Р Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, 10.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д
А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно заседание на десети
декември през две хиляди и деветнадесета година в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Биляна Коева
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в.
гр. д. № 1915/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството
по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 537562/16.11.2018 г. по гр. д. № 60296/2017
г. по описа на СРС, 61 с - в е признато за установено, на основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1 ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.Х.Т. дължи на „Т.С." ЕАД с ЕИК ******сумата
2 239, 60 лв. - представляваща цена на топлинна енергия, доставена в обект, находящ се в гр. София, бул. „******, за периода 01.05.2014
г. - 30.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 20.03.2017 г. до окончателното плащане на
сумата, както и сумата 42, 37 лв. - такса за дялово разпределение, за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
25.04.2017 г. по ч. гр. д. № 16765/2017 г. на СРС, 61 с-в. Исковете по чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ГПК – за установяване съществуването
задължения за сумата 243, 38 лв. - обезщетение за забава върху главницата за цена за
топлинна енергия за периода от 15.-9.2014 г. до 10.03.2017 г. и сумата 8, 91
лв. - обезщетение за забава върху главницата за такса за дялово разпределение,
са отхвърлени изцяло с решението. Страните
са осъдени за разноски в исковото и заповедното производство съобразно
уважената и отхвърлена част от претенциите.
Недоволен от решението в уважителната част е останал
ответника К.Х.Т., който в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с доводи, че е неправилно, необосновано
и незаконосъобразно. Основното оплакване в жалбата е, че ищецът не е провел
пълно и главно доказване на факта, кой е потребител на ТЕ за имота в процесния период по смисъла на ЗЕ и че между страните е
налице облигационно правоотношение за доставка на ТЕ в периода. Поддържа се, че
не е налице съвпадение между адреса по представения по делото нотариален акт и процесния имот. Представеното от ищеца удостоверение за
идентичност на адреси не е издадено от компетентен орган и няма качеството на
официален документ. Твърди се освен това, че не е настъпила изискуемостта на
вземането, съгласно ОУ на ищеца от 2014 г., тъй като не са ангажирани
доказателства за публикуване на сметките на интернет страницата на дружеството.
Съдът не е изложил въз основа на кои доказателства е приел за установени
фактите в решението, поради което се поддържа, че то е постановено в нарушение
на процесуалните правила. Моли да се отмени решението в уважителната част и да се отхвърлят
изцяло исковете. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата
страна „Т.С.” ЕАД не взема становище по въззивната
жалба в срока по чл. 263 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД също не взема становище
по жалба.
Като
съобрази изложеното в жалбата по реда на въззивната
проверка, настоящият състав намира следното от фактическа и правна страна :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
Производството се развива след подадено от ответника в
срок възражение по реда на чл. 414 ГПК.
Решението се оспорва само по отношение уважените
главни искове, като в останалата част е влязло в сила.
По общите правила за разпределение на доказателствената тежест, всеки е длъжен да установи всички
положителни факти, на които основава
претенцията си (чл. 154, ал. 1 от ГПК). Ищецът следва
да установи, че
спорното главно право е възникнало – че съществуват договорни отношения между страните за доставката на
топлоенергия в процесния период, качеството на ответника на потребител, обема
на реално доставената топлоенергия за
периода и нейната
стойност. Ответникът може
да противопостави всички защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения, които следва да докаже.
Като съобрази основните
възражения в жалбата настоящият състав намира, че за да се премине към
обсъждане по същество на дължимостта на сумите за
топлоенергия, първо следва да се обсъди дали ищецът е установил, че ответника е
собственик (ползвател) на процесния имот през претендирания период.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), „клиенти“ на ТЕ са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Така е уредено
понятието и според легалната дефиниция, дадена в пар. 1, т. 41 б от ДР на ЗЕ (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Съгласно нормата на пар. 1, т. 2 а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „битов клиент“ е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара
за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за
собствени битови нужди.
Не следва нищо по -
различно и от разясненията по въпроса, дадени в ТР № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Според
тълкуването, възприето в т. 1 от ТР № 2/2018 г. на ОСГК на ВКС, „собствениците, респективно титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на
доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание
и топлопреносното предприятие
е сключен договор за продажба
на топлинна енергия за битови
нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят
като клиент на топлинна енергия
за битови нужди дължи цената
й“.
Като се съобразят
посочените норми следва, че по договора за доставка
на топлинна енергия потребител на топлинна енергия е собственика на имота, физическото лице, на което
е учредено ограничено вещно право на
ползване или лицето, което
изрично са поискало откриване на партида на свое име със заявление, подадено до
доставчика.
Като
е обсъдил представения пред него нот. акт № 79, т. ХLІХ, н. д. №
9699/27.04.1994 г., както и удостоверение за наследници изх. № 10/09.04.2015 г.
на СО - район Триадица, СРС основателно е приел, че по делото е установено, че
ответникът е собственик на апартамент 50, находящ се
в гр. София, ж. к. ******6 в процесния период.
От тези
доказателства се установява, че майката на ответника М.Д.Т.и неговата сестра М.Х.Ф.са
му дарили собствените си - съответно 1/2 и 1/4 ид.
части от имота, като майката си е запазила вещното право на ползване върху своята
идеална част от имота до живот. Майката на ответника е починала на 19.03.2006
г., с което се е погасило вещното й право на ползване върху прехвърлената на
ответника 1/2 ид. част от имота. Останалата част от
имота той е придобил по наследство и дарение.
Следователно, качеството му на собственик на имота е
установено в процеса. Неоснователно се твърди, че не е доказана идентичност на процесния имот с този по нотариалния акт. Такова възражение
не е правено в производството пред СРС и е преклудирано.
Освен това, идентичност на адреса на имота по нотариалния акт с процесния се установява от удостоверението от ГИС Софияя, а и преименуването на бул. „Ернст Телман“ на бул. „Витоша“ е ноторно
известен факт. Индиция, че ответникът е потребител на
ТЕ е и обстоятелството, че при проверката извършена при ищеца вещото лице по
СТЕ е констатирало промяна на партидата на имота от 01.05.2015 г. на името на
ответника.
По силата на
законовата уредба, облигационното правоотношение с ищцовото
дружество във връзка с доставката на ТЕ е възникнало по реда на чл. 150, ал. 1
от ЗЕ - при действие на Общите условия на ищцовото
дружество. Законодателят не е предвидил като условие за влизането на ОУ в сила
приемане от страна на ползващите лица, въпреки, че е предвидено право на
потребителите да искат специални условия като внесат в топлопреносното
предприятие писмено заявление. Няма данни и не се излагат твърдения ответникът да
е възразил срещу прилаганите от ищеца Общи условия, нито да е поискал прилагане
на специални условия, поради което основателно СРС е приел, че главните страни
са обвързани от договорно правоотношение във връзка с предоставянето на
топлинна енергия за битови нужди. Възраженията поддържани в жалбата, че между
страните не е възникнало валидно облигационно правоотношение, са неоснователни.
Сградата е етажна
собственост и в исковия период се установява, че ищецът е подавал в нея
топлоенергия за битови нужди. Съгласно действащото законодателство - чл. 139,
ал. 1 от ЗЕ, разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
собственост се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ и действалата през
периода Наредба № 16 - 334 от 06.04.2007 г. В случая измерването на
индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и БГВ между топлоснабдените
имоти в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните
собственици на „Т.с.“ ЕООД.
При определяне
на сумите за ТЕ без предишни просрочени неплатени сметки, без начислени лихви
върху тях и без изравнявания за периоди извън процесния
и при съобразяване на нормативно регулираните цени на топлинната енергия,
въззивният съд намира, че делът на ответника за сградна
инсталация и дължимите суми за отопление на имота, включително за БТВ, са
изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба в
периода.
Следва да се отбележи само, че съгласно чл. 22, ал. 2
и чл. 36, ал. 1 и 2 от ОУ от 2014 г., потребителите (клиентите) заплащат на
доставчика както сумите за потребление
на ТЕ, така и сумите за извършване на услугата дялово разпределение от избрания
от тях търговец
Относно
другото поддържано възражение в жалбата - че не се установява изискуемост на
вземането за топлоенергия, въззивният съд намира следното :
На
първо място възражението не е въведено своевременно в процеса пред СРС, поради
което е преклудирано. Само за пълнота следва да се
посочи, че по същество то е неоснователно.
По отношение дължимите суми за топлинна енергия,
консумирана след 31.01.2014 г. (както в процесния
случай) са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Анализът на нормите на ОУ
на ищеца от 2014 г. сочи, че отделните периодични задължения стават изискуеми
ежемесечно, но длъжникът изпада в забава на плащането им само ако не изпълни
задължението в 30 - дневен срок от публикуване на общата фактура за потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен
период на интернет страницата на ищеца.
Според
чл. 32, ал. 2 от ОУ от 2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30 - дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2014 г. е предвидено, че
продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл. 32, ал. 2, които не са заплатени в срока по ал. 2. Липсата
на забава е отчетена от СРС, като изцяло са отхвърлени исковете за установяване на задължения
за лихви за забава изцяло. Както се отбеляза и по – горе, в тази част решението
не е оспорвано от ищеца и е влязло в сила.
Въззивният съд изцяло споделя изводите на СРС относно дължимостта и размера на сумите за ТЕ за периода и препраща
към тях, на основание чл. 272 ГПК, като не намира за необходимо да ги
преповтаря.
Доколкото крайните изводи на съда
съвпадат с изводите, до които е достигнал СРС, решението в оспорените части е
законосъобразно постановено и следва да бъде потвърдено. Същият извод се отнася
до решението в частта, в която са присъдени разноски в тежест на ответника,
които са съобразени с изхода от спора.
По разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора,
право на разноски има въззиваемата страна – ищец. В конкретния случай такива не
се претендират и не са присъждан в полза на ищеца.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 537562/16.11.2018 г. по
гр. д. № 60296/2017 г. на СРС, 61 с – в, в частта, в
която е признато за установено, на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с 124, ал. 1
ГПК, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.Х.Т. дължи на „Т.С." ЕАД с
ЕИК ******сумата 2 239, 60 лв. - представляваща цена на топлинна енергия,
доставена в обект, находящ се в гр. София, бул. „******,
за периода 01.05.2014 г. - 30.04.2016 г ., ведно със законната лихва от подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 20.03.2017 г. до
окончателното плащане на сумата, както и сумата 42, 37 лв. - такса за дялово
разпределение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 25.04.2017 г. по ч. гр. д. № 16765/
2017
г. на СРС, 61 с-в.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в отхвърлителната част.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на
третото лице помагач на ищеца „Т.с.” ЕООД.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.