Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер    1071           Година  2020, 23.06.            Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, VІІ състав

 

   на 27.05.2020 година

 

 в публичното заседание в следния състав :

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

 

при присъствието на прокурора АНЕЛИЯ ТРИФОНОВА и при секретаря СЪБИ­НА СТОЙ­­­КО­ВА, като разгледа доклад­ва­ното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело но­мер 349 по описа за 2020 годи­на и като обсъди :

 

                           Производство пред първа инстанция.

Постъпила е искова молба от Г.Д.И., вкл. и като ЕТ „Г. А. К. – Г. И.“ със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ЖР „Тракия“, пред бл.1 срещу Държавна комисия по хазарта/ДКХ/, с ад­рес на при­зоваване гр.София, бул.“акад. И. Гешов”№15 за присъж­дане на обез­­ще­­те­ние в размер на общо 1 368 лева, представляващо обезвреда за при­чи­не­ни­те му иму­ществени вреди, представляващи направените разходи за ад­во­катско въз­наг­раждение в съдебното производство по обжалва­не наказа­телно постановле­ние №145 от 14.11.2018г., издадено от Председателя на ДКХ – София сре­щу ище­ца, поради от­мя­ната му ка­то незаконо­съоб­­разно с Решение №1341 от 16.07.2019г. по АНХД №1827/2019г. по опи­­са на Районен съд – Пловдив, XXII-ри състав. Претен­ди­ра присъжда­не на за­кон­ни лихви и на разнос­ки.

Ответникът – ДКХ – София счита така предявената обща претенция с основание в чл.1 ал.1 от Закона за отговорността на дър­жа­ва­та и об­щи­­ни­­те за вреди /ЗОДОВ/ за неоснователна, респ. алтернативно за основателна, но само до размера и от 880 лева. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив дава заключение за осно­вателност на исковата претенция.

Пловдивският Административен Съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ-водство доказателства, намира за установено следното.

Не е спорно между страните, че със съдебно решение №1341 от 16.07. 2019г. по АНХД №1827/2019г. по опи­­са на Районен съд – Пловдив, XXII-ри със­тав е б­ило от­менено като незаконосъобразно №145 от 14.11.2018г., издадено от Председателя на ДКХ – София срещу И. в качеството му на ЕТ, с кое­то му е би­ла на­ло­же­на „Имуществена санкция“ в размер на 3 000 лева на осно­вание чл.108 ал.1 ЗХ.

Настоящият състав счита, че ищецът е формулирал редовна претен­ция във връзка с чл.1 ал.1 от ЗОДОВ, като твърди, че от незаконосъобразен акт на ответника при или по повод изпълнение от негови служители на администра­тивна дейност, са произлезли твърдените от него вреди.

Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство/и по АПК/ това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищеца, а в случая то е такова, че сочи дейността, свързана с отмененото НП, за адми­нист­ра­тивна, поради което и незаконосъобразността му представлява укоримо поведение, от което ищецът твърди да са настъпили и описаните в него­вата сфе­ра вреди.

Дали това твърдение е вярно, настоящият състав на Съда може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото производство /дори и по АПК, в който няма особени правила в тази насока/това е въпрос по същество на правния спор, а никога по неговата допустимост.

Преди всичко следва да се посочи, че не е спорно, че за да се реализира отговорността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ следва да са налице предпоставките, посо­чени в цитираната новела, а именно: настъпили вреди/от имуществен или неиму­­ществен характер/, признати за незаконосъобразни актове, действия или бездействия на органи или длъжностни лица, част от държавния или общински апарат, но действащи при или по повод осъществявана от тях административна дейност, а също така и наличие на причинно – следствена връзка между вреди­те в сферата на увреденото лице и незаконните актове, действия или бездейст­вия на лицата, осъществили конкретната административна дейност.

Що се отнася до изискването за наличие на вина, като предпоставка за възникването на задължението за обезвреда, то тук такава не е необходимо да се установява, доколкото последната не е законоворегламентирана предпос­тав­ка по ЗОДОВ, т.е. изследване субективното отношение на лицето, осъщест­ви­ло незаконосъобразната административна дейност било като е издало де­фек­тен административен акт, било като е осъществило незаконно действие или е бездействало неоправдано, не е необходимо. Или в последната насока е на­лице пълно сходство с хипотезата на чл.49 ЗЗД, при която говорим за т.н. “обек­тивна” отговорност, при която виновно поведение не се търси, тъй като това не част от фактическия състав на съответния вид специална деликтна отговор­ност.

Следва да се има предвид, съобразно изложеното по – горе и кръга “пра­во­имащи” субекти, можещи да търсят обезвреда по този ред, който с допълне­нието на чл.1 ал.1 ЗОДОВ ДВ бр.105/2005г. бе разширен и с категорията “юри­дическите лица”, а също така и разширението на кръга на отговарящите за вредите правни субекти, направено с изменението с ДВ бр.30/2006г., като на­ред с Държавата бяха посочени и общините/по отношение на последните и пре­ди това изменение обаче съдебната практика прилагаше специалния режим на отговорност по чл.1 ЗОДОВ/.

Следва да се има предвид също така, че досежно предпоставките за процесуална допустимост на исковете по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, които по силата на ал.2 на същия член се разглеждат по реда, установен в АПК, е необходимо да е налице: ако вредите са от незаконосъобразен административен акт – отмяната му по съответния за това ред, докато при  незаконосъобразно действие или без­­­действие – същите се установява от Съда, пред който е предявен иска за обезщетение.

От тази гледна точка е безспорно, че ищецът е физическо лице, поради което се покрива изискването на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

От друга страна ответник е Държавна комисия по хазарта, която съобразно нове­лата на чл.2 от Устройствен Правилник на Държавната комисия по хазарта и нейната администрация е юриди­ческо лице на бюджетна издръжка и може прин­ципно да отговаря/да е ответ­ник/ по искове по чл.1 ЗОДОВ, тъй като съоб­разно правилото на чл.7 от послед­ния закон искът следва да се предяви срещу орга­ни­те по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или без­дейст­вия са причинени вредите, а съобраз­но чл.205 АПК ответникът следва да има и качеството на юридическо лице/как­вато бе практиката и преди тази изрична законова норма съобразно ТР №3/ 2004г. на ОСГК на ВКС на РБ/.

От изложеното следва, че както ищецът, така и ответникът са легитими­рани да бъдат страни в производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, т.е. са надлежни стра­ни в процесуалното правоотношение, като изводът дали същите са такива и в материалното/по възникване на фактическия състав на отговорността/ след­ва и може да се направи само с решението по същество на правния спор.

В случая цитираният акт – наказателно постановление е издаден на дата 14.11.2018г. от Председателя на ДКХ – София.

При това положение на нещата основния момент с оглед преценката за основателността за обективно съединените претенции с оглед отговора за въп­роса кое юридическо лице следва да понесе евентуалната отговорност е къде точно организационно или бюджетно е включен административният орган, от чийто незаконосъобразен акт, действия или бездействия, са произтекли тези вреди/в този смисъл мотивите още на Определение №9375 от 10.07.2009г. по адм. дело №7482/2009г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

В случая посоченият Председател е бил и понастоящем е част от със­­та­ва на ДКХ, поради кое­то именно последната мо­же и следва да понесе, ако са на­­лице и останалите пред­постав­ки, отго­вор­ността по чл.1 ал.1 ЗОДОВ за евен­­туални причинени вреди на едноличния търговец от него­ви незаконосъобразни актове.

Само за пълнота на настоящото изложение следва да се спомене и въп­роса с характера на акта с оглед прилагането на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

В случая ищецът твърди, че е налице хипотеза на незаконо­съоб­ра­зен акт, отменен с решението на Административния Съд/наказателното постановле­ние/, поради което след­­­ва да се прецени дали всъщност НП е именно такъв акт по смисъла на ЗОДОВ и дали всъщност са налице предпоставките – акт, поста­но­вен при или при повод осъществена административна дейност от органи на изпълни­тел­но – разпоредителната власт в Държавата и дали този акт е отме­нен като незаконо­съоб­разен.

В последната насока следва да се има предвид, че е безспорно, че нака­зателното постановление представлява правораздавателен акт, който се изда­ва по реда, посочен основно в ЗАНН/но и в други отраслови закони/, като с него на определени правни субекти са налагат административни наказания или иму­ществени санкции за извършени от тях административни нарушения – деяния, на­ру­шаващи установения ред на държавното управление, наказуеми с адми­нистративно наказание, налагано по административен ред.

В трайната си практика по чл.1 от ЗОДОВ преди влизане в сила на АПК, с който исковете по този член станаха подсъдни на административните съдили­ща, ВКС на РБ последователно провеждаше разбирането, че посочената дей­ност е административна – така например решение №1973/30.01.2002г. по гр. де­ло №1615/2001г. по описа на ВКС на РБ – непубликувано/в тази насока както нормотворческата, така и правораздавателната дейности на администрацията вече се разглеждат в съвременната доктрина на административното право и процес като част от присъща за изпълнителната власт дейност, респ. се говори и за “пра­во­раздавателният административен акт”.

Напрактика това е резултат и от факта, че дейността на цели звена от ад­министративния апарат/например секторите “ПП и КАТ” при областните ди­рекции на МВР/е насочена към осъществяване на административно – наказа­телната отговорност/съставяне на актовете за установяването им и издаване на наказателни постановления по тях/, т.е. по същество тази дейност се е пре­върнала в съвсем типична за администрацията дейност.

В тази насока след влизане на АПК в сила досежно съдебното произ­водство настъпиха известни колебания в практиката на административното правосъдие, въпреки липсата на нови моменти с оглед материално – правните предпоставки по ЗОДОВ.

Така например още с Определение №136/23.11.2007г. по адм.дело № 155/2007г., постановено от смесен петчленен състав на ВКС и ВАС на РБ се прие, че при търсена обезвреда в хипотеза на неоснователно наложено и отме­нено от Съда административно наказание, което следва да се квалифицира като иск с правно основание чл.2 т.3 от ЗОДОВ, компетентен да се произнесе е съответ­ния Съд от системата на общите съдилища в страната.

 Отделно от това с определение №2646 от 10.03.2008г. на ВАС по адм. д. №2490/2008г., III о. се доразви извода по – горе, като се заключи, че в крайна смет­ка наказателното постановление не е административен акт по смисъла на ЗОДОВ.

Впоследствие обаче с няколко последователни решения на смесени 5 – членни състави на ВКС и ВАС на РБ се отстъпи от последните становища,   като се прие, че в предметния обхват на чл.1 ал.1 ЗОДОВ влиза в пълна степен и тър­сенето на обезвреда от съответните субекти и в случаите на администра­тивни наказания, наложени с НП/извън разбира се тези, наложени от органите по чл.2 ЗОДОВ/, впоследствие отменени, като незаконосъобразни, поради кое­то отговорността за тази отмяна е на съответния правосубектен администра­тив­ния орган, поради което и компетентни да се произнесат по една такава иско­­­ва претенция са специализираните административни съдилища по реда на АПК/така определения №№39, 43 и 53 всичките от 2008г. по описа на ВАС на РБ и №123/04.04.2008г. по ч.гр.дело №98/2008г. на ВКС на РБ –всичките на 5 –чл. смесени състави/. Т.е. по този начин напрактика се “запази” и продължи прак­тиката на ВКС на РБ по този вид дела.

Проблемът окончателно бе решен с приемането на съвместното тълкува­телно постановление  №2 от 19.05.2015г. по тълк. д. №2/2014г. на ВКС и ВАС, с което изрично бе разрешен въпроса с подсъдността на делата, образувани по такива искови претенции, като в мотивите изрично бе посочено, че определя­що за правната квалификация в случая е не правната природа на отменения акт, а основният характер на дейността на органа, негов издател.

И това действително е така, тъй като чл.1 ал.1 ЗОДОВ има много по-широко съдържание досежно предметния обхват на реализираната чрез него специална деликтна отговорност чрез използване на по – общите термини “ак­то­ве” и “административна дейност”. Т.е. обхватът на отговорността по ЗОДОВ не се стеснява само до индивидуалните, общите или нормативните админист­ра­тив­ни актове, дори не само собствено до всички административни актове”/в казуса не ни интересуват действията или бездействията/, а всички актове, пос­та­но­ве­ни от органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на адми­нист­ра­тивна дейност, понятие също доста по-широко от дефинираните в АПК.

Т.е. предметно тук следва да намерят място всички правни актове, изда­вани в сферата изпълнително-разпоредителната власт, независимо дали от тях се пораждат задължения за конкретни правни субекти, създават се правила за по­ве­­дение за определен или неопределен кръг субекти или се извършва дей­ност по административно наказване от служители на същата тази администра­ция.

Или следва де се обобщи, че е налице предпоставката, свързана с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ/по отношение на НП/, който е постановен при осъществена административна дейност, като за целта наказателното постановление се прие­ма също за влизащ в обхвата на понятието “административен акт” по смисъла на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

Последният закон се състои преимуществено материалноправни норми /макар и да съдържа редица процесуални разпоредби – така например чл.7, чл.9а, чл.10/, като с него е регламентирана една по съществото си специална деликтна отго­вор­ност на Държавата и Общините, която по своята същност има гражданско – правен характер. Тази отговорност не е административна, защото същността и реда за прилагане на един такъв вид юридическа отговорност е съвсем друг.

Поради това и тя е насочена към едно обособено имущество, фиск, пат­ри­мониум, въведени чрез изискването на чл.205 АПК – ответникът да е юриди­ческо лице, а не пряко срещу органа, издал незаконосъобразния акт, тъй като спе­цифичната цел, поставена тук е – да се получи обезвреда от деликта, но то­зи деликт не е “административен”, а граждански, тъй като са увредени опреде­ле­ни материални правоотношения на различните физически и юридически ли­ца, чиято трайна уредба като институти е на общото гражданско право.

В случая твърдението е за накърняване имуществото на физическото ли­це чрез намаляването на неговия актив, свързано с плащането на определе­на сума па­ри по договор за правна помощ, който е съ­що институт на гражданското право.

Такова увреждане е налице и при заповедта за премахване на една сгра­да.

Изпълнена, но оказала се впоследствие незаконосъобразна и отменена като такава по съответния ред, същата е увредила собственика на вещта, раз­ру­шена в субстанцията си, тъй като по този начин е прекратила/погасила/ него­во­то абсолютно право на собственост.

Или следва да се отбележи, че всичките тези актове засягат определени права с имуществен или неимуществен характер в сферата на адресатите им, които са регулирани в преобладаващата си част от общото гражданско право.

В тази връзка следва да се обобщи, че отговорността по ЗОДОВ е всъщ­ност осъществяване и понасяне от Държавата в най общ план на една граж­данс­ка деликтна за нея отговорност, при която тя овъзмездява накърняването на субективните имуществени и неимуществени права на различните правни субекти – физически или юридически лица, резултат от незаконосъобразната дейност на нейни органи или длъжностни лица, реализирана при и или по по­вод на административна дейност, от собствения си патримониум чрез обособе­ното имущество на определените юридически лица.

В този ред на мисли процесуалния ред по чл.1 ал.2 ЗОДОВ никога не може да изключи, про­ме­ни или стесни материалните предпоставки на този вид юридическа отговор­ност, тъй като се отнася само до способа/начина/ за реали­зи­рането им, т.е. той е само средство за ангажиране на отговорността.

Още повече, че новелата на чл.203 ал.1  АПК използва същите термини, като в ал.2 самият Административнопроцесуален кодекс изрично сочи, че до­сежно “имуществената отговорност”, т.е. по отношение на материалните пред­пос­тавки приложим е само ЗОДОВ, който не стеснява полето и на приложение.

Консеквентно според настоящия състав е налице предпоставката, свър­за­на с акта по чл.1 ал.1 ЗОДОВ, който е постановен при осъществена админи­ст­ра­тивна дейност.

Налице е в казуса и следващата предпоставка, а именно отмяната на то­зи акт по съответния за това ред – с Решение №1341 от 16.07.2019г. по НАХД №1827/2019г. по опи­­са на Ра­йонен съд – Пловдив, XXII-ри н. със­тав, като неза­ко­­но­­съоб­­разен, което е безспорно.

Важно е в случая да се направи едно разграничение, базирано на форму­лираната от самия ищец претенция, а именно че с оглед обстоятелствената част и петитума на исковата си молба,претенция е за присъждане на обезвреда по чл.1 ЗОДОВ, а не за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по конкретно дело.

Това разграничение е важно, но то е резултат от самото формулиране на тази претенция по това делото и следва да се разгледа по начина, по който е зая­вена същата.

Правната страна на проблема с направените от страната – жалбоподател при съдебно оспорване на дадено наказателно постановление разноски зани­мава доктрината и съдебната практика в интересуващия ни аспект повече от два­десет и пет години. През почти всички от тях бе наложена такава в рамките на производствата по ЗАНН и тези по ЗОДВПГ/впоследствие ЗОДОВ/ от дейст­вие­­то му от 01.01.1989г., която бе последователна и взаимно безпротиворечи­ва, в каквато насока посоченият изграден синхрон бе напрактика ликвидиран с про­­мя­ната в подсъдността на исковете по чл.1 ЗОДОВ и разглеждането им от ад­ми­нистративните съдилища след 01.03.2007г.

С редица свои решения отделни състави на ВАС на РБ приемаха от една страна, че разноските от съдебното заседание, направени в резултат на успеш­но реализирано право на съдебно производство не са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразен административен акт, а са последица от успеш­­но проведено съдебно производство, поради което те и нямали характер на претърпени вреди или пропуснати ползи, по смисъла на материалноправ­ната норма на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

Сочи се в тези решения, че отговорността за разноски в съдебното произ­водство е уредена като последица от изхода на съдебния спор в съответ­ния про­цесуалния закон – чл.143 АПК, чл.78 и сл. ГПК, чл.248 ал.1 ГПК, който е спе­циален/само за разноските/ по отношение на чл.1 ал.1 от ЗОДОВ и може да се реа­лизира само в рамките на същото съдебно производство/така още в начало­то: Решение №11262 от 28.10.2008г. на ВАС по адм. д. № 159/2008г., III о, Ре­ше­ние №9169 от 12.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12579/2007г., III о., Решение №8406 от 7.08.2008г. на ВАС по адм. д. №12462/2007г., III о., Решение №7542 от 23.06.2008г. на ВАС по адм. д. №12506/2007г., III о., Решение №7488 от 20.06.2008г. на ВАС по адм. д. №11624/2007г., III о., Решение №5974 от 22.05. 2008г. на ВАС по адм. д. №11614/2007г., III о., и много други, в които посоченият решаващ извод е въз­произведен дори дословно/.

Преди всичко следва да се посочи, че действително претенция за присъж­дане на разноски от едно съдебно производство, направена в друго такова, е напрактика не само неоснователна, а и по същество недопустима за разглеж­дане, тъй като би следвало съответният процесуален закон собствено да уреж­да този въпрос и най – вече реда, по който може да се реализира тази отго­ворност.

В случая обаче и както се посочи по – горе всъщност претенцията на ище­ца е за присъждане на обезщетение/обезвреда/, за това че са направени от не­го разноски – в случая за адвокатска защита в производство по ЗАНН за отмяна на посоченото наказателно постановление. Т.е. претендира се като все­ки вид обезщетение един сурогат, една заместваща облага на липсващата реал­на та­кава.

От тази гледна точка следва да се посочи, че е безспорно, че въпросът с разноските като такива следва да е уреден в съответния процесуален закон, който за посочените съдебни производства е Законът за административните на­рушения и наказания/ЗАНН/, действащ от 1969г., и съдържащ както мате­риалноправна, така процесуалноправна регламентация по въпросите на: общи­те правила за административните нарушения и наказания, реда за устано­вя­ване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на адми­нист­ративните наказания и осигурява необходимите гаранции за защита права­та и законните интереси на гражданите и организациите/така чл.1 от същия/.

