Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260459/25.11.2021 година, град Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският районен съд,
Девети граждански състав
на първи ноември две
хиляди двадесет и първа година
в публично заседание в
следния състав:
Председател:
Петър Вунов
секретар: Михаела Стойчева
прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Петър Вунов гражданско дело номер 549 по описа на съда за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на част ІІ, дял І от ГПК.
Образувано е по искова молба от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД срещу М.Р.С..
Ищецът твърди, че на 04.01.2018 г. ответникът сключил с „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД договор №
CREX-12604413 за отпускане на револвиращ потребителски кредит и за
издаване и ползване на кредитна карта № CARD-14344899, с максимален кредитен
лимит в размер 2 500.00 лв. Върху усвоената сума се начислявала годишна лихва и такса за обслужване за
използвания период съгласно определения годишен лихвен процент. Съгласно чл. 1 и чл. 14 от Приложението за
отпускане на револвиращ потребителски кредит, за кредитополучателя възниквало задължение да заплаща
минимална месечна погасителна вноска, представляваща променлива величина
съобразно усвоената сума до пълното погасяване на задължението. Ответникът преустановил
редовното обслужване на кредитната карта, като непогасената сума по нея била в размер на 2 813,83 лв. Сочи
се още, че той дължал и обезщетение за забава в размер
на законната лихва в размер на 68,59 лв. за периода от 08.01.2020 г. до 27.11.2020 г. На 8.01.2020 г. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.08.2019
г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД и „Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, по силата на което вземанията, произтичащи от гореописания договор за отпускане на револвиращ потребителски кредит и за
издаване и ползване на кредитна карта били прехвърлени в полза на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, включително
и всички лихви. Сочи се, че договорът съдържал изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Ищецът в
качеството си на цесионер бил упълномощен от името на цедента и за своя сметка
да изпраща уведомления за извършената цесия, за което имал изрично пълномощно.
Писмата до ответника се върнали в цялост с отбелязване върху обратната разписка
„непотърсено".
Сочи се и че за заплащането на процесните суми подал заявление по чл. 410 ГПК,
по което било образувано ч. гр. д. № 2787/2020 г. По него била издадена исканата заповед за изпълнение, но срещу нея постъпило възражение от ответника. Предвид изложеното се иска да бъде постановено решение, с което да
се приеме за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца гореописаните суми, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на РС –
Хасково до окончателното й изплащане. Претендират се и
направените деловодни разноски в настоящото производство и в развилото се
заповедно производство.
Ответникът счита предявените
искове за недопустими и
неоснователни, като оспорва изложените в исковата молба обстоятелства. Твърди,
че не бил сключвал процесния договор, не бил активирал процесната
кредитна карта Mastercard и не бил усвоил претендираната сума. Поддържа се, че договорът за отпускане на
револвиращ потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта бил недействителен по
смисъла на чл. 22 от ЗПК, нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, противоречал на чл. 143 от ЗЗП, както и че клаузите на
чл. 13 до чл. 21 вкл. от същия имали характер на преддоговорни отношения насочени към сключване на
договор за револвиращ кредит. Освен това договорът, условията по него и
приложенията били изписани с размер на шрифта по-малък от 12, което било в
прякото противоречие с чл. 10 от ЗПК. Приложението от 11.01.2016 г. към договора пък не носило подпис на
кредитополучателя, поради което и не го обвързвало. Твърди се и че ответникът не бил надлежно уведомен за извършената цесия и се прави възражение за
настъпила погасителна давност.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 12 и чл.
235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
На 11.01.2016 г. в гр. Хасково
ответникът и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД са сключили договор CREX-12604413 за потребителски
кредит, отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта. Този договор заедно с Приложение CARD-14344899 към него, Общите условия и сертификата към него са
представени по делото и от тях е видно, че имат посоченото в исковата молба
съдържание, поради което не следва да се излага отново съдържанието им, като
при необходимост клаузите му бъдат обсъдени при преценката на наведените от
страните правни доводи, основани на тях
С рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е
прехвърлило на ищцовото дружество свои вземания, подробно описани в Приложение № 1, сред които и спрямо
ответника.
С писмо към същия договор „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е потвърдило извършената цесия съгласно горепосочения
договор.
С пълномощно „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД е упълномощило „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД с правото да уведоми от негово име длъжниците за извършената
цесия.
С писмо изх. № УПЦ-П-БНП/14344899 от 15.01.2020 г. ищецът, в качеството си на пълномощник на „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, е уведомил ответника за извършената цесия
и го е поканил в 5-дневен срок от
получаването да погаси задължението.
Според представената обратна разписка към известието,
то е върнато на ищеца, тъй като не е било потърсено от адресата.
От материалите, съдържащи се в ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на РС - Хасково,
приложено по настоящото производство, се установява, че въз основа на заявление
с вх. № 266104/27.11.2020 г. в полза на ищеца срещу
ответника е издадена Заповед № 260429/30.11.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК за процесните суми, ведно със законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението - 27.11.2020 г. до окончателното изплащане, както и направените по делото разноски от 57,65 лв. за платена държавна такса и
50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е
подадено възражение от ответника и с разпореждане от 21.01.2021 г. на ищеца е указано,
че може да предяви иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок и последният е сторил
това.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира напълно като компетентно, обективно и
неоспорено от страните, се установява, че кредитът по
процесния договор е бил усвоен от ответника, като дължимата главница по него възлиза на 2 813,63 лв., а лихвата за забава върху нея на 68,59
лв.
От заключението на назначената
съдебно-графологична експертиза, което съдът също кредитира напълно като компетентно, обективно
и неоспорено от страните, се установява, че текстът на договор за потребителски кредит, отпускане
на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на
кредитна карта CREX-12604413 от 11.01.2016 г. е с шрифт Garanmond 12, а в
текста на Приложение
CARD-14344899 от 11.01.2016 г. към него са използвани два различни шрифта, които не са
определени от вещото лице с наличния му масив от 829 шрифта, използвани при
компютърен набор, като размерът на знаците по височина съответства на този при
шрифт Times New Roman 12.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предмет на делото са предявени при условията на обективно кумулативно съединение искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл.
240, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, които са процесуално допустими, доколкото изхождат от заявител по
образувано заповедно производство срещу длъжника в едномесечния срок от уведомяването му за
депозирано от страна на последния възражение срещу издадена заповед за
изпълнение относно процесните вземания.
Разгледани по същество, главният иск
е частично основателен, а акцесорният – изцяло основателен, като съображенията
за това са следните:
От съвкупния анализ на събраните по
делото писмени доказателства се установява по несъмнен начин, че между ответника и „БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД е бил сключен валиден договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съдържанието му е подробно
регламентирано в представените договор
за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX-12604413 от 11.01.2016 г., Приложение
CARD-14344899 към него,
Общите условия и сертификата към него. Те са подписани и от ответника,
като автентичността им не е оспорена от него. Ето защо следва да се приеме, че той е породил уговорените с него правни последици, а именно дружеството му е отпуснало кредита, който е трябвало да погаси чрез изплащането
на определени вноски в предвидените срокове и размери. Тук е уместно да се
отбележи и че същият отговаря на установените в закона изисквания
за форма и съдържание на този вид договор, поради което
направените от ответника възражения в тази връзка се явяват неоснователни. На следващо място, няма спор между страните,
а и от кредитираното заключение на вещото лице Д.К. се установява, че
ответникът не е погасявал текущите си задължения съобразно уговореното, както и
размерът на непогасения остатък на дължимите от него вноски. По делото не се твърди,
а и не са ангажирани доказателства за изплащането им и до момента. Следва да се
има предвид и че те са били възникнали и изискуеми към момента
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тък като уговореният падеж за изпълнение вече е бил настъпил.
От кредитираното заключение на назначената и изслушана
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в дължимите суми по договора
възлизат на 2 813,63 лв. за главница и 68,59 лв. - лихва за забава. Относно второто вземане следва
да се има предвид, че съгласно чл. 3 от ОУ при забава на една или повече
месечни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
законната лихва от датата на забавата до окончателното й погасяване. Тази клауза е съобразена със специалната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК,
която ограничава базата за определяне размера на обезщетението за забава именно до размера на
законната лихва.
От приетия рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г. и Приложение № 1 към него, се установява, че процесните вземания по договора за кредит са прехвърлени валидно на ищеца. На първо място трябва да се отбележи, че в Приложение № 1 те са конкретно определени, чрез подробно
индивидуализиране с посочване имената на длъжника, номера на кредита, както и
размерите им, с които преминават към новия кредитор, поради което следва да се
приеме, че действително са включени в обхвата на цесията. В случая е спазено и изискването на чл. 26, ал. 1 ЗПК, тъй като в Общите
условия е предвидена възможността заемодателят да
прехвърли правата си по него на трето лице. Действително, съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД предишният кредитор е длъжен да съобщи на
длъжника прехвърлянето, като то има действие спрямо спрямо последния от деня на
съобщаването – чл. 99, ал. 4 от с.з. Така установеното задължение на цедента
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задължението му на
лице, което не е носител на вземането. Няма пречка, обаче цедентът
да упълномощи цесионера да изпрати съобщението до длъжника, тъй като не се касае за
лично и незаместимо действие, а и
съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД последиците от това действие възникват
направо за представлявания. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по
който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото в хода на образуваното
съдебно производство по предявен иск за прехвърленото вземане, както е и в настоящия случай, не може да бъде игнорирано. В този смисъл е и Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.
