Р Е Ш
Е Н И Е
№
гр. София, 04.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, в открито съдебно заседание
на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 2707 по
описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по реда на Част втора,
Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба от „П.и.б.“
АД, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу съдебно решение №
297802 от 19.12.2017г., постановено по гр. дело № 75889/2016г. по описа на Софийския
районен съд (СРС), І ГО, 32 състав.
С обжалваното решение са уважени осъдителните
искове на С.Т.С. срещу „П.и.б.“ АД, като ответникът е осъден да заплати на
ищеца: сумата от 5400 лв. – обезщетение за извършване на неразрешени платежни
операции на 20.03.2013г., 04.04.2013г., 01.05.2013г., 20.05.2013г., ведно със
законната лихва от датата на исковата молба – 28.12.2016г. до плащането; сумата
от 1505.26 лв. – обезщетение за забава за периода 28.03.2014г.-27.12.2016г. Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца и сумата от 1576.21 лв.,
представляваща разноски по делото.
Във въззивната жалба ответникът твърди
неправилност на първоинстанционното решение, като постановено при допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила, довело до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи и нарушение на материалния закон. Въззивникът оспорва извода, че процесните
транзакции са неразрешени, тъй като не е положен подпис на С.Т.С. върху
платежните нареждания. Излага доводи, че ищецът не е изпълнявал съвестно и
отговорно задължението си като ползвател на платежни услуги. Поддържа, че в
процесния случай е приложима нормата на чл.55, ал.3 от ЗПУПС. Оспорва извода на
съда, че банката дължи на ищцата претендираната от нея сума като общ сбор от
неразрешени операции предвид разпоредбата на чл.421, ал.1 от ТЗ. Моли решението
да бъде изцяло отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове, като
неоснователни и недоказани. Претендира разноски. С жалбата не са направени
доказателствени искания.
Въззиваемата
страна - С.Т.С., в отговора на въззивната жалба, чрез процесуалния си представител адв. М.М.
от САК, оспорва твърденията, изложени в жалбата, и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно. Не представя списък по чл. 80 от ГПК.
Не сочи нови доказателства.
В открито
съдебно заседание въззивникът, чрез представителя си по пълномощие, поддържа
въззивната жалба по изложените в нея съображения. В хода на устните състезания
пледира за отмяна на съдебното решение и отхвърляне на исковете. Претендира разноски
пред двете съдебни инстанции. Прави възражение за прекомерност на платеното
адвокатско възнаграждение на представителя на въззиваемата страна. Не представя
списък на разноските.
Въззиваемата
страна С.Т.С., в открито съдебно заседание, чрез пълномощника си, оспорва
въззивната жалба, поддържа отговора на въззивната жалба и не сочи доказателства.
Счита обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Претендира разноски
пред въззивната инстанция по представения договор за правна помощ.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийският
градски съд, в настоящия си въззивен състав, като взе предвид подадената
въззивна жалба и съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми, приложими
към разглеждания спор и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа
и правна страна:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен
интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2
от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно
правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни
разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и
дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно
решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
І. По
валидността на обжалваното решение.
Обжалваното
решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен
вид и е подписано от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимостта на обжалваното решение, в обжалваната част.
Решението е
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на исковете, а съдът се е произнесъл именно по
исковете с които е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
ІІІ. По
съществото на спора съдът приема следното:
Съгласно чл.
271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди,
отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни парични искове с
правно основание чл.57, ал.1 от Закона за
платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС – обн., ДВ, бр. 23 от 27.03.2009 г., в сила от 01.11.2009г.,
отм. с ДВ бр. 20 от 06.03.2018 г., в сила от 06.03.2018 г.), вр. с чл. 55, ал.
1, предл. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
от С.Т.С. срещу „П.и.б.“ АД.
Ищцата
твърди, че на 26.11.2011г. сключила с ответника договор за свободен депозит, по
който й е открита банкова сметка, ***реждания на 20.03.2013г. (за 1700 лв.),
04.04.2013г. (за 700 лв.), 01.05.2013г. (за 1000 лв.) и на 20.05.2013г. (за
2000 лв.) са извършени банкови операции, които тя не е разрешавала, като
оспорва да е изпълнила подписите, положени на платежните нареждания. Подържа,
че за извършените операции разбрала на 06.03.2014г. и подала възражение на
същата дата. Твърди, че за съставянето на неистински документи е образувано
досъдебно производство, което било спряно.
В срока по
чл. 131, ал. 1 от ГПК, пред първата инстанция ответникът „П.и.б.“ АД е
депозирал писмен отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Оспорва дължимостта
на претендираните от ищцата суми, като твърди, че С.Т.С. е разрешила платежните
операции, а при условията на евентуалност, че оспорването им не е извършено в
предвидения в Общите условия срок.
С доклада по
делото, районният съд е приел за безспорни между страните и ненуждаещи се от
доказване фактите, че страните са сключили договор за свободен депозит, по
който е открита банкова сметка ***, както и относно изпълнението на четирите
броя банкови операции въз основа на платежни нареждания от посочената сметка на
20.03.2013г. (за 1700 лв.), 04.04.2013г. (за 700 лв.), 01.05.2013г. (за 1000
лв.) и на 20.05.2013г. (за 2000 лв.); както и че е подадено възражение от ищеца
до ответника на 06.03.2014г.
За да
постанови решението си, първоинстанционният съд пестеливо е обсъдил приетите
доказателства, като е съобразил писмените и гласни доказателства, както и
заключението по приетата СГЕ. Приел е, че от свидетелските показания се
установява процедурата на банката при теглене на пари от сметка, в които случаи
служителите проверяват самоличността на клиента, който задължително присъства
при извършване на банковата операция. Позовал се е на заключението на вещото
лице по приетата СГЕ от която се установява, че подписите, положени в мястото
за „получател” на платежните нареждания от 20.03.2013г., 04.04.2013г.,
01.05.2013г., 20.05.2013г., не са изпълнени от С.Т.С. (лист 74 от делото на
СРС). Поради изложеното районният съд е стигнал до извод, че предявените искове
са основателни и ги е уважил до предявените размери.
По
основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения
съдебен акт настоящият съдебен състав намира следното:
Въззивната
жалба е неоснователна.
Възраженията
на въззивника за оспорване на постановеното решение са в насока на неправилна
преценка на доказателствата и необоснованост на правните изводи на съда, което
е довело до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи.
Доводите на въззивника са изцяло неоснователни.
Настоящият съдебен състав споделя мотивите,
изложени в обжалваното решение, и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на
наведените във въззивната жалба доводи, съдът излага следните съображения:
1. По иска с правно основание чл. 57,
ал. 1 от ЗПУПС (отм.), вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 57, ал.
1 от ЗПУПС (отм.) в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на
платежни услуги (какъвто безспорно е въззивникът по смисъла на чл. 3, ал. 1, т.
1 от ЗПУПС) незабавно възстановява на платеца (каквато е ищцата съгласно §1, т.
20 от ДР на ЗПУПС) стойността на неразрешената платежна операция и, когато е
необходимо, възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя
би се намирала преди изпълнението на неразрешената платежна операция. Тълкуването
на приложимата норма налага извод, че по правило банката, която е издател на
платежния инструмент, отговаря в размер
на стойността на неразрешената банкова операция.
Законът е предвидил възможност за
намаляване или изключване на отговорността на банката само в случаите, в които
платеца е допуснал небрежност при използване на платежния документ, като при
допусната лека небрежност отговорността е намалена (арг. от чл. 58, ал. 1 от ЗПУПС)
и е изцяло изключена при допусната груба небрежност или умисъл (арг. от чл. 58,
ал. 2 от ЗПУПС).
Съдът съобрази, че съгласно чл. 56,
ал. 1 от ЗПУПС (отм.) когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е
разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена
платежна операция, доставчикът на
платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване
автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране,
осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа
повреда или друг недостатък. И по общите правила на доказването, установени в
чл. 154, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, от които
черпи благоприятни за себе си правни последици, поради което в тежест на
ответника е било да ангажира категорични доказателства, че операциите са
наредени от ищцата. Следва, че в доказателствена тежест на банката е да
установи, че именно С.Т.С. е наредила да се извършат банковите операции за
платените суми съгласно платежните нареждания от 20.03.2013г., 04.04.2013г.,
01.05.2013г., 20.05.2013г. В случая ответникът не е доказал операциите да са
наредени от ищцата. Обратно, от кредитираното от съда и неоспорено от страните
заключение по съдебно-графическата експертиза (СГЕ) се установява, че подписите
на процесните четири платежни нареждания не са изпълнени от С.Т.С.. След като
подписите не са изпълнени от ищцата, то следва да се приеме, че платеца не е
дал съгласието си, като титуляр на платежната сметка, да се извърши
разпореждане с наличните суми по тази сметка. В този смисъл неоснователно е възражението
на въззивника за неправилност на извода, че процесните транзакции са
неразрешени.
Неоснователно е и възражението, че в
процесния случай е приложима нормата на чл.55, ал.3 от ЗПУПС.
Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗПУПС
(отм.) доставчикът на платежни услуги коригира платежната операция само ако
ползвателят на платежни услуги го е уведомил без неоснователно забавяне, след
като е узнал за неразрешената или неточно изпълнената платежна операция, която
поражда възможност за предявяване на правата му, включително по смисъла на чл. 68,
69
и чл. 70, ал.
1, но не по-късно от 13 месеца от датата на задължаване на сметката
му. В чл. 55, ал. 2 от ЗПУПС (отм.) законодателят е въвел оборимата презумпция,
че ползвателят на платежни услуги е узнал за неразрешената или неточно
изпълнената платежна операция най-късно
с получаване на информацията по чл. 38, ал. 1 или чл. 46, ал. 1
от закона. Цитираната норма е императивна и настоящият съдебен състав приема,
че страните по договора за свободен депозит не могат да я дерогират чрез
договорните клаузи, вкл. и тези от общите условия.
Доколкото страните не спорят, че
ищцата е установила на 06.03.2014г., че неразрешените плащания са извършени,
като на същата дата е уведомила и банката (видно от възражение по лист 12 от
делото на СРС), то следва, че уведомяването е извършено в рамките на
установения в закона 13-месечен срок от извършване на операциите (първото
плащане е с платежно нареждане от 20.03.2013г., поради което 13-месечен срок за
възражение по него изтича на 20.04.2014г.). По делото не се установява да е
изпълнена предпоставката на чл. 55, ал. 3 от ЗПУПС (отм.), тъй като
изключението при което срокът по ал. 1 не се прилага, е когато доставчикът на
платежни услуги не е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация за
платежната операция съгласно глава трета. Не се установи банката да е поискала
от ищцата конкретна информация за някоя от процесните платежни операции.
Възражението на въззивника относно
приложение разпоредбата на чл.421, ал.1 от ТЗ е преклудирано, тъй като не е било
въведено своевременно в процеса и съдът не дължи обсъждането му, но за пълнота
следва да се отбележи, че съгласно цитираната норма при паричен влог банката
дължи паричната сума на влогодателя в същата валута и размер, както и
уговорената лихва. След като страните не спорят и съдът е приел за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че са
изпълнени и четирите броя банкови операции въз основа на платежни нареждания
от сметката на ищцата - на 20.03.2013г. (за 1700 лв.), 04.04.2013г. (за 700
лв.), 01.05.2013г. (за 1000 лв.) и на 20.05.2013г. (за 2000 лв.), то следва, че
към тези дати по същата сметка на С.Т.С. е имало в наличност най-малко
изтеглените суми, а не само първоначално внесената сума от 50 лева. Т.е. след
първоначално внесената сума ищцата е продължила да внася и други суми, което е
дало възможност и за извършване на четирите броя банкови операции.
Предвид изложеното, въззивният съд
приема, че процесните транзакции са неразрешени и доколкото не се установиха
предпоставките за ограничаване отговорността на банката, предвидени в чл. 58,
ал. 1 и 2 от ЗПУПС (отм.), то изцяло е приложима разпоредбата на чл. 57 от
ЗПУПС (отм.) и ответникът дължи на ищцата цялата стойност на неразрешените
платежни операции и същите подлежат на възстановяване. По изложените
съображения искът за сумата в общ размер 5400 лв. е основателен и следва да
бъде уважен.
2. По акцесорния иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
С оглед основателността на предявения
главен иск, основателен е и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер от 1512.03 лева за периода
от 28.03.2014г. до 27.12.2016г. Във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания
за незаконосъобразност на съдебния акт в тази част, а предвид факта, че
определянето на нейния размер не е свързано с прилагането на императивни
материалноправни норми, то настоящият съдебен състав не следва да извършва
проверка за правилността на първоинстанционното решение в тази му част по арг.
чл. 269, изр. 2 от ГПК.
Други възражения във въззивната жалба
не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното първоинстанционно
решение.
По така изложените съображения,
въззивната жалба е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната инстанция изцяло
съвпадат с тези на районния съд, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид цената на исковете и
търговския характер на правоотношението между страните в производството, на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не
подлежи на касационно обжалване.
ІV. По разноските:
Разноски във въззивното производство
са претендирани своевременно от страната, която има право на такива, поради
което съдът дължи произнасяне и за разноските пред СГС.
Видно от представеното доказателство –
договор за правна защита и съдействие серия А, № 656125/16.02.2018 г., за
платената в брой сума от 1000 лв. за адвокатско възнаграждение от въззиваемата
страна (лист 15 от делото), във въззивното производство въззиваемата страна е
направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 1000 лв.
Въззивникът своевременно е направил
възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение (в хода на
устните състезания), поради което и съдът дължи разглеждането му.
Възражението с правно основание чл.
78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско
възнаграждение, е основателно. Настоящият съдебен състав приема, че с оглед на действителната
правна и фактическа сложност на делото пред въззивния съд дължимото адвокатско
възнаграждение следва да се намали до минималния размер съгласно чл. 7, ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Във въззивното
производство е проведено само едно открито съдебно заседание, а и не са събрани
нови доказателства, респ. не е необходима нова преценката на релевантните
факти. В този смисъл следва да бъде намален размера на адвокатското
възнаграждение на въззиваемата страна до минималния размер предвиден по
цитираната наредба. При материален интерес от 6 905.26 лв. минималният размер на
адвокатското възнаграждение е 713.37 лв. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
съдът осъжда „П.и.б.“ АД да заплати на С.Т.С. сумата от 713.37 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение по
делото пред въззивната инстанция.
Така мотивиран и на основание чл.
271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-В въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 297802 от 19.12.2017г., постановено по гр. дело № 75889/2016г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 32 състав.
ОСЪЖДА „П.и.б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на С.Т.С., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 713.37 (седемстотин и тринадесет лева тридесет и седем стотинки) лева – разноски по въззивно гр. дело № 2707/2018г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1./ 2./