РЕШЕНИЕ
№ 99
гр. В., 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:А. М. П.
Членове:В. Й. М.
Г. П. Й.
при участието на секретаря Н. Ц. К.
като разгледа докладваното от В. Й. М. Въззивно гражданско дело №
20211300500389 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №315 от 19.07.2021г. по гр.д.№2327/2020г. по описа на Районен съд-В.,
ВРС ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ, със седалище гр.С., бул.В. №* да заплати на Г. Б. Г. с
адрес гр. В., бул.” П. ”, бл.*, ап.* с ЕГН ********** сумата от
3 000.00 лева /три хиляди лева/, представляваща обезщетение за причинени неимуществени
вреди за периода 05.11.2019г. - 06.11.2019г., вследствие незаконосъобразно взета с
Постановление от 31.10.2019г. на Окръжен прокурор при ОП В. мярка за процесуална
принуда „Забрана за напускане пределите на страната“, ведно със законната лихва, считано
от 12.11.2019г. до окончателното издължаване, както и разноски по делото в размер 10.00
лева.
В останалата част до пълния претендиран размер на иска за присъждане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди ОТХВЪРЛЯ същия.
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ , със седалище гр.С., бул.В. №* да заплати на адвокат
К.Д. от АК С. сумата от 440.00 лева адвокатско възнаграждение.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от Прокуратурата на РБ, чрез Р.П. -
Прокурор в Районна прокуратура - В., гр. В., ул. „Д.“ № *, с която обжалва
1
първоинстанционното решение в осъдителната му част.
Моли да бъде прекратено производството поради недопустимост, алтернативно да
бъде отменено решението в ожалваната му част, като неправилно и да бъде отхвърлен
изцяло предявеният иск, като неоснователен и недоказан. Излагат се доводи за
недопустимост, алтернативно за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на
обжалваното решение.
Поддържа се, че Решението на РС-В. е недопустимо, като постановено по
недопустим иск, поради което следва да бъде обезсилено и производството по делото
прекратено. Излага се, че предявеният иск с правно основание чл. 2в, ал.1,т.2 от ЗОДОВ е
недопустим, тъй като няма акт на съд, с който наложената мярка за процесуална принуда на
основание чл. 68, ал.1 от НПК „Забрана за напускане на пределите на РБ“ да е призната за
незаконна, поради което органите на прокуратурата не носят отговорност за вреди.
Поддържа се, че прокурорът сам е отменил наложената мярка, след като е разбрал за
постъпила на 04.11.2019г. информация в РУ-В. за невъзможност обв.Г. да се яви в РУ-В. във
връзка с връчена му призовка за явяване на 05.11.2019г. в 09:30ч. по ДП № 528/2019г. по
описа на РУ-В. и причината за това. Към настоящия момент наказателното производство не
е приключило, като по обвинителен акт на ОП-В. е образувано НОХД №258/2020г. по описа
на РС- В. с подсъдим Г. Б. Г..
Навежда, че приетата за установена от ВРС фактическа обстановка и изградените въз
основа на нея правни изводи са неправилни и неточни, поради което обжалваното решение е
неправилно и незаконосъобразно.
Поддържа се, че не е осъществен фактическият състав на чл.2в, ал.1,т.2 ЗОДОВ.
Неправилно и незаконосъобразно РС-В. е приел, че е нарушен член 21 от Договора за
функциониране на ЕС, регламентиращ правото на свободно движение на гражданите на
Европейския съюз в рамките на територията на държавите членки. Счита, че нормата на
чл.21 ДФЕС е неотносима към конкретния случай, тъй като той има характеристика на
т.нар. изцяло вътрешно положение-във всичките си аспекти е свързан само с една държава-
членка, Р. Б., спорът е с българската държава, а твърдяното нарушаване на правото на Съюза
е от прилагане на българска правна уредба, чието съдържание и цели не дават основание да
се приеме, че по своето предназначение и цели тя е дискриминационна. Наложената мярка е
предвидена в Наказателния кодекс и преследва легитимна цел, поради което не е в
нарушение на европейското законодателство и е извън приложното поле на чл.2в, ал.1,т.2 от
ДФЕС. Предпоставките на ЗОДОВ в случая не са налице.
