№ 6897
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Ц.а П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Мария В. Атанасова Въззивно гражданско
дело № 20231100510899 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 9634/07.06.2023 г. по гр.д. № 27601/2022 г. на СРС, 173 състав,
съдът осъдил М. В. Б. да заплати на К. С. С. на основание чл. 228 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД
сумата от 2032,26 лева, представляващи наемна цена за периода 15.12.2020 г. –
30.04.2021 г. за предоставен за ползване по сключен между страните договор от
10.12.2019 г. за наем на недвижим имот – апартамент в гр. София, ул. „****, като е
отхвърлил предявения иск за наем за горницата над 2032,26 лева до пълния предявен
размер от 2400,00 лева, както и е отхвърлил предявените от К. С. С. срещу М. В. Б.
искове с правно основание чл. 228 вр. чл. 232, ал. 2 и чл. 233, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
М. В. Б. да заплати сумата от 3863,18 лева – незаплатени консумативни разходи във
връзка със снабдяването на имота с топлинна енергия за периода м. 11.2019 г. –
21.03.2021 г., както и сумата от 1276,00 лева – обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в сторени разноски за почистване на жилището и отстраняване
нанесени от наемателката увреждания в него.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е осъдил ответницата
М. В. Б. да заплати на ищеца К. С. С. сумата от 487,78 лева – разноски в
производството пред СРС.
На основание чл. 77 ГПК съдът е осъдил ответницата М. В. Б. да заплати в
полза на бюджета на съдебната власт сумата от 67,39 лева, представляващи разноски
за възнаграждение на вещо лице. На основание чл. 77 ГПК съдът е осъдил ищеца К. С.
С. да заплати в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 182,61 лева,
представляващи разноски за възнаграждение на вещо лице.
Срещу частта на решението, с която е уважен искът за неизплатени месечни
1
наеми, е постъпила въззивна жалба от ответницата М. В. Б., подадена чрез особения
представител адв. Б. И.. Релевирани са оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно. Поддържа се, че по силата на чл. 2 от договора за наем
правоотношението между страните е прекратено на 15.12.2020 г., като през периода, за
който въззивницата е осъдена да заплати наем, същата не е ползвала процесния
апартамент. Твърди се, че извършваните от въззивницата действия са били насочени
към това да събере вещите си от жилището. Излагат се съображения, че съдът е
уважил непредявен по делото иск. Предвид изложеното се иска отмяна на
обжалваната част от решението на СРС и отхвърляне изцяло на предявения срещу М.
В. Б. иск.
Въззиваемият – ищецът К. С. С., оспорва жалбата. Поддържа, че
първоинстанционното решение е правилно. Твърди, че съгласно договор за наем от
10.12.2019 г. процесният недвижим имот е предоставен за възмездно ползване за срок
от една година, като ако ползването продължи след този срок, се дължи наем в размер
на 600 лева месечно. Поддържа, че СРС правилно е установил, че наемателят е
продължил да ползва жилището и след изтичането на едногодишния срок. Твърди, че
договорът е прекратен от наемодателя, считано от 30.04.2021 г. Предвид изложеното
моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК, от
легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Съдът се произнася служебно и
по правилното приложение на императивния материален закон, както и при
констатиране наличие на неравноправни клаузи или нищожност на договорите, която
произтича пряко от формата или съдържанието на сделката или от събраните по
делото доказателства. По всички останали въпроси съдът е ограничен от изложеното в
жалбата, с която е сезиран.
Съдът, като съобрази доводите на страните и писмени доказателства, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира
следното:
Първоинстанционното решение е валидно.
Следва да се посочи, че несъстоятелно е оплакването във въззивната жалба, че
СРС се е произнесъл по непредявен иск. Видно от исковата молба ищецът К. С. С. е
заявил, че договорът за наем е бил сключен за срок от една година – до 15.12.2020 г.
Признал е обаче, че се е съгласил наемателката М. В. Б. да продължи да използва
имота при същите условия и след 15.12.2020 г. Ищецът няколко пъти е посочил в
исковата молба неблагоприятния за него факт, че договорът е прекратен, считано от
30.04.2021 г. Съобразно с тези твърдения е постановено и решението на СРС по
предявения иск за заплащане на непогасени наемни вноски. Тоест
първоинстанционният съд не се е произнесъл plus petitum или по непредявен иск,
както погрешно твърди особеният представител на ответницата (настояща
въззивница). Предвид изложеното решението на СРС е допустимо и не подлежи на
обезсилване в обжалваната част.
По доводите за неправилност въззивният съд намира следното:
Софийски районен съд е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 вр. чл. 228 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД. За уважаването му ищецът наемодател
следва да установи при условията на пълно и главно доказване: 1/ сключен договор за
наем с посоченото в исковата молба съдържание; 2/ предаване на наетата вещ на
2
наемателя за ползване през исковия период; 3/ размер на уговорената наемна цена; 4/
изискуемост на наемните вноски.
По делото е представен договор за наем от 10.12.2019 г., по силата на който К. С.
С. в качеството на наемодател е предоставил на М. В. Й. (Б. след постановен развод на
05.10.2021 г. съгласно справка на л. 78 от делото на СРС) в качеството на наемател
възмездното ползване на апартамент № 7, находящ се в гр. София, ул. ****.
Представен е също така приемо-предавателен протокол от 15.12.2019 г., видно от
който държането върху наетия апартамент е предоставено на наемателката М. В. Й.
(Б.) в деня на съставяне на протокола.
Договорът и приемо-предавателният протокол са били оспорени в срока по чл.
131 ГПК от страна на ответницата М. В. Б. (настоящ въззивница), във връзка с което от
СРС е открито производство по реда на чл. 193 ГПК за проверка на автентичността на
представените писмени доказателства.
Видно от изготвената по делото съдебнографическа експертиза, която съдът
кредитира като компетентно и задълбочено изготвена, подписите, положени за
наемател върху представените по делото договор за наем и приемо-предавателен
протокол, са изпълнени от М. В. Й. (Б.).
СРС правилно е констатирал, че приложеният по делото договор не носи подпис
на наемодателя. Наемът обаче е неформален договор. Всички доказателства, както и
изявленията на ищеца сочат, че наемодателят е изразил воля за сключване на сделка
тъкмо със съдържанието на представения договор. Тоест следва да се приеме, че
страните са валидно обвързани от договор за наем, чието съдържание се извлича от
представеното писмено доказателство към исковата молба.
Представеният по делото приемо-предавателен протокол, подписан от страна на
наемателката, безспорно доказва, че наемодателят е изпълнил задължението си по
договора и е предоставил на 15.12.2019 г. наетия апартамент на М. В. Й. (Б.).
Съгласно чл. 2 от договора за наем същият влиза в сила от 15.12.2019 г. и е
валиден до 15.12.2020 г. В чл. 14.1 от договора за наем е предвидено, че същият се
прекратява с изтичане на срока на договора. Но в чл. 15 от процесния договор е
уговорено, че ако ползването на имота продължи след първоначалния срок на
договора, то ще се заплаща наем в размер на 600 лева, освен ако страните се
споразумеят за друго.
Предвид горното клаузата на чл. 15 следва да се приеме за специална спрямо
тази на чл. 14.1 от договора. Тоест продължаването на ползването на имота след
първия едногодишен период без противопоставянето на наемодателя води до
запазване на наемното правоотношение между страните. Така уговорена клаузата на
чл. 15 от договора за наем напълно съответства и на разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД,
съгласно която в този случай договорът за наем се трансформира в безсрочен такъв.
В исковата молба се съдържа признание за неизгоден факт – ищецът (настоящ
въззиваем) сам твърди, че е дал съгласието си имотът да продължи да се използва от
М. В. Б. след 15.12.2020 г., но при първоначалните условия на договора за наем, а не
при по-високия наем от 600 лева.
В хода на първоинстанционното производство е разпитана свид. Е.Г..
Последната обитава жилището под процесния нает апартамент. Свидетелката посочва,
че М. е започнала да живее в апартамента от края на 2019 г. По едно време – някъде
към 2021 г., март-април месец, М. живеела от време на време в апартамента. Влизала,
3
взимала разни неща, излизала, поради което свидетелката по-рядко я виждала тогава.
Съдът намира, че показанията на свидетелката следва да бъдат кредитирани – същите
са еднопосочни, вътрешно непротиворечиви, като няма данни свидетелката да е
действала недобросъвестно при даване на показанията, въпреки че познава от години
ищеца (настоящ въззиваем).
С оглед показанията на свид. Г. въззивният съд приема, че през целия исков
период (15.12.2020 г. – 30.04.2021 г.) наемателката М. В. Б. е продължавала да
осъществява държането върху процесния имот именно въз основа на сключения с К. С.
С. договор за наем. По делото няма ангажирани никакви доказателства, от които да се
направи извод, че наемателката е прекратила договора за наем в по-ранен момент,
респ. че е върнала фактическата власт върху апартамента преди 30.04.2021 г. Поради
това наемателката М. В. Б. дължи да заплати наемните вноски за периода 15.12.2020 г.
– 30.04.2021 г.
В допълнение към горното следва да се посочи също така, че според трайната
практика на ВКС, ако наемодателят е изпълнил задължението си да предостави
наетата вещ за ползване, то наемателят дължи да заплаща наема, независимо от това
дали реално използва вещта или не. Дали и как наемателят упражнява предоставеното
му държане зависи от собствената му преценка. В този смисъл са Решение №
238/04.09.2013 г. по т.д. № 123/2011 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 27/16.04.2014 г. по
т.д. № 1893/2013 г. на II Т.О. на ВКС, Решение № 143/23.08.2016 г. по гр.д. №
5958/2015 г. на IV Г.О. на ВКС.
Поради изложеното по-горе неоснователно е оплакването във въззивната жалба,
че договорът за наем бил прекратен автоматично, считано от 15.12.2020 г. Правилно и
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че в полза на ищеца (настоящ
въззиваем) е възникнало вземане за наемните вноски за периода 15.12.2020 г. –
30.04.2021 г. Във въззивната жалба няма оплаквания срещу размера на присъдения
наем, поради което въззивният съд не дължи да обсъжда първоинстанционното
решение по този въпрос. Това следва от разясненията, дадени с Решение №
288/29.12.2015 г. по гр.д. № 2293/2015 г. на III Г.О. на ВКС.
Доколкото крайните изводи на първата и въззивната инстанции съвпадат,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемият К. С. С.. Същият е
представил списък с разноски по чл. 80 ГПК за следните суми: 700 лева – адвокатско
възнаграждение и 400 лева – депозит за особен представител.
В хода на съдебното заседание пред въззивната инстанция е представен договор
за правна защита и съдействие, подписан от адв. Ц. З. и К. С. С., в който е вписано, че
сумата от 700 лева е била заплатена на адвоката в брой. Договорът има характера на
разписка в тази част, поради което следва да се приеме, че разноските за адвокатско
възнаграждение са реално сторени и поначало подлежат на възстановяване.
Своевременно обаче въззивницата чрез особения си представител е направила
възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.
С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС е прието, че наредба от
националното право, която определя минимални размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101,
§ 1 ДФЕС. СЕС изрично указва, че при установяване на такова противоречие
националният съд е длъжен да откаже да приложи националното право, дори и в
последното минималните размери на адвокатските възнаграждения да отразяват
реалните пазарни цени на услугите в страната.
4
Тоест присъжданите адвокатски възнаграждения се определят по преценка от
съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа. В
този смисъл е Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на
ВКС.
Съобразявайки горепосочените критерии, въззивният съд приема, че на
основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК въззивницата М. В. Б. следва да бъде осъдена
да заплати на въззиваемия К. С. С. сумата от 400,00 лева за осъщественото
процесуално представителство пред въззивната инстанция. Присъжданата сума е
съобразена с материалния интерес на спора, както и с обстоятелството, че делото не се
отличава с правна и фактическа сложност, като е проведено само едно съдебно
заседание, в което не са събирани доказателства.
Претендираните разноски за внесен депозит за особен представител в размер на
400 лева не следва да бъдат присъждани на въззиваемия К. С. С.. Същият не е сторил
такива разходи до края на устните съдебни заседания.
На основание чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК особеният представител на въззивницата е
бил освободена от внасянето на държавна такса при депозирана на въззивната жалба.
Следователно държавната такса следва да бъде събрана с решението по делото.
Поради обстоятелството, че въззивната жалба е неоснователна М. В. Б., която не е
освободена от такси и разноски в производството, следва да бъде осъдена на
основание чл. 77 ГПК да заплати в полза на Софийски градски съд сумата от 40,64
лева – държавна такса за въззивното производство.
Предвид цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не
подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 9634/07.06.2023 г. по гр.д. № 27601/2022 г. на
СРС, 173 състав, В ЧАСТТА, в която М. В. Б. е осъдена да заплати на К. С. С. на
основание чл. 228 вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД сумата от 2032,26 лева, представляващи
наемна цена за периода 15.12.2020 г. – 30.04.2021 г. за предоставен за ползване по
сключен между страните на 10.12.2019 г. договор за наем на недвижим имот –
апартамент в гр. София, ул. „****.
В останалата част решението като необжалвано в законоустановения за
това срок е влязло в сила.
ОСЪЖДА М. В. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ул. ****,
да заплати на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК на К. С. С., ЕГН **********, с
адрес в гр. София, ул. ****, сумата от 400 лева – разноски за адвокатско
възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА М. В. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес в гр. София, ул. ****,
на основание чл. 77 ГПК да заплати по сметка на Софийска градски съд сумата от
40,64 лева – държавна такса за въззивната жалба.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6