№ 4185
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Г. Ст. Чехларов
Боян Г. Бояджиев
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20241100510312 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „Фератум България“ ЕООД срещу
решение от 01.07.2024 г. по гр.д. №36332/2023 г. на Софийския районен съд, 169 състав, с
което жалбоподателят е осъден да заплати на Л. Б. Р. на основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД вр.
чл.22 и чл.23 ЗПК сумата в размер на 50,00 лв., частично предявена претенция от пълния
размер от 150,00 лв., недължимо платена по договор за потребителски кредит
№697723/19.12.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 29.06.2023г. до окончателното
плащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на
материалния закон. Сочи, че първоинстанционният съд погрешно е възприел, че ГПР не е
посочен в договора за кредит и по този начин е нарушено правилото на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство не следва да се разглежда общо с
договора за потребителски кредит, както и че възнаграждението по договора за
поръчителство не следва да се включва в ГПР. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна Л. Б. Р. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено.
Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. За пълнота на изложението следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд, че
ответникът има качеството на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 ЗПК и пар.13 т.1 ДРЗЗП,
както и че процесният договор е за потребителски кредит, който попада под уредбата на
ЗПК, за което и по делото не се спори.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК сочи, че когато не са спазени изискванията на чл.10
ал.1, чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
Съгласно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Въззивният съд споделя
извода на първоинстанционният съд, че процесният договор за потребителски кредит е
недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1 т.10
ЗПК.
В чл.19 ал.1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл.19 ал.4 ЗПК, годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Съгласно легалните дефиниции в пар.1 т.1 и т.2
ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя” са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия /т.1/; „Обща сума, дължима от потребителя” е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя /т.2/.
Следва да отбележи, че по въпроса е налице постановено решение на СЕС от 21.03.2024 г.
по дело С-714/22, съгласно което: „разходите за услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждането на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение
на заетата сума, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя”
и от там в обхвата на понятието „ГПР”, когато закупуването на посочените услуги се оказва
задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, както е в настоящия
случай.
Видно от изложеното, двата договора – този за потребителски кредит и този за
2
поръчителство, са взаимно обвързани, тъй като вторият обезпечава първия, както и е
предпоставка за отпускане на договорената сума. Съдът намира, че уговореното
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство представлява разход по
кредита, който неправилно не е бил включен като такъв в ГПР по договора за потребителски
кредит. Съгласно пар.1 т.1 ЗПК, към общия разход по кредита за потребителя се включват и
всички видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за
услугата е задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на
обезпечение е условие за сключване на договора за кредит, като Фератум Банк е посочен за
възможен поръчител от самия кредитодател, т.е. тези разходи са пряко свързани с договора
за кредит и са били известни на кредитора при сключването му. Съдът приема, че чрез
сключването на двата привидно самостоятелни договора – за кредит и за поръчителство, е
заобиколена императивната разпоредба на чл.19 ал.1 ЗПК. Условията по възмездното
поръчителство, които противно на изложеното от въззивника са отнапред известни и се
извършват със съдействието на кредитора, и които водят до фактическо оскъпяване на
ползвания заем, налагат извода, че въпросното възнаграждение за професионален гарант, е
следвало да се включи при изчисление на годишният процент на разходите по кредита при
условията на чл.19 ал.1 ЗПК като попадащ в категорията „разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати”, съгласно легалната дефиниция на пор.1 т.1 ЗПК. След като процесното
оскъпяване на кредита чрез добавяне на възнаграждение на свързан с кредитора гарант не е
надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, то
на основание чл.22 ЗПК договорът за кредит е недействителен.
Настоящият въззивен състав не споделя довода на въззивника, че ищецът е имал
възможност за избор на поръчител/гарант преди сключване на договора. Т.нар. „избор на
гарант” е фиктивен и на практика не може да се осъществи при кандидатстване по интернет,
а предвид характера на кредита – „бърз кредит”, ако потребителят избере поръчителство от
трето физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице, кредитът
може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде одобрен. Налице е нелоялна
търговска практика на ответното дружество и свързано с него трето лице, която има за цел и
резултат заобикаляне на изискванията на чл.19 ал.4 ЗПК и чл.10а ал.2 ЗПК под предлог, че
незаконните такси се дължат не на кредитора, а на трето лице „поръчител”. Съобразно
уговореното в действащите ОУ на кредитодателя - т. 5.6 от договора за кредит, очевидно е,
че от една страна одобряването на кредита като бърз кредит неминуемо води до одобряване
и на обезпечението, а от друга страна кредитът е уговорен и се предоставя само при
поръчителство на точно определено трето лице, свързано с кредитодателя. Обстоятелството,
че последният е знаел размера на т.нар. „такса за поръчителство” е очевидно от посочената
клауза в договора за кредит и в ОУ, съгласно които заемът се одобрява едва след
одобряването на обезпечението. Още повече, че предоставената с договора за гаранция
услуга не е в полза на ищеца, а единствено на ответника, като в т.5.6 ОУ е посочено, че
уговорката за обезпечение не може да бъде отменена нито от потребителя, нито от лицето
предоставило обезпечението, т.е. не се допуска възможност за отказ от договора за
поръчителство. Съгласно чл.16 ЗПК, кредиторът е този, който следва да оцени
кредитоспособността на потребителя към момента на сключване на договора, а с уговорката
за избор на предварително одобрен от кредитора поръчител се прехвърля върху длъжника
рискът от неизпълнение на горното задължение. Посочените в т.5 ОУ алтернативи само
привидно предоставят на потребителя право на избор, но на практика само водят до
неоправдано засягане на интересите му. Принципната възможност за избор на физическо
лице, вместо предложеното юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на
кредитодателя, поради което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива.
3
Възможността за ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като
неизменно е свързана с допълнителни разходи. Следователно възнаграждението за
поръчителя се явява разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и
включен в ГПР, доколкото сключеният договор за предоставяне на поръчителство и
разходите по него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която
следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение
на чл.10 ал.1 и чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Възнаграждението по договора за поръчителство е
уговорено като дължимо независимо дали отговорността на поръчителя е ангажирана при
евентуално неизпълнение на длъжника или не, като заплащането на възнаграждението е
уговорено във фиксиран размер. При това положение се налага извод, че договорът за
потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него
липсва действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за
потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11
ал.1 т.10 ЗПК.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СРС –
потвърдено, като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38
ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №12973 от 01.07.2024 г., постановено по гр.д.
№36332/2023 г. по описа на СРС, ГО, 169 състав.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А, ет.9, офис 20, да заплати на
адв. В. К., адрес: гр. София, ул. „*********, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ал.2 ЗА
сумата в размер на 200,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4