Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 29.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осми ноември две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Илиана Коцева, като разгледа
докладваното от съдията Гълъбова гр.д.
№609 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника П.С.П. срещу
решение от 18.08.2018 г. по гр.д. №9900/2017 г. на Софийския районен съд, 57
състав, в частта, в която на основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД е признато за установено, че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от
1249,81 лв., представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода
мес.05.2014 г. – мес.04.2015 г. за имот, находящ се в гр. София, жк. „********,
ведно със законната лихва от 20.07.2016 г. до окончателното изплащане и сумата
от 98,65 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода 15.09.2014 г. – 30.06.2016 г., като ответникът е осъден
да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и
незаконосъобразно. Сочи, че СРС неправилно е приел, че е собственик на процесния
топлоснабден имот, тъй като по делото не е представен документ за собственост. Поддържа,
че не е доказано реалното количество на потребената топлоенергия. Релевира и
възражение за неравноправни клаузи от ОУ. Оспорва и наличието на валиден
договор с ФДР. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове за главница за
незаплатена топлинна енергия и за лихва за забава. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД
в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема
становище по жалбата, в о.с.з. оспорва същата.
Третото лице-помагач „Т.С.”
ЕООД не взема становище по въззивната жалба.
Решението на СРС в частта, в която
предявените установителни искове са отхвърлени до пълните предявени размери, не
е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и
на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в
жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.153 ал.1 Закона за енергетиката
/ЗЕ/, облигационната връзка – договор за продажба на топлинна енергия се
създава по силата на закона със страни – топлопреносното дружество – ищеца и
собственика или ползвателя на топлоснабдения имот - ответника. Съгласно
разпоредбата на чл.150 ал.2 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия се извършва по
правилата на одобрени от съответния орган общи условия, публикувани в един
централен и местен всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от
потребителите. Тази разпоредба е специална по отношение на разпоредбата на
чл.16 ал.1 ЗЗД, според която договор при общи условия обвързва приемащия ги, само
ако ги е подписал, поради което възражението на ответника за липса на
облигационна връзка, поради неподписването на общите условия на ищеца е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл.150 ал.3 ЗЕ, несъгласните с
публикуваните общи условия потребители на топлинна енергия, могат да възразят
по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване на ОУ, за каквото
възражение по делото няма данни. Тази възможност за възразяване от
потребителите на топлинна енергия срещу съдържанието на облигационната връзка,
обективирано в ОУ и да уговорят различно съдържание, е основание съда да
приеме, че облигационната връзка по продажба на топлинна енергия, дори и
възникнала по силата на закона, е договорна облигационна връзка, за която се
прилагат съответно правилата за договорите. В срока по чл.131 ГПК ответникът не
е оспорил обстоятелството, че е собственик или ползвател на процесния имот, като
това обстоятелство се установява от представените и неоспорени от страните договор
за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ от 20.12.1990 г. и молба
за вписване на законна ипотека. Обстоятелството дали ответникът реално е ползвал
топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик или титуляр на
вещно право на ползване на жилище в топлоснабдявана сграда в режим на етажна
собственост, за да се счита за потребител /клиент/.
Доводите за
нищожност на ОУ поради неравноправното положение на потребителя са
неоснователни, тъй като в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе, доколкото съгласно цитираната вече разпоредба на
чл.150 ал.3 ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия, които след приемането им от предприятието, да се отразят в
допълнителни писмени споразумения. В случая ОУ на ищцовото дружество са влезли
в сила, доколкото са били публикувани, като по делото няма данни, а и
твърдения, че ответникът е възразил срещу тях в срока по чл.150 ал.3 ЗЕ.
Липсата на
договор за дялово разпределение за процесния период не може да доведе до извод,
че потребителите на ТЕ не дължат цената на потребената от тях ТЕ, тъй като в
тази хипотеза доставчикът е длъжен да отчита потребените количества ТЕ по реда
на чл.61 ал.3 Наредба №16-334/2007 г. или по реда на чл.58 ал.5 вр. ал.3 т.2
Наредба №2 за топлоснабдяването /отм./.
При това
положение правилно СРС е приел, че исковете са доказани по основание.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е
доставено в сградата и конкретно в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му, съгласно чл.162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, за който се установява от СТЕ, че е бил годно средство за
измерване през процесния период. Съобразно чл.139 ал.1 ЗЕ, разпределението на
отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни
собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина,
регламентиран в действащата през периода нормативна уредба. От заключението на
СТЕ се установява, че в конкретния случай дяловото разпределение е извършено от
ФДР правилно и съобразно нормативните изисквания. Вещото лице сочи още, че
сумата за топлинна енергия, дължима от ответника за процесния период, коригирана
с дяловото разпределение, е в размер на 1249,81 лв.
Съгласно заключението на ССчЕ, която настоящият съдебен
състав кредитира напълно, липсват данни за извършвани плащания за ТЕ за
процесния период, а размерът на лихвата за забава върху неплатената главница за
претендирания период е в размер на 167,92 лв.
Поради изложеното, решението на СРС в обжалваните части
следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №472985/18.08.2018
г., постановено по гр.д. №9900/2017 г. по описа на СРС, ГО, 57 състав, в обжалваната
част.
Решението е постановено при
участие на третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.