о. и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ето защо
следва да се приеме, че договорът за цесия има действие спрямо длъжника - ответник и тъй като
същият не твърди да е извършил плащане на прехвърлената сума, то цесионерът - ищец се
явява носител на спорните вземания.
Възражението на ответника за погасяването им поради изтекла давност не може
да бъде споделено. Това е така, защото вземането
за главница не представлява периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД, поради което за него е приложим
общият петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД. Приема се, че съществува едно неделимо
плащане и уговореното
връщане на сумата на погасителни вноски на определени дати не превръща тези вноски в
периодични плащания, а представлява частични плащания по договора. По аргумент за противното
от чл. 66 ЗЗД се приема, че се касае за съгласие
на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на части. В този смисъл е и задължителната съдебна практика
– Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010
г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 28 от 5.04.2012 г по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, III г.
о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Доколкото съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за
съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а към тази дата не е бил
изтекъл петгодишен давностен срок, то и това възражение
на ответника се явява неоснователно. По отношение на лихвата за забава следва да се посочи, че тя се претендира за период, по – малък от три години преди предявяване на иска.
Предвид изложеното предявеният иск за установяване съществуването на вземането за главница
по процесния договор следва да бъде уважен частично
- за горепосочената сума, а този
за лихва за забава – за пълния му
предявен размер.
Вземането за главница е дължимо ведно с поисканата
законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което е било образувано ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на РС – Хасково
- 27.11.2020 г. до окончателното й изплащане.
Съгласно т. 12 на на
Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС съдът, който разглежда специалните
установителни искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, и то с
осъдителен диспозитив, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността
за разноските както в исковото, така и в заповедното производство.
В случая към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответникът е дал повод за образуване на
заповедното производство, тъй като към този момент, а и към настоящия, не е
погасил процесните суми. Ето защо следва да бъде ангажирана отговорността й за
сторените от ищеца разноски по ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на РС –
Хасково. От представените по него писмени доказателства се установява, че те са
действително направени и възлизат на 107,65 лв. за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение, но съобразно установените по делото размери на спорните вземания, следва да бъдат намалени на 107,64 лв.
С оглед изхода на делото и че ищецът е направил изрично и своевременно
искане за разноски и по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на същия
следва да се присъдят такива в размер
общо 404,87 лв., съразмерно на уважената част от исковете и представения списък по чл. 80 ГПК, включващи и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100,00 лв., определен съобразно чл. 78, ал. 8, изр. 2 ГПК, във връзка с
чл. 37 ЗПП, във връзка с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, предвид конкретиката на спора и осъществената защита.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника също се дължат разноски, съразмерно на отхвърлената част от исковете, а именно
сумата от 0,06 лв. за възнаграждение на
адвокат и на вещо лице, като възражението по чл. 78,
ал. 5 ГПК за прекомерност на първото се явява неоснователно, тъй като то е съобразено от една страна с минималния такъв, определен в Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и с вида и броя на
предявените искове, а от друга страна
– с правна и фактическа сложност на делото.
Настоящият съдебен състав не споделя практиката да се извършва
служебна компенсация и да се присъжда направо разликата между двете насрещни
вземания за разноски, тъй като този подход не е съобразен с материалния закон. Компенсирането
им може да настъпи само по волята на страните, които по силата на чл. 103 ЗЗД
имат право да извършат прихващане. Поради това и липсата на изрично искане в
тази насока, съдът не следва да присъжда разноските по компенсация.
Мотивиран от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. с чл. 9 ЗПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по отношение на М.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, офис **, чрез адвокат В. Л. от АК - Хасково, че дължи на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, следните суми: 2 813,63 лв., представляваща неизплатена главница по Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта CREX-12604413 от 11.01.2016 г. и Приложение CARD-14344899 от 11.01.2016 г. към него; и 68,59 лв., представляваща обезщетение за забава върху нея за периода от 08.01.2020 г. до 27.11.2020 г.; прехвърлени с Приложение № 1 от 8.01.2020 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс ЕАД и „Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на Районен съд Хасково - 27.11.2020 г. до окончателното й изплащане, като иска за установяване съществуването на главница в останалата част – за разликата до пълния предявен размер от 2 813,83 лв., ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА М.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, офис **, чрез адвокат В. Л. от АК - Хасково, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 512,51 лева, от която 404,87 лева, представляваща направени разноски по настоящото дело и 107,64 лева, представляваща направени разноски по ч. гр. д. № 2787/2020 г. по описа на РС – Хасково, за която е издадена Заповед № 260429/30.11.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ”Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М.Р.С., ЕГН **********, адрес: ***, съдебен адрес:***, офис **, чрез адвокат В. Л. от АК - Хасково, сумата от 0,06 лева, представляваща направени разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ:
/п/ не се чете
/Петър
Вунов/
Вярно с
оригинала!
Секретар:
М. С.