Р Е Ш Е Н И Е
№
гр.
СОФИЯ, 05.07.2024г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-В въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:ИВЕТА
АНТОНОВА
Мл.с. ТЕОДОРА КАРАБАШЕВА
при участието на секретар–протоколиста Цветослава
Гулийкова, като
разгледа докладваното от съдия Антонова
в.гр.д. № 3827/2021г. по описа на
СГС и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
подадена от Т.И.В. чрез особения й представител
- адв. Д. срещу решение № 20283104/22.12.2020г. постановено по гр.д. № 67488/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 151 състав, в
частта, с което e уважен
предявения срещу нея по реда на чл.422 от ГПК иск от „М.Ф.М.“АД и е признато за
установено, че на основание чл.79 от ЗЗД дължи сумата от 2102,36 лв., представляваща
неизпълнено задължение по договор за потребителски паричен кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД и договор
за цесия, сключен на 14.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано
от 04.08.2017г. до окончателното й изплащане и за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 54055/2014г.
по описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав.
В жалбата
се твърди, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения при
събиране и преценка на доказателствата, както и в нарушение на материалния
закон и необоснованост на изводите. Оспорва, че страните по делото са обвързани
от действително облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит,
като твърди, че не е установено при пълно доказване, че ответника е подписала
договора представен към исковата молба; при условията на евентуалност – посочва за неправилен е извода, че е
установен факта на предаване на заемната сума от кредитодателя на ответника,
доколкото договора за заем е реален; счита, че по делото са събрани
доказателства за погасяване на дължимата сума от ответника чрез извършени
плащания; оспорва, че договора за цесия е породил действие спрямо ответника, като дори и да се приеме,
че цесията е съобщена с исковата молба,
то към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК ищецът не е бил
легитимирана страна; поддържа направеното възражение за погасяване по давност
на вземанията. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което
иска се отхвърли изцяло.
Въззиваемата страна „М.Ф.М.“АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който
оспорва наведените доводи във въззивната жалба, като счита решението в
обжалваната му част за правилно и обосновано. Твърди, че от доказателствата по
делото безспорно се установява, че страните са обвързани от действително
правоотношение по договор за потребителски кредит и по който въззивникът не е изпълнил
задължението си за плащане на месечните вноски съгласно погасителния план,
вземането е прехвърлено чрез договор за цесия, за което длъжникът е уведомен по
надлежния ред съответно иска за главница е основателен и доказан по размер до
уважения от първоинстанционен такъв. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба
относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна,
при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в
обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.
Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части –
допустимо.
Досежно правилността обжалваното решение съдът намира
следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран от ищеца „М.Ф.М.“АД с
обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК с
правно основание чл.240 ал.1 вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД, чл.240 ал.2 от ЗЗД вр.
чл.99 ал.1 от ЗЗД и чл.92 ал.1 от ЗЗД вр. чл.99 ал.1 от ЗЗд за признаване за
установено спрямо ответника Т.И.В., че дължи заплащането на сумите,
за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 01.09.2017г. по ч. гр.д. № 54055/2017г. по описа на СРС, ГО, 151 състав
и представляващи вземания по договор за потребителски кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД– главница в размер на 2102,36
лв., договорна лихва в размер на 1033,05
лв. за периода 20.09.2012г. –
20.08.2014г. и неустойка за забава от 847,46 лв. за периода 19.07.2013г. –
03.08.2017г.
Решението като необжалвано от страните е влязло
в сила в частта, с което са отхвърлени предявените от „М.Ф.М.“АД по реда на чл.422 от ГПК искове за признаване за установено
спрямо Т.И.В.,
че дължи :
-на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД дължи възнаградителна лихва по договор за кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД за периода
20.09.2012г. – 20.08.2014г. за сумата от 1033,05 лв.;
-на
основание чл.92 ал.1 от ЗЗД неустойка за забава за перода 19.07.2013г. –
03.08.2017г. в размер на 847,46 лв.
За да бъдe уважен предявеният главен иск ищецът при условията на пълно и
главно доказване следва да установи кумулативното наличие на следните
материално-правни предпоставки: 1. съществуване на действително задължение на
ответника към цедента – основание, вид, размер 2. действителен договор за
цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ищеца/ вземанията по т.1 3.
уведомяване на длъжника за извършената
цесия.
