Р
Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 04.08.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, VI – 9 състав,
в
публично заседание на десети юни
две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАКЛИН КОМИТОВА
при
секретаря Славка Димитрова, като разгледа докладваното от съдия КОМИТОВА търг. д. № 282 по описа за
2019 г., И
ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД:
ПРЕДЯВЕНИ СА ОБЕКТИВНО КУМУЛАТИВНО СЪЕДИНЕНИ ПОЛОЖИТЕЛНИ УСТАНОВИТЕЛНИ
ИСКОВЕ С ПРАВНО ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 422,
АЛ. 1 ОТ ГПК, ВЪВ ВР. ЧЛ. 79, АЛ. 1 ОТ ЗЗД,
ВЪВ ВР. ЧЛ. 365 ОТ ЗЗД И ЧЛ. 422, АЛ. 1 ОТ ГПК,
ВЪВ ВР. ЧЛ. 92, АЛ. 1 ОТ ЗЗД.
В исковата молба ищецът „Г.С.“
ООД поддържа, че на 29.02.2016 г. между страните е сключено споразумение, с нотариална заверка, по силата което
ответникът П.Н.Н., действаща
лично и в качеството на ЕТ с фирма „П.-П.Н.“ е поела задължението да заплати на
ищеца сумата от 13 494,00 лв. в срок до 25.07.2016 г. Било е уговорено, че в случай на
незаплащане на задължението в срок ответникът дължи неустойка в размер на 40 482,00 лв. За посочените суми
в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение
по реда на
чл. 410 от ГПК, която не е влязла
в сила поради постъпило възражение от длъжника. Претендира
се
да бъде признато за
установено по отношение на ответника
в лично качество и в качеството му на
едноличен търговец, че дължи посочените
в заявлението суми, както следва: сумата
от 13 494,00 лв., представляваща вземане по споразумение от 29.02.2016г. и сумата от 40 482,00 лв., представляваща неустойка по чл. 2 от
споразумението. Претендира се и законната лихва
върху главниците от датата на
подаване на заявление по чл.
410 от ГПК - 22.12.2017 г. до
окончателното изплащане на вземанията. Претендира и присъждане на сторените по
настоящето дело и по заповедното производство разноски.
Ответникът П.Н.Н., действаща лично и като ЕТ с фирма „П.-П.Н.“, е депозирала отговор в срока по чл. 131 от ГПК, с който изразява становище за недопустимост,
евентуално неоснователност на предявените исковете. Твърди, че съгласно сключен
между страните договор за наем
№ 40/02.07.2012 г. ищецът в качеството си на
наемодател е предоставил ползването на магазин
№ 74, 76, с обща площ 22,50
кв. м., на ответника П.Н.Н., действаща като ЕТ с фирма „П.-П.Н.“, в качеството на наемател,
срещу наемна цена в размер на
484,06 лв. без ДДС, който с Анекс от
01.01.2014 г. Е бил изменен на 500,00 лв. без ДДС. Поддържа се,
че посочените съглашения са нищожни
поради невъзможен предмет, тъй като
към 02.07.2012 г. ищецът не е бил собственик
или владелец на отдадения под
наем имот. В
същия период е имал действие договор
за наем от
01.11.2011 г. за същия имот, сключен между
П.Н.Н., действаща като ЕТ с
фирма „П.-П.Н.“, и трето за спора лице
- „ГМ Р.“ ООД. Релевират се доводи за
унищожаемост на споразумението от 29.02.2016 г. като сключено при измама,
заплашване или крайна нужда. Евентуално
се твърди, че уговорената
неустойка в чл.2 от споразумението е противоречаща на добрите нрави, евентуално е прекомерна.
Поддържа се, че вземането по
споразумението за наемни вноски не
е индивидуализирано, досежно
периода, за който се претендира,
като така е неясно и върху каква главница е начислено. По делото
не се установява
правното основание, въз основа на
което се търси отговорността на П.Н.Н. като физическо лице. Моли съда
в мотивите на решението си да
обяви за нищожно споразумение от 29.02.2016 г. поради липса на възможен
предмет, евентуално поради нарушение на добрите нрави.
Евентуално моли съдът да го
приеме за унищожаем, като сключен при условията
на измама, заплашване или крайна нужда. Моли,
в случай че съдът приеме споразумението
за действително, да се произнесе
по възражението за нищожност, евентуално
прекомерност на уговорената в същото неустойка. Претендират се
разноски.
Съдът, като прецени събраните
по делото доказателства и доводите на молителя, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
На 02.07.2012 г. е бил сключен Договор за наем №40/ 2012 г. между „ГМ С." ЕООД, ЕИК *******, представлявано от И.Г.Г.- Управител като наемодател, от една страна и ЕТ „П.Н.”,
ЕИК*******, представлявано от П.Н.Н. с ЕГН **********,
наемател, от друга страна. Съгласно чл. 1, ал. 1 от Договора наемодателят предоставя на наемателя за временно
ползване обект №74,76 с площ от 22. кв.м. в следния, находящ
се в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бул. "*******в ТЪРГОВСКИ ЦЕНТЪР "GM
City”, срещу което наемателят
се задължава да заплаща наемната цена, както и всички
други дължими суми по реда, в размера и при условията на настоящия договор.
Оборудването на обекта, обособяването, изграждането и външния му вид са описани
подробно в Приложение № 1 към този Договор (ал.2). Уговорено е, че обектът, предмет на
договора ще се ползва за търговска дейност като магазин, за търговия със стоки
и/или услуги, посочени в Приложение № 2 (ал.3).Наемодателят предава на наемателя
обекта в напълно завършен вид, изискващ единствено доставка и монтаж на
търговско обзавеждане и оборудване, за да бъде използван по договореното
предназначение. Договорът се сключва за срок от 1
(една) години, считано от датата на подписването му.(чл.2). Наемодателят предоставя на НАЕМАТЕЛЯ
процесния обект срещу месечна наемна цена в размер
на 484.06 лв. без ДДС. След 01.01.2013 г.
