РЕШЕНИЕ
№ ………, 10 април 2018г., гр.София
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение,
VI-10 състав, на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в
публичното заседание при закрити врата в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НИКОЛАЙ
ЕНЧЕВ
секретар Анелия Груева, като разгледа докладваното от
съдия Енчев т.д. 1329 по описа за 2017г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са
обективно съединени искове с правна квалификация чл.92 от ЗЗД, чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „Н.Е.“ ЕООД
твърди, че по силата на няколко договора, сключени на основание ЗОП е извършвал
ремонтни и аварийни работи и ежедневна поръчка на сграден фонд на ответника.
Твърди, че заплащането по договорите е
трябвало да става в срок 60 дни от представяне на оригинална фактура и
констативен протокол за извършените работи и че ответникът системно е забавял
плащанията по договорите, поради което дължи договорената неустойка в размер на
законната лихва. Посочва общо 51 фактури, по които плащанията са извършени със
забава и за които се дължи неустойка от датата на падежа до датата на плащането
им, в общ размер на неустойката 113 326,68лв. Твърди освен това, че по един от
договорите № 1991/30.01.2015г. е продължил да осъществява договорените работи и
след изтичване на срока му, в периода 1- 4.01.2016г., като ответникът е приел
тази работа без възражения, но не я е заплатил. Предявява искове за осъждане на
ответника да заплати сумата 113 326,28 лв. неустойки за забава за период от
7.03.2014г., когато е настъпила забавата по първата фактура до 28.12.2016г.,
когато е изплатена главницата по последната фактура, 6 068лв. възнаграждение за
извършените работи за периода 1- 4.01.2016г. и лихвата за забава върху тази
сума от 5.03.2016г. до 5.04.2017г. в размер 670,50лв. Претендира и законната
лихва.
Ответникът В.– М.А.оспорва
исковете като недопустими, като твърди, че ответникът се е обогатил
неоснователно, знаейки още при сключването на договорите, че В.– М.А.изплаща
задълженията си с голямо закъснение и сключвайки въпреки това договорите с
намерение да претендира лихва. Ответникът твърди освен това, че на 27.11.2015г.
е било сключено споразумение между страните за погасяване на вземанията на
ищеца чрез цесия, в резултат на което ищецът се е отказал от претенциите си за законна лихва върху
дължимите суми. Оспорва исковете и като неоснователни и оспорва
обстоятелствата, изложени от ищеца. Прави възражение за прихващане със сумата
266 256,62лв., представляваща неоснователно събрана от ищеца сума, тъй като е
била погасена по давност. Въпросната сума е била събрана през 2011г. в полза на
ищеца по изпълнително дело и е представлявала законна лихва, която не е била
поискана от ищеца и по тази причина се е погасила по давност.
Във връзка довода
на ответника за погасяване на вземанията на ищеца по силата на споразумението
от 27.11.2015г. ищецът твърди, че това споразумение не е произвело действие,
защото не е настъпило условието, предвидено в него.
Съдът, след като
обсъди събраните доказателства, намира за установено следното:
С поредица от
договори, сключени по реда на ЗОП, В.М.А.е
възлагала на „Н.Е.“ ЕООД да извършва
ремонтни работи за ежедневна поддръжка на сграден фонд на академията.
Така с договори № 3284 от 1.03.2011г., № 3563 от 28.02.2014г., № 5931 от
16.04.2014г. и допълнително споразумение № 9921 към него от 15.07.2014г. и
договор № 15983 от 11.11.2014г. ищецът е поел да поддържа сграден фонд в Банкя,
а с договори № 838 от 16.01.2013г., № 16522 от 27.11.2013г. и договор №1991 от
30.01.2015г. е поел да поддържа сградния фонд в Поморие. Във всички посочени
договори страните са уговорили срок на плащане от 60 календарни дни от
представяне на фактура и констативен протокол, и са се съгласили, че при
забавено плащане на възнаграждението, В.М.А.ще дължи неустойка в размер на
законната лихва, с изключение на договор № 5931 от 16.04.2014г. в който
неустойката е в размер на основния лихвен процент на БНБ, увеличен с 10 пункта,
за всеки ден от забава.