Не е спорно също така, че ЗАНН не съдържа позитивно – правна регла­мен­та­ция по въпроса с разноските.

В тази връзка още с определение №11069/23.10.2008г. състав на ВАС на РБ по адм.дело №8715/2008г. на ІІІ отд. приема, че действително ЗАНН е при­ложи­мият закон досежно определянето на таксите и разноските, направени от стра­ните в производствата по обжалване на наказателните постановления, но в ЗАНН не е предвидено заплащане на разноски на жалбоподателя в случай на отмяна на наложеното с наказателно постановление наказание. Посочено е съ­що така, че като едно облигационно правоотношение отговорността за раз­нос­ки трябва да се съдържа в съответен процесуален закон, поради което Съ­дът не мо­же самоволно, при липса на правна уредба в тази насока, да присъж­да раз­носки в полза на страната, спрямо която е уважена жалбата, тъй като ЗАНН се явя­вал специален както по обхвата на материята, която урежда, така и по начи­на на издаване на актове на съответните органи и на установения съдебен конт­рол върху тези актове, в сравнение с АПК.

С оглед на това е направен определящия извод, доколкото отговорността за разноски задължително трябва да е предвидена в процесуален закон, а в случая в ЗАНН не регламентира такова, за недопустимост на предявения иск/ в тази насока са налице и последващи определения – например Определение № 9887 от 21.07.2009г. по адм. дело №8434/2009г. по описа на ВАС на РБ ІІІ отд./, като по този начин с тях всъщност се приема нещо твърде различно от цитира­ните по – горе множество решения на други състави на ІІІ-то отд. на ВАС на РБ, со­чещи че исковете са допустими, но неоснователни/но напрактика винаги, което всъщност води до отъждествяване на двете понятия, което пък е крайно неприем­­ливо/.

В посочената насока на разсъждения следва да се има предвид, че чл.84 ЗАНН/озаглавена “особена разпоредба”/, императивно сочи, че “Доколкото в то­зи закон няма особени правила за ...за производството пред съда по раз­глеж­дане на жалби срещу наказателни постановления ...се прилагат разпо­редбите на Наказателно-процесуалния кодекс”. Т.е. по всички въпроси на съ­деб­ното производство по ЗАНН ще се прилага субсидиарно за неуредените слу­чаи – НПК.

С оглед безспорността за това, че въпросът с присъждането на разноски е неуреден такъв в специалния ЗАНН, то за него по препращащата норма при­ложими стават съответните разпоредби в НПК, в случая това са нормите на чл.187 – чл.190 НПК/действащ от 29.04.2006г./, но посочената материя е дос­лов­но реципирана от действалия до 2006г. НПК от 1974г..

В посочените текстове на НПК е визирано ясно, че разноските в произ­водст­вото се посрещат от бюджета на съответното учреждение/чл.187 ал.1 НПК/, като в чл.190 НПК е посочено, че в случай, че подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на Държавата.

В издаденото по тази материя ТР №3 от 8.IV.1985г. по н. д. №98/1984г., ОСНК на ВС на НРБ въпросът с разноските е разрешен, като е прието, че за при­­зоваването и разноските в производството по обжалване на наказателни постановления важат правилата  по делата от общ характер, защото с престъп­ленията и с административните нарушения се засягат определени обществени, а не лични отношения, още повече, че както при наказателните от общ харак­тер дела, така и при административнонаказателните дела преследването и до­каз­ването се осъществяват от държавните органи.

Направен е извод, че с решението си по делото Съдът е длъжен да се произ­несе на коя от страните възлага разноските по делото, като това възлага­не зависи от това дали наказателното постановление е потвърдено, изменено или отменено, като в случай на отмяна на наказателното постановление раз­нос­ки­те остават за сметка на Държавата, защото жалбоподателят не е извър­шил нарушението и не е станал причина да се направят разноски.

Посоченият тълкувателен акт сочи, че разноските остават за сметка на Държавата, но очевидно е, че ТР има предвид направените вече от бюджета раз­носки/сочат се вещи лица и свидетели/, а не и разноските, които страна пра­ви за адвокатска защита, за която същата има и конституционно право.

 Също така следва да се отбележи, че при приемане на цитираното ТР през 1985г. не е действал и ЗОДОВ/както се посочи вече същият е в сила като ЗОДВПГ от 1989г./.

С приемането на последния закон практиката на съдилища по въпроса за разноските се модифицира, като се прие, че с оглед соченото в НПК и на база изводите, направени в ТР №3/1985г., разноските за адвокатска защита и други разноски, направени от жалбоподателя при успешно проведено съдебно произ­водство, завършило с отмяна на атакуваното НП, могат и следва да се присъ­дят само по специалния ред на ЗОДОВ, тъй като  по аргумент от новелата на чл.190 НПК/предишен чл.170 НПК/отм.// и тези разноски следва да бъдат за сметка на Държавата, а същата отговаря чрез органите – юридически лица по реда на ЗОДОВ, които обаче не са страни в производствата по ЗАНН/там стра­ните са съответните учреждения съгласно чл.61 ал.1 ЗАНН, които в повечето случаи нямат качеството на юридическо лице/.

В тази насока е и константната практиката на ВКС на РБ, която например с Решение №41 от 13.03.2002г. на ВКС по н. д. № 686/2001г., III н. отд. сочи, че по аргумент на противното от тълкуването на чл.169 ал.3 НПК/отм./ може да се направи извод, че когато подсъдимият бъде оправдан, следва да останат за смет­ка на Държавата само разноските направени по обвинението, като наказа­тел­ния съд не може да определя в тежест на кого да останат договорените раз­носки, каквото е възнаграждението на избрания от подсъдимия защитник. Пора­ди тази причина ако подсъдимият намира, че са му причинени неимуществени или имуществени вреди в резултат на това, че е обвинен в извършване на прес­­тъпление,за което е оправдан, Държавата дължи обезщетение по ЗОДВПГ, вкл. и за разноските, направени на договорно основание, за което е пред­ви­дено това особено производство, като това се съобрази с извода за при­ло­жимостта на този  ред,доколкото реда при разноските на подсъдимия е при­ло­жим и за на­ру­шителя, съобразно вече изложеното преди това.

В този смисъл е цялата непротиворечива практика на районните и окръж­ни съдилища през последните близо 25 години по приложението на ЗАНН, а и след 01.03.2007г., които в производствата по контрол законосъобразността на наказателните постановления по ЗАНН не присъждат и отказват да присъждат раз­­носки, сочейки че редът за тяхното присъждане е този по специалния ЗОДОВ, тъй като Районният Съд по ЗАНН няма как да приложи сочения в цити­раните определения на ВАС на РБ ред по ГПК или АПК, тъй като същият не пра­вораздава по тях, нито има съответни препратки по отношение на разнос­ките към реда в тези процесуални закони.

Нещо повече и след последната дата разноските на оправданите под­съди­ми продължават да се присъждат по ЗОДОВ от общите съдилища, тъй като претенцията за тях по ЗОДОВ е с основание в  новелата на чл.2 от същия, тъй като е за обезвреда от актове на Съда, Прокуратурата и Следствието или е налице едно явно дивергиране на практиката между общи и специализирани съдилища, при липса на каквито и да е промени в материално – правните пред­поставки за възникване на отговорността.

В тази насока важен момент представлява приетото ТР №2/03.06.2009г. на ОС на ВАС на РБ, според което административните съдилища не присъждат разноски в производствата по касационни жалби срещу решенията на район­ните съдилища по административнонаказателни дела, като в мотивите на тъл­ку­ва­телния акт се приема, че присъждане на разноски не е предвидено и в пър­воинстанционното производство по ЗАНН, защото и в този случай не се прилага препращането по чл.228 АПК към първоинстанционното производство по АПК.

Не следва също така да се забравя, че за настоящото производство съ­що се присъждат разноски, поради което ищците по една такава претенция не само няма до получават разноските за адвокатска защита по делата по ЗАНН, но и ще бъдат принудени да заплащат и разноските по делата, по които търсят обезвреда, съобразно трайната практика, посочена по – горе, което е друг об­ществено неприемлив резултат и е в явна дисхармония със справедливостта.

В случая константната практика на съдилищата до 2007г. очевидно предс­­­тавлява достижение на правото, от което последващо административното правосъдие отстъпи и то основно с оглед наложената от ВАС на РБ като ка­сационна инстанция съдебна практика.

По отношение наличието на всички останали предпоставки специално вни­мание заслужава обсъждане на наличието на причинно – следствена връз­ка, тъй като и както се посочи вече по – горе в мотивите приема се, че такава липсва, тъй като разноските са непосредствена последица само от успешно про­­ведено съдебно производство, а очевидно опосредена  такава от оспорения и отменен акт по реда на чл.1 ЗОДОВ.

Ясно е, че в социалната действителност постоянно се осъществяват /въз­­­никват, изменят се, престават да съществуват/ множество обществени от­но­шения, които има връзки помежду си, поради което може да се обобщи, че на та­зи база всички обществени отношения са свързани по някакъв начин помеж­ду си. В дадения случай обаче нас не ни интересува “всеобщата връзка” между нещата, а конкретната обусловеност, която даден факт или обществено отно­ше­ние имат към друг факт или обществено отношение, определящи ги като “при­­­чина към следствие”, т.е. интересува ни една непосредствена и пряка връз­ка, като тя в случая се определя при деликтната отговорност още и като “усло­вие, без което не може”/conditio sine qua non/.

Въпросът колко непосредствена и пряка да е тази връзка и винаги конк­ретен, предопределен от степента на зависимост между фактите от тази со­циал­на действителност, поради което преценката за това дали разноските са пос­ледица от отмяната на акта или от успешно проведеното съдебно произ­водст­во, следва да се предопредели като се даде отговор какво представлява последното.

Безспорно е, че съдебното производство е средство за реализиране на определени обществено значими интереси, в случаи на незаконосъобразно развитие на обществените отношения, регулирани от правото, и в този смисъл про­цесът е едно целесъобразно средство, призвано да брани от неправомер­ното осъществяване на права и задължения. По този начин с оглед релацията средство – цел се установява, че съдебното производство по същия начин обус­­­­лавя и настъпването на евентуалния благоприятен за лицето – жалбопо­дател изход – чрез отмяна на оспорения акт, като тази отмяна също би се яви­­­ла резултат на упражненото право на жалба.

При посочената връзка средство – цел следва да се има предвид, че тя изразява прякото и непосредствено служене на първото по отношение на второто,което е проява на правната целесъобразност в общотеоретичен аспект /способността на средството да служи на самата цел/. Това обаче по ни­ка­къв начин не и израз на опосредяване, което да може да обоснове извод за лип­са на каузална зависимост.

Всъщност разноските като особено акцесорно облигационно правоотно­шение са напрактика първата и непосредствена последица от незаконосъбраз­ност­та на един административен акт по отношение на субекта, чието оспорване е уважено, но до тях както и до самото уважаване на жалбата се достига без­спорно с помощта на административния съдебен процес, който е едно целе­съоб­разно средство за постигане на генералната цел – законосъобразното осъщест­­вяване на административните правоотношения.

По тази причина, ако се следва изложения извод за липса на каузалност, то всъщност напрактика е немислимо въобще установяването на каквито и да е вреди от отмяната на един административен акт, тъй като последните биха би­ли винаги опосредени от успешния съдебен процес и по тази причина всяка една такава претенция поначало би била неоснователна/отново би се достигна­ло до правно неприемливия резултат за приравняване на неоснователност и недо­пустимост/.

Не следва да забравя също така, че с оглед интересуващия ни аспект, ясна е формулировката на самия АПК в новелата му на чл.143 ал.1, сочеща императивно, че “Когато съдът отмени обжалвания административен акт... ...раз­­носките по производството и възнаграждението за един адвокат, ако пода­телят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ”. Т.е. разноските са визирани като пряка и непосредст­вена първа санкционна последица от незаконосъобразността на отме­нения по съдебен ред административен акт, поради което е недопустимо изкуствено да се “разкъсва” каузалния процес с оглед обосноваване на проти­вен извод от заложения в АПК.

Консеквентно от изложеното може да се обоснове и извода на този Съд, че с установената практика на ВАС на РБ, в посочения аспект на изследване на каузалния процес, се отрича/или още при допустимостта, или при преценка основателността/ правото на лицата да търсят обезвреда по чл.1 ЗОДОВ за вреди в резултат на отменено НП/в случая за направените разноски за адвокат по делото/.

На следващо място настоящият състав счита, че следва да обсъди пос­ледвалата съдебна практика по разглеждания вид дела в светлината на съвместно тълкувателно постановление на ВКС и ВАС на РБ 19.05.2015г., което лиши от аргументи една част от цитираната практика на отделни състави на ВАС на РБ, поради което тя бе и частично изоставена/така например Реше­ние №14112 от 22.12.2015г. по адм. дело №3114/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

Въпреки това обаче и след постановяване на този тълкувателен акт са нали­це решения на ВАС на РБ, в които продължава да се излагат аргументи, от­речени с посоченото постановление/така напр. решение №13159 от 07.12. 2015г. по адм. дело №13648/2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./. В цитираното ре­шение касационният състав сочи, че след като отмененото наказателно пос­тано­вле­ние не можело да се приравнява на отменен административен акт и тъй като налагането на административно наказание не се определяло като ти­пич­на административна дейност, то не можело да се носи и отговорност от стра­­на държавата/респ. общината. Сочи се, че в случая липсвал издаден и съот­ветно отменен по реда на АПК административен акт, което правело ЗОДОВ неприложим, поради отсъствието на елемент от фактическия състав на правната норма за реализиране на отговорността на държавата по този спе­циален ред.

По-нататък се отбелязва, че приложимите процесуални закони при обжал­ване на наказателни постановления/ЗАНН и субсидиарно приложимите такива/ не признавали право на жалбоподателя за разноски по водене на наказателно­адми­нист­ратив­но дело, поради което държавата не дължала тяхното заплаща­не в исково производство по чл.1 ал.1 ЗОДОВ. In fIne се обобщава, че претен­ди­ра­не­то на вреди по сочения ред било всъщност заобикаляне на процесуа­лния закон. След като разноски не се дължали във висящо съдебно произ­водст­во, нямало и основание за присъждането им в друго, макар и исково тако­ва.

Настоящият съдебен състав не споделя това виждане и то не само защо­то то не следва смисъла на съвместния тълкувателен акт на двете върховни съдилища, но и защото няма основания в действащата позитивно-правно уред­ба да се говори за налично “заобикаляне” на процесуален закон.

Всъщност не съществува правна норма, която да сочи, че разходите, по­ро­дени от сключен облигационен договор за правна защита и съдействие, могат да бъде търсени само под формата на разноски, ако е предвидена такива въз­можност в съответния процесуален закон/ГПК, НПК, ДОПК и т.н./.

В тази връзка ясна е новелата на чл.8 ал.3 ЗОДОВ, сочеща че “Когато закон или указ е предвидил специален начин на обезщетение, този закон не се при­лага”.

Поради съществуването на това правило се налага извода, че щом овъз­мездяването на направените разходи по договора между страната и нейния пълномощник–адвокат е уредена в съответния процесуален закон под формата на признаване право на разноски в случай на благоприятен изход на делото за нея, то очевидно ЗОДОВ на посоченото основание няма да бъде приложим, но по аргумент за противното, в останалите случаи – когато за страната не е уре­де­на такава или друга подобна форма, а няма изрична забрана за търсене на овъзмездяване, за нея остава открит пътя на реализиране на специалната де­ликтна отговорност/когато са налице останалите предпоставки за това/ - да получи обезщетение за направения разход вследствие на издаден срещу нея незаконосъобразен административен акт по см. на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, тъй като е налице обективно в правната действителност едно нейно обедняване чрез дейст­­вителното разходване на средства от тази страна, за да се защити срещу един в крайна сметна признат за незаконен административен акт по сми­съ­ла, вложен от ЗОДОВ/но не и от АПК/.

Така че, според този състав на съда, за никакво заобикаляне не може да се говори.

Освен всичко друго подобна теза всъщност сочи не за неоснователност на една такава претенция, а за нейната недопустимост, тъй като ако се приеме тя за вярна, това би означавало, че е налице специален ред, който изключва то­зи съгласно чл.8 ал.3 ЗОДОВ, а това винаги формира извод за недопусти­мост на едно съдебно производство, образувано по такава искова молба/по­добна теза е налице и в Решение №14160 от 22.12.2015г. по адм. дело №8882/ 2014г. на ВАС на РБ, ІІІ-то отд., подписано с особено мнение, в което обаче та­ка формираният извод за недопустимост не е доведен докрай, тъй като контро­лираното съдебно решение на административния съд не е обезсилено и съдеб­ното производство не е прекратено/.

Друга една посока на съдебна практика възприема тезата за неоснова­тел­ност на една подобна искова претенция по реда на ЗОДОВ, поради липса на една от предпоставките за уважаването и – пряката каузална връзка между акта и настъпилите вреди, но не в аспекта, обсъден по-горе/че същите са били опосредени от успешно проведеното съдебно производство по отмяна на наказателното постановление/, а от това, че всъщност търсените суми прои­з­­­­­ти­ча­ли от сключен договор за оказване на правна помощ по водено съ­деб­но произ­водство, т. е. те са били платени по едно облигационно отношение, въз­никнало по силата на договор между страните. Т.е. правната връзка по това обли­гационно правоотношение е възникнала изцяло по волята на договарящи­те страни, като процесуалната защита от адвокат не е била задължителна/така напр. Решение №13239 от 08.12.2015г. по адм. дело №15241/2014г. и решение №13152 от 07.12.2015г. по адм. дело №15389/2014г. и двете на ВАС на РБ, ІІІ-то отд./.

По този въпрос обаче е налице явно и небудещо съмнение противоречие в практиката на ВАС на РБ, тъй като с решение №13254 от 08.12.2015г. по адм. дело №4736/2014г. и  преди това с решение №12455 от 20.11.2015г. по адм. де­ло №190/2015г., последното с едно особено мнение/всъщност се възприема точно обратното.

В тези два акта на състави от същото ІІІ-то отделение, разглеждащо този вид дела, е прието на база основополагащите мотиви на тълкувателното пос­тановление от 2015г./неговата т.1/, че административният характер на дейност­та по издаване на наказателните постановления, при или по повод на която са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя правното ос­но­вание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановле­ния като такова именно по чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

На тази основа последващо са формирани и решаващите мотиви на съда, че от незаконосъобразния акт – процесното наказателно постановление, отме­не­но по съответния ред с влязло в сила решение, ищецът е претърпял вреди, из­разяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в произ­водствата по обжалване на наказателното постановление, тъй като по силата на чл.4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всич­­ки иму­ществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена после­дица от увреждащото действие.

В тази връзка съдебният състав на ВАС е изложил аргументи, че един такъв ищец не би заплатил адвокатско възнаграждение и заплатените на това основание суми не биха представлявали вреда за него, ако не беше издадено процесното, отменено впоследствие като незаконосъобразно, наказателно пос­та­новление, а макар и да липсва нормативно установено задължение за проце­суално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на наказателно постановление се явява нормален и при­същ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вре­ди­те се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъоб­разен акт – наказателното постановление. Това е така, тъй като намаляването на имуществото на лицето вследствие заплатени суми за адвокатско възнаг­раж­де­ние, е предизвикано от издаването на наказателното постановление, с кое­то е наложено административното наказание, което административнонака­за­­ният е считал за незаконосъобразно наложено.

В тази връзка е отречена тезата в предходно цитираната съдебна прак­тика, че липсата на установена в закон задължителност на адвокатската защи­та по дела за обжалване на наказателни постановления, влечала по необходи­мост и извод, че страната няма право да ангажира свой процесуален предс­­тави­тел, нито че ангажирането на такъв не се намира в причинна връзка с из­даденото наказателно постановление.

С оглед на последното е посочена многобройна съдебна практика, в която се приема, че причинна връзка е налице не само когато деянието причи­ня­ва непосредствено вредата, а и когато създава условия за реална възмож­ност от увреждане и когато тази реална възможност се е трансформирала в дейст­вителност. Поради това е прието, че ангажирането на адвокатска защита е израз на нормалната грижа на лицето за охраняване на неговите права и инте­реси. В този смисъл е и безпротиворечивата константна практика на ВКС(в т.см. решение № 248/ 4.06.2009г. по гр.д. № 4808/2007г. на ІІІ г.о.; решение № 355/03.08.10г. по гр.д. № 1651/2009г. на ІІІ г.о. ; решение № 126/10.05.2010г. по гр.д. № 66/2009г. на ІV г.о.; решение № 586/ 16.05.2011г. по гр.д. № 1486/2009г. на ІІІ г.о.; решение № 781/ 30.11.2010г. по г.д. № 511/2010г. на ІV г.о. и други/.

В тази връзка настоящият състав следва де посочи, че сключването на този договор съвсем не е в сферата на “свободната” преценка на лицето, а е обусловено от защитата му срещу един утежняващ административен акт, който много често има значителни имуществени последици за него или пряко за упраж­­няваната от него дейност.

Очевидно е, че това лице в масовия случай няма правните познания да се защити в често изключително сложната материя, предмет на едно админист­ративно-наказателно производство, в което могат, а и се налагат администра­тив­­ни санкции дори в милиони левове, повдигат се въпроси за сложи правни конст­рук­ции в областта на различните материални закони/напр. на ЗДДС, ЗКПО, ЗДДФЛ, по въпроси например за извършени от лицето вътреобщностни придо­би­ва­ния на стоки и т.н./ . Парадоксалното е, че в тези случаи Държавата, в лице­то на съответния компетентен административен орган,разполага с целия нали­чен ресурс, който му позволява упражняваната публична власт, вкл. да е подпо­маган от лице/а с юридическо образование/най-често юрисконсулти/, та дори цели звена/отдели от такива/, за да „облече“ резултата от тази дейност в съответ­ната правна форма, която да му позволи в крайна сметка да санкцио­нира зако­носъобразно частноправния субект, като за тази си дейност тези ква­лифици­ран­и лица получават възнаграждение от бюджета на съответния орган, но заед­но с това на наказаното лице се отрича едно такова съответно право, кога­то той направи разход за защита в резултат на упражнени всъщност и конститу­цион­но признати негови права – да бъде подпомогнат от адвокат, когато следва да защити правата или законните си интереси/така чл.134 ал.1 КРБ/.

Очевидното несъответствие в третирането е тревожно и тази разлика е още по-явна, когато лицето има пари да заплати дължимото адвокатско възнаг­раж­­дение/поначало възникналата правна връзка е възмездна/, тъй като ако ня­ма такава възможност, то тогава то би имало евентуално правата по Закона за правната по­мощ – да получи такава под формата на процесуално представи­телст­во по този вид дела и определения от съответната адвокатска колегия адвокат, взел участие в защитата на лицето, би получил възнаграждение за та­зи си дейност, възмездено от публичния бюджет, но пък този, който разполага с дос­татъчно средства или имущество би понесъл за собствена сметка напра­вения разход, без възможност да бъде овъзмезден по някакъв ред.

Следва също така да се посочи, че не могат да се споделят и виждания­та в изразеното особено мнение в цитираното по-горе решение №12455 от 20.11.2015г. по адм. дело №190/2015г. на ВАС във връзка с възможността да се присъдят законните лихви или с оглед невъзможността да се направи възраже­ние за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение.

По отношение на лихвите, то следва да се посочи, че те са санкция за късно плащане/тук лихвите за които става въпрос са със закъснителен харак­тер/, така че с плащане на търсената сума дори още преди завеждане на дело­то/за това законова пречка всъщност няма/, то юридическото лице, в чийто състав е органът, издал незаконосъобразното НП, не би понесло като разход.

Що се отнася до възражението за евентуално прекомерност, то без­спорно е, че този институт е неприложим, доколкото тук се търси, респ. присъж­да, една заместваща облага, един сурогат на дължимото и то под формата на обез­щетение, но в пълна мяра приложими са си изричните правила, уреждащи деликтната отговорност, вкл. специалните такива по чл.5 ЗОДОВ и в двете си алинеи.

Това е така, защото уговарянето на едни завишени/прекомерни размери всъщност означава, че не поради конституционната гарантираност на правата, а поради личната преценка на лицето, същото е счело, че може и следва да ан­га­­жи­ра една по-скъпо струваща защита. В този смисъл тук вече е налице една от­­делна каузалност, която действа заедно с тази от отмененото незаконосъоб­раз­но наказателно постановление и съпричинява едни вреди в по-големи раз­мери.

В случая няма пречка този нов каузален фактор да действа и по отноше­ние елементи от фактическия състав, какъвто е размерът на реално причинени­те вреди, тъй като съпричиняването на едни по-големи вреди, обективно е било обусловено и от поведението на частноправния субект/класически примери за такова съпричиняване имаме при ПТП, когато пострадало невиновно за злопо­луката лице не изпълнява предписанията на медицинските органи за лечение или е лекувано от тези органи некомпетентно, поради което настъпят едни по-значителни увреждания, т.е. налице е ексцес/влошаване на неговото състоя­ние/, поради наличието на отделен, самостоятелен източник на каузална зави­симост, действащ заедно с друг или други такива/.  Така че, желанието да се полз­­ва една “по-луксозна” услуга/в случая по-скъпоструваща/ в пълна мяра мо­же и следва да намери отражение с приложение института на чл.5 ЗОДОВ, като ответникът бъде освободен от отговорност за размера на вреди, над този, необ­хо­дим за нормалната защита на лицето, съобразено с нормата на чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.134 ал.2 от КРБ, сочеща границите за справедливост и обоснованост на размера на едно такова възнагражде­ние. А не следва да се забравя, че конституционните норми имат пряко дейст­вие.

С оглед изложеното и при сложилата се очевид­но противоречива прак­тика на ВАС на РБ по този вид дела, то очевидно става “неудържима” единната позиция, респ. и еднаквото третиране на едни и същи случаи, което пък би от­во­рило широко възможността за търсене на защита из­вън националната сис­тема на правораздаване от засегнатите страни по такива дела и то само на ба­за твърдения за неравното третиране на субектите.

От събраните по делото доказателства се установява, че по приложеното дело – н.а.х.д. №1827/2019г. на л.5 от него e представено и прието пълно­мощно за адв. Н., важащо до приключването на делото във всички инстан­ции с дата 14.03.2019г.. Не е представен договор за правна защита и съдейст­вие. Такъв е представен едва в настоящото производство – на бланка на САК – Пловдив с №20604, датиран от 18.03.209г., по което  е било договорено възнаг­раждение от 840 лева с ДДС, платимо по банкова сметка ***. Същия ден последният е издал фактура №204, а сумата е постъпила по сметка на адв. Н. на дата 22.03.2019г., видно от представеното авизо за местен превод.

Или към дата 22.03.2019г./в деня на входиране на жалбата в Районния съд/ уговореното възнаграждение е било платено.

По отношение претендираните за възмездяване 528 лева за осъществе­на защита пред Административен съд при касационното обжалване, то и там липсват доказателства за уговаряне и заплащане на сумата. Такива отново са представени по това дело, а от тях е видно, че договор е сключен на дата 15.11.2019г. отново на типова бланка с пореден №20623 и възнаграждение, платимо по банков път, за което е издадена и фактура от същата дата. Пре­водът е бил направен по сметката на адвоката на дата 09.01.2020г.

В тази връзка от ответника се възразява на първо място, че липсва пряка причинна връзка между вредата и отмененото НП, но това се приема за неосно­вателно от този състав и на този аргумент бе отговорено вече.

По отношение на второто възражение, то действително се установява, че по договора от 18.03.2019г. е вписано, че НП е издадено от „КЗК“, вместо „ДКХ“, но останалите индивидуализиращи белези/на НП/, касаят именно акта на Пред­се­дателя на ДКХ. Доколкото дело към 18.03.2020г. пред РС – Пловдив не е било още образувано, то следва да се приеме, че въпреки това формално несъот­ветствие, то е ясно, че съглашението касае именно защита по издаде­ното НП на ръководителя на ответното учреждение. Още повече, че липсват доказателства за издадени НП от КЗК срещу едноличния търговец по същото това време.

Що са отнася до това дали ДКХ е станала причина за завеждане на делото, то следва да се посочи, че ако е имало желание ответното юридическо лице е могло да заплати дължимите според него суми, но до този момент пла­щане от бюджета му няма. Няма и представено предложение за сключване на споразумение от негова страна с едноличния търговец в тази насока/отделно тук стои и въпроса: доколко е възможно едно такова поведение на бюджетна организация/.

По отношение сочената прекомерност, то без­спорно е, че този институт е неприложим, доколкото тук се търси, респ. присъж­да, една заместваща облага, един сурогат на дължимото и то под формата на обез­щетение, но в пълна мяра приложими са си изричните правила, уреждащи деликтната отговорност, вкл. специалните такива по чл.5 ЗОДОВ и в двете си алинеи.

Това е така, защото уговарянето на едни завишени/прекомерни размери всъщност означава, че не поради конституционната гарантираност на правата, а поради личната преценка на лицето, същото е счело, че може и следва да ан­га­­жи­ра една по-скъпо струваща защита. В този смисъл тук вече е налице една от­­делна каузалност, която действа заедно с тази от отмененото незаконосъоб­раз­но наказателно постановление и съпричинява едни вреди в по-големи раз­мери.

Основателно е обаче възражението на ответника, касаещо уговореното и заплатено възнаграждение за защита пред касационната инстанция.

Това е така, защото пред Административен съд – Пловдив делото е обра­зувано на 20.09.2019г., като е приключено в едно съдебно заседание на дата 24.10.2020г., до който момент договор не е бил сключен. Такъв е предс­тавен за сключен едва на дата 15.11.2020г., като съдебното решение е било постановено четири дена по-късно. Но възнаграждението е било платено едва на 09.01.2020г.

Или и договора, и заплащане на сумата/претендирана като вреда/ куму­ла­тивно са нас­тъпили в сферата на ищеца едва на 09.01.2020г., т.е. след окон­чателното приключване на разглеждане на делото и влизане в сила на съдеб­ния акт на 19.11.2019г.

Какви плащания могат да се осъществят впоследствие, отчитайки резул­тата от касационната проверка, не могат да бъдат основание за възникване на специалната деликтна отговорност в случая, тъй като обезвредата е за причи­нени вреди във връзка с направени разноски по осъществената защита по конк­ретните дела. След като съглашението не е била сключено до приключ­ване на съдебното дирене и не е било представено по делото, респ. и разхо­дите са били направени след влизане в сила на съдебния акт, това не обос­новава извод за основателност на претенцията за вреди, заявена на това имен­но основание за възникване на отговорност по чл.1 ал.1 ЗОДОВ.

При това положение претенцията следва да се уважи до размера и от общо 840 лева, като се отхвърли за разликата до пълния и претендиран размер от 1 368 лева, като неоснователна. Върху сумата от 840 лева следва да са при­съдят мораторни лихви от датата на входиране на исковата молба в съда, тъй като така е заявена претенцията от ищеца.

При това положение на ищеца се дължат разноски в размер на 273,25 лева по съразмерност, а на ответника 57,89 лева по съразмерност за отхвър­лената част на претенцията. Или ДКХ следва да бъде осъдена по компенсация да заплати на ищеца сумата от 215,36 лева разноски по делото.

Ето защо и поради мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав :

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСЪЖДА Държавната комисия по хазарта с ад­рес на при­зоваване гр. София, бул.“акад. И. Гешов”№15 да заплати на Г.Д.И., вкл. и като ЕТ „Г. А. К. – Г. И.“ със седалище и адрес на управление гр.Плов­див, ЖР „Тракия“, пред бл.1 обез­­ще­­те­ние в размер на общо 840/осемстотин и четиридесет/лева, представляващо обезвреда за при­чи­не­ни­те на едноличния търговец иму­ществени вреди, представляващи направените разходи за ад­во­катско въз­наг­раждение в съдебното производство по обжалва­не наказа­телно постановле­ние №145 от 14.11.2018г., издадено от Председателя на ДКХ – Со­фия сре­щу И., поради от­мя­ната му ка­то незаконо­съоб­­разно с Решение №1341 от 16.07.2019г. по АНХД №1827/2019г. по опи­­са на Районен съд – Пловдив, XXII-ри състав, вед­но със законната лихва върху посочената главница начи­ная от 05.02.2020г. до оконча­телното и изпла­щане, а съ­­що така и раз­нос­ки за това съдеб­но произ­водство в раз­мер на об­що 215,36/двеста и петнадесет ле­ва и тридесет и шест стотинки/ по съразмерност и компенсация, като ОТХВЪР­­ЛЯ претенцията до пълния и предявен размер от 1 368 лева, като НЕОС­НОВАТЕЛНА.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

 

                                      АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :