№ 6297
гр. С., 08.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20231110160401 по описа за 2023 година
Предявени са искове от Н. Н. Х., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „С. Р.“ №
208, вх. Г, ет. 7, ап. 16, срещу „С-К“ АД, ЕИК: *******, седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, както следва:
- по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 11 вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 143 и
чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожност на клаузата по чл. 27 от договор за паричен
заем № ******* от 12.07.2021 г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на
неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден, поради противоречие със
закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност;
- по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 24,72 лв. - недължимо платени суми по процесния договор за паричен заем,
ведно със законната лихва от 03.11.2023 г. до изплащане на вземането ( допуснато
намаление на иска с протоколно определение от 25.03.2024 г.).
Ищецът твърди, че на 12.07.2021 г. с ответника сключили договор за паричен
заем от разстояние, по силата на който му била предоставена сумата от 2000 лв., при
лихвен процент 36 % и ГПР 42,58 %. В договора било уговорено заемът да бъде
обзпечен с гарант, отговарящ на изискванията по общите условия на ответника или с
банкова гаранция, а в случай на неизпълнение на горното условие се дължи неустойка
от 0,9 % от стойността на усвоения кредит. Така на ищеца била начислена неустойка от
3904,44 лв. при липса на предоставено обезпечение, като общата сума за връщане
възлязла на 6979,06 лв., която ищецът погасил изцяло. Излага съображения за
нищожност на неустоечната клауза поради нарушение на ЗПК и ЗЗП на съответно
посочени снования. Сочи, че клаузата цели заобикаляне на изискванията на чл. 19, ал.
4 ЗПК и представлява начин кредиторът да си набави допълнителни средства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни по подробно изложени съображения.
1
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже:
- по исковете по чл. 26 ЗЗД – сключен между него и ответника договор за
паричен заем с посоченото в исковата молба съдържание; както и сочените от него
пороци на договора, водещи до нищожност на договора/процесната неустоечна клауза
- противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и
неравноправност;
- по иска чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - извършено плащане на процесната сума в
полза на ответника на основание процесната клауза.
В тежест на ответника е да докаже:
- по исковете по чл. 26 ЗЗД – наличие на валидни и равноправни клаузи в
процесния договор/процесната неустоечна клауза;
- по иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД - наличие на основание за получаване на
платените от ищеца суми въз основа на валидно обвързващи страните договорни
клаузи, предвиждащи погасяване на отпуснатия кредит в размерите на така
извършеното плащане, както и своите възражения.
По делото е отделено за безспорно, че между страните е сключен процесния
договор със соченото в исковата молба съдържание, задължението по който договор
възлиза на 6979,06 лв., в това число начислена неустойка от 3904,44 лв.
Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, а ответникът
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Предвид изложеното, сключеният между
страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал.1 ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Съгласно чл. 17 от процесния договор в 3-дневен срок от сключването на
договора кредитополучателят се задължава да осигури действието на трето физическо
лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД и в
полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на
всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване
на главница, лихва, неустойки и други обезщетения, такси или други, или да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо и изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия
договор (включва главница, лихва, неустойки и други обезщетения, такси и други) в
срок от един работен ден считано от датата, на която банката е получила писмено
искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения със срок на валидност
2
на банковата гаранция от най-малко 30 дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл. 27 от договора при неизпълнение на задължението по чл. 17 от същия
договор потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността
на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното
обезпечение, като в случай че неустойката стане дължима, потребителят я заплаща
периодично с всяка погасителна вноска.
В погасителния план към договора е предвидено задължение на
кредитополучателя за заплащане на сумата от 6979,06 лв. за главница (2000 лв.), лихви
и неустойка, когато не е осигурена гаранция/поръчител, какъвто настоящият случай е.
От неоспорено от страните заключение на вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно, пълно и компетентно
дадено, се установява, че ищецът е усвоил сумата по кредита в размер на 2000 лв. на
12.07.2021 т., а на 19.07.2021 г. е заплатил на ответника сумата от 2038,27 лв., от която
постъпила сума е погасена главница от 2000 лв., договорна лихва от 13,55 лв. и
неустойка от 24,72 лв., какъвто е окончателно претендираният от ищеца размер на
сумата с иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Уговорката за неустойка за непредоставяне на обезпечение е нищожна, както и
неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП. Функцията на неустойката е да
обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за
заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с
уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка въвежда
възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С оглед на това
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а съпътстващо
такова, дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението
за заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи
от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не съответства на последиците от
това неизпълнение. Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и
противоречи на функциите на неустойката, съответно на принципа за справедливост и
добрите нрави, което води до нищожност на клаузата. Дори и да бъде отчетен рискът,
който кредиторът поема с необезпечаване на вземанията му, кредиторът е достатъчно
овъзмезден с уговорката за получаване на договорна лихва, разбирана като цена на
кредита.
Основателен е ищцовият довод, че с уговорената неустойка се цели заобикаляне
3
на законово предвидения максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, след
като съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза ГПР на процесния
договор възлиза на 168,18 %, с което надвишава 3,37 пъти максимално допустимия
размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерски съвет на Република България. Следователно лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. Така
уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане. (Решение № 24 от 10.01.2022 г. на
СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не съответстват на изискуемото съдържание по
т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22
ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 от ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и
11 ЗПК (Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. на СГС, ІІ-А
въззив. състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б
въззив. състав и др.).
Предвид изложеното, заплатената от ищеца сума по процесната неустоечна
клауза е заплатена без основание с оглед нищожността на клаузата по гореизложените
4
съображения.
По посочения начин се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С
процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
непредоставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка
всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33,
ал. 1 от ЗПК.
Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за
вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора
с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена
като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение,
неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на
подлежаща на връщане сума. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и
добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извод, че в
конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и е налице нищожност
на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има единствено ищецът, който
своевременно е направил искане за присъждане на такива.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 506,18 лв., от които 206,18 лв. за държавна такса и 300,00 лв.
за съдебно-счетоводна експертиза.
Относно адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА
5
Съгласно Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС приетата от Висшия
адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на
хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти
и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до
увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на
вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може
да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите
страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е
задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и
мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието
от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като
съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява
сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е
пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези
съображения СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък
от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите
като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при
наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели,
които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се
приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите
конкуренцията споразумения и практики.
Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено едно открито съдебно заседание, на което ищецът и
процесуалният му представител не са взели участие и е с относително нисък
материален интерес.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар.
1 ДФЕС определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждение не са задължителни за съда, като адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено съответно на 100 лв. за исковото
производство (чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, която не е
издадена от съсловна организация, а въз основа на Постановление на Министерския
съвет № 4/2006 г., като се съобразят видът и обемът на извършената дейност от
ищцовия представител, липсата на фактическата и правна сложност на делото, както и
броя на проведените открити съдебни заседания с участието на ищцов представител на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 26, ал. 1 НЗПП ((т. 44 от решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и арг. от Определение № 343 от 15.02.2024 г. на
ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о.).
Във връзка с искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на
6
адвокатско възнаграждение с ДДС следва да бъде отбелязано, че с Определение №
917/02.05.2023г. по ч. гр. д. № 1323/2023 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че предоставената
безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху
добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от
Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система
на данъка върху добавената стойност. Тази услуга не може да се счете за възмездна на
основание чл.38 ал.2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с
акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на предвидените в нормата
предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия
безплатната правна помощ адвокат. Съгласно чл. 25, ал. 2 ЗДДС данъчното събитие
възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи този момент действия
не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение. Постановяването на
съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или услуга по смисъла
на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това,
създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. По
първото правоотношение за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да
получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което
адвокатът има само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със
съдебния акт правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната
помощ адвокат да бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът
не е нито данъчно задължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура
и да начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от
постановения от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху
дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение, без това
да е изрично предвидено в закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв. въвеждат такава изрична
нормативна уредба, която да се отклонява от общите правила за облагане с данък
върху добавената стойност.
Предвид изложеното, съдът намира, че в тежест на ответника следва да бъде
възложено да заплати адвокатско възнаграждение в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М.а, в размер на 100 лв. за оказана
безплатна правна помощ и съдействие на ищеца.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл.
11 вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 143 и чл. 146 ЗЗП между ищеца Н. Н. Х., ЕГН:
**********, адрес: гр. С., ж.к. „С. Р.“ № 208, вх. Г, ет. 7, ап. 16, и ответника „С-К“ АД,
ЕИК: *******, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, че клаузата по
чл. 27 от договор за паричен заем № ******* от 12.07.2021 г., сключен между страните,
предвиждаща заплащане на неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената сума на ден,
е нищожна поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на
добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД „С-К“ АД, ЕИК: *******,
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, да заплати на Н. Н. Х., ЕГН:
7
**********, адрес: гр. С., ж.к. „С. Р.“ № 208, вх. Г, ет. 7, ап. 16, сумата от 24,72 лв. -
недължимо платени суми по процесния договор за паричен заем, ведно със законната
лихва от 03.11.2023 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „С-К“ АД, ЕИК: *******, седалище и
адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, да заплати на Н. Н. Х., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ж.к. „С. Р.“ № 208, вх. Г, ет. 7, ап. 16, сумата от 506,18 лв. – разноски по
делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. „С-К“ АД, ЕИК:
*******, седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: *******, представлявано от адв.
Д. М., сумата от 100 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана в
настоящото производство безплатна правна помощ и съдействие на ищеца.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8