Договор № 15983 от
11.11.2014г. е бил сключен със срок на действие 2 години, а останалите договори
– за по-кратки периоди, вариращи от 1 месец до 1 година. За периода 2014 –
2016г. ищецът е издавал срещу В.М.А.общо 51 фактури за извършвана поддръжка на
сградния фонд в Банкя и в Поморие на
основание посочените по-горе договори. Фактурите са оформени с подписи на
издател за ищеца и получател за ответника. За приемане на извършената от ищеца
работа страните са подписали общо 48 двустранни констативни протокола,
представени по делото, с които е установено, че ищецът е изпълнил задълженията
си по договора с добро качество. Не се спори между страните, че издадените от
ищеца фактури са били заплатени от ответника със закъснения.
Срокът на действие
на договор №1991 от 30.01.2015г. е бил до края на календарната 2015г. На
5.01.2016г. е подписан двустранен констативен протокол, установяващ, че
посоченият договор е бил изпълнен и за периода 1.01.2016г. – 4.01.2016г.
включително. Преди това на 4.01.2016г. представители на страните са подписали и
приемо-предавателен протокол за предаване на сградния фонд на базата в Поморие.
На 27.11.2015г.
страните са сключили споразумение, с което ответникът е признал задължения към
ищеца по посочените договори в общ размер 378 739,27 лв., ищецът се е отказал
от претенцията си за законна лихва върху посочената сума и страните са се
съгласили, че споразумението ще влезе в сила само в случай, че „Българска банка
за развитие“ АД одобри прехвърлянето на вземането по договорите преди
31.12.2015г.
На 12.12.2011г.
Софийски районен съд е издал в полза на
ищеца изпълнителен лист по гр.д.47633/2011г. на основание заповед за незабавно
изпълнение за сумата 4 508 570,62лв. на основание нотариално заверено
споразумение, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от
8.11.2011г. до окончателното й изплащане. По молба на ищеца от 11.02.2016г. при
ЧСИ М.М., рег. № 786, е образувано изпълнително дело срещу В.-М.А.за събиране
на дължимата законна лихва върху главницата по изпълнителния лист, която е била
изплатена на вноски. С поканата за доброволно изпълнение до ответника дължимата законна лихва е била
определена на 253 154,91лв.
Според
съдебно-счетоводната експертиза, сумите по представените по делото 51 фактури
са платени от ответника със закъснение. Договорената неустойка за забава върху
забавените плащания възлиза общо на 110 236лв. Неплатеното възнаграждение за
изработените 4 дни по договор №1991 от 30.01.2015г. относно сградния фонд в
Поморие възлиза на 6 067,72лв. Сумите, дължими по изпълнителния лист гр.д.47633/2011г.
възлизат на 4 508 570,62лв. и след подписано от страните споразумение от
16.08.2012г. са били намалени с 10%. Всички дължими фактури са били изплатени
от ответника на вноски в периода ноември 2011 – август 2012г.
При тези
обстоятелства съдът намира от правна страна следното:
Ищецът и ответникът
са били обвързани от няколко последователни договора за изработка за два
недвижими имота, собственост на ответника, по които ищецът е изпълнил
задълженията си на изработващ и това обстоятелство е признато с подписаните
между страните двустранни протоколи. С изпълнението на основните му задължения
по договорите в полза на ищеца са възникнали вземания за възнаграждение,
съгласно клаузите от договора. Ответникът е бил длъжен да заплати дължимото
възнаграждение съобразно уговорките в договорите в срок от 60 календарни дни
след подписване на съответните протоколи. Плащането обаче е извършено със
забава, което обстоятелство се установява по делото и не се оспорва от
ответника. При това положение в тежест на ответника е възникнало и акцесорно
задължение за обезщетение за забавата. Това задължение е уговорено между
страните отнапред като основание за пораждането му и като размер, както
предвижда чл.92 от ЗЗД. Затова ответникът дължи и неустойка за забавено плащане
на възнагражденията по договорите. Общият размер на задължението е 110 236лв. и
до този размер искът е основателен.
Доводът на
ответника за неоснователно обогатяване от страна на ищеца чрез сключените
договори е несъстоятелен. Страните са сключили валидни договори и съгласно чл.20а,
ал.1 от ЗЗД тези договори имат силата на закон между тях. При сключването на
договорите страните са поели определени задължения, които са длъжни да
изпълняват, както са уговорени. Обстоятелството, че ответникът е имал финансови
затруднения и се е разплащал с кредиторите си със закъснение по никакъв начин
не го освобождава от задълженията, които е поел по силата на договорите.
Същевременно от това, че ищецът е знаел посоченото обстоятелство не следва, че
той се е обогатил неоснователно, сключвайки договорите. Не е възможно да има
неоснователно обогатяване при наличието на валидни и изпълнени договори, както
в настоящия казус, които договори не са развалени или прекратени.
Неоснователно е
възражението на ответника относно отказ на ищеца от вземането му за неустойка. Действително,
страните са постигнали споразумение, което е включвало и отказ на ищеца от
вземането му за обезщетение за забава, но влизането в сила на това споразумение
е било поставено в зависимост от настъпването на бъдещо несигурно събитие. Не
се твърди и не се доказва това събитие да е настъпило, следователно,
отлагателното условие не се е осъществило и споразумението не е породило
действие. Ето защо и отказът на ищеца от вземането му като част от това
споразумение също не поражда правни последици.
Неоснователно е и
възражението на ответника за прихващане. За да бъде уважено това възражение
следва да се установи наличието на взаимни насрещни вземания на страните, които
да позволяват извършването на прихващане, съгласно чл.103 – 104 от ЗЗД. От
доказателствата по делото не се установява ответникът да притежава
претендираното от него вземане срещу ищеца за неоснователно обогатяване.
Събраните доказателства сочат, че ищецът е образувал изпълнително дело за
събиране на законна лихва повече от 3 години след възникване на това вземане.
При липсата на доказателства за направено от ответника възражение за
погасителна давност в рамките на изпълнителното производство или извън него, но
преди настоящото дело и преди плащането на дължимата законна лихва, съдът намира,
че не може да се произнесе дали действително погасителната давност е била
изтекла. Независимо от това, когато длъжникът изпълни свое задължение, което е
погасено по давност, изпълнението не представлява недължимо платено и не води
до неоснователно обогатяване на кредитора. Напротив, това изпълнение
представлява редовно погасяване на задължението чрез плащане, с което длъжникът
се освобождава от дълга си, а кредиторът получава това, което му се дължи. Ето
защо с получаването на законната лихва, платена по изпълнителното дело, ищецът
не се е обогатил неоснователно и не дължи нещо на ответника. Така ответникът не
разполага с вземане, което да може да предяви за прихващане.
По изложените дотук
съображения искът за неустойка се явява частично основателен и следва да бъде
уважен до доказания размер от 110 236лв. и отхвърлен в останалата част. Не
следва обаче да се присъжда законна лихва върху приетия за частично основателен
иск за неустойка. При изяснения характер на неустойката като предварително
уговорено обезщетение за забавено плащане на възнагражденията по договорите за
изработка, присъждането на законна лихва върху неустойката би означавало да се
начисли едно обезщетение за забава върху друго. Липсва правно основание за
подобен правен резултат, защото нито законова норма, нито клауза от договора
предвиждат това. Присъждането на законна лихва е правоувеличаващ ефект от
предявяването и уважаването на иска, който се дължи на обстоятелството, че с
предявяването длъжникът е поканен да изпълни главния дълг и е поставен в
забава. Законната лихва е акцесорно вземане, което се поражда при неизпълнение
на друго, главно вземане. В случая ищецът не е предявил по исков ред главно
вземане, защото претендираната неустойка също има акцесорен характер. По тези
причини няма основание да се присъди на ищеца законна лихва върху уважения иск
за неустойка.
Недоказан е искът
за възнаграждение за изработка за времето от 1 до 4 януари 2016г. Ищецът
твърди, че за посочения период страните са продължили действието на договор
№1991 от 30.01.2015г. Доколкото става въпрос за договор, сключен при действието
на ЗОП от 2004г. (отм.), който предвижда писмена форма за действителност и не
позволява продължаване на срока на действие на договор, освен при непредвидени
обстоятелства, твърдяното от ищеца продължаване на срока действие на договора с
конклудентни действия не е възможно. Подобно действие би противоречало на
изричната норма на чл.43, ал.2, т.1, б.а), от ЗОП от 2004 (отм.), която изисква
допълнително споразумение в писмена форма. Ето защо следва да се приеме, че
срокът на действие на посочения договор не е продължен и договорът е прекратен
на 31.12.2015г. Не съществува пречка за посочения исков период страните да
сключат неформален договор за изработка. Доказателства в тази насока обаче не
са представени, защото не се установява да е налице съгласие между страните за
вида, количеството и цената на извършените от ищеца работи. Подписания от
страните протокол от 5.01.2016г. не може да послужи като доказателство в тази
насока, тъй като не установява посочените съществени елементи на един договор
за изработка. Няма и доказателства ищецът да е издал фактура за стойността на
изработеното, която да е приета от ответника и да може да послужи като
признание от негова страна относно наличието на претендираното задължение. По
изложените съображения този иск следва да бъде отхвърлен.
Последица от
отхвърлянето на иска за възнаграждение за периода от 1 до 4 януари 2016г. е
неоснователност на иска за лихва за забава върху това възнаграждение. Липсата
на вземане за главница означава невъзможност да се породи акцесорно задължение
за обезщетение за забава. Затова този иск също следва да бъде отхвърлен.
При този изход на
спора ищецът има право на разноски, съгласно чл.78, ал.1 от ГПК, съответно на
уважената част от исковете.
Във връзка с
определяне размера на дължимите разноски ответникът е направил възражение по
чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано
от ищеца. Присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в по-малък
размер от реално направените по силата на чл.78, ал.5 от ГПК е правна
възможност, предоставена на свободната преценка на съда с оглед фактическата и
правна сложност на делото. Съществена предпоставка за реализиране на тази
правна възможност е да е налице значително несъответствие, изразено в
цитираната норма с термина „прекомерно“, между заплатеното от страната
адвокатско възнаграждение и фактическата и правна сложност на делото.
Съдът намира, че
възражението на ответника по чл.78, ал.5 от ГПК следва да бъде оставено без
уважение, защото не са налице предпоставките на цитираната разпоредба за
намаляване на претендираното адвокатско възнаграждение. Платеното адвокатско
възнаграждение надвишава незначително минималния размер, определен според чл.7,
ал.2 от НМРАВ. Предявеният иск с правна квалификация чл.92 от ЗЗД сам по себе
си не показва висока степен на правна сложност, но предмет на правния спор е
изпълнението или неизпълнението на голям брой договори, действащи през различен
период от време, поради което делото се отличава с фактическа сложност над
обичайната. При съвкупната преценка на всички тези обстоятелства съдът намира,
че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е прекомерно с оглед
фактическата и правна сложност на делото. Затова при определяне на размера на
дължимите разноски платеното от ищеца адвокатско възнаграждение следва да се
отчита в цялост. Така размерът на дължимите на ищеца разноски възлиза на 8
541,41лв.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА В.-М.А.,
гр.София, ул. „********да заплати на основание чл.92 от ЗЗД на „Н.Е.“ ЕООД, ***,
на основание чл.92 от ЗЗД сумата 110 236лв. (сто и десет хиляди двеста тридесет
и шест лева) неустойка за забавено плащане на възнагражденията по договори,
сключени по реда на ЗОП (отм.) с номера: 3284 от 1.03.2011г., 3563 от
28.02.2014г., 5931 от 16.04.2014г. и допълнително споразумение № 9921 към него
от 15.07.2014г., 15983 от 11.11.2014г. 838 от 16.01.2013г., 16522 от
27.11.2013г. и 1991 от 30.01.2015г. – за времето от 7.03.2014г. до 28.12.2016г., както и на основание чл.78,
ал.1 от ГПК да заплати на Н.Е.“ ЕООД сумата 8 541,41лв.
ОТХВЪРЛЯ
иска по чл.92 от ЗЗД, предявен от „Н.Е.“ ЕООД срещу В.-М.А.в останалата част до
пълния предявен размер от 113 326,68лв.
ОТХВЪРЛЯ
исковете по чл.266, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД, предявени от „Н.Е.“ ЕООД срещу В.-М.А.за
присъждане на сумите 6 068лв. възнаграждение за извършени работи по сградния
фонд на ответника в гр.Поморие за периода 1 - 4.01.2016г. и 670,50лв. лихва за
забава върху тази сума от 5.03.2016г. до 5.04.2017г.
Решението
може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в 2-седмичен
срок от връчването му.
Съдия: