Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 20.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен
състав, в публично съдебно заседание на втори юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 10468 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 444041 от 04.07.2018 г., постановено по гр. д. № 535
по описа за 2018 г. на СРС, 166 състав, е признато
за установено по исковете с правно ооснование чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, предявени от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу И. М.Б.,
ЕГН *********, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4404,27 лв., от която
4352,83 лв. – доставена от дружеството топлинна енергия в имот, находящ се в гр.
София, община Слатина, ул. „*******, абонатен номер 088220, за периода от м. 08.2014
г. до м. 04.2016 г., и сумата от
51,44 лв. – таксата за услугата дялово разпределение за периода от м. 05.2014
г. до м. 04.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите от датата на
подаване на заявлението – 14.08.2017 г. до изплащане на вземането, за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.08.2017
г. по ч.гр.д. № 55651/2017 г. по описа на СРС, 45 състав, като са отхвърлени исковете
с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149
ЗЕ за разликата над уважения размер от 4404,27 лв. до пълния предявен размер от
6131,14 лв., която разлика представлява стойността на потребена топлинна
енергия за периода м. 05.2013 г. – м. 07.2014 г. и такса за дялово
разпределение за периода м. 05.2013 г. – м. 04.2014 г., както и исковете с
правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата от 1291,84 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия и дялово разпределение за периода от 15.08.2014
г. до 08.08.2017 г. Съобразно
изхода от спора и по правилата на чл. 78 ГПК първоинстанционният съд е
разпределил и отговорността за разноски по делото, както следва: на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 117,75 лв.,
разноски в заповедното производство, както и сумата от 399,59 лв., разноски в
исковото производство. Ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да
заплати на ответника сумата от 305 лв., представляваща разноски за исковото
производство.
Решението е
постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното производство
от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Недоволен от така
постановеното решение останал ищецът „Т.С.“ ЕАД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт, в частта с която
предявените искове за главница и мораторна лихва са отхвърлени. В жалбата се
излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност поради нарушения на
материалния закон, тъй като неправилно според ищеца първоинстанционния съд бил
приел, че сумите дължими за периода до м.04.2014 били погасени по давност.
Поддържа се, че вземането по обща фактура № **********/07.2014 г. е със срок за
плащане 15.09.2014 г., от който момент започвала да тече погасителната давност.
Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното решение, в частта, с която
предявените искове са отхвърлени, същите да бъдат уважени, като решението бъде
отменено и в частта за разноските. Претендират се разноски за въззивното
производство, в това число и юрисконсултско възнаграждение.
Постъпил е отговор
на въззивната жалба от ответника в първоинстанционнното производство И.Б., с
която същата се оспорва с доводи за правилно приложение на правилата за
давността от районния съд.
В срока по чл.
259, ал. 1 ГПК е депозирана и въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство. Със същата постановеното решение е атакувано в частта, с която
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 149
ЗЕ са уважени. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и
противоречие на постановеното решение с материалния и процесуалния закон, както
и с доказателствата по делото. Жалбоподателят счита, че в хода на съдебното
дирене пред първата инстанция не е доказано наличието на облигационна връзка
между страните, липсвали представени приложимите общи условия, не се установило
нито количеството потребена топлинна енергия в имота, нито че е извършен главен
отчет на уредите за отчитане на топлинна енергия, а също и годността на
измервателните уреди. Жалбата съдържа и възражение срещу присъдените на ищеца
разноски, тъй като не бил представен списък съгласно изискването на чл. 80 ГПК.
Не е подаден
отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 02.07.2020 г. моли
за уважаване на депозираната въззивна жалба и отхвърляне на въззивната жалба на
ответника, претендира разноски за производството и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Третото
лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба на ответника.
Софийски градски
съд, IV
Д въззивен състав, като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
По същество,
въззивният съд намира, че решението на СРС е правилно, обосновано и съответства
на приложимите материален и процесуален закон, като съображенията за това са
следните:
С оглед правната
квалификация на предявените искове правилно и изчерпателно районният съд е
разпределил доказателствената тежест между страните по спора, като е приел, че
по исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да установи възникването на облигационно
отношение по договор за продажба между него и ответника, по силата на което е
доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за ответника е възникнало
задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер, както и че
през процесния период в сградата, в която се намира процесният топлоснабден
имот, е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е
сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в
претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на
ответника е да докаже, че е погасил претендираните вземания.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна
енергия през процесния период е физическо лице – ползвател с вещно право на
ползване или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия
с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване или природен газ за битови нужди, т.е. лице, което ползва топлоснабдения
недвижим имот въз основа на вещно или облигационно право на ползване и купува
топлинна енергия за нуждите на домакинството си.
В хода на
съдебното дирене пред първата инстанция са представени и са приети писмени
доказателства, като анализирани в съвкупност същите обуславят извода, че
ответникът е собственик на процесния недвижим имот, представляващ апартамент № 16,
находящ се в гр. София, район „Слатина“, ул. „*******със застроена площ 94,39
кв.м. (нотариален акт № 98, том LXXIX, дело № 15800/1993
г. за дарение на недвижим имот на нотариус при Софийска нотариална служба,
Втори районен съд, удостоверение от 07.01.2011 г., издадено от Столична община,
район „Слатина“, отдел Кадастър и Регулация относно преименуване на ул. „Васил
Воденичарски“ на ул. „Манастирска“, списък на етажните собственици,
представляващ приложение № 1 към протокол за проведено на 01.10.2001 г. общо
събрание на етажните собственици от ул. „*******). Ето защо верен е изводът на
първостепенния съд, че ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот,
като не е проведено насрещно доказване на изгодния за него факт във връзка с
направеното оспорване на правото на собственост и качеството потребител на
топлинна енергия за битови нужди от ответната страна. С оглед последното съдът споделя в тази част разсъжденията на СРС,
че ответникът е страна по облигационното отношение за доставка на топлинна
енергия в топлоснабдения имот, като обстоятелството дали същият е в брак и дали
и другият съпруг ползва имота по силата на брачната връзка с оглед придобивното
основание на правото на собственост /дарение/ и липсата на други представени от
ответника доказателства, не променя наличието на облигационна връзка между
ищеца и ответника и качествата кредитор и длъжник по същата.
Неоснователно се
явява наведеното във въззивната жалба оплакване на ответника, че общите
условия, приложими към неформалния договор, обвързващ страните, не са
представени по делото. Същите са посочени като приложение към исковата молба и
се намират на л. 11 – 12 между кориците на делото. Тези общи условия, наред със
законовата регламентация, изпълват съдържанието на договора и както правилно е
отбелязано в решението по силата на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 ЗЕ обвързват
потребителя, макар да не са приети изрично от последния.
На следващо място
по делото е установено, че сградата, в която се намира процесният недвижим имот
е топлоснабдена, като за това обстоятелство също са приети писмени
доказателства по делото /договор № 979/10.10.2001 г., сключен между „Т.С.“ ЕООД
и етажната собственост с адрес: гр. София, ул. „*******, протокол от проведено
на 01.10.2001 г. общо събрание на етажните собственици от сградата, намираща се
на посочения адрес с приложение № 1 към протокола списък на етажните собственици,
документите за главен отчет, представени по делото от третото лице помагач „Т.С.“
ЕООД, осъществяващо услугата дялово разпределение на топлинна енергия в
сградата – етажна собственост, в който топлоснабденият имот се намира/. Ето
защо, както правилно е отбелязал в решението си и първостепенният съд,
неоснователни са възраженията на ответника, част от които поддържани и във
въззивната жалба относно липсата на договор между сградата в режим на етажна
собственост и дружеството, осъществяващо дяловото разпределение на топлинната
енергия в същото.
Въз основа на
заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че
количеството на топлинна енергия за абонатната станция, находяща се на адрес
гр. София, ул. „*******, бл. 2, вх. Б
през процесния период е измервано и отчитано съгласно Закона за енергетиката
от средство за търговско измерване – общ топломер, монтиран в абонатната
станция. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за
сметка на ищеца технологични разходи. Експертът е констатирал, че
разпределението на топлинна енергия е извършвано след отчет на уредите за
дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имотите на
абонатите в сградата – етажна собственост, като за процесния период уредите в
процесния имот са били отчитани и са изготвени документите за главен отчет,
подписани от потребител, в които коректно са отразени в изравнителните сметки.
В процесния имот са били монтирани четири топломера и водомер за топла вода, по
който е отчитан разходът. Отопляемият обем на апартамент № 16 е 220 куб.м., на
базата на който е разпределяна енергията, отдадена на сградната инсталация. Съгласно
заключението на ескперта за процесния период количеството топлинна енергия,
отдадена на сградната инсталация е изчислено съобразно Наредба № 16-334.
Изготвяни са изравнителни сметки след края на всеки отоплителен сезон през
периода. Установява се, че сумата за потребена топлинна енергия за процесния
период е в размер на 6057,77 лв., включваща сума за топлинна енергия, отдадена
от сградна инсталация, топлинна енергия за отопление на имота и топлинна
енергия за подгряване на вода.
В настоящото
производство не са били ангажирани доказателства за неправилно отчитане на
средствата за дялово разпределение, както и за тяхната неизправност.
Индивидуалните разпределители на топлинна енергия са по смисъла на § 1, т. 57
от ДР на ЗЕ "средства за отчитане на дяловото потребление на топлинна
енергия", които са част от сградната инсталация и отклоненията към нея.
Същите се намират в имота на всеки отделен потребител и са негова лична собственост.
Поради това възражения относно неизправността на индивидуалните уреди за
разпределение не следва да се противопоставят на продавача на топлинна енергия.
Неоснователно е и
възражението на ответника, че в топлоснабдения имот през процесния период не е
извършван главен отчет на уредите за дялово разпределение. В хода на съдебното
дирене пред районния съд третото лице помагач на страната на ищеца е
представило както изравнителните сметки, така и за протоколи от извършените
отчитания, подписани в графа за потребител и на името на ответника И.Б..
По възраженията на
ответника за липса на доказателства за изправността на топломера в абонатната
станция съдът намира, че заключението на вещото лице съдържа отговор на
поставената задача, относима към наведените доводи, доколкото са извършвани
периодични проверки и са съставяни съответните документи за това, като не са
констатирани несъответствия. Ето защо и това възражение на ответника,
поддържано във въззивната жалба, съдът намира за неоснователно.
С оглед изложеното
съдът приема, че е верен изводът на контролираната инстанция, че за процесния
имот на ответника е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като
количеството на доставената енергия е измервано коректно. Следва да се даде
отговор на въпроса, какво е количеството потребена енергия, за което се дължи
заплащане на цена.
Доколкото
купувачът дължи цената на реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял /по
фактури/, а тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по
изравнителните сметки. Ето защо за определяне размера на дължимата цена съдът
ползва данните на СТЕ, според която размерът на потребената топлинна енергия за
процесния период 01.05.2013 г. – 30.04.2016 г. възлиза на 6057,77 лв.
От изготвеното и
прието в хода на съдебното дирене пред първата инстанция по делото заключение
на съдебно-счетоводната експертиза се
установява, че няма данни за извършени плащания от ответника, които да
погасяват задължения от процесния период за топлоснабдения имот, представляващ
апартамент № 16, находящ се на посочения адрес. Общият размер на неизплатените
суми за процесния период съгласно
счетоводните записвания на ищеца възлиза на 6131,14 лв., от които сумата от
6057,66 лв. за незаплатена цена на топлинна енергия и сумата от 73,48 лв. за
цена на услугата дялово разпределение на топлинната енергия. Установява се, че
общият размер на мораторна лихва, изчислена за претендирания период е в размер
на 1291,84 лв., от която лихва върху главницата за топлинна енергия в размер на
1275,52 лв. и лихва върху главницата за цена на услугата дялово разпределение в
размер на 16,32 лв.
Във връзка с
наведените от въззивника доводи за липса на легитимация ищецът да претендира
дължимите суми за извършената услуга дялово разпределение на топлинна енергия,
следва да се подчерта, че според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ - чл. 139
– чл. 148 и в
Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването, с оглед което съдът
намира, възражението за липса на легитимация у ищеца за неоснователно.
Във връзка с
възражението на ответника за погасяване по давност на част от вземането и
оплакването на ищеца във въззивната жалба относно изводите на съда в
обжалваното съдебно решение настоящата съдебна инстанция намира следното:
Първоинстанционният съд е изложил пространни и
изчерпателни мотиви относно приложението на института на погасителната давност
за част от вземанията на ищеца, като настоящата съдебна инстанция не намира за
нужно да преповтаря същите. Възражението за погасяване по давност е релевирано
още с възражението по чл. 414 ГПК, поддържано е и с отговора на исковата молба.
Ето защо верен е изводът на районния съд, че с оглед разпоредбите относно
ежемесечното фактуриране, изискуемост и
изпълняемост на задълженията на потребителите на топлинна енергия съгласно приложимите
за съответните периоди общи условия, погасени по давност се явяват вземанията
за топлинна енергия за периода от 01.05.2013 г. до 31.07.2014 г. Неоснователен
е доводът, поддържан от ищеца с въззивната жалба за „изместване“ напред във
времето /към 15.09 на годината, в която се извършва изравняването/ на
изискуемостта на задълженията по общите фактури, доколкото изложените аргументи
не са в съответствие с приложимите към договорите с потребителите общи условия.
Вземането е за доставена топлинна енергия през определен месец, като за всеки
месец дружесвтото издава отделна фактура. Издаването на няколко счетоводни
документа от ищеца за това вземане не е от естество да промени вземането и да
обоснове извод, че погасителната давност за него тече от последната издадена
фактура за това вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от
поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на
погасителната давност, което противоречи на целите на института на
погасителната давност. Моментът, от който започва да тече погасителната давност
е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и настъпването
на изискуемостта. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането
на същото са различни юридически факти, от тях произтичат и различни последици.
В случая разпоредбата на ОУ от 2014 г. сочи изискуемост на месечното вземане,
което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и обвързването от
ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните задължения с
издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е неоснователно.Следователно
искът, съобразявайки погасяването на част от вземанията с кратката тригодишна
давност, е основателен за периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2016 г. и за сумата
от 4404,27 лв.
С оглед факта, че
от доказателствата по делото се установи, че до имота на ответника е доставяна
топлинна енергия, която не е заплащана, както и че е осъществявана услугата
дялово разпределение, то дължими се явяват и сумите за цена на тази услуга,
които не се обхващат от погасителна давност, за което ответникът както се
отбеляза по-горе е релевирал възражение за погасителна давност. Въззивната
инстанция споделя мотивната част на обжалваното решение относно дължимостта на
сумите през процесния период за услугата дялово разпределение. От направеното
по делото възражение за частично погасяване на вземанията следва, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 51,44 лв., представляваща цена за услугата дялово
разпределение за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., а вземането в размер на
22,44 лв. и за периода 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г. е станало изискуемо повече
от три години преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, през м. юни 2014 г. след извършване на главния отчет на уредите за
топлинно разпределение. Следователно за посочения период и сумата от 22,44 лв.
вземането за цена на услугата за дялово разпределение, начислено по фактура № *********/30.06.2014
г. е погасено по давност, тъй като съгласно ОУ на ищцовото дружество за
изпълнението на това задължение не е предвиден срок за изпълнение, т. е.
изискуемостта му настъпва незабавно след предоставяне на услугата или най-късно
след издаване на фактурата.