Излага се, че исковата претенция е неоснователна и недоказана. По делото няма
ангажирала доказателства за претърпени неимуществени вреди. За наложена мярка за
процесуална принуда- „забрана за напускане пределите на страната“ по образуваното срещу
ищеца ДП №17863М-528/2019г по описа на РУ- В., пр.пр. №1402/2019 по описа на ОП-В.,
ищецът е знаел и е дйствала един ден, като на 05.11.2019г му е връчено постановлението за
2
налагане на тази принудителна мярка, а на 06.11.2019г му е връчено постановление, с което
мярката се отменя.
Излага се, че в случая не е било ограничено правото на свободно придвижване на Г.
Б. Г., който е напуснал пределите на РБ на 11.11.2019г. във връзка с предстояща операция на
съпругата му.
Невеждат се доводи, че претенцията на ищеца за неимуществени вреди е силно
завишена и не е в съответствие с принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД.
Липсват доказателства за твърдените неимуществени вреди, както и доказателства, които да
установяват, че те са пряк резултат от наложената мярка за процесуална принуда, поради
което счита, че съдът е приложил неправилно и разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Излага се, че и иска за заплащане на законна лихва на основание чл. 86 от ЗЗД, както
акцесорен, се явява неоснователен.
С въззивната жалба не се представят доказателства и не се правят доказателствени
искания.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК по делото не е постъпил писмен отговор от ответника
по жалбата Г. Б. Г.. С постъпило по делото писмен остановище на 23.11.2021г. заявява, че
оспорва жалбата и изразява становище за правилността на първоинстанционното решение,
като моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Прави искане за присъждане
на адвокатско възнаграждение на процесуеалния представител за настоящата инстанция на
основание чл.38 от ЗА.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в
рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери
спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1
от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Пред РС-В. е предявен иск с правно основание чл.2в, ал.1,т.2 ЗОДОВ от Г. Б. Г.
против Прокуратурата на Р.Б. за присъждане на обезщетение в размер 20 000 лева за
причинени неимуществени вреди, изразяващи се в причинени негативни емоции и душевни
преживявания, физически дискомфорт, влошено здравословно състояние, обида и унижение,
гняв и безсилие, вследствие на наложена с постановление на прокурор мярка за процесуална
3
принуда – „забрана за напускане пределите на страната“ по образувано срещу ищеца ДП
№1786 ЗМ-528/2019г. по описа на РУ В., пр.пр.№ 1402/2019г. на ОП В.
В исковата молба се твърди, че след привличането на ищеца като обвиняем по
посоченото дело с Постановление от 08.07.2019г. му била наложена мярка за неотклонение
„подписка“, която ищецът не е нарушавал. Към момента на предявяване на иска делото -
НОХД № 258/2020г. е висящо пред ВРС и мярката не е изменяна. Твърди се още, че
съпругата на ищеца е вписана в националната листа на чакащите бъбречна трансплантация,
през 2018 година подали заявление за лечение в чужбина, като било установено, че ищецът е
подходящ донор на бъбрек, в началото на 2019г. получили одобрение от Министерство на
здравеопазването и през август 2019г. получили разрешение за трансплантация в
Университетската клиника в Г., Ф. Твърди, че коректно запознал разследващите органи по
досъдебното производство с необходимостта да пътува до С., и с предстоящата
трансплантация. С постановление от 31.10.2019г. на ищеца била наложена мярка за
процесуална принуда „забрана за напускане пределите на страната“, за която същият
разбрал на 05.11.2019г., когато постановлението му било връчено. Новината притеснила
ищеца изключително силно, предизвикала остро чувство на безпомощност, същият бил
разгневен, че не може да помогне на съпругата си, преживял стрес, гняв, обида, огорчение,
накърнено достойнство и чест, емоционален срив, бил с високо кръвно налягане. С
постановление от 05.11.2019г., връчено на ищеца на 06.11.2019г. постановлението от
31.10.2019г. било отменено.
В срока за отговор на исковата молба по чл.131 от ГПК ответникът Прокуратурата на
Р.Б. е направил възражение за недопустимост на предявеният иск, алтернативно е оспорил
исковете по основание и размер, включително, че не е налице причинно-следствена връзка
между процесното постановление от 31.10.2019г. за наложена мярка за процесуална принуда
„забрана за напускане пределите на страната“, и твърдените вреди. Наведени са и
възражения за липса на доказателства за твърдените вреди, както и за прекомерност на
търсеното обезщетение.
