№ 484
гр. София, 30.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.ка И.ова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Ванина Младенова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от И.ка И.ова Въззивно гражданско дело №
20221100500156 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение от 18.11.2021 г., постановено по гр. д. № 21636/2021 г. по
описа на СРС, І ГО, 175 състав, са отхвърлени предявените от И. Н. Д. срещу
„Т.С.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл.439
ТПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника поради
погасяване по давност сумата от 2 143, 99 лв., представляваща стойност на
топлинна енергия за периода от 01.11.2009 г. до 30.04.2012 г. и сумата от 231,
35 лв., представляваща законна лихва върху главницата за периода от
31.12.2009 г. до 20.12.2012 г., за които суми е издаден изпълнителен лист от
18.11.2015 г. по гр.д. № 26056/2012 г. по описа на СРС, 81 състав, въз основа
на който е образувано изп. д. № 20208410401962 по описа на ЧСИ Н.М. peг.
№ 841 в КЧСИ с район на действие СГС. Ищецът е осъден да заплати на
ответника, на основание чл.78, ал.8 ГПК, сумата от 50 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба
от ищецът И. Н. Д., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че
обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Счита, че неправилно решаващият съд е
приел, че давността е била прекъсвана с действия по изпълнителното дело,
като подаване на молба за образуването му и налагане на запор. Съгласно ТР
№ 2/2013 на ОСГТК, ВКС, не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнителното дело, изпращането и връчването
на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи и
1
др. Счита, че съдът не е съобразил, че подадената от взискателя молба не
отговаря на изискванията на закона, тъй като не съдържа конкретно посочено
имущество, което трябва да бъде запорирано или евентуално проверено, за да
се наложи запор. Съгласно константната съдебна практика действията на
ЧСИ срещу несеквестируемо имущество на длъжника е незаконосъобразно и
не прекъсва давността. Поддържа, че запори, насрочване на опис и оценка на
движими вещи, при данни, че същите фактически не са били осъществени на
определените дати, не прекъсват давността, тъй като съставляват действие,
насочено към издирване на имуществото на длъжника. На основани чл.433,
т.5 ГПК, когато имуществото на длъжника е несеквестируемо,
изпълнителното производство се спира, а при спряло изпълнително
производство всякакви действия на съдебния изпълнител са
незаконосъобразни. Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи
предявените искове. Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на
въззивната жалба от ответника „Т.С.“ ЕАД. С молба от 06.12.2022 г. същият
оспорва въззивната жалба. Моли съда да потвърди обжалваното решение,
като му присъди сторените по делото разноски, включително юрисконсултско
възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. с чл.439
ГПК. Ищецът твърди, че срещу него е образувано изп. дело №
20208410401962 по описа на ЧСИ Н.М., с рег. № 841 на КЧСИ, по молба на
„Т.С.“ ЕАД, въз основа на издаден срещу него и Д.Д. Д.а, изпълнителен лист
от 18.11.2015 г. по гр. д. № 26056/2012 г. по описа на СРС, 81 състав, на
основание заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сума в размер на по 2 143,
99 лв. за всеки един от длъжниците, за доставена от дружеството топлинна
енергия за периода м.11.2009 г. до м.04.2012 г., мораторна лихва в размер на
по 231, 35 лв. за периода от 31.12.2009 г. - 20.12.2012 г., както и 174, 12 лв. -
разноски по делото. Твърди, че не са извършени изпълнителни действия в
хода на изпълнителното производство за период повече от три години от
влизане в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК от 03.01.2013 г., поради което изпълнителното производство е следвало
да бъде прекратено. Давността е започнала да тече от момента на влизане в
сила на постановената заповед. Счита, че приложим е установеният в нормата
на чл.111, б.“в“ ЗЗД 3 – годишен давностен срок. Независимо от това от
момента на влизане в сила на заповедта за изпълнение са изминали повече от
5 години. Счита, че е налице хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, поради
което изпълнителното производство е следвало да бъде прекратено. Моли
съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение
на ответника, че не дължи горепосочените суми, за които е издаден
изпълнителен лист на 18.11.2015 г., поради погасяването им по давност.
Претендира сторените по делото разноски.
С постъпИ. в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът
оспорва предявените искове. Твърди, че изпълнителният лист е издаден въз
основа на влязло в сила на 09.11.2015 г. решение от 01.12.2014 г. по гр. д.
2
18116/2013 г. по описа на СРС, а не въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение. С оглед на това и на основание чл.117, ал.2 ЗЗД давността за
вземането е 5 години, считано от 09.11.2015 г. Излага съображения, че с
подаване на молба за образуване на изпълнително дело от 17.06.2020 г.,
съдържаща искане за прилагане на определен изпълнителен способ и
предприетите други действия по изпълнителното дело, погасителната давност
е прекъсвана многократно. Позовава се на ТР № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
т.10. поради многократното прекъсване на давността в изпълнителното
производство, периодът на погасителната давност на вземането не е изтекъл.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като
му присъди направените разноски.
На 03.01.2013 г. по ч. гр. д. № 26056/2013 г. по описа на СРС, ІІІ ГО,
81 състав, е постановена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, с която И. Н. Д. и Д.Д. Д.а са осъдени да заплатят разделно на
кредитора „Т.С.” ЕАД сумата от 4 804, 82 за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода м.12.2009 г. до м.04.2012 г., ведно със законна
лихва за периода от 20.12.2012 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на 1 200, 24 лв. за периода от 31.12.2009 г. - 20.12.2012 г.,
както и 220, 10 лв. - разноски по делото, от които: 120, 10 лв. – държавна
такса, както и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Във връзка с депозирано в срока по чл.414, ал.2 ГПК възражение от
длъжниците заявителят е предявил иск по реда на чл.422 ГПК. С решение №
І-42-141 от 01.12.2014 г, постановено по гр. д. № 18116/2013г. по описа на
СРС, І ГО, 42 състав, е признато за установено, че И. Н. Д. и Д.Д. Д.а дължат
на „Т.С.“ ЕАД сумата от по 2 143, 99 лева - главница за топлинна енергия за
периода от м.11.2009 г. до м.04.2012 г., ведно със законната лихва считано от
20.12.2012 г. и сумата от по 231, 35 лева - мораторна лихва за периода от
31.12.2009 г. до 20.12.2012 г., като исковете за разликата до пълните размери
на вземанията по заповедта за изпълнение и за остатъка от периода са
отхвърлени. Ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 1 104, 47
лв. – разноски в исковото производство, както и 174, 12 лв. – разноски в
заповедното производство.
С решение № 7614 от 09.11.2015 г. постановено по в.гр.д. №
3698/2015 г. по описа на СРС, IV-А въззивен състав, влязло в сила на същата
дата, е потвърдено горепосоченото решение на СРС в обжалваната част, с
която да уважени предявените искове. Жалбоподателите са осъдени да
заплатят на насрещната страна сумата от 380 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
На 18.11.2015 г. в полза на „Т.С.“ ЕАД е издаден от СРС, 81 състав,
въз основа на подлежаща на изпълнение заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 03.01.2013 г. по гр. д. № 26056/2012 г. на СРС, 81 състав, с който И. Н.
Д. и Д.Д. Д.а са осъдени да заплатят разделно (всеки от длъжниците) на
кредитора „Т.С.” ЕАД сумата от по 2 143, 99 лв., за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода м.11.2009 г. до м.04.2012 г., ведно със законна
лихва за периода от 20.12.2012 г. до изплащане на вземането, мораторна
лихва в размер на по 231, 35 лв. за периода от 31.12.2009 г. - 20.12.2012 г.,
както и 174, 12 лв. - разноски по делото. Въз основа на издадения
изпълнителен лист, по молба на ответника до ЧСИ Н.М. на 17.06.2020 г. е
образувано посоченото изпълнително дело.
3
По молба вх. № 048024 от 17.06.2020 г., подадена от кредитора
„Т.С.” ЕАД до ЧСИ Н.М., с рег. № 841 на КЧСИ, с район на действие СГС, на
същата дата е образувано изпълнително дело № 20208410401962 срещу И. Н.
Д. и Д.Д. Д.а. На основание чл.426, ал.2 ГПК взискателят е посочил на
съдебния изпълнител да предприеме следните изпълнителни действия: да
извърши справка за банковите сметки и сейфове, като върху тях бъде
наложен запор; да извърши справка в НОИ за действащите трудови договори
и да наложи запор върху същите; в случай, че не бъдат открити банкови
сметки и трудови договори, да извърши опис и оценка на движимите вещи, с
цел изнасянето им на публична продан. На основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ
взискателят е възложил на съдебния изпълнител проучване на имущественото
състояние на длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа
и др., както и да определи начина на изпълнение.
На 24.07.2020 г. на длъжника И. Н. Д. е връчена покана за
доброволно изпълнение.
С разпореждане от 24.03.2021 г. ЧСИ Н.М. е наложил запор върху
вземанията на длъжника И. Д. за суми по банкови сметки открити в „Банка
ДСК“ АД.
С разпореждане от 24.03.2021 г. ЧСИ Н.М. е наложил запор върху
вземането за трудово възнаграждение на длъжника И. Д., дължимо от
работодателя му „Х.К.****“ ЕООД.
На 13.10.2021 г. „Т.С.“ ЕАД е подала молба до ЧСИ за налагане на
запори върху банкови сметки, трудови договори и за опис на вещи.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда
от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В предмета на делото се включва отрицателен установителен иск за
установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на
ответника исковата сума.
Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по
исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз
основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на
длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. По реда на действащия ГПК, в сила от 01.03.2008 г., заповедите за
изпълнение се ползват със стабилитет, тъй като влизат в сила, за разликата от
несъдебните изпълнителни основания по чл.237 ГПК (отм.). По тези
съображения, разпоредбата на чл.439, ал.2 ГПК следва да се прилага и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение, когато
заповедното производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се
провежда (определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на
ВКС, ТК, I ТО).
Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен
процес чрез предявяване на иска по чл.439 ГПК се дава право на същия да
4
установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства,
настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно
значение за неговото съществуване. Ето защо не всички правоизключващи и
правопогасяващи факти имат отношение към спорния предмет, а само тези,
които са настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение
(определение № 214 от 15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г., на ВКС, ГК,
ІV ГО).
В случая ищецът се позовава на факти и обстоятелства, настъпили
след постановяване на влязлата в сила заповед за изпълнение.
По релевираните доводи относно срока на погасителна давност за
оспореното вземане:
Нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5
години. В случая във връзка с депозирано възражение от длъжника в срока по
чл.414, ал.2 ГПК, се е развило исково производство по реда на чл.422, ал.1
ГПК, приключило с постановяване на влязло в сила съдебно решение. Ето
защо приложимият в разглеждания случай давностен срок е 5 години.
Съгласно т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, новият ГПК урежда заповедното производство като част от
изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за
изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за
съществуване на вземането, но съгласно чл.422, ал.1 ГПК предявяването на
този иск има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415, ал.1 ГПК.
Ако иск не е предявен или ако е предявен след изтичането на срока по чл.415,
ал.1 ГПК (понастоящем чл.415 ал.4 ГПК), давността не се счита прекъсната
със заявлението.
В случая вземането е установено с влязло в сила на 09.11.2015 г.
съдебно решение, постановено решението по гр. д. № 3698/2015 г. на СГС,
IV-А въззивен състав, което е окончателно и не подлежи на обжалване. От
този момент е започнала да тече давността по чл.117, ал.2 ГПК.
Същевременно изпълнителното производство е образувано на 17.06.2020 г., т.
е. преди изтичане на 5 – годишния давностен срок.
На основание чл.116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с
предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.
Съгласно разясненията, дадени с цитираното тълкувателно решение, т.10,
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18,
ал.1 ЗЧСИ: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за
събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т. н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
5
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при
наличието на възлагане по чл.18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил
изпълнителен способ (чл.426, ал.2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане
съгласно чл. 426, ал. 3 вр. чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната,
с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е
прекъсната давността.
В случая молбата, въз основа на която е образувано изпълнителното
производство, е съобразена с изискванията за редовност, като в нея
взискателят е посочил конкретни изпълнителни способи, на основание чл.426,
ал.2 ГПК, както и налице възлагане по чл.18 ЗЧСИ. Ето защо с тази молба е
прекъснат давностният срок, поради което и на основание чл.117, ал.1 ЗЗД от
прекъсването на давността почва да тече нова давност.
С налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника
на 24.03.2021 г., с налагане на запор върху банковите сметки на същия на
29.03.2021 г., както и с депозирането на молба от взискателя на 13.10.2021 г.
за предприемане на конкретни изпълнителни действия давността отново е
прекъсната. Същата не е изтекла към момента на провеждане на устните
състезания във въззивното производство.
По изложените съображения съдът намира, че процесните вземания
не са погасени по давност, поради което предявеният отрицателен
установителен иск е неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат,
обжалваното решение следва да се потвърди.
По разноските по производството:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата не е депозирал
писмен отговор на въззивната жалба, както и не е представляван в
проведеното открито съдебно заседание в настоящото производство, следва
да се приеме, че същият не е защитаван от юрисконсулт. Ето защо не са
налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. 3 ГПК и на страната не следва да се
присъжда юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство в настоящата инстанция.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 18.11.2021 г. постановено по гр. д. №
21636/2021 г. по описа на СРС, І ГО, 175 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7