По иска с правна
квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК въззивният съд споделя
съображенията, изложени в решението, чиято отмяна се иска с депозираната от
ищеца въззивна жалба, като аргументите за това са следните:
Основателността на
акцесорните искове предполага наличие на главни задължения и забава в
погасяването на същите. Моментът на забавата в случая се определя съобразно
уговореното от страните. Съгласно чл. 33, ал.2 от Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” EАД на клиенти в град
София /в сила от 12.03.2014г./, купувачът е длъжен да заплаща стойността на
реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено
на база на изравнителна сметка, в тридесетдневен срок от датата на
публикуването й на интернет страницата на продавача. Като продавачът начислява
лихва за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2
от ОУ, а именно върху тези, начислени с фактура за реално потребено количество
топлинна енергия, определено на база на изравнителните сметки /чл.33, ал.4 ОУ/.
Съгласно чл.33, ал.5 от цитираните Общи условия, при забава в плащането на
задълженията по чл.33, ал.2 от ОУ, потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва. Ищецът обаче не твърди и не представя доказателство за
публикуването на общата фактура за двата отчетни периода на интернет страницата
си /например съставени от нотариус констативни протоколи, удостоверяващи
явяването на последния и извършените действия по публикуване на данни за
дължими суми за ТЕ, чрез осигурен интернет достъп до индивидуалните партиди на
битовите клиенти в масивите на дружеството, осъществен чрез официалната
уебстраница на ищеца/, съставляващо своеобразно уведомление до длъжника за
възникване на задълженията и необходимо с оглед маркирането на началото на
течението на предвидения срок за настъпване на изискуемостта им, предвид което
й съдът приема, че без доказателства в изложения смисъл забава за длъжника в
плащането на установената главница до датата на депозиране на исковата молба в
съда, не е налице.
По отношение иска
за лихва върху сумата за дялово разпределение, последният се явява
неоснователен по съображенията, изложени във връзка с обезщетението за забава в
размер на законната лихва върху главницата за цената на ползваната топлинна
енергия.
Доколкото изводите
на настоящия въззивен състав изцяло съвпадат с тези на СРС, въззивните жалби са
неоснователни, а решението следва да се потвърди като правилно и постановено в
съответствие с приложимия материален и процесуален закон.
По разноските:
В резултат от
изводите, до които въззивният съд достигна, решението на първоинстанционния съд
следва да се потвърди и в частта за разноските. Както е посочил и РС по реда на
чл. 248 ГПК, неоснователен е доводът на ответника, съдържащ се във въззивната
жалба, че ищецът не е представил списък по чл. 80 ГПК за разноските пред
първата инстанция. Такъв списък е наличен на л. 85 между кориците на гр.д. №
535/2018 г. на СРС, а и да не беше представен, това не ограничава съда да
присъди разноски съобразно изхода от спора и доказателствата, представени от
страните.
Доколкото
въззивните жалби са неоснователни, то разноските за държавни такси, внесени от
всеки от въззивниците, следва да останат за сметка на страната, която ги е
направила.
Във въззивното
производство не са представени доказателства да са сторени други разноски.
В качеството си на
въззивник и въззиваема страна ищецът е депозирал на 02.07.2020 г. бланкетна молба за разглеждане
на делото в негово отсъствие, за уважаване на подадената въззивна жалба и
отхвърляне на тази на ответника, без да излага каквито и да било доводи за
неоснователност на въззивната жалба на последния. Молбата не може да се счита
за отговор на въззивната жалба, нито за действия по процесуално
представителство на страната. Доколкото „Т.С.“ ЕАД, като въззиваема страна, не
е представлявана в проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно
заседание, липсва основание да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 3, вр. с
ал. 8 ГПК, вр. с НЗПП и да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, IV Д въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение № 444041 от 04.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 535 по описа за 2018 г. на СРС, 166 състав.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД, ЕИК ********, на страната на ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Решението подлежи на
обжалване в частта, с която съдът се е произнесъл по иска с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ, пред ВКС при условията на
чл. 280, ал. 1 – 3, т. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.