Относно съществуване на
действително вземане в полза на „БНП П.П.Ф.“ООД спрямо ответника.
За основателността на иска с
правно основание чл. 422 ГПК вр. 240 ал.1 от ЗЗД вр.
чл. 9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да
докаже възникването и съществуването между страните по делото на валидно правоотношение
по договор за потребителски кредит при посочените условия, по който
кредитодателят е предоставил процесната сума на кредитополучателя.
Спорно между страните е както възникването на договорно
правоотношение, така и неговото съдържание.
Настоящият състав счита, че от събраните по делото
доказателства, а именно-договор за потребителски кредит – л.17-22 от делото на
СРС, двустранно подписан, саморъчно от ответника на всяка страница, при
неоспорена своевременно и неустановена
неавтентичност на подписа на въззивника и ответник в първоинстанционното
производство, съдържанието на самия договор
- л.19 изречение последно, в което кредитополучателя с подписа си
потвърждава получаването на сумата, предмет на договора и заключение по ССчЕ,
неоспорено от страните, установяващо превеждане от кредитодателя на сумата от
2360,00 лв. след приспадане на таксите по кредита от обща сума от 2500,00 лв. в
банкова сметка *** – ответника – кредитополучател, несъмнено се установява
наличие на облигационно правоотношение между страните по договор за
потребителски кредит и със съдържание описано в цитирания писмен документ –
договор № 1000493/13.01.2016г, приложен на л.62-70 от делото на СРС.
Във
връзка с наведените във въззивната жалба оплаквания за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционният съд при събиране на доказателствата и
обсъждане на възраженията направени от ответника относно автентичността на подписа
на ответника в договора за кредит, следва да се посочи, че такова не е налице. Оспорването
автентичността на подписа и изискването на оригинал на договора за
потребителски кредит от процесуалният представител на ответника е направено
след като същото възражение е бил преклудирано с изтичане на срока за отговор
по чл.131 от ГПК, доколкото договора за кредит е представен още с исковата
молба, поради което и правилно районният със не е допуснал направеното
доказателствено искане по чл.183 от ГПК, сътоветно не е открил производство по
оспорване истинността на частен документ по реда на чл.193 от ГПК. При това
положение, цитираният частен писмен документ –
договор за кредит /доколкото не е установена неавтентичността на подписа на
кредитополучателя/ следва да се приеме, че има доказателствена сила относно
неизгодните за ответника факти, съответно
съдът приема, че установява валидно възникнало договорно правоотношение
между страните по него.
Видно от
съдържанието на цитирания писмен договор е посочен общия размер на кредита
/2700,00 лв./ и условията за усвояването - страните уговорили заетата от длъжника сума от
2 500 лв. да се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 65,50%, като е посочено, че годишния процент на
разходите по кредит – ГПР е в размер на 94,21 %. Между страните е постигнато
споразумение и за дължимост от страна на кредитополучателя на сумата от 270,00
лв., която съставлява застрахователна премия за закупуване на застраховка
„защита на плащанията“ и е предвидено, че дължимата сума ще бъде изплащане на
24 месечни вноски, всяка в размер на 209,78 лв., съгласно приложения погасителен
план, представен към договора за потребителски кредит, също подписан от двете
страни.
Съгласно чл. 18 от
договора кредитодателят има право да прехвърли вземанията на трето лице.
Съгласно чл. 5 от договора при забава на плащанията се дължи законна лихва за
забава, като при забава на два или повече две месечни вноски задълженията
стават предсрочно изискуеми от падежа на втората просрочена вноска без да е
необходимо изпращане на съобщение за същото. В договора се сочи падеж и размер
на всяка погасителна вноска и оставаща неплатена главница след всяка от тях.
Доколкото
сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договор за потребителски кредит сключен с
физическо лице при действието на ЗПК, то
длъжника има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 вр.т.12 от
ДР на ЗЗП, което налага съдът служебно следи за наличие на неравноправни клаузи
в договора.
При
извършване преценка досежно действителността на договора за кредит съдът не е
обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи
нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно. Ето защо,
следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност
на сключения договор, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК.
Съгласно
посочената разпоредба, в действието й към релевантния за спора момент, а именно
момента на възникване на материалното правоотношение /Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в
сила от 12.05.2010 г., но в редакцията към изм. с ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г.,
в сила от 31.08.2010 г/, когато не са спазени
изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11
ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и чл. 12 ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма и с описаното по
– горе съдържание отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 и чл.12 ал.1 т.7-9 ЗПК.
