№ 19515
гр. София, 29.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 60 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РАЙОНЕН СЪДИЯ
при участието на секретаря В.Т.Е.
като разгледа докладваното от РАЙОНЕН СЪДИЯ Гражданско дело №
20211110140701 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от собствениците на
самостоятелни обекти в сграда в режим на етажна собственост с адрес гр.
*************************, представлявани от „************“ ЕООД, чрез юрк. П.Д.,
срещу М. Й. Г., с която е предявен иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 6, ал. 1,
т. 10, вр. чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за признаване за установено спрямо ответницата съществуването
на вземане на ищците за сумата в общ размер на 86,30 лева, от която сумата 84 лева,
представляваща 14 месечни вноски за „****************“, дължими за периода от
01.12.2019 г. до 31.01.2021 г., и сумата 2,30 лева, представляваща „***************“,
дължима за периода от 01.01.2020 г. до 31.01.2020 г.
В исковата молба се твърди, че ответницата била собственик на ап. 1, находящ се в гр.
*************************. С протокол от общото събрание на етажните собственици,
проведено на 29.03.2017 г., било взето решение за определяне на месечните вноски,
дължими от собствениците, включително от ответницата, както следва: в размер на 6 лева на
апартамент на месец за управление на етажната собственост, и в размер на 2,30 лева на
месец за почистване на общите части в сградата – етажна собственост. Ответницата не била
заплатила дължимите за собствения й апартамент вноски за управление и почистване на
сградата през исковия период. С протокол от проведеното на 01.02.2021 г. общо събрание
било взето решение дружеството по чл. 19, ал. 8 ЗУЕС да предприеме съдебни действия
срещу собственика на ап. 1 за събиране на натрупаните към етажната собственост
задължения. За вземанията си ищците депозирали заявление за издаване на заповед за
изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 07.05.2021 г. по ч. гр. д. № ****** по описа за 2021 г. на
1
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав. Ответницата възразила в
срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящия иск от ищеца. Ето защо
молят съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира
направените по делото разноски.
Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответницата М. Й. Г. за
отговор, като в срока по чл. 131 ГПК е постъпило становище по същата чрез адв. М. З..
Процесуалният представител оспорва изцяло предявения иск като неоснователен. Възразява,
че на основание чл. 51, ал. 2 ЗУЕС ответницата не дължала заплащане на претендираните
суми за управление и почистване на сградата – етажна собственост, тъй като М. Г. живеела
постоянно във *********** и никога не била живяла в процесното жилище. Ето защо моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
направените по делото разноски, включително за адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание ищците редовно призовани, се представляват от юрк. Д..
Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на устните състезания моли
съда да уважи предявения иск като доказан по основание и по размер. Изразява становище,
че след като решенията на общото събрание не били обжалвани в предвидените в закона
срокове, същите подлежали на изпълнение от всички етажни собственици. Твърди, че
таксата за управление се дължала по силата на сключения договор за управление, а не по
силата на закона. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по
чл. 80 ГПК.
В съдебно заседание ответницата М. Й. Г., редовно призована, не се явява лично,
представлява се от адв. З.. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата
молба. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявения иск. Изразява
становище, че Законът за управление на етажната собственост бил специален по отношение
на Закона за задълженията и договорите и дерогирал разпоредбите на последния. ЗУЕС
предвиждал, че такси и разноски не се дължали от лице, което не живее повече от шест
месеца на адреса, като ищците не били представили доказателства за наличие на решение на
общото събрание, което да задължи ответницата да заплаща таксите за управление на
етажната собственост. Освен това в представения по делото нотариален акт било
отбелязано, че върху имота имало запазено пожизнено право на ползване, което изключвало
задълженията на собственика по отношение на дължимите по реда на ЗУЕС такси.
Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на
страните, приема за установено следното.
От нотариален акт за дарение на недвижим имот № ****, том І, рег. № *******, нот.
дело № ***** от ****** г. по описа на нотариус К.А., рег. № ****, с район на действие
Софийски районен съд, се установява, че на 10.09.****** г. Е.Й.Г. дарила на ответницата М.
Г. собствената си ½ идеална част от процесния недвижим имот, а именно: апартамент,
находящ се в гр. ****************************, партерен етаж. В т. 2 от нотариалния акт
2
било отбелязано, че с нотариален акт № ******, том *********, дело № *********** г. и с
нотариален акт № *****, том ******, дело № ************ г. на І-ви нотариус при СНС на
СРС, В.К.Б., ЕГН ********** си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползуване
върху процесното жилище.
Видно от т. 1 на протокол от проведено на 29.03.2017 г. общо събрание на етажната
собственост на адрес *********************, на което присъствали лично или чрез
представител повече от 67 % идеални части от общите части на етажната собственост, било
взето решение за сключване на договор за управление на ЕС с „************“ ЕООД. В
подкрепа на това решение гласували всички присъстващи собственици, с изключение на
вещния ползвател на процесното жилище – В.Б., която гласувала „против“. Общото
събрание упълномощило г-жа М.Г., в присъствието на г-жа Е.Х., да подпише договора за
управление на етажната собственост с „************“ ЕООД. С решение по т. 2 от същия
протокол били определени месечните вноски за почистване на етажната собственост. За
апартамент № 1 били посочени следните данни: В.Б., един живущ и такса в размер на 2,30
лева на месец.
В изпълнение на взетото решение, на 27.04.2017 г. между етажната собственост на
адрес *********************, в качеството си на възложител и представлявана от М.Г., и
„************“ ООД, в качеството му на изпълнител, бил сключен договор за възлагане на
управление на етажна собственост. Сред дейностите, включени в услугата
„************************“, били: ежедневно управление на етажната собственост от
персонален, квалифициран оперативен мениджър, отговарящ за конкретната сграда (чл. 3,
ал. 1, т. 1 от договора); събиране на дължимите месечни вноски от собствениците и
ползвателите по удобен за тях начин (т. 7); изпълнение и управление на приет и одобрен
годишен бюджет от общото събрание на етажната собственост (т. 13); събиране на стари
задължения от некоректни платци – такси, които са гласувани от общото събрание за разходи
и поддръжка на общите части на сградата (т. 22); завеждане на дела по чл. 410 ГПК срещу
некоректни платци в етажната собственост, в който случай „************“ ООД щял да
действа в качеството си на представител на председателя на управителния съвет
(управителя) на етажната собственост (т. 24). Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора изпълнителят
бил длъжен да заплаща всички месечни разходи и сметки към комунални дружества и трети
лица, с които възложителят имал взаимоотношения, с предоставените от последния
средства. В чл. 9 от договора било предвидено задължението на възложителя да заплаща
определените суми, представляващи: месечна такса за управление (възнаграждение на
изпълнителя) във фиксиран и одобрен от общото събрание размер – 4,99 лева на месец за
всеки самостоятелен обект в етажната собственост; месечна такса за поддръжка на сградата,
която била гласувана от общото събрание и се предоставяла на изпълнителя, за да погаси
задълженията на етажната собственост; извънредни разходи за поддръжка и ремонт на
общите части, ако има такива, извършени въз основа на предварително решение на общото
събрание на етажните собственици. Съгласно чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от договора същият се
сключвал за срок от две години, считано от датата на неговото подписване.
3
Видно от т. 2 на протокол от проведено на 11.04.2019 г. общо събрание на етажната
собственост на адрес *********************, било взето решение да бъде приподписан
договорът с „************“ ООД при месечна цена в размер на 6 лева на апартамент. В
изпълнение на взетото решение на 01.05.2019 г. бил подписан нов договор с „************“
ООД, в който била отразена актуализираната месечна такса за управление на етажната
собственост, а именно в размер на 6 лева. Договорът бил сключен за срок от две години,
считано от датата на неговото подписване (чл. 14, ал. 1 и ал. 2). С решение по т. 2 от
протокол от проведено на 01.02.2021 г. общо събрание на етажната собственост размерът на
месечната такса за управление бил увеличен на 7,20 лева на самостоятелен обект, считано от
01.05.2021 г.
От писмо на Главна дирекция „********************* с рег. № *******************
г. се установява, че за ответницата имало записи за преминавания през ГКПП Аерогара
София за влизане на 14.08.2020 г. и излизане на 07.09.2020 г. Доколкото след 01.01.2007 г.
българските граждани не подлежали на задължителна проверка, то във фонда не се
съдържала изчерпателна информация за всички пътувания на тази категория лица.
По делото са допуснати и събрани гласни доказателствени средства. По искане на
ответницата е разпитана свидетелката В.З.Д. – семейна приятелка. От думите й се
установява, че ответницата живяла във ***********, поради което свидетелката не я била
виждала до края на лятото на 2020 г. Тогава М. Г. се върнала във връзка с погребението на
баба си, която живеела в апартамента на ул. „**************“. Ответницата не останала
задълго в България и скоро заминала за ***********. Върнала се у нас отново през есента на
2021 г., но само за няколко дни. Свидетелката е категорична, че когато М. Г. си идвала в
България, винаги отсядала при майка си в ********************, а не в апартамента на
баба си. Трайно ответницата се прибрала от чужбина през м. февруари или м. март 2022 г., а
през м. юни 2022 г. започнала ремонт на апартамента на ул. „**************“. По думите
на В.Д. до декември 2022 г. ремонтът не бил приключил и ответницата не се била нанесла в
процесното жилище. Съдът кредитира показанията на свидетелката като обективни,
последователни, подробни и логични. Обстоятелството, че В.З.Д. е семейна приятелка на
ответницата, не е основание само по себе си за дискредитиране на нейните показания.
Съгласно чл. 172 ГПК показанията на свидетели, които са заинтересовани в полза или във
вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото,
като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Думите на свидетелката напълно
кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал. Обстоятелството, че
същата е семейна приятелка на ответницата, й е дало възможност да придобие преки
впечатления от мястото, където е пребивавала М. Григорова през исковия период, както и
кой е обитавал процесното жилище през същия този период, като съдът няма основание да
смята, че при свидетелката липсват способността и желанието вярно да възприема фактите и
добросъвестно да ги възпроизведе в показанията си.
По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия
спор.
4
От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи.
По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10, вр. чл. 51, ал. 1
ЗУЕС:
Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС (в приложимата към процесния период редакция от
ДВ, бр. 57 от 26.07.2011 г.) собствениците са длъжни да заплащат разходите за управлението
и поддържането на общите части на сградата. Следователно, за да бъде основателен
предявеният иск, преди всичко следва да бъде установено, че ответницата е собственик на
процесния имот, както се твърди в исковата молба. Настоящият съдебен състав намира, че от
събраните по делото писмени доказателства се установява безспорно принадлежността на
правото на собственост в патримониума на М. Г. единствено върху ½ идеална част от
жилището. Направеното в тази насока възражение от процесуалния представител на
ответницата е основателно. Освен това в т. 2 от представения от ищеца нотариален акт за
дарение на недвижим имот № ****, том І, рег. № *******, нот. дело № ***** от ****** г. е
отбелязано, че с нотариален акт № ******, том *********, дело № *********** г. и с
нотариален акт № *****, том ******, дело № ************ г. на І-ви нотариус при СНС на
СРС, В.К.Б., ЕГН ********** си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползуване
върху процесното жилище. От изслушаните свидетелски показания се установява, че това е
бабата на ответницата, която фактически е живяла в имота до своята смърт, като нейните
имена са посочени във всички документи, свързани с етажната собственост. Доколкото през
част от исковия период върху имота е имало учредено вещно право на ползване в полза на
трето за спора лице, се поставя въпросът как се разпределя отговорността за задълженията
за управлението и поддържането на общите части на сградата между собственика и вещния
ползвател на имота. Законът не урежда солидарната им отговорност, поради което ищецът
следва да потърси вземането си от един от тях. В съдебната практика се приема, че в този
случай задължен да заплаща разходите, свързани с пребиваването в обекта, по правило
следва да е титулярят на вещното право на ползване. И това е така, защото съгласно чл. 57,
ал. 1 ЗС ползвателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването на имота.
Вещното право на ползване дава изключително право на титуляря му да владее и ползва
имота, като лишава собственика от тези правомощия и той остава притежател само на т. нар.
гола собственост. Следователно, след като само вещният ползвател извлича ползите от
вещта, е оправдано именно той да понесе цялата тежест във връзка с ползването й.
Легалното определение на понятието „разходи за управление и поддържане“ е дадено в
§ 1, т. 11 ДР ЗУЕС (в приложимата редакция) – това са разходите за консумативни
материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и
контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление,
почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за
управлението и поддържането на общите части на сградата. Следователно, това са разходи,
които са функционално свързани с реалното служене с вещта, поради което отговорността за
заплащането им следва да е върху този, който фактически я ползва. В подкрепа на това
5
становище са разпоредбите на чл. 50 и чл. 51 ЗУЕС, които разкриват различен подход на
законодателя при определяне на задълженото лице по отношение на таксите за фонд
„Ремонт и обновяване“ и на разходите за управление и поддържане на общите части на
сградата. В първия случай това е собственикът на основание чл. 50, ал. 2, т. 1 ЗУЕС. По
отношение на втората група разходи съгласно чл. 51, ал. 1 ЗУЕС задължени лица може да
бъдат собствениците, ползвателите и обитателите и членовете на техните домакинства, като
дължимите суми се разпределят поравно според броя на лицата, които реално пребивават в
обекта и ползват общите части на сградата.
Доколкото в настоящия случай през част от исковия период върху процесното жилище
е имало учредено вещно право на ползване, което е било упражнявано реално от ползвателя,
то именно последният е бил задължен да заплаща разходите за управление и поддържане на
общите части на сградата, а не ответницата в качеството й на собственик на жилището.
Направените в тази връзка възражения от процесуалния й представител са основателни.
Правото на ползване се погасило със смъртта на ползвателя на основание чл. 59, ал. 1 ЗС.
По делото не се установява точната дата, на която е починала В.К.Б., но от изслушаните
свидетелски показания е видно, че е било в края на лятото на 2020 г. След този момент и
поради липса на ползвател на жилището, за ½ част от всички задължения към етажната
собственост следва да отговаря М. Г.. В отговора на исковата молба обаче е наведено
възражението, че на основание чл. 51, ал. 2 ЗУЕС ответницата не дължала заплащане на
претендираните суми за управление и почистване на сградата – етажна собственост, тъй
като през исковия период М. Г. живяла във *********** и не е пребивавала в процесното
жилище. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС (в приложимата редакция)
не се заплащат разходите по ал. 1 за деца, ненавършили 6-годишна възраст, както и от
собственик, ползвател и обитател, който пребивава в етажната собственост не повече от 30
дни в рамките на една календарна година. По приложението на чл. 51 ЗУЕС е формирана
съдебна практика в следния смисъл. Тълкуването на нормите на чл. 51, ал. 2 и ал. 3 ЗУЕС е
еднозначно – решенията по управлението и поддържането на общите части по правило се
вземат от общото събрание на етажната собственост, в което е длъжен да участва всеки
собственик, съразмерно на дела си в общите части, освен в предвидените от закона
изключения. Общото събрание определя размера на паричните вноски за управление и
поддържане на общите части на сградата, но по отношение на кръга от лицата, които могат
да бъдат освободени от заплащане на тези разходи, неговите правомощия са ограничени от
повелителния характер на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Последната предвижда, че тези
лица са освободени изцяло от всички разходи (разноски и такси) във връзка с дейности по
управлението и поддържането на общите части на етажната собственост, без да е
необходимо вземане на решение от общото събрание, освен при особен режим на
управление на общите части (арг. от чл. 2, ал. 2 ЗУЕС). С разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС
се урежда изключение от общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за разпределение на
разходите между собствениците, ползвателите и обитателите, и членовете на техните
домакинства, поради което следва да се тълкува стеснително, а взетите от общото събрание
решения в нарушение на тези изисквания не пораждат задължения за собствениците на
6
обекти в етажната собственост, тъй като е извън правомощията на общото събрание да
определи кръга на лицата, които не заплащат разходите за общите части. По изложените
съображения е прието, че независимо дали е било взето решение на общо събрание на
етажните собственици, лицата по чл. 51, ал. 2 ЗУЕС са освободени от задължението да
участват в разходите по управление и поддържане на общите части на етажната
собственост, тъй като нормата е с императивен характер (вж. Решение № 60181 от
20.10.2021 г. по гр. д. № 86/2021 г., IV г. о., ВКС).
А доколкото нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е императивна, етажният собственик не
дължи заплащането на разходи за управление и поддържане на общите части, ако е доказал
условието на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС, дори и да не е подал декларация за тези обстоятелства, да
не е вписал тази негова декларация в книгата на етажната собственост и въз основа на това
да не е било постановено решение на общото събрание на ЕС за освобождаване му от
плащане на тези разходи. Неподаването на декларация за обстоятелствата по чл. 51, ал. 2
ЗУЕС и невписването в книгата на етажната собственост на тези обстоятелства не обвързват
съда автоматично да приеме, че няма основание за освобождаване на етажния собственик от
плащане на разходите за управлението и поддържането на етажната собственост.
Действително, невписването на това обстоятелство в книгата на етажната собственост
представлява неизпълнение на задължение на етажния собственик по чл. 7, ал. 3, вр. ал. 2, т.
5 ЗУЕС, но законът не предвижда като последица от неизпълнението на това задължение
изключване по отношение на такъв етажен собственик на прилагането на разпоредбата на
чл. 51, ал. 2 ЗУЕС (вж. Решение № 93 от 06.10.2022 г. по гр. д. № 395/2022 г., I г. о., ВКС).
Настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства безспорно
беше установено, че както преди, така и след смъртта на ползвателя, до края на 2022 г.
ответницата не е пребивавала изобщо в процесното жилище. Същата е живяла извън
България до началото на 2022 г., а след завръщането си у нас е пребивавала в апартамента на
майка си в ж. к. **********. След като през исковия период, а и след това М. Г. не е
ползвала и един ден общите части на сградата, в която се намира процесното жилище, то
следва да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС. Направеното в тази
връзка възражение в отговора на исковата молба е основателно. Безспорно е установено по
делото, че за определяне размера на месечните вноски за управление и поддържане на
общите части на сградата е било взето решение от общото събрание на етажната
собственост. Няма спор и относно обстоятелството, че това решение е влязло в сила и
подлежи на изпълнение. Константна е съдебната практика, че извън реда и определените
срокове по чл. 40 ЗУЕС е изключена възможността етажният собственик да се позовава на
нищожност или незаконосъобразност на приетото решение на общото събрание,
включително на такова за определяне на разходите за ремонт, обновяване и реконструкция
на общите части (чл. 48 ЗУЕС) и на разходите за поддържане и управление на общите части
(чл. 51 ЗУЕС) – вж. Решение № ***********.****** г. по гр. д. № ************** г. о., ВКС,
Решение № **************** г. по гр. д. № ***************. о., ВКС, Решение №
************* г. по гр. д. № **************** г. о., ВКС. Както беше посочено по-горе
7
обаче, нормата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС е повелителна и не може да бъде дерогирана с решение
на общото събрание на собствениците. Взетите от общото събрание решения в нарушение
на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС не пораждат задължения за собствениците на обекти в
етажната собственост, тъй като е извън правомощията на общото събрание да определи
кръга на лицата, които не заплащат разходите за общите части. Следователно и доколкото
бяха установени изискванията на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС и по отношение на втората част от
исковия период, то ответницата не дължи заплащане на претендираните разходи за
поддръжка и управление на общите части на сградата.
Не може да бъде споделено становището на процесуалния представител на ищците, че
таксата за управление се дължала по силата на договора за управление, сключен с
„************“ ООД, а не по силата на закона, поради което приложение следвало да
намери Законът за задълженията и договорите. Задължението на всеки собственик на
самостоятелен обект в сграда – етажна собственост за разходите за управление и
поддържане на общите части е задължение към етажната собственост, а не към третото
лице, избрано за неин управител. Източник на това задължение е решението на общото
събрание, което определя по размер месечната такса за управление, а не договорът, сключен
с това трето лице. Последното не става носител на вземането към етажния собственик,
независимо че е било упълномощено да го събира. И в тези свои действия дружеството –
управител е само представител на етажната собственост и събира дължимите месечни
вноски от името и за сметка на етажната собственост.
С оглед изложеното дотук настоящият съдебен състав намира, че ответницата не дължи
претендираните за исковия период „****************“ и „***************“. Този краен
извод води до неоснователност на предявения иск по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 6, ал. 1, т. 10,
вр. чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, който следва да бъде отхвърлен изцяло.
По отношение на разноските:
Процесуалният представител на ответницата е поискал присъждане на направените по
делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В последния са посочени следните
разноски: 400 лева за заплатено адвокатско възнаграждение и 5 лева държавна такса за
издаване на съдебно удостоверение. С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор
и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата
М. Й. Г. сумата в общ размер на 405 лева, представляваща направените по делото разноски
за внесена държавна такса за съдебно удостоверение и заплатено адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното, съдът:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от собствениците на самостоятелни обекти в сграда в
режим на етажна собственост с адрес гр. *************************, представлявани от
„************“ ЕООД, чрез юрк. П.Д., срещу М. Й. Г., ЕГН **********, с постоянен адрес
8
гр. София, ********************, ет. 4, иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 6, ал. 1, т. 10, вр. чл. 51, ал. 1 ЗУЕС за признаване за установено спрямо ответницата
съществуването на вземане на ищците за сумата в общ размер на 86,30 лева, от която сумата
84 лева, представляваща 14 месечни вноски за „****************“, дължими за периода от
01.12.2019 г. до 31.01.2021 г., и сумата 2,30 лева, представляваща „***************“,
дължима за периода от 01.01.2020 г. до 31.01.2020 г., което вземане е било предмет на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.05.2021 г., издадена по
ч. гр. д. № ****** по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско
отделение, 60-ти състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, собствениците на самостоятелни обекти
в сграда в режим на етажна собственост с адрес гр. *************************,
представлявани от „************“ ЕООД, чрез юрк. П.Д., да заплатят на М. Й. Г., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. София, ********************, ет. 4, сумата 405
(четиристотин и пет) лева, представляваща направените по делото разноски за внесена
държавна такса за съдебно удостоверение и заплатено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК на страните да се връчи препис от решението.
Заверен препис от решението да се приложи по ч. гр. д. № ****** по описа за 2021 г. на
Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9