Твърди се в отговора на исковата молба, че мярката е била взета с цел приключване
на досъдебното производство, тъй като ищецът заявил, че желае предявяване на
разследването, поради което наблюдаващият прокурор дал указания за 12.08.2019г. за
предявяване. Ищецът и защитникът му след призоваване не се явявали, за да им бъде
предявено досъдебното производство и да бъде приключено същото. Ищецът отказал и
назначаване на служебен защитник за предявяването. Излага се,че на 31.10.2019г. в ОП-В.
постъпила докладна от РУ В., че ищецът се готви да напусне пределите на страната, с оглед
което е била взета мярката за процесуална принуда. На 04.11.2019г. постъпила информация
за целта на пътуването, поради което и мярката била отменена. Излага се, че мярката не е
обжалвана пред съд, не е искано и разрешение за напускане на пределите на Р.Б.. Сочи се,
още, че наказателното производство по НОХД № 258/2020г. РС В. не е приключило и няма
влязъл в сила съдебен акт, с който наложеното ограничение да е признато за незаконно,
поради което считат иска за недопустим.
4
По отношение основателността на иска за неимуществени вреди оспорва иска и в
основанието и в размера му, счита, че не са налице предпоставките на ЗОДОВ, че
разпоредбата на чл.21 от ДФЕС е неотносима в случая, сочи се, че липсва нарушение, а ако
има, то не е съществено, тъй като не е ограничено правото на ищеца да напуска страната, и
че ако са търпени вреди, те са в продължение на един ден, възразява се и относно размера на
иска. Моли иска да бъде отхвърлен . Иска се прилагането на материалите по ДП 528/2019г
по описа на РУ-В.,пр.пр. № 1402/2019г. на РП-В., НОХД 258/2020г. на ВРС. Възразява се да
бъдат допуснати свидетели, поради липса на посочени обстоятелства, за установяването на
които се сочат и липса на имена на същите.
В производството пред ВРС са събрани писмени и гласни доказателства. Приложени
са и ДП №1786 ЗМ-528/2019 на РУ В. с № 1537/19 на РП В., впоследствие преписка вх.№
1402/2019г. по описа на ОП В., писмените доказателства, съдържащи се в които са приети
по делото.
Настоящата инстанция намира, че между страните не е спорна установената от
първоинстанционният съд фактическа обстановка.
Не е спорно между страните, че с Постановление за образуване на досъдебно
производство от 13.06.2019г. на Районен прокурор при РП-В. е постановено образуване на
досъдебно производство за извършени престъпления от общ характер по чл.325, ал.1 НК и
131, ал.1, т. 12, предложение последно , вр. с чл.130, ал.2 НК. С Постановление от
08.07.2019г. за привличане на обвиняем и вземане мярка за неотклонение /л.78, т.II ДП/,
ищецът е привлечен като обвиняем по досъдебното производство, за извършени
престъпления от общ характер за извършени престъпления от общ характер по чл.325, ал.1
НК и 131, ал.1, т. 12, вр. с чл.130, ал.2 НК и спрямо същият е взета мярка за неотклонение
„Подписка”, предявено на 16.07.2019г.
С обвинителен акт от 04.03.2020г. на Окръжен прокурор – ОП-В. обвинението срещу
ищеца е внесено за разглеждане от ВРС, за което е образувано НОХД № 258/2020г. по описа
на ВРС, което е било висящо към датата на последното по делото заседание проведено пред
първоинстанционният съд.
Въззиваемият/ищецът/ към дата -10.05.2021г не е осъждан, видно от приложеното
свидетелство за съдимост по делото пред ВРС л.92.
С Постановление от 31.10.2019г. на Окръжен прокурор при ОП-В./л.179,т.II ДП/,
поради постъпила от РУ-В. докладна, в която се съдържат данни, че обвиняемият
възнамерява да напусне пределите на страната, на ищеца е наложена мярка за процесуална
принуда „Забрана за напускане пределите на страната“, за която същият е бил уведомен на
05.11.2019г., когато постановлението му е връчено, видно от Докладна записка рег.№
178600-19394/07.11.2019г. по описа на РУ В. С Постановление от 05.11.2019г. на Окръжен
прокурор при ОП В., поради това, че същият не възнамерява да напусне страната с цел да се
укрие, а с оглед предстояща планувана операция във Ф., постановлението от 31.10.2019г.