размерът на наемната цена се индексира ежегодно, считано от 01 януари на същата
година с хармонизирания индекс на потребителските цени- (НЮР) в Европейския
съюз според Евростат. В случай на намаляване на този
индекс, актуализация не се извършва (чл.3, ал.1).Дължимата наемна цена в пълен
размер се заплаща до 5 -то число на текущия месец ( чл.3, ал.2).Освен месечната
наемна цена по ал. (1), наемателят заплаща на наемодателя разходите за
консумирана електробнергия в наетия обект. Тези
разходи се изчисляват според данните на монтирания в наетия обект контролен
уред- електромер и се заплащат от наемателя в следващия отчетен период. Наемодателят
изчислява размера на разходите: консумираната електроенергия за периода от
30-то число на предходния до 30-то число на текущия месец и издава фактура за
тях ежемесечно.
Неразделна
част от Договор за наем №40/2012 представляват представените по делото
Приложение №1 – Приемо- предавателен протокол и
Приложение 2 - номенклатура на предлаганите в обекта стоки и/или услуги, и двата документа
с дата 02.07.2012 г.
С Анекс от 01.01.2014
г. към договор за наем №40/2012,
страните „ГМ С.“ ЕООД, *******,
представлявано от И.Г.Г.- Управител, като наемодател и
ЕТ”П.Н.”, ЕИК *******, представлявано
от П.Н.Н. с ЕГН **********, като наемател, са
се съгласили, че считано
от датата на подписване на анекса се изменя чл.З ал.1 от договора и месечната
наемна цена става в размер на 500.00 лв. без ДДС. След 01.01.2014
г. размерът на наемната цена се индексира ежегодно, считано от 01 януари на
същата година с хармонизирания индекс на потребителските цени- (НЮР) в
Европейския съюз според Евростат, като в случай на
намаляване на този индекс, актуализация не се извършва.
На
29.02.2016 г., между „Г.С." ООД, ЕИК *******,
от една страна и П.Н.Н., в
лично качество и в качеството на ЕТ „П.-П.Н.", ЕИК *******, от друга страна, е сключено нотариално заверено
Споразумение, по смисъла на
което П.Н.Н., в
лично качество и в качеството на едноличен търговец на ЕТ„П.-П.Н.", ЕИК *******, е заявила, че към настоящия момент
има безспорно задължение в размер на 13
494 лева към „Г.С."
ООД във връзка с Договор за наем от 02.07.2012
г. С подписването на споразумението П.Н.Н., в лично качество и в качеството на едноличен
търговец ЕТ„П.-П.Н.", ЕИК ******* се задължават в срок до 25.07.2016 г. да заплатят солидарно
изцяло горното задължение. В случай, че задължението за заплащане към „Г.С." ООД не
бъде изпълнено в посочения по-горе срок, длъжниците
дължат на „Г.С." ООД, ЕИК *******
неустойка в троен размер на сумата,
посочена в чл. 1.
На 22.12.2017г. ищецът е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл. 417, т. 2 от ГПК, допускане на незабавното й изпълнение и издаване на изпълнителен лист, за което
е образувано ч.гр.д. №89915/2017
г., по описа на СРС, 141 състав.
По делото
са издадени Заповед
за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по
чл. 417 от ГПК, както и изпълнителен лист от 10.01.2018г., по описа на СРС, 141 състав, съгласно който длъжникът П.Н.Н., действаща като ЕТ „П.-П.Н.“, ЕИК *******,
представляван от П.Н.Н., с адрес ***,
и длъжникът П.Н.Н., ЕГН **********, с адрес
***, са осъдени да заплатят солидарно на кредитора „Г.С.“ ООД, ЕИК *******,
представляван от Т.Д.Г., с адрес гр.София, бул.“*******, сумата 13 494,00
лв., представляваща вземане
по споразумение 29.02.2016 г.,
сумата 40 482,00 лв., представляваща неустойка по чл.2 от споразумението, ведно със законна
лихва от 22.12.2017 г. до изплащане на
вземанията, и 7 079,52 лв. разноски по делото,
а именно: 1 079,52 лв. държавна такса и 6 000
лв. възнаграждение на
адвокат.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, длъжниците са
възразили писмено срещу заповедта за изпълнение.
С Разпореждане по
ч.гр.д. №89915/2017 г., по описа на СРС, 141 състав, получено от ищеца на 20.07.2018
г., на заявителя е указано, че поради подадено възражение, може да предяви иск
по за установяване на вземането си в едномесечен срок от съобщението.
На 05.07.2018г. е инициирано под № 44447/2018г.
производство пред СРС с предмет иск по чл. 422 ГПК, като исковата молба е с вх.
№ 2019191/05.07.2018 г.
С Определение № 562887/17.12.2018г. производството пред СРС е прекратено и
изпратено по родова подсъдност на СГС, във връзка с което е образувано кнастоящото дело и продължава разглеждането на иска с
предмет чл. 422 от ГПК. Преписката по
ч.гр.д. №89915/2017 г., по описа на СРС, 141 състав е приложена в цялост за
послужване.
По
делото е допусната, изслушана и приета ССчЕ, чието
заключение като неоспорено, обективно и компетентно дадено се възприема от съда. Видно от експертното заключение, след
извършената проверка и в отговор на поставените задачи, общата стойност
на издадените от „Г.С.” ООД на ЕТ „П.-П.Н. данъчни
фактури, отразени като вземане по с/ка 4111
„Клиенти”, аналитичната партида на ЕТ „П.Н.” (открита със счетоводното
отразяване на първата издадена данъчна фактура) в периода от подписване на
Договор за наем № 40/2012 г. от 02.07.2012 г., представляващ магазини, находящи се в София, ж.к. „Младост 3“, бул. „ *******в
Търговски център GM City до 22.03.2016 г.
(датата на последно издадената данъчна фактура)
възлиза на 32 656,97
лв. Общият размер
на извършените плащания в брой от страна на ЕТ „П.-П.Н.
към „Г.С.” ООД във връзка с така издадените й данъчни фактури възлиза на 16 691,44 лв.
В заключението си, експертът сочи, че във
връзка с изтичане на 5 годишния давностен срок от
издаването на първата данъчна фактура **********/30.07.2012 на стойност 754,68 лв от „Г.С.” ООД на ЕТ „П.-П.Н.“,
която е била заплатена, с дата 31.12.2017 г. е взета счетоводна операция по
отписване на вземането в размер на
754,68 лв.
Констатирано
е, че неплатеният остатък към 05.07.2018
г. - датата на завеждане на иска в СРС с вх.№ 201919, съгласно
извлечението от аначитичната партида на
ЕТ „П.-П.Н.“ възлиза на 15 210,85 лв.
Установено е също така, че Имотът, предмет на Договор за наем №
40/2012 г от 02.07.2012 г. представляваш два броя магазини,
индивидуализирани като № 74 и № 76 с обща площ от 22.50 кв.м. находящи се в София. ж.к. „Младост 3“, бул. „*******в Търговски център"GМ City” към датата
на подписване на Договора за
наем между ГM С."
ООД като наемодател и ЕТ
„П.-П.Н. като наемател, не са отразени в ДМА на „Г.С. ООД като
собствен ДМА. В тази връзка, вещото лице е посочило, че процесният
имот, предмет на Договор за наем № 40/2012
г. от 02.07.2012 г., представляващ два броя магазини,
индивидуализирани като № 74 и № 76 с обща площ от 22.50 кв.м. находящи
се в София. ж.к. „Младост 3“, бул. „*******в Търговски център GM City са били част от предмета на Договор
за наем от 15.06.2012 г между „ГМ Р. ООД като наемодател и “Г.С.” ООД
като наемател, които „Г.С." ООД е преотдал под
наем на ЕТ „П.-П.Н.".
При възложената проверка, видно от
експертното заключение - от ЕТ „П.-П.Н.” на
експертизата не са предоставени аналитични и други счетоводни регистри, тъй
като съгласно обяснението на едноличния търговец, същият не е водил
счетоводство през периода на договорите за наем, не е отчитал дейност и не е
подавал ГДД и ГФО към ТД на НАП и НСИ.
Приет като доказателство е и Договор за наем от
01.11.2011 г., сключен между „ГМ – Р.“ ООД, в качеството му на наемодател и ЕТ „П.-П.Н. като наемател. Съгласно чл. 1 наемодателят предоставя на наемателя за
временно и възмездно ползване следния недвижим имот: Магазини №74,76 с обща площ 22.50 (двадесет и два цяло и петдесет стотни) кв.м.,
находящи се гр. София, жк.
Младост 3, *******, Търговски комплекс "GM CITY, срещу месечна наемна цена в размер на левовата равностойност
на 11.00 /единадесет цяло / евро без ДДС за един кв.м. по фиксинга на БНБ в
деня на плащането (чл.2). Дължимата наемна цена в пълен размер се заплаща до 5
-то число на текущия месец (чл.3). Договорът се сключва за срок от 1 /една/
година, считано от датата на подписването му (чл.4). Неразделна част от същия е
Приемо-предавателен протокол (представен по делото),
подписан от двете страни, в който се описва състоянието на предоставения под
наем имот, ведно с оборудването в него. (чл.5).
По делото са събрани гласни доказателства.
При разпита си в ОСЗ от 10.06.2020г., свидетелката на
ответната страна И.е заявила, че познава Петрана. Тя (Петрана) е имала магазин
на пазара на „Младост“ 3, при „Аско Деница“ , като и
свидетелката е имала там магазин. Това е било преди три, четири години. П.и
свидетелката са били близки, помагали са си като колеги. В един момент целият
път към магазините, пътят към „КАУФЛАНД“ и „БИЛА“ е бил затворен за
неопределено време. Наемодателят ги
увещавал магазините да останат, уговаряли ги, че няма да има никакви
проблеми, че магазините ще работят и им е било казано, че трябва да си работят
в магазините, докато бъде направен някакъв строеж. Не е било уточнено, че ще се
продава мястото, на което са били. Потокът от хора спрял. Клиентите намалели. И
от там се получил луфт за неплащане на наемите. Д.и дъщеря му Т.са собственици
на пазара. Д.е собственик на пазара като физическо лице. Когато му давали пари
и части от наемите, не им давал фактури. Подписването на споразумението станало,
когато две добре сложени момчета дошли и ги заплашили. Казали, че трябва да си
платят наемите. Тези момчета се появили през деня. Свидетелката не знае какви
наеми е имала неплатени П.. Не са уточнявали това обстоятелство. Тези момчета
дошли първо при свидетелката, в нейния магазин и след това в магазина на
ответницата. След това се появила Т.с две нотариуски
и казала, че трябва да подпишат споразумението. Свидетелката искала да говоря с
адвокат. Казано й било, че няма смисъл и
че трябва да подпишат по-бързо. Не им е била даде никаква възможност да
направят някаква консултация. Свидетелката И.твърди, че непосредствено е била
свидетел на нещата. Това се е случило март месец, магазинът е бил с отворена
врата, времето било хубаво, а свидетелката е чувала и наблюдавала. Момчетата
казали същото, което казали и на нея. Двете момчета говорели на „Ви“, не се
представили напълно. Казали, че са от ръководството. Свидетелката не ги е
виждала друг път. Обстановката била много нажежена, защото никой не знаел дали
ще остане на пазара, всички се притеснявали, че остават без работа. Казали им,
че трябва да платят или да подпишат споразумението. Не носели споразумението.
След това дошла Т.с нотариус. Двете момчетата не им обяснили, че ще дойде
нотариус или Т.. Те им казали, че ще се наложи да подпишат споразумение.
