№ 8274
гр. София, 19.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20211110161342 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба на ЕК. Д. ИВ. срещу /фирма/.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL26610 от 10.09.2007г., по силата на който му е отпуснат банков
кредит в размер на 115 000лв. Поддържа, че погасяването на кредита е следвало да
става на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, с размер на
всяка вноска от 487,43лв. за първата година и 864,07лв. за останалия период. Посочва,
че след сключване на договора месечната му вноска била увеличена, като лихвеният
процент бил увеличен едностранно от банката. Счита, че в договора са налице три
неравноправни клаузи съгласно чл. 143 ЗЗП, а именно чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12,
които накърняват договорното равновесие, като позволяват едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката. Счита, че тези клаузи не са и индивидуално
уговорени, поради което се явяват нищожни. Предвид това посочва, че е извършил
плащания към ответника за възнаградителни лихви и такси за управление на кредита
на основания, които не са съществували валидно към момента на плащането и по този
начин е налице недължимо платени суми, които иска да му бъдат върнати. Освен това
счита, че банката неправомерно е олихвявала лихви с изтекли лихви /прилагала е
анатоцизъм/, тоест налице е капитализиране на лихви, които също подлежат на
връщане.
Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което 1) да бъдат
обявени за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора
за кредит като неравноправни; 2) да бъде осъден ответника да заплати сумата от
11 355,43лв., представляваща разликата от предварително договорените анюитетни
вноски и заплатените от ищеца завишени такива за периода 10.09.2007г.-27.10.2021г.,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане;
3) да бъде осъден да заплати сумата от 549,02лв., представляваща надплатени годишни
такси за управление на кредита за периода 2016г.-2020г., ведно със законната лихва; 4)
да бъде осъден да заплати сумата от 16 867,84лв., представляваща капитализирани
1
лихви по договора за кредит, които били начислявани от банката и прибавяни към
главницата за периода от сключване на договора – 10.09.2007г. до предявяване на
исковата молба – 27.10.2021г.
Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
предявените искове. Твърди, че при сключване на договора ищецът не е действал като
потребител, доколкото средствата са отпуснати за закупуване на търговски обект –
магазин, който е използван от него като място за развиване на търговска дейност,
извършвана по занятие като едноличен собственик на капитала и управител на
търговско дружество. С оглед на това счита, че разпоредбите на ЗЗП в случая са
неприложими. Евентуално поддържа, че клаузите по договора са индивидуално
уговорени. Посочва, че изменението на БЛП се дължи на съществени изменения в
икономическата обстановка и заложените компоненти в договора. Твърди, че
погасителните вноски са били определяни съгласно едностранно изменен от банката
БЛП само в периода 26.09.2008г.-26.03.2009г. С банката били сключени 8
допълнителни споразумения при индивидуално договорени параметри. Прави и
възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Евентуално изтъква, че
ищецът има право да получи само сумите, които лично е внесъл, но не и тези от трети
лица.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на следните клаузи от договора - чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1,
както и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото не е спорно, че на 10.09.2007г. между ответното дружество – /фирма/
/с предишно наименование /фирма//, в качеството на кредитодател, и ищеца – ЕК. Д.
ИВ., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL26610. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката предоставя на
кредиполучателя кредит в размер на 115 000лв., както следва: 28 100лв. - за покупка на
недвижим имот, представляващ магазин № 6, изграден в груб строеж, находящ се в
/населено място/, на партерния етаж, на кота 0,00 метра, в секция „В“ на жилищната
сградa, с площ от 60,35 кв. м.; и 86 900лв. – за други разплащания. Кредитополучателят
е поел задължението да върне кредита заедно с дължимите лихви в сроковете и при
условията на договора. В чл. 2, ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят
се задължава да извърши добросъвестно разплащането за имота, предмет на
финансиране с настоящия договор за кредит чрез нареждане на превод по сметка на
продавачите Тодор Иванов Пейчев. В чл. 3 от договора е уговорено, че за усвоения
кредит кредитополучателят дължи на банката през първата година от срока за
издължаване на кредита фиксирана годишна лихва от 2,00%, а за всяка следваща
година до крайния срок дължи годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен
процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на
изчисление на лихвата, плюс договорна надбавка от 0,9 пункта. Към момента на
сключване на договора БЛП на банката възлиза на 7,00%. Съгласно чл. 3, ал. 6 от
договора, действащият БЛП на банката за лева не подлежи на договаряне и промените
в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и датата, от която той е в сила чрез
обявяването им на видно място в банковите салони. Уговорените в договора надбавки
не се променят.
В чл. 6 от договора е предвидено, че кредитополучателят погасява кредита на
2
равни /анюитетни/ месечни вноски, включващи главница и лихва с размер на всяка
вноска от 487,43лв. – през първата година от срока на кредита и 864,07лв. – за
оставащия период. Съгласно чл. 6, ал. 3, в случай че по време на действието на
договора банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните
вноски, определен в алинея 1, т. 2, се променя автоматично в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето
неотменимо и безусловно съгласие.
В чл. 12 от договора е предвидено, че банката запазва правото си по време на
действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисисионите, които банката прилага при операциите си. Измененията в тарифата
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
За обезпечаване вземанията на банката по договора се учредява договорна
ипотека върху описания по-горе в чл. 1 недвижим имот.
По делото не е спорно, че кредитът е усвоен от страна на ищеца.
От представените нотариални актове се установява, че на 17.09.2007г. Т. П. и
съпругата му А. П. са продали на ищеца Е.И. магазин № 6, който е описан в договора
за кредит, за посочена в договора цена от 28 100лв. На същата дата в полза на банката е
учредена договорна ипотека върху имота за обезпечаване вземанията по договора за
кредит в общ размер от 115 000лв.
Установява се от представените допълнителни споразумения към договора за
кредит, че между страните са сключени 8 бр. допълнителни споразумения с дати
18.03.2009г., 08.04.2010г., 11.03.2011г., 19.03.2012г., 30.10.2012г., 01.03.2013г.,
14.10.2013г. и 02.04.2015г., с които са изменяни условията по договора.
Първият спорен въпрос между страните, на който следва да се даде отговор, е
дали към момента на сключване на договора за кредит ищецът е имал качеството
потребител и дали спрямо него е приложима потребителската защита, уредена в
правото на ЕС и в националното законодателство – ЗЗП. Отговорът на този въпрос ще
обуслови и отговорът дали оспорените клаузи могат да бъдат признати за
неравноправни и като такива за нищожни.
За отговора на поставения въпрос, настоящият съдебен състав счита, че следва
да се позове и цитира Решение № 28/07.03.2022г. по гр. д. № 2847/2020г., IV ГО на
ВКС, в което изключително обстойно са обсъдени и изведени критериите, на които
следва да отговоря едно лице, за да има това качество, като е съобразена както
практиката на Съда на ЕС, така и практиката на ВКС. В него е прието, че понятието
„потребител“ е дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б."б" от Директива 93/13 ЕИО на
Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. На
основание § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП, същото е въведено в националното законодателство, с
разпоредбата на пар. 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП, която предвижда, че "потребител" е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени
за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице,
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност.“
Във връзка с приложението и тълкуването на понятието и вече отправените
запитвания по приложение на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО относно
неравноправните клаузи в потребителските договори е формирана практика на Съда на
европейския съюз, според която под „потребител“ следва да се разбира всяко
физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на
директивата участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска
3
или професионална дейност. В този смисъл са следните решения: 1/ Дело С-348/14 на
СЕС, в т.39 от което е прието, че в определението за "потребител" по член 2, б."б" от
Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по
договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или
професионална дейност; 2/ Дело С-110/14 на СЕС, в което е посочено, че понятието
„потребител" е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да
има, или от информацията, с която то действително разполага. Прието е, че съдът
следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на
клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или
услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването , с
оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него /т.22-т.23/. В
диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б."б" от Директива №93/13 ЕС от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се
тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което
сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на
кредита, може да се счита „потребител" по смисъла на тази разпоредба, ако договорът
не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение
обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека,
учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си
адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за
упражняване на професионалната му дейност недвижим имот. 3/ Такова разрешение е
дадено и в решението по Дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15,
пар.1 от Регламент №44/2001г. на Съвета за компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В същото е
прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като
например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за
потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед,
издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор,
свързан с получаването на кредит. 4/ В определение по Дело С–74/15, Dumitru Tarc гu,
I. Tarcгu срещу Banca Comercial г Intesa S. Romвnia SA и др. е прието, че по Дело С-
74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън
изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което
предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която
дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните - в
зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на
осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието
"потребител" по смисъла на пар.2, б."б" от Директива 93/13 има обективен характер и
трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се
прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности,
външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед
всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице,
което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество,
задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на
осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално
естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или
значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен
характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското
дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на
дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/. 5/ Аналогично е и
разрешението дадено в определение по Дело С-534/15, Pavel Dumitras, Mioara Dumitras
срещу BRD Groupe Societe Generale – Sucursala Judeteana Satu Mare. 6/ В диспозитива
4
на решение по дело С-590/17 Henri Pouvinq Marie Dijoux срещу Elictricite fe France е
прието, че чл.2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година
относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в
смисъл, че служител на предприятие и неговият съпруг, които сключат с това
предприятие договор за заем, какъвто принципно имат право да сключват само
членовете на персонала на посоченото предприятие, и който договор е предназначен за
финансиране на закупуването на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за
„потребители“ по смисъла на тази разпоредба. Не е важно и качеството на лицето,
например работодателят също може да е търговец и едновременно с това кредитодател
/т.42/. 7/ В определение по Дело С-535/16 е прието, че чл.2, б. „б“ от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическото лице, което
по силата на договор за новация поема пред кредитна институция задължение за
погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за целите на
неговата търговска дейност, може да се приеме за потребител по смисъла на тази
разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество,
но е постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по
занятие, с лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето подписало
акцесорни договори към първоначалните договори за кредит /договори за
поръчителство, договор за обезпечение върху недвижим имот/ за потека/. 8/
Аналогично е и разрешението дадено по Дело С-105/17 на СЕС, образувано за
тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 2 —
Понятията „търговец“ и „търговски практики“. В същото е прието, че действията на
физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“ само когато
това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска
дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери с
оглед всички релевантни за случая обстоятелства.
От друга страна, в съображение 17 от Директива 2011/83 са посочени договорите
с двойна цел, като е предвидено, че: “когато договорът е сключен за цели отчасти в
рамките на търговската дейност на лицето и отчасти извън нея и когато търговската
цел е толкова ограничена, че не е преобладаваща в общия контекст на договора, това
лице следва също да се счита за потребител“. За целите и приложението на
специалните правила за компетентност на „потребителите“ в Брюкселската конвенция,
в решението по Дело C-464/01 Johann Gruber v Bay Wa AG е възприет по-рестриктивен
подход, като съдът е постановил, че: “лице, което сключва договор за стоки,
предназначени за цели, които са отчасти в рамките и отчасти извън неговата търговия
или професия, не може да се позовава на специалните правила за юрисдикция,
предвидени в членове 13 до 15 от Конвенцията, освен ако търговската или
професионалната цел е толкова ограничена, че е незначителна в общия контекст на
предлагането, като фактът, че частният елемент е доминиращ, е ирелевантен в това
отношение; – сезираният съд трябва да реши дали спорният договор е сключен, за да
удовлетвори до незначителна степен нуждите на дейността на заинтересованото лице
или, напротив, търговската или професионалната цел е била незначителна; – за тази
цел този съд трябва да вземе предвид всички релевантни фактически доказателства,
обективно съдържащи се в преписката. От друга страна, той не трябва да взема
предвид факти или обстоятелства, за които другата страна по договора може да е
знаела при сключване на договора, освен ако лицето, което претендира за качеството
на потребител, се е държало по такъв начин, че да даде на другата страна по договора
легитимното впечатление, че е действал за целите на своята дейност.“.
Въз основа на така дадените разрешения е и формираната практика на ВКС,
постановена по реда на чл.290 от ГПК, част от която е обективирана в решения по т.д.
5
№ 2754/2015г. на ВКС, I т.о., т.д. № 1102/2017г. на ВКС, I т.о.; т.д.№2931/2017г. на
ВКС, ІІ т.о.; т.д.№1934/2015г. на ВКС, І т.о. В същите е прието, че физическите лица –
съдлъжници по договор за банков кредит или обезпечаващи кредит, по който
кредитополучателят е търговец, могат да имат качество на „потребител“ по смисъла на
Закона за защита на потребителя, както и да се позовават на неравноправност на клаузи
в договора за кредит, ако при сключването му са действали за цели извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на
пар.2, б.."б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по
функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото
договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на
дадена професия. Установяването му следва да се извърши във всеки конкретен
случай, въз основа на цялостен анализ на конкретните обстоятелства и събраните по
делото доказателства. При преценка и анализ на доказателствата субективното
отношение на страните по сделката е ирелевантно.
При съобразяване на горните разяснения и конкретните обстоятелства по
делото, настоящият съдебен състав намира, че при сключване на договора за кредит
ищецът не е имал качеството потребител, тъй като отпуснатите парични средства са
били предназначени за извършваната от него търговска и професионална дейност.
От представения на л. 181-182 предварителен договор, който не е оспорен
относно неговата автентичност и съдържание, се установява, че на 15.08.2007г. между
Т. П. и А. П., в качеството на продавачи, и Е.И., в качеството на купувач, е сключен
предварителен договор за покупко-продажба, съгласно който продавачите са се
съгласили да продадат на купувача процесния магазин № 6 срещу цена от 90 000 евро.
В раздел III, чл. 3.1 от него е предвидено, че купувачът се задължава да заплати на
продавача цената по следния начин: 1000 евро капаро при сключване на
предварителния договор и 89 000 евро в срок от 45 дни от сключване на договора,
които ще бъдат платени чрез кредит от БПБ. Абревиатурата БПБ несъмнено означава
/фирма/, с каквото наименование е било ответното дружество към този момент.
На същата дата – 15.08.2007г., е изготвен профил на клиента от служители на
ответното дружество /л. 180/, в който е описано, че кредитоискател е Е.И., а целта на
кредита е покупка на магазин, находящ се в /населено място/, с цена от 90 000 евро,
която съответства на тази по предварителния договор. В профила е посочено, че се
кандидатства за кредит от 174 000 лева, като цялата сума е за покупка на магазина, а
срокът на връщане е определен на 300 месеца.
Установява се от протокол от 20.09.2007г. /десет дни след сключване на
договора за кредит/ - л. 213, че ищецът е взел решение за учредяване на еднолично
дружество с ограничена отговорност /фирма/, в което за управител е избран
едноличният собственик на капитала, а именно ЕК. Д. ИВ.. Като предмет на дейност на
дружеството е описано бръснарски и фризьорски услуги, козметични услуги, маникюр,
педикюр и др.
На 25.09.2007г. ищецът е подал искане за усвояване на кредита /л. 178/, с което е
поискал усвояване на цялата сума по кредита от 115 000лв., а като цел на усвоената
сума е отбелязал „покупка“.
Ищецът е подал неколкократно молби до банката за предоговаряне на условията
по кредита, като към някои от тях има приложени въпросници – декларации, като нито
молбите, нито въпросниците – декларации са оспорени относно тяхната автентичност
или съдържание. Във всичките молби е отбелязано, че имотът, служещ за обезпечение,
се използва с инвестиционна цел, а като доходи е отбелязано „стопанска дейност“, като
в някои от тях е отбелязано изрично „фризьорски салон“ /л. 210/. Във въпросниците –
декларации пък, които се попълват при доходи от стопанска дейност, което е
6
потвърждение за извършването на такава, е посочено, че дейността се изразява в
студио за красота и се осъществява на адрес: /населено място/, /населено място/ /л.
185/. Също така е отбелязано, че обектът, в който се осъществява дейността, е
собствен. Във въпросника – декларация пък на л. 198 е отбелязано, че източникът на
доходи е собствен бизнес – „фризьорски салон“, като е посочено, че тази дейност се
извършва от 15 години. Във въпросника – декларация на л. 211 е посочено същото,
като е отбелязано, че има отлив на клиенти и намаляване на приходите.
При горните доказателства, преценени в съвкупност, съдът намира, че се налага
извод, че при сключване на процесния договор за кредит ищецът, като
кредитополучател, не е действал за цели извън своята професионална дейност и
дейност по занятие, а именно козметик. Закупеният имот представлява стопански
обект – магазин, а не жилищен имот. Видно от въпросниците – декларации, които
съдържат извънсъдебни изявления на ищеца за неизгодни за него обстоятелства и се
ползват със съществена доказателствена стойност, именно този магазин № 6, който е
закупен, е служил за осъществяване на професионалната дейност на ищеца. От
издаденото от СО, р-н Люлин удостоверение /л. 368/ се установява, че описаният в
нотариалния акт за покупко-продажба и в договора за кредит магазин № 6 е с
адмистративен адрес /населено място/, /населено място/, което съответства на
заявеното от кредитополучателя място на осъществяваната стопанска дейност в
декларацията на л. 185 под формата на студио за красота. При съвкупния анализ на
доказателствените източници се установява, че кредитът е сключен именно с цел
закупуване на магазина, който да служи за изпълнение на стопанската и
професионална дейност на ищеца. Действително в договора за кредит е посочено, че
само 28 100лв. от отпусната сума ще служи за закупуване на магазина, а остатъкът от
86 900лв. за други разплащания. Следва да се има предвид обаче, че от съдържанието
на предварителния договор, в който е уговорена покупна цена от 90 000 евро,
създадения профил на клиента, в който е посочена същата цена /л. 180/ и
обстоятелството, че в нотариалния акт за продажба е посочена цена, която надвишава
със 73лв. данъчната оценка на имота /28 027лв./, може да се направи обосновано
предположение, че посочената в нотариалния акт цена е симулативна. Но дори да не е
така, ищецът не доказа твърдението си, направено с молбата от 16.02.2022г. /л. 269/,
въпреки изрично указаната му от съда тежест, че целта на договора била
рефинансиране на друг кредит. Не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на
това твърдение. Самият ищец в искането за усвояване на сумата /л. 178/ посочва, че
същата е необходима за покупка. Отделно от това, макар да е посочено, че имотът се
закупува за цена от 28 100лв., веднага след изповядване на сделката, при същия
нотариус, е сключена и договорна ипотека с банката, като закупеният за 28 100лв.
магазин вече служи като обезпечение на банката за целия размер на кредита от
115 000лв. Това от своя страна е индиция, че стойността му е много по-висока, както и
че цялостният размер на кредита е свързан със закупуването на магазина и
изграждането на стопанската дейност на ищеца като козметик в собствен фризьорски
салон. Не може да бъде пренебрегнато и обстоятелството, че само 10 дни след
сключване на договора за кредит и 3 дни след сключване на договорите за продажба и
за ипотека, ищецът е учредил еднолично търговско дружество за осъществяване на
стопанска дейност под формата на козметични услуги, които, както се посочи по-горе,
са предоставяни именно в закупения магазин. Ето защо, при целокупния анализ на
доказателствения материал, преценен в своята взаимовръзка и допълване, се налага
извода, че при сключване на договора за кредит ищецът не е действал извън рамките на
своята търговска или професионална дейност, а самите суми не са били предназначени
за задоволяване на лични нестопански нужди на физическото лице. За да се отрече
качеството „потребител“ на страната по договорното правоотношение не е необходимо
7
лицето да е регистрирано като търговец. Достатъчно е същото да упражнява дейност,
която се осъществява като професия и сумите по кредита да са използвани за нея,
какъвто е и процесният случай.
По изложените съображения, съдът намира, че ищецът няма качеството на
„потребител” по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и не се ползва от защитата,
установена в глава шеста от ЗЗП. От това следва, че спрямо него не са приложими
нормите, свързани с неравноправност на договорни клаузи. Ето защо, предявените
искове за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал.
1 от договора поради тяхната неравноправност и като такива нищожност се явяват
неоснователни поради липса на първата предпоставка за уважаването им. Поради това,
същите подлежат на отхвърляне.
Обусловен от резултата по установителните искове се явява и изходът по иска за
връщане на сумата от 11 355,43лв., представляваща разликата между първоначално
уговорените и заплатените вноски. След като не се установява, че ищецът може да се
ползва от защитата на ЗЗП в качеството му на „потребител“, той съответно не може да
претендира нищожност на клаузи от договора като неравноправни. Ето защо,
извършеното в изпълнение на тези клаузи плащане не е лишено от основание и не
оправдава имуществено разместване при начална липса на основание. Поради това,
първият иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД подлежи на отхвърляне.
Изложеното се отнася и за иска за връщане на сумата от 549,02лв.,
представляваща надплатени такси за управление на кредита за периода 2016г.-2020г. В
чл. 4 от договора е предвидено, че кредитополучателят заплаща на банката такса за
управление – 1,5% върху размера на разрешения кредит еднократно, платима при
първо усвояване на кредита, и в началото на всяка следваща година, считано от
откриването на заемната сметка по кредита, годишна такса за управление в размер на
0,3% върху размера на непогасената главница към същата дата. Както се посочи,
ищецът няма качеството потребител, поради което не се ползва от защитните норми на
потребителското законодателтво, а при съконтрахенти-непотребители договорната
свобода позволява уговаряне на такива такси. От заключението по ССчЕ пък се
установява, че заплатените такси не надхвърлят уговорения размер. Ето защо, този иск
също подлежи на отхвърляне.
Предявен за разглеждане е и осъдителен иск за връщане на сумата от
16 867,84лв., представляваща капитализирани от банката лихви, считано от
10.09.2007г. до предявяване на исковата молба – 27.10.2021г.
Трайно в съдебната практика /Решение № 66/29.07.2019г. по т. д. № 1504/2018г.,
I ТО на ВКС, Решение № 118/11.12.2020г. по т. д. № 2278/2019г., I ТО на ВКС,
Решение № 132/13.01.2021г. по т. д. № 2195/2019г., I ТО на ВКС, Решение №
60091/27.09.2021г. по т. д. № 1345/2019г., II ТО на ВКС, Решение № 60118/15.10.2021г.
по т. д. № 2848/2019г., I ТО на ВКС, Решение № 30/20.05.2020г. по т. д.№ 739/2019г., I
TO на ВКС/ се възприема, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за
кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за
лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по
см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на
основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява
предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10,
ал. 3 ЗЗД. Олихвяването на просрочено задължение за такси, вкл. чрез прибавяне на
таксата към главница по кредит, върху които се начислява възнаградителна лихва, не
представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
8
Както се посочи по-горе, в случая ищецът не е имал качеството потребител при
сключването на договора за кредит. Към датата на сключването на допълнителните
споразумения пък /първото е от 18.03.2009г./ може да се приеме, че е имал и
качеството търговец по смисъла на чл. 1 от ТЗ, доколкото по занятие е извършвал
предоставяне на козметични услуги, което се установява и от извънсъдебните
признания на ищеца, направени във въпросниците – декларации /л. 198 - собствен
бизнес, фризьорски салон, козметик от 15г./. Ето защо, в случая е приложимо
допустимото изключение по чл. 294, ал. 1 и 2 от ТЗ.
За пълнота следва да се посочи, че съгласно заключението по ССчЕ има
капитализирани суми към главницата в общ размер от 16 867,84лв., като вещото лице
целенасочено използва понятието „суми“, а не „лихви“. От това може да се заключи, че
не е доказано цялата претендирана сума да представлява капитализирани лихви. Освен
това, ответникът е направил възражение за изтекла погасителна давност, което следва
да се приеме за основателно, предвид че последното капитализиране е от 02.10.2015г.
на сума в размер от 184,15лв. /л. 308/, а исковата молба е подадена на 27.10.2021г.
С оглед изложеното, осъдителният иск за сумата от 16867,84лв. също подлежи
на отхвърляне.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има
ответникът съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Същият е доказал такива в размер на 305лв. и
претендира юрк. възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя
на 200лв. с оглед фактическата и правна сложност по делото, броя и вида на
предявените искове, броя на проведените открити съдебни заседания, обема и
характера на събраните доказателства.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕК. Д. ИВ., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
/населено място/, срещу /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
146, ал. 1 ЗЗП за признаване за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл.
12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26610/10.09.2007г.,
сключен между страните, са нищожни като неравноправни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от ЕК. Д. ИВ., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
/населено място/, срещу /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника за следните суми, платени при начална липса на основание, а
именно: 11 355,43лв., представляваща разлика от предварително договорените
анюитетни вноски и заплатените от ищеца такива по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL26610/10.09.2007г. и допълнителни споразумения към него за
периода 10.09.2007г.-27.10.2021г., 549,02лв., представляваща надплатени годишни
такси за управление на кредита за периода 2016г.-2020г. и 16 867,84лв.,
представляваща капитализирани лихви по договора за кредит за периода 10.09.2007г.-
27.10.2021г.
ОСЪЖДА ЕК. Д. ИВ., ЕГН: **********, със съдебен адрес: /населено място/, да
заплати на /фирма/, ЕИК: ***********, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, сумата от 505,00лв., представляваща разноски по делото.
9
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10