РЕШЕНИЕ
№
1725
гр.
Пловдив, 18.10.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, ХХI
състав,
в открито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и двадесет и
трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНКО
АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАН РУСЕВ
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при
секретаря Полина Цветкова и участието на прокурора Иван Илевски, като разгледа КАД № 1502/2023 година по описа на съда,
докладвано от съдия Вълчев, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е
по касационна жалба на Т.Б.Б., ЕГН **********,***, чрез пълномощник адв. А.К., против
Решение № 794 от 27.04.2023г., постановено по адм. дело № 3183/2022г. по описа
на Административен съд - Пловдив, ХХIХ състав в
отхвърлителната му част. Излага доводи за неправилност на решението, поради
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – касационни
основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Обосновава се, че присъденото обезщетение в
размер на 450 лева за период от общо 7 години, в които ищецът е пребивавал в
Затвора Пловдив, е недостатъчно и неотговарящо на действителните вреди, които е
претърпял. По отношение на останалите оплаквания и другите периоди, описани в
исковата молба, се твърди, че от ответната страна не са представени
доказателства да са били осигурени условия за вентилация и свеж въздух, както и
слънчева светлина в съответствие с предвидените стандарти в чл. 113 от Наредба
№ 7 от 22.12.2003г. за правила и нормативи за устройства на отделните видове
територии и устройствени зони. Иска се отмяна на решението и постановяване на
друго по същество на спора, с което да бъде изцяло уважено искането за
присъждане на търсения размер на претендираното обезщетение за претърпени
неимуществени вреди. Претендира разноски.
Касационният
ответник - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ гр. София, чрез процесуален
представител юриск. Ч., в отговора на касационната жалба оспорва същата и моли
съдебното решение да бъде потвърдено. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Контролиращата
страна, чрез участвалия по делото прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, дава
заключение, че касационната жалба е неоснователна, а първоинстанционното
съдебно решение следва да се остави в сила.
Касационният
съдебен състав, след като се запозна с обжалваното
съдебно решение, обсъди наведените касационни основания, намира за установено
следното:
Касационната
жалба е подадена в предвидения за това преклузивен процесуален срок и при
наличието на правен интерес, поради
което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е
неоснователна поради следните за това съображения:
Предмет
на производството пред Административен съд – Пловдив, ХХIХ състав
е била искова молба на Т.Б.Б. срещу ГДИН, с която са предявени две искови
претенции, всяка от които за осъждане на ответника да заплати на ищеца
обезщетение за неимуществени вреди, причинени му по време на задържането по
изпълнение на наказание „лишаване от свобода“ в Затвора Пловдив, които се
твърди да са настъпили като резултат от нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, извършени
чрез бездействие от страна на администрацията на затвора. Неимуществените вреди
са определени от ищеца като болки и страдания, изразяващи се в здравословни
проблеми като главоболие и чести респираторни заболявания, обида, възмущение,
стрес, притеснения, психологичен дискомфорт, огорчение, внушаване на чувство за
малоценност. Първата от исковите претенции е за период на престой на ищеца в
Затвора Пловдив от 01.01.2015г. до 31.12.2019г., като се претендира обезщетение
от 20 000 лева, а втората - от
01.01.2020г. до 16.12.2022г. с размер на претендираното обезщетение от 10 000
лева. Налице са и предявени акцесорни претенции за присъждане на законна лихва
върху всяка от претендираните суми, съответно за първия от исковете, считано от
31.12.2019г., а за втория - считано от 16.12.2022г. до окончателното изплащане
на всяка от главниците. Нарушенията, които се твърди да са били допуснати от
затворническата администрация и за двата искови периода, са се изразили според
ищеца в следното: в пренаселеност на помещенията по настаняване на ищеца, като
се излагат твърдения, че жилищната площ не е надвишавала 3 кв.м.; липса на
каквато и да било вентилация за пречистване на въздуха и липса на достатъчно
свеж въздух; лоши битови условия – неработещи казанчета в тоалетната, липса на
работещи чешми и умивалници, липса на прегради и шумоизолация на тоалетната,
което лишавало затворника от уединение, като същият оставал постоянно видим за
останалите лишени от свобода в килията; лошо състояние на банята – недостатъчен брой работещи душове, от които
тече или само гореща или само ледено студена вода, която е с лошо качество и не
става за пиене; принуждаване на лишените от свобода при ползване на банята да
преминават през открита площ по хавлия, респ. да се връщат мокри в спалните
помещения, което през зимния сезон водело до различни заболявания; наличие само
на един прозорец с недостатъчна големина, вследствие от което липсвали
достатъчно светлина и приток на свеж въздух, което създавало на ищеца дихателни
проблеми, кашлица и предразположеност към респираторни заболявания; липса на
вътрешна и външна изолация на стените, което водело до затруднено отопление
през зимата; непредоставяне на достатъчно дебели завивки и получавани откази на
молби към администрацията за предоставяне на такива, което водело до
преживяване на студ; рядка смяна на спалното и постелъчно бельо, което
създавало предпоставки за развъждане на дървеници и бълхи в леглата на
затворниците; непредоставяне на препарати за почистване на тоалетните и
спалните помещения; липса на водена индивидуална корекционна работа с ищеца и
непредоставена възможност за участие в индивидуални и групови програми за
въздействие, довело до поведенческа и личностна криза; липса на достатъчно
мебели и принуждаване на затворниците да ползват общи шкафове за бельото и
посудата, както и наличие на изпочупени и изтърбушени мебели.
С
оспореното съдебно решение, постановено в производство по реда на чл. 203 от АПК във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС, първоинстанционният съд е отхвърлил
предявения от Б. иск против ГДИН с правно основание по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС
за обезщетение за причинени му неимуществени вреди в размер на 20 000 лева,
ведно със законна лихва от 31.12.2019г. до окончателното изплащане, като
резултат от бездействия на администрацията на Затвора Пловдив, довели до
нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2019г., като
неоснователен и недоказан, осъдил е ГДИН да заплати на Б. сумата от 450 лева,
съставляваща обезщетение за причинени му неимуществени вреди в рамките на
периода на престой в Затвора Пловдив от 14.02.2020г. до 16.12.2022г., в
резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, изразило се в липса на достатъчно
жилищна площ за 88 дни в рамките на посочения период, ведно със законна лихва
върху сумата, считано от 16.12.2022г. до окончателното й изплащане и е
отхвърлил исковата претенция за разликата до пълния й предявен размер от 10 000
лева, както и по отношение на частта от заявения исков период от 01.01.2020г.
до 13.02.2020г., както и за останалите наведени оплаквания за нарушения по чл. 3
от ЗИНЗС, като неоснователна и недоказана.
...
За да стори това, съдът е събрал и обсъдил
необходимите писмени и гласни доказателства - свидетелски показания от Г.Б.И. и
В.Р.П.., справки от ГДИН относно условията в местата за изтърпяване наказанието
„лишаване от свобода“, протоколи за дезинсекция, дезинфекция и дератизация, преценил
е поотделно изложените в исковата молба обстоятелства, становищата и исканията
на страните в хода на делото, като е приел, че по отношение на първата искова
претенция не са налице констатирани нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, а по отношение
на втората – че са налице единствено основания за присъждане на обезщетение за
част от претендирания период, а именно общо 88 дни за нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС, изразило се в бездействие на затворническата администрация във връзка с
липсата на достатъчно жилищна площ в условията на Затвора Пловдив. Определил е
като невисок интензитетът на търпените неимуществени вреди, като е взел предвид
от една страна продължителността на установения общ брой дни, за които
категорично е доказано да са били налице вреди от конкретно установена
пренаселеност, а именно 88 дни, както и включения в този брой дни – 1 ден, в
който пренаселеността е била особено съществена (тежка) – под 3 кв.м. на лишен
от свобода в стая „РЦ“ на Приемно отделение, а от друга – фактът, че 88 дни на
фона на близо тригодишен период на престой не са значителен брой дни на
пренаселеност, а пък значителният период на престой на ищеца в затвора от друга
страна е предпоставен от негово предходно поведение по осъществяване на
престъпления, за което същият е получил и осъдителна присъда и то при условие,
че вече е пребивавал в затвора и би следвало да му е известно какви са
условията там. Съобразени са и разрешенията, дадени от ЕСПЧ, както и жизненият
стандарт в държавата. За разликата от 450 лева до общо 10 000 лева приел, че
искът е неоснователен, необоснован и недоказан и го отхвърлил. Като такъв е
приет и искът за периода от 01.01.2015г. до 31.12.2019г., за който претендира
20 000 лева. Обосновал се е в случая, че не са доказани предпоставките за
реализиране на отговорността на държавата по чл. 284 от ЗИНЗС, поради което е
отхвърлил исковете в тези им части.
По отношение оплакванията, свързани с неосигуряване на
достатъчно светлина и вентилация, съдът е приел, че не са налице доказателства
в Затвора Пловдив да е била изградена специална вентилационна система, но е
установено, че всички помещения, в които ищецът е бил настанен, са разполагали
с прозорци и то по два, а не както твърди – само по един, от които е била
налице възможност за проникване на свеж въздух, както и на дневна светлина,
предвид размерите им. Установено е също така и че в санитарните помещения също
е имало прозорци, отделно от това в помещенията е било осигурено и необходимото
допълнително изкуствено осветление, като се е позовал и на показанията на
разпитаните по делото свидетели. Не е установено и ищецът да е страдал от
кашлица или да е имал други дихателни проблеми. При така установеното тези
оплаквания са приети за недоказани.
Категорично установено е на следващо място, както от
писмените доказателства, така и от гласните такива, че в стаите в Затвора
Пловдив през разглеждания период са били изградени и са съществували санитарни
възли с осигурена течаща и студена вода, като при наличие на повреди се е
осъществявала и своевременна смяна на кранчета, отстранявани са течове и пр.,
поради което и наведените в тази връзка оплаквания, са приети за недоказани. Като
недоказано е прието и твърдението относно липсата на възможност да се ползва
топла вода и съответно за лоши условия за ползване на банята при Затвора
Пловдив, доколкото е установено, че е бил въведен график за използването й по
съответните отделения в затвора, като е отчетено и обстоятелството, че Б. е бил
работещ и е имал възможност да ползва банята всеки ден след работа, съгласно
утвърдените за това графици. Твърденията, че водата в банята не ставала за
пиене, същото не са отчетени като основателни.
За неоснователно е прието и оплакването за липса на
достатъчно мебели и тяхното лошо състояние, като в тази насока съдът се е
позовал на показанията на разпитания по делото свидетел П., в т.ч. и на факта,
че е налице безотговорно и незаконосъобразно поведение на лишените от свобода
по неопазване и унищожаване на имуществото.
Оплакванията на ищеца относно липсата на изолация на
стените на затвора и преживени от него неблагоприятни усещания на студ, поради
отказ да му бъдат предоставени завивки от администрацията на Затвора Пловдив и
при двата му престоя там също са приети за неоснователни, доколкото е
установено, че отоплението се осъществява посредством изградено локално парно,
работещо по график през отоплителния период, а и липсват доказателства Б. да е
депозирал молби да му бъдат предоставени завивки, на които да е получил отказ.
Установено е, че за двата периода на престой на ищеца
в Затвора Пловдив, са били създадени условия за поддържане на елементарна
хигиена в стаите, като отговорността за това е била на самите лишени от
свобода, на които са предоставяни препарати за почистване, отделно от това нито
един от разпитаните по делото свидетели не е посочил за наличие на бълхи, а от
представените писмени доказателства е установено, че ежегодно по няколко пъти
са извършвани дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора
Пловдив, включително и спалните такива.
Що се касае до оплакванията относно липсата на
извършвана индивидуална и групова възпитателно-корекционна работа с ищеца,
съдът, след като е описал подробно всички дейности, в които последният е участвал,
в т.ч. и трудовата му заетост, е приел, че са налице данни за редица форми на
възпитателна и корекционна работа, прилагана спрямо него.
Обжалваното
съдебно решение е правилно.
Съдът
е изяснил напълно фактическата обстановка по делото, събрал е относимите за
правилното решаване на спора доказателства при приложението на чл. 284, ал. 3
от ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната взаимна връзка и при съобразяване с разпоредбата
на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС е направил верни правни изводи, които се споделят
изцяло от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК. Това
прави излишно тяхното преповтаряне.
Следва
да се посочи, че съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря
за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по
чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани
на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 284,
ал. 5 от ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се
предполага до доказване на противното. Правилен и обоснован е изводът на
първоинстанционния съд, изведен от установената по делото фактическа
обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи
основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи
вследствие на неблагоприятни за неговото човешко достойнство условия при
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, които са се изразили в
обитаване на помещения, в които не е осигурена минимална жилищната площ на
човек от 4 кв.м. за 88 дни, в т.ч. един ден – под 3 кв.м. в рамките на периода
от 14.02.2020г. до 16.12.2022г.
Неоснователно
е твърдяното в касационна жалба, че решението е необосновано.
Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен отговор кои факти, релевантни за
спора приема за установени въз основа на събраните по делото доказателства. В
решението е изведен правилният извод, че частично са доказани изложените в
исковата молба обстоятелства, които обуславят присъждане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди по приложимия закон. Несъгласието на страната с
изводите на съда не основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение.
Съдът в изпълнение на изискванията на чл. 284, ал. 3 от ЗИНЗС е изискал от
специализирания орган по изпълнение на наказанията да предостави информация от
значение за правилното установяване на фактите по делото, като съобразно
съдържанието й е приел за доказани, съответно за недоказани твърдените в
исковата молба факти.
Неоснователно
е и възражението във връзка с кредитираните писмени и гласни доказателства.
Касационната инстанция намира, че събраните доказателства са преценени
правилно, задълбочено и обстойно от първоинстанционния състав поотделно и в
тяхната съвкупност. В противоречие с мотивите на обжалваното съдебно решение е
твърдението на касатора, че съдът не е кредитирал свидетелските показания.
Напротив, никъде в съдебното решение не се съдържа подобно изявление, а съдът е
градил изводите си именно въз основа на свидетелските показания, които
кореспондират и със събраните писмени доказателства. В този смисъл касационната
инстанция намира, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато
такова съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценката на
доказателствата, което да обосновава неправилност на съдебното решение и да
налага неговата отмяна.
Настоящият
съдебен състав намира, че при определяне размера на дължимото обезщетение,
преценката на съда в тази част е законосъобразна. Определеният от него размер
на обезщетение и присъден такъв е правилно определен и отговаря на критериите
за справедливост, определени в нормата на чл. 52 от ЗЗД и в редица решения на
ЕСПЧ. Поради относително краткия период от време, в който не му е била
осигурена минимална жилищната площ на човек от 4 кв.м., степента на
претърпените от Б. страдания са такива, че отговарят по степен на приетите
стандарти за лоши санитарно-битови условия в Затвора Пловдив. За доказаните
периоди на увреждане – общо 88 дни през втория исков период първоинстанционният
съд е определил обезщетение общо от 450 лева, равняващо се на дневна база от 5,11
лева на ден (или 2,61 евро на ден). Така определеното обезщетение, отнесено към
обсъдената фактическа и правна обстановка, не се явява занижено, с оглед
трайната съдебна практика на ЕСПЧ, определяща, че размерът на компенсацията,
която може да бъде получена по отношение на неимуществени вреди, не трябва да бъде
неразумен в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение, определени от
него в подобни случаи по силата на чл. 41 от Конвенцията. Подчертано е в тази
връзка в пилотно решение Нешков и други срещу България, че правото да не бъдеш
подложен на нечовешко или унизително отношение, е толкова фундаментално, че
вътрешният орган или съдът, който разглежда делото, ще трябва изключително
добре да мотивира решение, с което се присъжда по-ниско или се отказва
присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Размерът на
времето, изтърпяно от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за
оценка на претърпените вреди. Затова, приемайки, че кумулативно са налице
елементите от правопораждащия фактически състав за ангажиране отговорността на държавата
по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това, че са доказани част от оплакванията, техният
вид и характер и съобразявайки въздействието на неблагоприятните условия върху
личността на ищеца, интензивността и продължителността на това въздействие и
спецификите в икономическите и социални стандарти в страната за периода,
съотнесени към по-високите такива в преобладаващата част от страните членки на
Европейския съюз, касационната инстанция намира за справедливо обезщетението да
бъде определено в посочения от първоинстанционния съд размер от 5,11 лева на ден
(2,61 евро на ден) за исковия период от 14.02.2020г. до 16.12.2022г. Това е
съобразено и с постановените решения по делата Й. и Д. срещу България, И. и
други срещу България, с които се приема, че справедливо обезщетение, присъдено
от националния съд, се равнява на това, определено на минимум 30 % от
присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства. В тях е посочено, че това е
адекватно обезщетение и не поставя под съмнение ефективността на производството
за обезщетяване на вредите от поставяне в лоши условия на задържане, като би
било достатъчно, за да обезщети общо всички вреди, произтичащи от нарушение на
забраната за поставяне в лоши условия на задържане по смисъла на чл. 3 от
Конвенцията. Така, за доказаните спрямо Т.Б. общо 88 дни на увреждане за този
период, присъденото общо обезщетение в размер на 450 лева е законосъобразно
като съответстващо на стандартите на ЕСПЧ за справедливо обезщетение.
По
отношение на всички останали наведените оплаквания, съдът намира касационната
жалба за неоснователна. Искането за определяне на конкретно по размер
обезщетение за конкретно лице, съдът следва да основава преди всичко на
конкретните доказателства, събрани по делото и относими към престоя на ищеца.
По делото са представени достатъчно доказателства, които опровергават
твърденията на ищеца. Като е представил необходимите справки, ответникът е
оборил по линия на пълното доказване твърдените в исковата молба обстоятелства
за нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС, свързани с изложените обстоятелства за липса на
вентилация, осветеност, липса на хигиенноприемливи стандарти, за наличие на
насекоми, за лошо качество на затворническата баня, за корекционна и
индивидуална работа със затворника, за наличието на достатъчна мебелировка в
помещенията, в които е бил настанен Б. *** за посочените периоди. Ето защо са
били налице предпоставките да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан
искът за обезщетение за настъпили неимуществени вреди, дължащи се на нарушение
на чл. 3 от ЗИНЗС.
За
пълнота на изложеното и с оглед наведените от касатора възражения, че от
ответната страна не са представени доказателства да са били осигурени условия
за вентилация и свеж въздух, е необходимо да се посочи, че на ищеца е
доказателствената тежест да докаже при условията на пълно доказване
осъществяване на твърдените нарушения на чл. 3 от страна на органите по чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС, в каквато насока и от първоинстанционния съд с
разпореждането за насрочване на делото в о.с.з. са дадени указания. От негова
страна обаче не са ангажирани каквито и да било доказателства в тази връзка –
изискана е единствено справка за осветеност. До извод в обратната насока не
водят и показанията на разпитаните по делото свидетели, доколкото нито един от
тях не потвърждава твърденията на Б., че помещенията, в които е бил настанен,
са разполагали само с по един прозорец, поради което и с оглед
доказателствената тежест в процеса, следва да се приеме, че тези твърдения са
недоказани.
По
идентичен начин стои въпросът и със следващите наведени твърдения по отношение
осигуряването на корекционна работа. Това е така, защото съгласно чл. 152, ал.
1 от ЗИНЗС, социалната дейност и възпитателната работа са основни средства за
ресоциализация на лишените от свобода и са насочени към подпомагане на
личностната промяна на осъдените и изграждане на умения и способности за
законосъобразен начин на живот в обществото. Между страните не е спорно, че
през по-голямата част от престоя си в Затвора Пловдив, Б. е бил работещ, поради
което и не може да се приеме, че е бил лишен от социални дейности и от
възможности за ресоциализация и личностна промяна, в каквато насока са и
мотивите на първоинстанционния съд, а именно, че трудовите мероприятия
съставляват част от социално-възпитателната работа при изпълнение на присъдата.
Горното
налага извода, че касационната жалба на Т.Б.Б., е изцяло неоснователна и следва
да се отхвърли.
С
оглед изхода на делото, на страните не се дължат разноски.
Предвид
изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административен съд – Пловдив,
ХХI състав,
РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 794
от 27.04.2023г., постановено по адм. дело № 3183/2022г. по описа на Административен
съд - Пловдив, ХХIХ състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.