било отменено. Постановлението от 05.11.2019г. е връчено на ищеца на 06.11.2019г., видно
от разписка от същата дата.
5
От приложената Етапна епикриза на лицето М.П.П. /л.14 от делото на ВРС/ се
установява, че има поставена диагноза хронична бъбречна недостатъчност /ХБН/ и три пъти
седмично извършва хемодиализа.От приложеното Експертно решение №0757/21.02.2019г на
ТЕЛК при МБАЛ“С.П.“ е видно, че на същата е определено 100% инвалидност поради общо
заболяване ХБН и е неработоспособна.
От приложената епикриза на УМБАЛ“А.“ЕАД-София на Г. Б. Г. се установява, че
същият е кандидат нефродонор на съпругата си М.П.Г.а /л.13 от делото на ВРС/.
От Заповед №РД-Е113-02.19 от 03.10.2019 на Национална здравноосигурителна каса
е видно, че по повод заболяването на съпругата на въззиваемия е дадено разрешение за
лечение в чужбина на М. Г.а като реципиент и на Г.Г.-въззиваемия, като донор в
Университетска болница Г., Ф., считано от 12.11.2019г./л.22 от делото на ВРС/
От приложените по делото два броя формуляри „Право на планирано лечение“ на
НЗК ОТ 11.10.2019Г /от л.25 до л.26 от делото на ВРС/ за М.П.Г.а и Г. Б. Г. е видно, че е
определено място на лечение Университетска клиника Г., Ф.с начална дата 12.11.2019г до
22.11.2019г.
Приложени са и самолетни билети за 11.11.2019г.
Към ДП№ЗМ-528/2019на РУ-В. са приложени Уведомление входено на 12.06.2019г.
/стр.46 т.I/ , Уведомление входено на 10.10.2019г. /стр.134 т.II/, Уведомление входено на
04.11.2019г до разследащ полицай Т.Тошев /стр.173 т.II/ в които се съдържат данни за
здравословното състояние на съпругата на въззиваемия и предстоящо лечение свързано с
трансплантация и донорството на обвиняемия Г. в чужбина.
От показанията на разпитания в производството пред ВРС свидетел М. Г.а- съпруга
на въззиваемия/ищеца/, се установява, че същата е с диагноза хронична бъбречна
недостатъчност. Била одобрена за трансплантация на бъбрек във Ф. От този факт ищецът се
чувствал щастлив, тъй като след тригодишни перипети най-сетне са успяли. На 11.11.2019г.
трябвало тя и ищеца да заминат за Ф. за изследвания за съвместимост на донора, който бил
ищеца. На 05.11.2019г. на същия било връчено постановлението от 31.10.2019г., който ден
бил от най- кошмарните и трудни дни от живота му. Той бил съкрушен, притеснен,
безсилен. Не знаел какво да прави, бил нервен, консултирал се с адвокат, който му казал, че
няма правно основание. Опитал да се свърже с прокурор Ненкова, не успял, обявил
публично случая в социалните мрежи, и на следващия ден поради обществения отзвук
постановлението било отменено.Съпругът й /въззиваемият/ не е имал намерение да се
укрива, разследващият полицай бил уведомен за случая, знаел за предстоящата
трансплантация в чужбина. Пред свидетелката ищецът провел телефонен разговор,в който
уведомил Т.Тошев, че следва да пътуват за трансплантация. Ищецът бил притеснен, тъй като
изтеглили банков заем, продали имоти, за да могат да осигурят пътуването до Ф. Имало
опасност за живота на свидетелката при забавяне на трансплантацията. Една -две седмици
преди заминаването били закупени и билетите. От тогава до сега ищецът изпитва гняв от
издевателствата и репресията на Прокуратурата. Изпитвал срам, вина пред децата, че заради
6
забраната лишавал свидетелката от лечение.
Свидетелят И. сочи, че е приятел на семейството на ищеца Г.. Бил свидетел на
радостта им след одобрениео за трансплантация на М. в чужбина. Посочва, че ищецът му се
обадил на 05.11.2019г. и му съобщил за наложената забрана за напускане на страната от
прокурора.Същият ден отишъл в дома на ищеца и го видял покосен от случващото се, видял
го почервенял като рак. Ищецът чувствал безсилие, гняв, думите са безсилни да се опише.
Имали тригодишна борба с институциите, отказ за трансплантация в Б. Свидетелят написал
за случая в социалните мрежи, хората били гневни, имало голям отзвук в пресата. На
06.11.2019г. отишъл с ищеца пред Прокуратурата , за да се срещнат с Прокурор Н. Чакали
около час в приемната, никой не дошъл и си тръгнали. След отмяната на мярката ищецът
продължил да се опасява, че може отново да не заминат. На 05.11.2019г. вече имали купени
билети за 11.11.2019г.Знае, че за предстоящото лечение са взели заеми.
О приложените по делото на ВРС писмени доказателства от л.76 до л.80 се
установява, че ищецът Г. с молба от 18.10.2019г. до РС-В. като обвиняем по ДП№ЗМ
528/2019г на РУ-В. е отправил искане до ВРС за отмяна на наложена мярка „Забрана за
напускане пределите на страната“, за което е било образувано ЧНД№1362/2019г на ВРС. С
разпореждане от 23.10.2019г. производството по делото е прекратено с мотив, че от
Окръжна прокуратура-В. е постъпил отговор вх.№12320/23.10.2019г., приложен и по
настоящто дело, от който се установява, че ДП№ЗМ 528/2019г на РУ-В. се наблюдава от
ОП-В. и по отношение на обв.Г. Б. Г. няма наложена мярка за процесуална принуда „забрана
за напускане пределите на Р.Б..
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и в законният срок, поради което е
допустима.
По същество Окръжният съд приема въззивната жалба за неоснователна.
Въззивният съд, в настоящия си състав, приема че обжалваното решение на ВРС е
допустимо и правилно и напълно споделя изложените мотиви, като на основание чл.272 от
ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Предявеният иск е с правна квалификация по чл.2в , ал.1,т.2 ЗОДОВ, налице са
предпоставките за ангажиране отговорността на Държавата, в лицето на Прокуратурата на
РБ.
Спорът по делото касае незаконосъобразността на взета мярка за процесуална
принуда Забрана за напускане пределите на РБ наложена с Постановление от 31.10.2019г. на
окръжен прокурор при ОП-В. по отношение на ищеца в качеството му на обвиняем в
наказателно производство от общ характер, което е висящо, с което действие е нарушено
правото на ищеца на свободно придвижване и пребиваване в рамките на територията на
7
държавите-членки на Европейския съюз при спазване на ограниченията и условията,
предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване.
С разпоредбата на чл.2в , ал.1,т.2 ЗОДОВ, се урежда реда за разглеждане на искове
срещу държавата за вреди от съществено нарушение на правото на Европейския съюз.
Въззиваемият/ищец/ в исковата молба се позовава на такова нарушение на Член 21 от
Договорът за функциониране на ЕС (предишен член 18 от ДЕО) Всеки гражданин на Съюза
има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите-
членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките,
приети за тяхното осъществяване.
Съгласно практиката на ВКС и дадените разяснения в Решение № 16 от 2.03.2021 г.
на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г., IV г. о., ГК, които настоящата инстанция напълно споделя
държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато
нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от
поведението (действие или бездействие) на кой от нейните органи са причинени вредите. За
отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е
обективна. Отговорността на държавата за вреди от нарушаване на правото на Европейския
съюз не е виновна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на
дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно
съществено"; но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва
отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно
съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма
право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на
задължението за отправяне на преюдициално запитване и др.
Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред
тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се
зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган.
ВОС намира, че в конкретният случай, с постановяване на процесното
Постановление от 31.10.2019г.на окръжен прокурор при ОП-В. по ДП№ЗМ-528/2019 по
описа на РУ-В., с което на въззиваемия/ищеца/ е наложена мярка за процесуална принуда
„Забрана за напускане пределите на страната“ и впоследствие отменено от същия орган, е
извършено достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,а именно на
посочената по-горе норма на Член 21 от Договорът за функциониране на ЕС. Следва да се
отбележи, че посоченото постановление е незаконосъобразно, както съобразно вътрешното
законодателство, така и съобразно международното право. От самото постановление, а и от
другите писмени доказателства приобщени по делото е безспорно, че на въззиваемия
/ищеца/ са повдигнати обвинения по чл.325, ал.1 НК и по чл. 131, ал.1, т.12, предложение
последно , вр. с чл.130, ал.2 НК. За първото е предвидено наказание лишаване от свобода до
две години или с пробация, както и с обществено порицание.За второто е предвидено
наказание до една година лишаване от свобода или пробация.
8
Съгласно чл.68, ал.1 НПК, в досъдебното производство, когато обвиняемият е
привлечен за тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена
смърт, прокурорът може да забрани на обвиняемия да напуска пределите на Р.Б., освен с
негово разрешение. Тежко умишлено престъпление, съгласно чл. 93, т.7 НК „Тежко
престъпление" е това, за което по закона е предвидено наказание лишаване от свобода
повече от пет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна;
Видно е, че ищецът е обвинен в престъпления, които не са тежки по смисъла на чл.93,
т.7 НК и мярката за процесуална принуда, взета по отношение на същия е
незаконосъобразна, тъй като текстът на чл.68, ал.1 НПК сочи хипотезите, в които
прокурорът може да вземе такава, и те са само две - когато обвиняемият е привлечен за
тежко умишлено престъпление или за друго престъпление, с което е причинена смърт.
Още повече, че преди налагане на мярка за процесуална принуда „Забрана за
напускане пределите на страната“ по ДП е имало достатъчно данни и органите на
прокуратурата са знаели за причините и повода, поради които въззиваемият е следвало да
пътува за чужбина/Ф./, а именно извършване на животоспасяваща операция -
трансплантация на бъбрек на съпругата на ищеца М. Г.а, доколкото към ДП са приложени
Уведомление входено на 12.06.2019г. /стр.46 т.I/ , Уведомление входено на 10.10.2019г.
/стр.134 т.II/, Уведомление входено на 04.11.2019г до разследащ полицай Т.Т. /стр.173 т.II/,
както и от отговор на ОП-Видин вх.№12320/23.10.2019г.,по ЧНД№1362/2019г на ВРС.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че
нарушението е съществено поради нарушение на чл.68, ал.1 НПК, като норма от вътрешното
законодателство, с нарушението на която е допуснато и соченото нарушение на
международната норма на Член 21 от Договорът за функциониране на ЕС. Безспорно е и че
постановлението с което е наложена мярката за процесуална принуда е отменено от органа,
който го е издал. С оглед краткия срок, в който ищецът е уведомен за взетата мярка и
отмяната на постановлението, съдът намира, че е било невъзможно обжалването на същото
като незаконосъобразно, респективно отмяната му по реда на обжалване, съгласно чл.68,
ал.5, вр. с ал.6 от НПК. Това, че е отменено от органа, който го е издал, не го прави
законосъобразно , с оглед изложените по-горе съображения.
Постановената от държавен орган ограничителна мярка е правомерна
(законосъобразна) не само когато е постановена от компетентен орган в кръга на неговите
правомощия, при наличието на съответните предпоставки и по установения ред; но също и
когато тя по своето съдържание е годна да постигне преследваната законова цел,
необходима е за нейното постигане и е пропорционална, т. е. не засяга правната сфера на
адресата в по-голяма степен от необходимото за постигането на целта.
С така наложената незаконосъобразна мярка за процесуална принуда от органа на
прокуратурата е нарушен и принципа на пропорционалност, като един от общите принципи
на правото на Европейския съюз, наред с принципите за забрана за дискриминация, за
защита на оправданите правни очаквания, на добра администрация, за недопускане на
неоснователно обогатяване и др. (те всички несъмнено са част от първичното право), има за
9
цел предоставянето на права на частноправни субекти и съответно директен ефект, т. е.
съставлява критерий за оценка на правомерността на поведението, както на органите на
общността (Решение от 11.03.1987 г., Vandemoortele / Комисия, 27/85, EU: C: 1987: 120), така
и на държавите членки, което задължава съда да прецени дали предприетите от държавния
орган ограничителни мерки са в състояние да обезпечат постигането на преследваната с тях
легитимна цел, но без да надхвърлят необходимото за нейното постигане, каквито
разяснения са дадени с цитираното по-горе решение на ВКС.
Неоснователни са възраженията на въззивната страна, че въззиваемия не е претърпял
вреди и по делото липсват доказателства в тази насока.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите на ВРС и приема, че с оглед
събраните по делото доказателства на въззиваемия/ищеца/ е причинена вреда от орган нан
Прокуратурата, изразяваща се в накърнена лична сфера на ищеца, претърпени от същия
силни негативни преживявания и емоции - гняв, обида, огорчение, безсилие, безпомощност,
срам от семейството си, че е причина за невъзможността да замине на 11.11.2019г. за
изследванията на съпругата си, с което е било застрашено здравето и живота на същата,
накърнено достойнство и чест. Приема също, че настъпването на вредата е в причинно-
следствена връзка с акта на орган на въззивната страна/ответника/, прокурор от ОП-В., коет
се установява от събраните по делото писмени и гласни докзателства.
В тази връзка съдът кредитира свидетелските показания на свидетелите Г.а и И., като
достоверни, последователни, логични и подкрепящи се напълно от събраният по делото
писмен доказателствен материал.
Настоящата инстанция намира, че настъпилите за въззиваеми вреди са били с много-
силен интензитет, изключително силен, като душевно преживяване негативен заряд, макар и
за кратко време, пердвид, че е била засегната изключително лична и хуманна сфера на
въззиваемия на първо място живота и здравето на най-близкият му спътник в живота
неговата съпруга, на която е следвал да дари орган, респективно живот и на второ място
правото му на свободното придвижване на територията на Европейския съюз.
За пълното следва да се отбележи, че от материалите по ДП няма данни въззиваемия
да се е опитвал да се укрие от органите на разследването, а напротив предприемал е
своевременни действия по уведомяване на органите, за невъзможността да се яви, като
изрично е посочвал и конкретна обективна причина, като в повечето случаи е било във
връзка с лечението на съпругата му, която страда от тежко заболяване.
Настоящата инстанция намира за неоснователно възражението на въззивника за
прекомерност на размера на присъдената сума по уважения иск за неимуществени вреди.
ВОС напълно споделя изложените от ВРС мотиви, досежно определеният размер на
присъдената сума за обезвреда на неимуществените вреди. Първоинстанционният съд е
съобразил и правилно приложил нармата на чл.52 ЗЗД и разясненията дадени в
Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС. Първоинстанционният съд е съобразил
10
и отчел силните негативни емоции, които е претърпял въззиваемия/ищеца/, характера и
интензитета на същите с оглед целта на пътуването, което е следвало да осъществи извън
страната, сериозността на последиците, които биха настъпили при осуетяването му, както за
здравето и живота на съпругата му, така и за семейството му, и обстоятелството, че същият
е неосъждан. От друга страна е отчетено от ВРС обстоятелството, че мярката е била
отменена в същия ден, в който ищецът е узнал за налагането и /05.11./, и е бил уведомен, че
е отменена на следващия ден /06.11./ Правото на ищеца да напусне страната и да замине за
Ф. е упражнено така, както е било организирано.
ВОС намира, че присъденото с обжалваното решение обезщетение в размер на
3000лв за претърпените от въззиваемия неимуществени вреди е справедливо и определено
в съответствие с нормата на чл.52 ЗЗД, и ще репарира претърпените неимуществени вреди
от въззиваемия/ищеца/. В останалия размер до претендираните с исковата молба 20 000.00
лева искът е отхвърлен и решението, като необжалвано е влязло в законна сила и не е
предмет на настоящото дело.
Ето защото въззивната жалба срещу решението на ВРС следва да бъде оставена без
уважение, а съдебният акт – потвърден.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78 ГПК разноски на
виззиваемата страна за адвокатско възнаграждение не следва да бъдат присъждани, тъй като
видно от представения Договор за правна защита и съдействие от 12.11.2021г./л.13 от
делото/ между страните е уговорено безплатно оказване на правна защита и съдействие в
хипотезата на чл.38,ал.1, т.3, предложение 2 от Закона за адвокатурата. Възнаграждението, в
размер от 440.00 лева, съгласно чл.38, ал.2 ЗА и чл.7, ал.2,т.2 от Наредба 1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да бъде заплатено на адвокат-
пълномощника на въззивната страна адв.К.Д. Д..
По изложените съображения, Видинският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 315 от 19.07.2021г. постановено по гр.д.№2327/2020г.
по описа на Районен съд-В.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р.Б., със седалище: гр.С., бул.В. №* да заплати на
11
адвокат К.Д. Д. от Адвокатска колегия –С. и адрес:гр.С. ,бул.“Д.П.“№*,ет.*, офис * сумата
от 440.00 лв./четиристоти и четиридесет лева/ адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВКС, в едномесечен срок от
съобщението до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12