В отговора на исковата молба кредотополучателят е навел възражения за нищожност на отделни клаузи – за договорна лихва. Първоинстанционният съд е счел, че клаузата за договорна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, както и поради нейната неравноправност, съответно липсва действителна уговорка за заплащане на неустойка за забава, като е отхвърлил на това основание исковете и като необжалвано срещу решението в тази му част е влязло в сила и има сила на присъдено нещо между страните, което следва да бъде зачетено от настоящия състав.
Предвид обаче служебното задължение на съда да следи за нищожността на
договора за потребителски кредит, въззивният състав при съобразяване на
горепосоченото, е длъжен да прецени действителността на целия договор на кредит
при съобразяване на вече установената нищожност на клаузата за договорна лихва.
Въведената
със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита
се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо
продавача или доставчика, както от гледна точка на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това
го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика
условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се
сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този
случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на
търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради
което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се
извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е
използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа
на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди
произтичащите за него икономически последици от сключване на договора.
При
преценка съответствието на договора за потребителски кредит с изискванията на
чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, настоящият състав намира следното:
Дефиницията
на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, съгласно който това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариални такси.
В
разглеждания случай общият размер на задължението на ответника е формирано като
сбор от различни компоненти, които обаче в текста на договора не са посочени и
съществува неяснота относно обстоятелството кои разходи са включени в посочения
ГПР от 94,21 %. , предвиждащи оскъпяване на кредита
до размера от 5034,72 лв. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и
приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено
и по-горе, остават неизвестни и се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване на
кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на предоставения
от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то
следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. В случая, неясно е за
разликата над 65,50 % /размер на
договорна лихва/ до 94,21 % - т.е какви са разходите, които формират
допълнително 28,71 % оскъпяване на кредита.
На
самостоятелно основание, следва да се посочи, че макар и към датата на сключване на
процесния договор за кредит да не е съществувала разпоредбата на чл.19
ал.4 от ЗПК, приета с изм. в ЗПК с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила
от 23.07.2014 г. и определяща по императивен начин максималния размер на ГПР –
до 50%, то оскъпяване на кредита с 94,21 % годишно във всички случаи обосновава
нищожност на клаузата, тъй като:
При уговарянето размера на разходите по кредита
страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречието с добрите нрави е самостоятелно основание за
нищожност, различно от изискването клаузите за да не противоречат на закона, като няма пречка клауза, която не противоречи на закона, да противоречи
на добрите нрави
Добрите нрави са неписани общовалидни морални
норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях.
В разпоредбата на разпоредбата на чл.143 ал.1 от
ЗЗП са посочени неизчерпателно хипотезите, при
които е налице „уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя.“, поради което съдът във всеки конкретен случай
следва да извършва своята преценка при отчитане на всички обстоятелства,
свързани със сключването и изпълнението на договора и всички негови клаузи. Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на
неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се
обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически
по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския
оборот.
При съвкупната преценка на
гореизложените обстоятелства, настоящия състав приема, че ГПР макар и без
законово определена горна граница към датата на сключване на договора не
съответства на типичните й функции и води до съществена нееквивалентност в
престациите, съответно уговорена е в ущърб на потребителя по смисъла на чл.143
ал.1 от ЗЗП, поради което и на основание чл.26 ал.1 предл.3 от ЗЗД е нищожна.
Предвид
изложеното, кредитното правоотношение между страните се явява недействително на
основание чл.22 вр. чл.11
ал.1 10 ЗПК, т.е. страните не са обвързани от сочения
договор за кредит.
Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит от
14.08.2012г г. е недействителен, без значение за изхода на спора се явяват
останалите релевирани оплаквания от страните, поради което същите не следва да
се обсъждат по същество - дали и кога
кредита е станал предсрочно изискуем, съответно дали изискумостта е обявена по
съответния ред на ответника, предвид и обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 04.08.2017г. е настъпила изискуемостта на всички месечни вноски
за главница /последната такава – 20.08.2014г./ ТР № 8/2017 г. от 02.04.2019 г. на
ОСГТК
на ВКС и решение №
10/25.02.2020 г.
по т. д. № 16/2019 г. на ІІ т. о., решение № 39 от 30.06.2022 г. на ВКС по т.
д. № 56/2021 г., I т. о., ТК/.
Относно
наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на цесията на
длъжника.
По делото е представен
рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 14.10.2015г., сключен
между "БНП П.Ф."ЕАД – продавач или цедент, и „М.Ф.М.“АД– купувач или цесионер. По силата на
договора продавачът се е задължил задължил да прехвърля и продава всеки месец
за срока на договора определено портфолио от вземания, произтичащи от договори
за потребителски кредит, сключени от продавача с длъжница, които не изпълняват
задълженията си на заемополучатели по тях, а купувачът купува и придобива от
продавача вземанията, определени всеки месец в Приложение № 1 срещу заплащане
на покупната цена.
Съгласно
договора за цесия страните по него са се съгласили, че цесионерът приема
прехвърлените вземания от цедента и встъпва като кредитор за вземанията,
предмет на договора, от датата на подписването му, като вземанията преминават
върху цесионера заедно с принадлежностите и учредените обезпечения, ако има
такива.
Съгласно нормата на чл. 99
и чл. 100 ал.1 пр.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото
вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и другите му
принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.
Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде
на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено
на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът
отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не
отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и
то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото.
За да действителен договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е
определено или определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до
недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание
на която тя е извършена, т.е поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 ЗЗД/Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г.,
II т. о., ТК/.
В
рамковия договор е определено съдържанието на приложение № 1, което се подписва
с различни дати към рамковия договор и което всъщност представлява договор за
цесия. По делото е представено извлечение
от това приложение № 1, в което фигурира
номера на кредита, името и размера на задължението на ответника – л.14-16
от делото на СРС.
На
основание чл.99 ал.3 ЗЗД и във връзка с рамкови договор за цесия цедентът е
потвърдил писмено цесията по приложение № 1.
Допустимо е
по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният
кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши
съобщението до длъжника като негов пълномощник, както е настоящият случай - в договора е предвидено, че от датата на подписването на
съответното приложение № 1 цесионерът се смята изрично упълномощен за
уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят, като се задължава
изрично да издаде и пълномощно. /каквото е издадено– л.13 от делото на СРС/. В този случай представителната власт възниква по
волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като
обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл.
39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал.
3 и ал. 4 ЗЗД.
Към
исковата молба е приложено уведомление от цедента и цесионера - ищец до ответника относно сключения рамков
договор за прехвърляне на парични задължения
от 14.10.2015г г. и Приложение № 1 към него. Липсват ангажирани
доказателства, че това писмено изявление е било връчено на кредитополучателя по
предписания в договора ред – същото е изпратено на известния адрес, но пратката
е върната като неполучена. Независимо от горното, настоящият състав счита, че цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99
ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното към
исковата молба уведомление, което е факт, настъпил в хода на процеса, който е
от значение за спорното право, с оглед на което следва да бъде съобразен при
решаването на делото съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК. Връчване на уведомлението за цесията в хода на
исковото производство, в това число с исковата молба, има действие спрямо
длъжника /решение № 114/07.09.2016 г. по т. дело № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о./.
Спорно
между страните е дали това изявление за уведомяване на цесията поражда
действието по чл.99 ал.3 от ГПК, когато е връчено на особения представител
назначен на ответника –кредитополучател по реда на чл.47 ал.5 от ГПК.
В
определение № 1176 от 9.05.2024 г. на ВКС по т. д. №
1044/2023 г., II т. о., ТК е обобщена константната практика на ВКС, съобразно която, „ако в исковата
молба е обективирано изявление на банката ищец, че упражнява правото си да
направи целия дълг по кредита за предсрочно изискуем, връчването на особения представител представлява
надлежно уведомяване на длъжника ответник, е приложима и по отношение на
уведомяването на длъжника за извършената цесия по реда и при условията на чл. 99 ЗЗД, тъй като по своята правна същност, както
обявяването на кредита за предсрочно изискуем, така и прехвърлянето на
вземането, представляват правопроменящи юридически факти, които заварват едно
вече съществуващо правоотношение и въздействат върху него.“
/решение
№ 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г.
на ВКС, І т. о., решение №7 от 21.02.2014 г по т.д.№822/12 г на ВКС , I ТО , решение №84 от 05.06.2014г. по т.д.№1220/2013г. на ВКС, ТК,
ІІ ТО , решение №217 от 12.05.2015 г по т.д.№62/14 г на ВКС , I ТО и др/. .
Предвид
горното, съдът приема, че ищецът има активна материална легитимация, произтичаща от
договора за прехвърляне на вземания спрямо ответника.
С оглед на това и на основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита /, определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО/, като в
случаите, когато тази недействителност се установи в производството по предявен
иск с правно основание чл.79 ал.1 от ГПК съдът с решението си установява
размера на дължимата главница, а не отхвърля иска, респективно в правната сфера на кредитополучателя не
възниква правото да иска връщане на платената главница на основание чл.55 ал.1
от ЗЗД, тъй като в този случай би се стигнало до неоснователното му
обогатяване. /решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО/.
Видно
от заключението по ССчЕ изслушана в хода на въззивното производство, неоспорено
от страните и кредитирана от съда като компетенто и мотивирано, общия размер на
платените суми по договор за кредит от ответника са 1919,34 лв., като последното извършено
плащане е на 28.08.2013г. При извършване на погасяване само на вземанията за
главница с всички платени от ответника суми, неплатения остатък към датата на
изготвяне на заключението е в размер на 496,62 лв. , като в същата сума вещото
лице изрично е посочило, че не е съобразило плащанията по застраховката „защита
на плащанията“, част от съдържанието на договора за потребителски кредит, за
който настоящата инстанция прие, че е недействителен. Следователно сумите
отнесени от цедента като плащания по застраховката, също следва да се
приспаднат от размера на погасената главница
или това са сумите по колона 6 и 7 от таблица № 2 – л.3 от заключението
и л.64 от въззивното дело, в общ размер
от 55,46 лв. При съобразяване на
горното, дължимия и непогасен размер на главницата се явява установен до
размера от 441,16 лв.
Процесуалният
представител на ответника счита, че вземанията, както за лихва, така и за
главница се погасяват по реда на чл.111 от ЗЗД с изтичане на тригодишна
давност, като се позовава на ТР 3/18.05.2012г. на ОСГТК, което становище
настоящият състав не споделя по следните съображения:
За да е налице периодичност на
плащанията следва да са уговорени минимум три задължения и поне два периода,
които определят падежите им. Освен това съгласно
трайно установената съдебна практика - решение № 261
от 12.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28 от
05.04.2012 г. на ВКС по гр.д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК, уговорката за връщане на сумата да стане на погасителни вноски на
определени дати не превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното
връщане на кредита на погасителни вноски представлява
съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника на
части-аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД. Това обаче
не трансформира този договор в такъв за периодични платежи, а представлява
частични плащания по договора. При договора за кредит е налице неделимо плащане
и договореното връщане на сумата на
погасителни вноски. Следователно задължението за
главница по договора за банков кредит/респ. потребителски кредит се погасява с
общата 5 годишна давност, изчислена от датата на изискуемостта на съответната
погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на
кредита. /в т.см. Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 63/01.06.2022г. по т.д. № 2140/218г. на
ВКС, I то./.
Предвид
датата на изискуемост на месечните вноски по кредита – първата на- 20.09.2012г.
и последната на 20.08.2014г., съответно датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК – 04.08.2017г., възражението за погасяване по давност на
вземането на главница се явява неоснователно.
Всичко
изложено до тук, настоящият състав счита, че обосновава извода, че иска по чл.9
от ЗПК вр. 240 ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан само до размера от 441,16
лв., поради което и първоинстанционното решение на основание чл.271 ал.1 изр.1
хип.3 от ГПК следва да бъде отменено частично и за разликата над 441,16 лв. до
присъдения размер от 2102,36 лв. – иска
отхвърлен.
Разноски
С оглед изхода на делото, отговорността
за разноски се разпределя по следния начин:
В
първоинстанционното производство:
-на основание
чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца му дължат разноски съобразно уважената част от
исковете, като от общия им размер от 878,34 лв., от които 20,34 лв. –държавна
такса, 508,00 лв. – депозит за възнаграждение за вещо лице, 250,00 лв. –
депозит за възнаграждение за вещо лице и 100,00 лв. юридконсултско
възнаграждние, следва да се присъдят 99,53
лв. , т.е решението на първоинстанционният съд за разликата над 99,53 лв. до
присъдения размер от 508,92 лв. следва да бъде отменено.
С оглед ТР 4/2013г. от
18.06.2014г. – т.12 разноските по ч.гр.д.
№ 54055/2017г., за които отговаря ответника от общоците от общо 149,66 лв. са 16,98
лв. и следва да бъдат присъдени с
осъдителен диспозитив в настоящото производство.
Във въззивното производство:
-с оглед разпоредбата на чл.78 ал.3от ГПК на въззиваемата
страна се дължат разноски съобразно неоснователната част от жалбата, а именно от
направени в размер на 350,00 лв., от които 100,00 лв. – юрисконсултско възнаграждение и
250,00 лв. – депозит за възнаграждение за вещо лице следва да се присъдят 73,44
лв.
С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т. 1 от ГПК въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20283104/22.12.2020г.постановено по гр.д. № 67488/2018г.
по описа на Софийския районен съд, ГО,
151 състав, в частта, с което по
реда на чл.422 от ГПК е признато за установено спрямо Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/***, че дължи на „М.Ф.М.“АД с ЕИК: ******** със седалище
и адрес на управление:*** на основание чл.9
от ЗПК вр. чл.240 ал.1 и вр чл.79 ал.1 вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД сумата от 441,16 лв.
/четиристотин четиридесет и един лева и шестнадесет стотинки/,
представляваща неизплатена главница по договор за потребителски паричен кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД и по който вземанията са прехвърлени с
договор за цесия от 14.10.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от
04.08.2017г. до окончателното й изплащане и за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 01.09.2017г. по ч.гр.д. №
54055/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 151 състав.
ОТМЕНЯ решение
№ 20283104/22.12.2020г.постановено по гр.д. № 67488/2018г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 151 състав, в частта:
- с което по предявения по реда на
чл.422 от ГПК иск от „М.Ф.М.“АД с
ЕИК7 ******** със седалище и адрес на управление:*** е признато
за установено спрямо
Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/***, че дължи
заплащането на основание чл.9 от ЗПК вр. чл.240 ал.1 вр чл.79 ал.1 вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД сумата от 1661,20 лв. – разликата над 441,16 лв. до предявения размер от
2102,36 лв. представляваща неизплатена главница по договор за потребителски паричен кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД и по който вземанията са прехвърлени с
договор за цесия, сключен на 14.10.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 04.08.2017г. до окончателното й изплащане и за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
01.09.2017г. по ч.гр.д. № 54055/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
151 състав.
-с
което Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/*** е осъдена да заплати в
полза на „М.Ф.М.“АД с ЕИК7 ********
със седалище и адрес на управление:*** разноски по гр.д. № 67488/2018г. по
описа на Софийския районен съд, ГО, 151
състав за разликата над 99,53 лв. до присъдения размер от 508,00 лв.
-с
което Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/*** е осъдена да заплати в
полза на „М.Ф.М.“АД с ЕИК7 ********
със седалище и адрес на управление:*** разноски по ч.гр.д. № 54055/2017г. по
описа на Софийския районен съд, ГО, 151
състав за разликата над 16,98
лв. до присъдения размер от 79,00 лв.
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ
предявения по реда на чл.422 от ГПК от „М.Ф.М.“АД с ЕИК7 ******** със седалище
и адрес на управление:*** за признаване за установено
спрямо
Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/***, че на основание чл.9 от ЗПК
вр. чл.240 ал.1 и вр чл.79 ал.1 вр. чл.99 ал.1 от ЗЗД дължи заплащането на
сумата от 1661,20 лв. – разликата над 441,16 лв. до предявения размер от
2102,36 лв. представляваща неизплатена главница по договор за потребителски паричен кредит PLUS-01691272/14.08.2012г. сключен с „БНП П.П.Ф.“ЕАД и по който вземанията са прехвърлени с
договор за цесия, сключен на 14.10.2015г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от 04.08.2017г. до окончателното й изплащане и за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от
01.09.2017г. по ч.гр.д. № 54055/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО,
151 състав.
ОСЪЖДА Т.И.В. с ЕГН: ********** и с адрес/*** да заплати на „М.Ф.М.“АД с ЕИК7 ******** със седалище и адрес на управление:*** на
основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК
разноски по в.гр.д. № 3827/2021г. по описа на Софийски градски съд, IV-в състав в размер на 73,44
лв. /седемдесет и три лев и четиридесет и четири стотинки/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.