от органа факти са отнесени правилно към приложимите материалноправни разпоредби подлежи на преценка при изследване на съответствието на акта с материалния закон. С оглед на което, съдът намира за неоснователни наведените в жалбата оплаквания относно наличието на отменителното основание по чл. 146, т. 3 от АПК.

В настоящият случай съдът счита, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени в противоречие с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Съдебният контрол за материална законосъобразност на обжалвания административен акт обхваща преценката налице ли са установените от административния орган релевантни юридически факти /изложени като мотиви в акта/ и доколко същите се субсумират в посочената като правно основание за неговото издаване правна норма, респективно - дали се следват разпоредените с акта правни последици.

Спорът е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на оспорващия И. М. Ц. е била на територията на Германия.

Република България като държава-членка на ЕС е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони. Тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 година.

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица – чл. 3, §1, б. „з“. Персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл. 2, §1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица.

Безспорно е, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т. е. на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004. В чл. 11, §1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, §3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото е бил Ц. и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава-членка.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, се съдържат в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно чл. 65, §2 от този регламент, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието законодателство за последно е било подчинено.

Съгласно чл. 65, §5 от Регламент (ЕО) № 883/2004: a) Безработното лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване, първо получава обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква а) се спира за периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие – това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай това е Германия, но само за времето, в което е била осъществявана трудовата дейност. След прекратяване на тази си дейност лицето се е завърнало в държавата си по пребиваване България, в която е и центъра на жизнените му интереси, следователно последната е и компетентната държава-членка по смисъла на цитираните разпоредби.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие се съдържа в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, б. „к“). Правилата за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на т. нар. основен регламент – Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§1).

В изготвеният съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, публикуван на официалната интернет страница на Европейската комисия (https://ec.europa.eu/social/BlobServlet?docId=11366&langId=bg) се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

В наръчника, изготвен съвместно от държавите-членки, се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти – източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. То се свързва с центъра на интересите му (чл. 11, §1 от Регламент № 987/2004) и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти.

В чл. 11, §1 от Регламент № 987/2004 е въведено само примерно изброяване, което не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с определяне на действителното място на пребиваване на лицето. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§2).

Директорът на ТП на НОИ гр. Ловеч е приел, че Р България не е държавата по пребиваване на жалбоподателя, именно разглеждайки критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, т. е. приложил е тази норма.

Всеки отделен случай следва да се разглежда според индивидуалните си характеристики и въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, и съобразно критериите на приложимите регламенти. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваване на едно лице. Необходимо е да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

В тази връзка, неправилно административният орган е приел, че продължителността на трудовата заетост в чужбина е достатъчна да обоснове наличието на стабилна връзка на лицето с държавата, в която полага труд. Предвиденият от европейския законодател 5-годишен срок на пребиваване цели да обезпечи гражданите на ЕС да получат автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна на ЕС и е неотносим към мястото на пребиваване по Регламент (ЕО) № 883/2004, което се определя според критериите на §11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В случая, от самия факт, че Ц. е работил за дълъг период от време, продължил повече от 5 години в Германия не следва автоматично, че е придобил право на пребиваване в тази държава-членка. Това обстоятелство не следва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на осигурения работник, тъй като нормата на чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 определя за решаващи причините за преместването на един работник при определяне на действителното му място на пребиваване.

От всички данни по делото, както и свидетелските показания, се установява по несъмнен начин, че причините за полагането на труд от страна на жалбоподателя при германския работодател, са изцяло икономически, свързани с необходимостта от издръжка. Явно е, че в този случай жалбоподателят никога не е прекъсвал социалните връзки с дома си в България и семейството си. Житейски логично е след като работи в Германия, лицето и да живее в тази държава за времето, през което полага труда си там. Затова престоят и времето му на трудова заетост в Германия имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004.

Видно от съдържащата се в административната преписка справка от ОДМВР Ловеч /л. 150/, за времето, през което е работил в Германия в периода от 2018г. до 2023г. оспорващият се е прибирал в България по няколко пъти в годината. От показанията на св. Б. С. се установява, че Ц. е поддържал връзка с приятелите си и с майка си в гр. Ловеч, като представения договор с „Орбитал“ ЕООД и приложените към него квитанции за извършени плащания / л. 51 и сл./ са индиция,че жалбоподателят е полагал грижи за поддържане на съсобственото с неговата майка жилище, находящо се в гр. Ловеч, България.

Отделно от горното, по времето, когато е работил в Германия, при едно от завръщанията си в България Ц. е създал трайни отношения със свидетелката Т. П., от която има родени две деца. Видно от удостоверението за раждане на л. 42 от делото, първото дете на жалбоподателя се е родило именно в България през м. август 2023г., т.е. през времето, в което същият е работил в Германия. В конкретния случай, местоживеенето на семейството и роднините на жалбоподателя оказват силно влияние на центъра на жизнените му интереси, който несъмнено е в Република България. Жалбоподателят е запазил много тесни връзки с Република България като негова държава на пребиваване, въпреки че е осъществявал трудова дейност на територията на друга държава-членка - Германия.

От приложените по делото приходни квитанции на л. 66 и сл. се установява също, че по време на престоя си в Германия жалбоподателят е заплащал данъци за притежаваното от него недвижимо имущество - жилище, с адрес: гр. Ловеч, бул. „България“ № 81, вх. Б, ап. 4, ет. 2, както и за няколко броя превозни средства, част от които е закупил и регистрирал в България по време на трудовата си заетост в Германия - мотопед до 50 куб. марка „Хонда“, модел 50, рег. № ОВ2045М, мотоциклет „Хонда“, рег. № ОВ2028К, лек автомобил марка „Мерцедес“, модел 190Е с рег. № ОВЗ112АН, товарен автомобил марка „Фолксваген“, модел Транспортер, с рег. № [рег. номер], товарно ремарке за лек автомобил с рег. № [рег. номер], лек автомобил марка „Дачия“, модел Сандеро с рег. № [рег. номер].

Доколкото по делото не е спорно, че жалбоподателят не се явява командировано лице, както и при липса на данни да е осъществявал дейност едновременно и на територията на България, напълно логично е посоченото в получената от НАП информация /л. 148/, че Ц. няма подадени годишни данъчни декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за финансовата 2018г., 2019г., 2020г., 2021г., 2022г. и 2023г., както и че няма постъпили плащания за данъци в данъчно-осигурителната сметка на задълженото лице. Тази информация обаче не води до извод, че центърът на жизнените му интереси, който е основният показател за определяне на мястото на обичайно пребиваване, е държава, различна от България.

От съвкупността от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че обичайното пребиваване на жалбоподателя през периода на последната му заетост от 18.01.2018г. до 31.12.2023г. е в Р България, а не в Германия и че намерението му да се установи в Р България не се е породило едва след прекратяване на трудовото му правоотношение в Германия, както се сочи в обжалвания индивидуален административен акт. Предвид това, приложимото законодателство в настоящия случай се явява това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България.

С оглед на това, при съобразяване на критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, се налага категоричният извод, че център на интересите на жалбоподателя е Република България - противно на приетото от административния орган. Република България е държавата по обичайно пребиваване на И. М. Ц., следователно тя е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, както и изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество.

Понятията „местоживеене“ и „пребиваване“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004 не са идентични и местоживеенето, както вече се посочи, не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа на които то се определя. Пребиваването на жалбоподателя в Германия е свързано единствено и само с полагането на труд и осигуряването на издръжката му.

В тази връзка следва да се посочи, че в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно безработни лица, които не са погранични работници и които по време на последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се посочва следното: „Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните работници и някои други категории работници, които също запазват близки отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход“.

Посоченото становище на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна (дългосрочна) заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.

Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата на пребиваване се определя в съответствие с чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.

В периода на заетост в Германия жалбоподателят е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, и не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

При съобразяване на центъра на интересите на Ц. съобразно критериите по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 се налага категоричният извод, че този център на интереси е Република България – противно на приетото от административния орган. В Германия жалбоподателят е бил заето лице за периода от 2018г. до 2023г., но пребиваването му през цитираните периоди е било свързано единствено със заетостта му като наето лице. Отделно от това, оспорващият е пребивавал много по-дълго време в Република България, вкл. и в трудоспособна възраст, отколкото в Германия. Това се установява и от приложената по делото справка на л. 43 и л. 177-183, видно от която преди да замине за Германия оспорващият е работел в България. Трудова дейност в Германия жалбоподателят е упражнявал само за цитираните периоди. Роднинските връзки на И. Ц. са в България, вкл. и децата му, като органът не е представил данни той да има роднини в Германия. Както вече се посочи, видно от удостоверението за раждане на л. 42 от делото, първото дете на Ц. се е родило в България по време на престоя му в Германия. Макар че Ц. разполага с недвижим имот в Германия, от свидетелските показания на св. П. се установява, че същият се отдава под наем, с оглед на което същият представлява източник на доходи за Ц.. Житейски логично е докато е работел в Германия оспорващият да е живял в него, като там той е бил данъчно облаган само за периодите на трудовата си дейност, което също е логично.

Горният извод се потвърждава и от анализа на останалите критерии по чл. 11, §2 от Регламент № 987/2009г. и по изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, а именно причините за преместване и намеренията на лицето (прекратяване на трудовия договор в Германия и намерение да се установи трайно в България), които се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

Цялостната оценка на горната информация относно релевантните факти налага извод, че центърът на жизнените интереси на оспорващия е Република България и тя е държавата по обичайно пребиваване на лицето, следователно е и компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, §2 от Регламент ЕО № 883/2004, заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на ЕС.

В този смисъл е и практика на Върховния административен съд, а именно – Решение № 12598/25.09.2019г. по адм. д. № 13206/2018г.; Решение № 222/08.01.2019г. по адм. дело № 8158/2018г.; Решение № 1645/06.02.2019г. по адм. дело № 8633/2018г.; Решение № 2695/22.02.2019г. по адм. дело № 3077/2018г.; Решение № 10291/03.07.2019г. по адм. дело № 15067/2018 година.

С оглед гореизложеното, обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане следва да бъде отменено като незаконосъобразно, поради допуснато нарушение на приложимия материален закон и целта на закона, а административната преписка следва да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по същество, при което следва да бъдат съобразени мотивите на съда, изложени в настоящото решение.

При този изход на спора и предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски, същото следва да се уважи на основание чл. 120, ал. 2 от КСО. Предвид разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, Националният осигурителен институт в качеството на юридическо лице, в чиято структура е органът, издал отменения акт, следва да бъде осъден да заплати на оспорващия сума в общ размер на 810.00 лева, съгласно приложения списък на разноските на л. 196 от делото и при съобразяване на направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, от които 10.00 лева - заплатена държавна такса /л. 90/ и 800.00 лева – договорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение /л. 88/.

По отношение на направеното от процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност на заявения адвокатски хонорар, настоящият съдебен състав намира същото за основателно, но претендираният размер следва да бъде определен над минимума, посочен в Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.). Съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 на Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване размерът на възнаграждението е 500,00 лева. В светлината на решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С438/22 съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.) въпреки задължителния ѝ характер, който ѝ придава национална правна уредба, поради което при преценка на фактическата и правна сложност на казуса съдът може да присъди, респ. определи в хипотезата на чл. 38 от ЗА, адвокатско възнаграждение в по-нисък размер. В конкретния случай, преценявайки фактическата и правна сложност на делото заявените разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38 от ЗА следва да бъдат редуцирани до 800.00 лв. Съобразявайки §1а, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), съдът намира, че макар по делото да е проведено само едно открито съдебно заседание, в което упълномощеният от жалбоподателя адвокат се е явил, по делото са извършвани процесуални действия, като разпит на свидетели, а и от страна на упълномощения от оспорващия процесуален представител са ангажирани редица писмени доказателства, като както в жалбата, така и в хода по същество от страна на упълномощения адвокат са изложени редица подробни аргументи, в т.ч. и относно прилагането на правото на ЕС, касателно Регламент (ЕО) № 883/2004г. и Регламент (ЕО) № 987/2009 година.

На основание чл. 119 от КСО, решенията на административния съд по жалби срещу актовете по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО, каквото е процесното решение, не подлежат на касационно обжалване. В тази връзка, настоящото решение е окончателно.

Предвид изложеното и на основание чл. 172, ал. 1 и ал. 2, предложение второ от АПК, чл. 173, ал. 2 и чл. 174 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 3 от КСО, Административен съд гр. Ловеч, пети съдебен състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на И. М. Ц., [ЕГН], с постоянен адрес: гр. Ловеч, бул. „България“ № 81, вх. Б, ет. 2, ап. 4, чрез пълномощника адв. Г. К. Б. от АК гр. Пловдив, със съдебен адрес: гр. Пловдив, [улица], ет. 4, Решение № 1040-10-6/05.03.2025г., издадено от Б. А. Б. – Директор на ТП на НОИ гр. Ловеч, с което е отхвърлена жалбата на Ц. срещу Разпореждане № 101-00-8-3/28.01.2025г. на за ръководител на осигуряването за безработица (съгласно Заповед № 1015-10-45/10.05.2016г. на директора на ТП на НОИ гр. Ловеч), с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, §3, б. „а“ и чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ гр. Ловеч за ново произнасяне по Заявление вх. № 101-00-8/02.01.2024г. на И. М. Ц., съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуване и прилагане на закона.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на И. М. Ц., [ЕГН], с постоянен адрес: гр. Ловеч, бул. „България“ № 81, вх. Б, ет. 2, ап. 4, сумата от 810.00 - осемстотин и десет лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Препис от решението да се връчи на страните по делото.