Свидетелката искала да вземат споразумението да го дадат на адвокат да го види.
Момчетата не присъствали по
време на подписване на споразумението. Те били високи, добре сложени, със
спортен, атлетичен вид. Нямали оръжие. Заявява, че когато влязат двама такива
човека, сама жена се чувства застрашена. Нотариусите дошли на следващия ден, а
не на същия ден. Т.дошла с две нотариуски. Тези,
които се представили за нотариуси били само жени. Дошли по обедно време, не
помни часа. Свидетелката не е подавала жалба в полицията. Трябвало да се
изнесат, нямали време да ходят да пишат в полицията.
При
разпита си в ОСЗ от 10.06.2020г., свидетелката на ищцовата
страна А.П.В.. е
заявила, че познава П.Н. от пазара на „Младост“ 3. Били колежки. Имали
магазини. Нейният магазин е бил зад този на В.. Свидетелката не знае Н. да е
била заплашвана. В показанията си, В. сочи, че част от наемателите дължали пари
на управителите на пазара. Тя е била там от 2013 г. Всички на пазара са знаели,
че П.Н. не си плаща наема и консумативите в магазина редовно и дължи пари. Свидетелката
не е виждала и не е чувала да обикалят някакви здрави момчета, като пазарът е
едно затворено общество и ако е имало такова нещо и щяло да се чуе. Свидетелката
твърди, че наемодател е била фирма „ГМ С.“
с представители Т.Д.Г. и И.Г.. Свидетлкото не е достъп
до счетоводството на „ГМ С.“, но на пазара се е знаело кой дължи пари. Тя лично
е виждала едно лице, което разнася бележките на длъжниците.
Виждала го е, че дава бележки на П.. Имало е моменти, когато свидетелката също
е получавала такива бележки, е била коректен платец. По време на работа е
стояла и вътре и навън пред магазина, дори и през февруари месец, тъй като е
пушачка и доста често е излизала пред магазина. Не може да си спомни през
февруари месец 2014 г., 2015 г., 2016 г. дали в магазина са влезли хора свързани
с необичайно събитие. Твърди, че това са магазини, от тях непрекъснато влизат и
излизат хора.
При
разпита си втората свидетелка на ищеца А.А.Г.е заявила, че познава П.като колежка. През
2015 г. и 2016 г. е имала магазин на пазара в „Младост“ на „ГМ С.“.
Наемодателят е бил юридическо лице. Нейният магазин и този на ответницата са били в съседство, но няма личен контакт с нея. Част от
наемателите не плащали редовно наемите си. Свидетелката не е виждала лично да
обикалят някакви момчета и да заплашват. Ако е имало такова нещо, категорично е
щяла да разбере. Много често са коментирали различни въпроси във връзка с
пазара и най-малко това е щяло да бъде сензация и да се говори за него. През периода
м. февруари 2015 г. и през 2016 г. свидетелката е била на работа в магазина. Не е виждала в
магазина на П. да идват нотариуси, не знае и не е чувала за такова
обстоятелство. Собственикът доста често е разсрочвал плащането на наеми, дори е
бил толерантен. Чувала е от свои колеги, че има някакви споразумения за
удължаване на срока за плащане на пари, но не може да кажа какви са те. Затова, че П.дължи пари е чувала от
всички колеги, примерно от И., дамата, която е работила в офиса. Свидетелката е
заявила, че няма достъп до счетоводството на „ГМ С.“, не знае къде са били
подписвани такива споразумения, само е чувала, че има такива.
Приобщени към материалите по делото
още са: Опис-разбивка на претендираните суми по фактури; Аналитична оборотна ведомост относно задълженията на ЕТ „П.-П.Н.“; Искова молба и пълномощно и призовка по т.д.
№ 408/2019 годин , TO, VI - 10 състав
СГС, относно „ ДИВЕНИДА“, ЕИК *********; Покана за доброволно изпълнение по изп.д. № 0088/2018 г.; Възражения, относно „АЛДЕ“
ООД, ЕИК *********; Заявление за
издавена на заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК
, относно „МАР - НИ - ЕМ“ ЕООД; Заповед
за изпълнение на парично задължение
от 08.06.2018 година по гр.д. № 32394/2018 г. СРС, отосно ЕТ“СЪНИ - П.ТЕРЗИЙСКА“,; Заявени
в Търговски регистър - ГДД
- БАЛАНС на „Г.С.“ ООД за
2016 г., 2017 г. и 2018г.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Искът по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка
с чл.417 т.9 ГПК е положителен установителен иск.
Целта е да се установи със сила на пресъдено нещо
спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадена заповед
за изпълнение. В хипотезите на чл. 417 от ГПК установителният
характер на иска се определя от факта, че заявителят в заповедното
производство, респ. ищецът по иска по чл. 422 ГПК, разполага с изпълнителен
лист за вземането си срещу длъжника, като в зависимост от крайния изход на
исковия процес изпълнението ще бъде прекратено /при неуважаването му/ или взискателят ще събира сумата по изпълнителния лист /при
постановяване на уважителен диспозитив/.
Предмет на иска по чл.422 ал.1 ГПК във
всички случаи е установяването дължимостта на
определени парични задължения, във връзка с които е образувано заповедното
производство. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК е специална процесуална
норма, относима към заповедното производство, с която
се предоставя правото за предявяване от
кредитора на установителен иск за съществуване на
вземане, което е признато в заповедното производство. Изискването вземането да
бъде изрично признато в заповедното производство и при подаване на възражение
от длъжника, кредиторът да упражни нормативно установеното си право да предяви
положителен установителен иск по чл.422 ал.1 ГПК, е
задължителна предпоставка, тъй като в противен случай при неуважаване на
искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и непризнаване на
вземането му, редът за процесуална защита на заявителя е различен от този по
чл.422 ал.1 ГПК, а именно – чл.418 ал.4 ГПК.
Не са предмет на производството по
чл.422 от ГПК твърдения, искания и възражения относно имущественото състояние
на ответника, ипотекираните имоти и хода на индивидуалното принудително
изпълнение. В този см. Тълкувателно решение №4/2014 г. на ОСГК на ВКС съгласно
което, в хипотезата по чл.418, ал.1 ГПК заповедта подлежи на изпълнение преди
да е влязла в сила, поради което сумите, събрани по принудителен ред в
изпълнителното производство, са на основание на издадения съдебен акт –
разпореждане за незабавно изпълнение, което не подлежи на проверка в исковия
процес. Правото на обратен изпълнителен лист по чл.245, ал.3 ГПК възниква за
длъжника при събрани суми в изпълнителното производство за погасяване на
вземане, което не съществува към момента на приключване на съдебното дирене в
исковото производство, но не е съществувало и към момента на осъщественото
принудително изпълнение. Обективните предели на силата на пресъдено
нещо, когато правото е отречено, обхваща установяване, че правото никога не е
съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е
прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене. При
съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство искът за
установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма
да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е
съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Предвид
изричното разпореждане в нормата на чл.422, ал.3 ГПК за издаване на обратен
изпълнителен лист при отхвърляне на иска, съдът не следва да съобразява факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес.
Както е
посочено по-горе, искът по чл.422 от ГПК
е специален и има ограничен предмет - само до съществуването на изискуем дълг
към момента на заявлението. Той се
счита предявен от момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
като към този момент се приемат за настъпили, както материално правните, така и
процесуално правните последици от предявяването му. Процесът се смята висящ от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а
предметът на делото е да се установи съществуването на вземането, което е
предмет на вече издадената заповед за изпълнение.
Във връзка с
горното и за настоящото производство, при изясняване на делото от фактическа
страна бе установено, че ищецът е потърсил реализация на вземането си, обективирано в нотариално подписано споразумение с ответниците, в хода на заповедно производство. Налице е
издадена заповед за незабавно изпълнение, както и изпълнителен лист. Длъжниците по заповедта са възразили срещу вземането, като
в законоустановения срок кредиторът е предявил установителния
иск по чл. 422 ГПК. Видно от данните по делото, в това число приложените
платежни документи и представената в цялост преписка пред заповедния съд, не
могат да бъдат споделени твърденията на ответната страна за процесуални пречки
при разглеждане на настоящото производство поради неплатена държавна такса. Поради
това съдът приема, че искът е допустим,
поради което следва да пристъпи към неговото разглеждането по същество.
Ищецът
обоснова наличието на процесното вземане от
подписаното с ответниците нотариално заверено
споразумение.
Спорните
въпроси, очертани с оглед правопогасяващите
възражения на ответниците касаят както основанието, така и размера на
претенцията. В този смисъл се твърди
нищожност на наемното правоотношение и анекса към него, като се
поддържа, че посочените съглашения са с невъзможен предмет, тъй като към 02.07.2012 г., ищецът не е бил
собственик или владелец на отдадения под наем имот. Сочи се също така, че в
същия период е имал действие договор за наем от 01.11.2011 г. за имота, сключен
между П.Н.Н., действаща като ЕТ с фирма „П.-П.Н.“, и трето за спора лице - „ГМ Р.“ ООД. Релевират се доводи за унищожаемост на процесното Споразумение от 29.02.2016
г., като в хода на първото по делото
съдебно заседание, хипотезите в тази посока се контретизират
като такива, възникнали в условията на заплашване и крайна нужда. В условията
на евентуалност е заявено още, че
уговорената неустойка в чл.2 от Споразумението е противоречаща на добрите
нрави, съответно - прекомерна. Ответниците
поддържат тезата, че вземането по споразумението за наемни вноски не е индивидуализирано,
досежно периода, за който се претендира, като така е
неясно и върху каква главница е начислено вземането за неустойка. Посочва се, че по делото не се установява
правното основание, въз основа на което се търси отговорността на П.Н.Н. като физическо лице.
По така повдигнатите в процеса спорни
въпроси, съдът намира следното:
Относно
правното значение и същността на оспореното Споразумение, следва да бъде
отбелязано, че законът предоставя на страните възможност, при която въз основа
на направените взаимни отстъпки, да могат да създават, изменят или погасяват
всякакви правоотношения, включително и такива, които не са предмет на
конкретния спор. Процесното Споразумение представлява установителен
договор, с който вземането за главницата на „Г.С." ООД от
едноличния търговец и физическото лице в размер на 13 494 лв. е определено от
подписалите го страни като безспорно по своите размер и основание. Същото е
насочено към установяване на действителното правно положение и има декларативно
и регулиращо действие в отношенията между страните по него, обвързва ги и представлява самостоятелно правно
основание за предявяване на исковата претенция. Съдът е длъжен да се съобрази с договорката,
постигната между страните и да приеме, че отношенията между тях са такива,
каквито те са уговорили, след като същите свободно са уредили изцяло или
отчасти съществуващ помежду им спор, чрез взаимни отстъпки. Що се касае до отговорността
на П.Н., като физическо лице, то следва да бъде отбелязано, че в случая, същата
произтича от одобреното с подписване на процесното
Споразумение от кредитора встъпване в дълг, което по см. на чл. 101 от ЗЗД обвърза страните.
Спрямо кредитора нейната реализация е в условията на солидарност, а спрямо съдлъжниците - същата касае
вътрешните отношения между встъпилия в дълга и първоначалния длъжник.
Не могат да бъдат споделени
твърденията на ответниците за унищожаемост на процесното Споразумение от 29.02.2016 г.,
поради сключването му в условията на
заплашване или крайна нужда.
Заплашването е уредено в 30 от ЗЗД. Като порок на волята и
основание за унищожаване на сделка, нормата предвижда, че такова е налице, когато едната страна е принудена от другата
или от трето лице, чрез възбуждането на основателен страх, да сключи договора. При заплашването има осъзнавано несъответствие между
волята и нейното обективиране. Елементите на
фактическият състав на заплашването са: а) страната да е под влияние на определени страхови представи; б) тези страхови
представи да са предизвикани от другия участник в сделката или от трето лице.
в) настъпването на страховите представи да е свързано с човешки действия; г) необходимо е да има причинно-следствена
връзка между волеизявлението и наличието на представите, предизвикващи страх. При заплахата върху волята на лицето се
упражнява психическа принуда, като не е важно как, по какъв начин са
предизвикани страховите представи, а релевантно е, че
такива са налице, за да бъде принудена страната да сключи определена сделка.
Критерият за това, дали е предизвикан основателен страх е конкретен и се
преценява конкретно, поотделно за всяко лице. Не е необходимо заплахата да се
отнася до извършването на неправомерни действия – заплахата може да се изразява
и в поначало правомерни действия, с които обаче се цели постигането на
неправомерен резултат.
За установяване на
фактите, които според ответниците са
мотивирали П.Н. да подпише процесното споразумение
както в лично качество, така и като едноличен търговец на ЕТ„П.-П.Н.", по делото са събрани гласни доказателства, чрез
разпита на свидетелите - И., В. и Г.. От
тези трима свидетели, единствено свидетелката И.сочи, че в деня преди
подписване на споразумението през магазините са минали две добре сложени
момчета (високи, със спортен атлетичен вид), които нямали оръжие, но ги
заплашили. В показанията, обаче свидетелка не пояснява вида на упражнената
психическа принуда и страховите представи, породени у
ответницата, както и конкретните действия, допринесли до настъпването им във
възприятията на Н. за подписване на Споразумението. В този смисъл, неустановена
въз основа на гласните доказатества остава и причинно
– следствената връзка между писменото
волеизявление на Н. и наличието на представи, предизвикващи страх у нея. Нещо повече, впечатление прави, че в
показанията си св. И., акцентира предимно върху субективната преценка на
собствената си ситуация, която отнесена и към признатия от същата факт за
наличие на висящ спор с ищеца при казус със сходен предмет, създава основателни
съмнения по въпроса с обективността й. Констатира се и противоречие досежно твърденията й, че ответницата е била
възпрепятствана да се консултира с адвокат и че е подписала, защото се е
чувствала застрашена. Между твърдяното посещение от двете момчета и сключването
на процесното споразумение е минал поне един ден, в
който, ако е имало заплаха, ответницата е можела да реагира адекватно и да
потърси правна помощ, респ. да се обърне към органите на полицията. Поради това
съдът не кредитира показанията й. Не е без значение е и обстоятелството, че изложеното
от свидетелката И.не се подкрепя от изложеното от другите две свидетелки – В. и
Г., чиито показания съдът приема за непосредствени и незаинтересовани, поради
което кредитира в цялост.
Неоснователни са и
твърденията за унищожаемост на Споразумението в
хипотезата на крайна нужда. За да е налице такава, едно лице, следва да е принудено,
поради недостиг на материални средства за задоволяване на основните му
материални нужди, да сключи явно неизгодна за него сделка. Именно тази крайна нужда трябва да е мотивът, заради който
лицето да сключва сделка по начин, че ако разполага с тези средства, не би
сключил такава. Сделката също така трябва да е сключена при явно неизгодни за
лицето условия. Изцяло недоказани в процеса са както мотивът за сключване на
споразумението от страна на ответниците, а така също
и явно неизгодните условия за тях. Налице е признание на съществуващо главно
задължение (чието наличие се установява и от ССчЕ),
като е предоставен допълнителен срок за доброволно изпълнение. Освен това са
налице и допълнителни основания за отхвърляне
на възражението. Съгласно чл. 33 от ЗЗД правото да се иска унищожение поради
крайна нужда се погасява в едногодишен срок от сключването на договора (който в
случая е изтекъл още преди иницииране на самото заповедно производство). Липсва
и такава възможност с оглед разпоредбата на чл. 297 от ТЗ.
Процесното Споразумението носи
нотариална заверка на подписите на страните по него. Автентичността на тази
спогодба и в частност автентичността на подписа на лицата, подписали спогодбата
от името на ответниците, не е оспорена. Щом е така и
при липса на порок на волята, следва да се приеме, че Споразумението
материализира волеизявления на подписалите я страни и в частност
волеизявлението на длъжниците за признаване на
паричното задължение спрямо ищеца по предявения иск в размера, отразен в
спогодбата. При наличието на такова валидно признание на дълга, въпросът за
действителността на основния договор и/или реалното точно изпълнение на
договореното подлежи на изследване само ако ответниците
в рамките на процесното исково производство изрично
са оспорили облигационната връзка между страните. Възражения в тази насока са релевирани,
като при разглеждането им, съдът намира следното:
Ответниците твърдят нищожност на наемното правоотношение в хипотезата
невъзможен предмет. Същото се извежда от твърдението за наличие на друг наемен
договор, респективно от довода, че ищецът не е собственик на процесния имот. Основанията за нищожност съгласно чл. 26,
ал. 2 от ЗЗД представляват факти, които
опорочават фактическия състав на сделката, поради което тя не поражда желаното
правно действие. Предметът на сделката се свързва с обекта на
правоотношението, към което е насочено поведението на страните по сделката.
Предмет на сделката са вещи, действия, бездействия, нематериални правни и
имуществени блага. Ако към момента на
постигне на съгласието, предметът е фактически или правно невъзможен, сделката
е нищожна поради невъзможен предмет.Фактическата
невъзможност на предмета означава, че той не съществува в
реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне, както
и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане
на съгласието. Правната невъзможност на предмета означава, че за
неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна
пречка. (Тълкувателно решение № 3/2014
на ВКС)
При възникнал спор за
валидност на договора поради невъзможен предмет, на доказване подлежи
опорочаващият факт, че към момента на постигнатото съгласие предметът вече е
невъзможен, тъй като е погинал или е правно невъзможно да възникне. В тежест на
страната, която претендира нищожността е да докаже осъществяването на
опорочаващия факт – че към момента на постигнатото съгласие съществува
непреодолима правна пречка предметът да възникне или да бъде осъществено
обособяването му по какъвто и да е начин.
В настоящия случай подобно доказване не се реализира успешно от
ответната страна. Извод в обратен смисъл не
може да бъде обоснован на база представения по делото наемен договор от 01.11.2011
г., доколкото видно от резултата на проверката, посочен в
експертното заключение, действието на същия към процесния
период не се потвърждава. В този смисъл, установеното от вещото лице
обстоятелство сочи, че от 15.06.2012
г. обектът
е бил предмет на наемен договор между „ГМ Р.“ ООД и „Г.С.“ ООД, вследствие на
което и същият е преотдаден под наем от ищеца на
едноличния търговец – последното, представляващо хипотеза, допустима от закона.
Не без значение е и факът, че за валидността на наемния
договор, собствеността на наемодателя върху обекта не е определяща. Същата би
могла да е от значение при реализизация на друг вид
права, но не и за нищожност на наемния договор. Още повече, че е безспорно
обстоятелството, което се потвърждава и от ангажираните писмени доказателства, че
ответникът ЕТ „П.-П.Н.“ е въведена в държане на имота и през процесния период го е ползвала - т.е. че ищецът като страна
по облигационното отношение е изпълнил основното си задължение да осигури
спокойно и безпрепятствено ползване на магазина.
Предвид изложеното съдът намира, че
правоотношението между страните, обективирано в
нотариално завереното Споразумение, е действително, като в резултат на
взаимните отстъпки и декларативен характер, вземането за главницата от 13 494
лева е установено по своето основание и размер.
В този смисъл съдът съобрази детайлната справка за дължимите суми за
наем и консумативи за периода м. юли 2014 г. до м.март 2026 г. във връзка с
молба – уточнение от 25.02.2020 г., от за което са издадени и фактури, подробно
описани в заключението на ССЕ. При липса на доказателства, опровергаващи дължимостта на процесните суми,
Съдът, че намира предявеният иск е основателен, поради което същият в тази си
част следва да бъде уважен изцяло по отношение и на двамата ответници.
Що се касае до
възраженията за нищожност, относими към отделни
клаузи на Споразумението, и по-конкретно тази за неустоечната
клауза, заявени в хипотезите за накърняване на добрите нрави, евентуално -
прекомерност, съдът приема следното:
Съгласно чл. 92, ал.
1, изр. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. С неустоечната клауза страните се отклоняват от чл. 82 от ЗЗД,
като предварително определят размера на обезщетението, което ще дължи
неизправната страна в случай на даден вид виновно неизпълнение, без да е налице
пряка обвързаност между размера на неустойката и действително причинените от
неизпълнението вреди. С оглед на това се открояват следните функции на
неустойката - обезпечителна, тъй като чрез косвения натиск, който
упражнява върху длъжника, неустойката стимулира последния да изпълни задължението
си точно както е уговорено и обезщетителна,
доколкото чрез неустоечното съглашение
предварително се определя размерът на дължимото при неизпълнение обезщетение.
Тъй като обичайно
неустойката се уговаря в интерес на кредитора, законът позволява неустоечното задължение да търпи корекции спрямо
договореното в две насоки. Неустоечната клауза
облагодетелства изправната страна, доколкото изплащането на неустойката не е свързано
с доказване на вредите от неизпълнението, а чл. 92, ал. 2 от ЗЗД въвежда
възможността неустойката да бъде намалена, когато нейният размер е
прекомерно голям в сравнение с претърпените вреди или когато задължението е
изпълнено неправилно или отчасти. Възможно е неустойката да има и санкционна
(наказателна) функция,
като в този случая е възможно тя чувствително да надхвърля размера на вредите,
но да остава на границата на прекомерността, т.e. длъжникът да е лишен от
правото да иска нейното намаляване по реда на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД.
Видно от договорките,
обективирани в текста на чл. 2 от процесното
Споразумение, същата е такава за забавено изпълнение. Преценката за нейната нищожност поради накърняване на добрите
нрави следва да почива единствено на това, че е налице надхвърляне на присъщите
й функции като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД коректив на
недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на
кредитора (в този смисъл е т. 3 ТР № 1 от 15. 06. 2010г. по т. д. №
1/2009г. на ОСТК на ВКС). Съгласно
тълкувателното решение следва да бъдат съобразени и преценени фактите по всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора - размерът на
задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди (в този смисъл е и Решение № 234/17.11.2016г. на ВКС, ІІІ ГО по
гр.д.№ 1856/2016 г).
Задължението, чието
изпълнение е обезпечено с процесната неустойка, е
парично и е в размер на 13 494 лева. Освен с договорна неустойка, то е
обезпечено допълнително с договорената солидарна отговорност на други задължени
лица. Към момента на сключване на Споразумението размерът на неустойката е в
трикратен размер на главницата, независимо от възможно частично погасяване на
същата, при което надхвърля с над 20 пъти очакваните от неизпълнението вреди, съизмерващи се със законната лихва за забава върху главница
от 13 494 лв., възлизаща на 1929.84 лева.
Отчитайки
горепосоченото и съобразявайки присъщите за процесното
договорно правоотношение обстоятелства, настоящият съдебен състав намира, че процесната договорна неустойка е в размер, надвишаващ,
както бе посочено с над 20 пъти размера на очакваните вреди при забавено
изпълнение на главното парично задължение в размер на законната лихва за
забава, и при снабдяване на кредитора с други длъжници,
излиза извън присъщите й обезщетителни, обезпечителни
и санкционни функции, като още към момента на сключване на същото създава
възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, накърняваща добрите нрави
и обуславяща нищожност на неустоечната клауза на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Предвид така изложеното, предявеният установителен
иск в частта с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна неустойка, която е уговорена в
недействителна клауза, следва да бъде отхвърлен като неоснователен, като съдът
не дължи произнасяне по заявеното в условията на евентуалност възражение за
прекомерност на същата клауза.
ПО РАЗНОСКИТЕ ПО ДЕЛОТО:
Съгласно разпоредбата
на чл.78 ГПК, всяка от страните в процеса има право на направените от нея
разноски, съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от иска.
Според т.12 на ТР
№4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.д. №4/2013 г. на
ОСГТК съдът, който разглежда иска, предявен по чл.422 от ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
В случая, искане за
присъждане на разноски е направено своевременно и от двете страни.
Ищецът претендира разноски в
общ размер на 14 159,04 лв., от
които 1.) държавна такса в заповедното производство – 1 079, 52лв; 2.) държавна
такса в исковото производство – 1 079,52лв.; 3.) адвокатско възнаграждение в
заповедното производство – 6 000лв.; 4.) адвокатско възнаграждение в исковото
производство – 6 000лв.
Ответникът също е заявил претенция за разноски в размер общо
на 1 700 лв. от които: 1.) Депозит вещо лице – 400 лв.; 2). Адвокатско възнаграждение в заповедното
производство – 200 лв.; 3.) възнаграждение за процесуално представителство в
исковото производството - 1 100лв.
Същевременно, срещу размера на ищцовата
претенция, касаеща процесуалното представителство и
защита на ищеца е направено възражение за прекомерност от страна на ответниците. Съдът на основание чл. 78, ал.5 от ГПК намира същото за
основателно, изхождайки и фактическата и правна сложност на делото и минимално определения размер съобразно чл. 36 от ЗА вр. чл.7 ал.2 т. 4
и чл. 7 ал.5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в редакцията й от 2014 г., преди
постановяване на Решение
№ 13062 от 03.10.2019 г. и Решение № 5419 от 08.05.2020
на ВАС , обн. ДВ, бр. 45
от 2020 г., в сила от 15.05.2020 г.), когато са сключени договорите за процесуално
представителство и определен размера на адвокатското
възнаграждение, намира , че разноските по това перо на ищеца следва да бъдат намалени от
12 000 лв. на 3 223.92 лв., от които: 1.) разноски за адвокатско
възнаграждение в заповедното производството – 1 074.64лв.; 2.) разноски за
процесуално представителство в исковия процес 2 149.28 лв.
В съответствие с
изложеното и съразмерно с уважената част на иска, ответниците дължат солидарно на ищеца разноски в общ размер на 5 382.96 лв.
– държавна такса в заповедното производство – 1 079, 52лв; държавна такса в
исковото производство – 1 079,52лв.; 3 223.92
лв. – адвокатско възнаграждение в
заповедното производство и в производството пред настоящия съдебен състав.
От
своя страна и на основание чл. 78, ал.3 ГПК, ищецът също дължи на ответниците, разноски,
които съобразно отхвърлената част на иска възлизат в общ размер на 1 275 лв.
Или определена по съразмерност следва да
бъдат осъдени ответниците да заплатят на ищеца сумата
4 107.96 лв.
Водим от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във вр. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.
365 от ЗЗД, по иска, предявен от „Г.С. ООД, ЕИК *******, представлявано от Т.Д.Г. и И.Г.Г.–
заедно и поотделно, с нов адрес на седалище и управление ***– офис 1 против ЕТ „П.-П.Н.”, ЕИК*******,
представлявано от П.Н.Н., със седалище *** и П.Н.Н., ЕГН **********, с адрес
***, че ЕТ „П.Н.”,
ЕИК ******* и П.Н.Н.,
ЕГН ********** ДЪЛЖАТ СОЛИДАРНО на „Г.С. ООД, ЕИК *******,
сумата 13 494 (тринадесет хиляди четиристотин деветдесет и четири лева) лева, представляващи
главница по Споразумение от 29.02.2016 г. с нотариална заверка на подписите, ведно
със законната лихва, считано от 22.12.2017 г. до окончателното заплащане на сумата, за
която е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК на 10.01.2018
г. по ч.гр.д.
№89915/2017 г., по описа на
СРС, 141 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Г.С. ООД, ЕИК *******, представлявано
от Т.Д.Г. и И.Г.Г.– заедно и поотделно, с нов адрес на седалище и управление ***– офис 1 против ЕТ „П.Н.”, ЕИК*******,
представлявано от П.Н.Н., със седалище *** и П.Н.Н., ЕГН **********, с адрес
***, за признаване за установено по
иска с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК,
във вр. чл.
92, ал. 1от ЗЗД, че
ЕТ „П.Н.”, ЕИК******* и П.Н.Н., ЕГН ********** дължат солидарно на „Г.С. ООД, ЕИК *******,
сумата 40 482 лв. (четиридесет хиляди четиристотин осемдесет и два лева) – неустойка по споразумение с нотариална заверка на подписите от
29.02.2016 г., заедно със законната лихва от 22.12.2017 г. до окончателното заплащане на сумата и за
която е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ
по чл. 417 от ГПК на 10.01.2018
година по ч.гр.д.
№89915/2017 г., по описа на
СРС, 141 състав.
ОСЪЖДА ЕТ „П.Н.”, ЕИК*******, представлявано от П.Н.Н.,
със седалище *** и П.Н.Н., ЕГН **********, с
адрес *** да заплатят на „Г.С. ООД, ЕИК *******, представлявано от Т.Д.Г.
и И.Г.Г.– заедно и поотделно, с нов адрес на седалище
и управление ***– офис 1, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК сумата 4 107.96 лв. (четири хиляди сто и
седем лева и деветдесет и шест стотинки)
– разноски, определени по съразмерност съобразно уважената и
отхвърлена част на исковите претенциии и направените
и от двете страни разноски.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от съобщението
до страните за изготвянето му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: