Р Е Ш
Е Н И Е № 50
гр. Сливен, 02.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Мария
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 135 по описа
за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 17, ал. 5 ЗЗДН, вр. с чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от пълномощника на ответника в първоинстанционното производство
С.В.С., ЕГН **********,***, против Решение № 6/08.02.2019 г. по гр.д.№ 549/2018
г. на Котелски районен съд, с което е
отхвърлена молбата на С.В.С., ЕГН **********,*** за издаване на заповед за
защита по реда на ЗЗДН срещу В.С.В., ЕГН **********,***, затова, че на
18.06.2018 г. и на 26.09.2018 г. в гр. Нова Загора е извършил, спрямо молителя
два акта на домашно насилие, отхвърлил е искането на С.С. да бъде осъден В.В.
да му заплати сумата от 200 лв., представляващи разноски по делото и е осъдил С.С.
да заплати сумата от 25 лв. държавна такса по делото.
Решението се обжалва изцяло
като неправилно, незаконосъобразно, необосновано.
Въззивникът – молител в първоинстанционното
производство, чрез пълномощника си, основава твърденията си за порочност на
постановения от КтРС акт, на следното: сочи се, че съвкупността от
доказателства ведно с декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН формират фактическа
обстановка, описана от молителя в молбата. Подробно се описват актовете на
насилие, емоционалното състояние на молителя и пълномощника. Изтъква се, че при
наличие на декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, няма нужда от други
доказателства. Навеждат се доводи, че пълномощника може да свидетелства в
устните състезания на процеса. Моли се за решение, с което ще се уважи молбата
за издаване на заповед за защита. С въззивната жалба не са направени искания за
събиране на нови доказателства и се претендират деловодни разноски. По делото е
постъпило и писмено становище от страна на пълномощника на въззивника
наименовано „отговор на въззивна жалба“. Същото не би могло да представлява
такъв, тъй като отговор по смисъла на ГПК, следва да постъпи от насрещната
страна по производството, а именно В.В., какъвто не е депозиран. Към, така
наречения отговор са прикрепени „за сведение“ две копия на епикризи на
въззивника от 11.01.2019 г. и 16.01.2019 г., които са били представени и в
първоинстанционното производство.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
В с.з., въззивникът,
редовно призован, не се явява, представлява се от пълномощник – съпругата му, която
поддържа подадената жалба и моли за уважаването й. Посочва че е подала отговор
на своята въззивна жалба и ги поддържа. Счита, че писмените доказателствата подкрепят
изложеното в молбата и моли за издаването на заповед за защита. Подчертава, че
декларацията по чл. 9 от ЗЗДН е достатъчно доказателство сама по себе си. Претендира присъждане на направените по делото
разноски. Не са
направени доказателствени искания.
Въззиваемият, редовно призован се явява
лично, като оспорва въззивната жалба и моли да се остави решението в сила.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно и допустимо.
И двете молби за защита от
домашно насилие са подадени от легитимирано лице, в родствена връзка с лицето,
сочено за насилник – баща и син и в перклузивния едномесечен срок от извършване
на постъпките сочени за актове на насилие.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
след преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е законосъобразно и правилно. Този
състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа
обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
За пълнота, съдът следва да
отбележи, че представените две епикризи от молителката са неотносими към
предмета на доказване по настоящото производство.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Към двете молби инициирали
производството по ЗЗДН са приложени декларации по чл. 9 ал.3 от същия закон,
които на основание чл. 13, ал.3 от него, могат да послужат за издаване на
заповед за защита, когато няма други доказателства. Мотивите за въвеждането на
доказателство с такава формална доказателствена сила са заложени в принципите
на ЕКПЧОС въведени и доразвити с множество решения на ЕСПЧ във връзка с
противодействието на домашното насилие и дискриминацията в международен мащаб и
визират хипотезите, в които домашното насилие става в дома, без свидетели и
дори без физически следи, което прави доказването му изключително затруднено.
Основната ценност при такъв вид насилие е запазването на телесния и психически
интегритет на жертвата от посегателствата на насилника и за да се облекчи
доказателствената тежест, която лежи върху молителя в процеса по ЗЗДН е
въведено това изключение – декларацията на жертвата да служи за доказателство
за твърденията й. Настоящия случай обаче не попада в случаите мотивирали
законодателя да предприеме тази крайна мярка в доказването – формалната сила на
доказателствата, тъй като те не се извършват в домашна среда, без свидетели и
без следи. Напротив, сочи се че действията се развивали на публично място,
имало е свидетели – дъщерята на В., негов съсед и пълномощника на молителя, който
не е страна по настоящото производство, а защитава интересите на съпруга си, съдията
по наказателното дело. В тази връзка освен декларацията като годно
доказателство е можело в процеса да се ангажират и други такива, допустими по
ГПК – разпити на свидетели, медицински документи и др.
В настоящия случай следва да
се разгледат двата акта сочени от молителя като насилнически по отделно: На
първо място този от 18.06.2018 г. Установено е от декларацията по чл. 9, ал. 3
от ЗЗДН, най-общо мястото на срещата между В., С. и съпругата му, като мястото
пред жилището на В. и датата – 18.06.2018 г. Не е установено обаче какъв акт на
насилие извършва по време на тази среща В.. Нито в декларацията, нито с други
доказателствени средства, които са допустими в този процес, не се установява
точно по какъв начин е нарушен телесния интегритет на С.. В декларацията се
набляга на удар към съпругата на молителя в корема, но не и удар към самият
молител. Не става ясно как точно е пострадал той. Думите „започна с агресия към
мен и съпругата ми“, „викане и крещене“, „налита на бой“ не носят достатъчна
конкретика, за да бъде извлечен акт на физическо насилие. Не може и да се
извлече психическо насилие, тъй като първо устните нападки не са конкретизирани
и второ те не са насочени към молителя. Посочват се в декларацията по-ранни
действия на увреда по имота на молителя, които обаче остават извън обхвата на
защитата по ЗЗДН, едно поради характера на защитаваните обекти и друго поради
отдалечеността им във времето, трето поради недоказаността им.
На второ място актът на
26.09.2018 г. Установено е от декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, че В. като
говорил нещо във връзка с делото се обърнал към съдията и е заявил че „ако не
беше дъщеря му и приятеля му Петър щял да ме смачка“. Това изявление на първо
място е било насочено към съдията по делото, не към молителя. Във връзка с
установените по делото дългогодишни влошени отношения между бащата и сина това
изолирано неадресирано изказване не може да се счете като психическо или емоционално
насилие спрямо молителя.
Първото представлява „непристойно поведение,
осъществявано през определен период от време, многократно или систематично и
изразено чрез физически действия, писмено или устно, с жестове или други
действия, извършени умишлено, които могат да накърнят физическата и
психологическата цялост на друго лице.” Изречението, адресирано към съдията не
отговаря като продължителност и интензитет на психическо насилие и не е в
състояние да предизвика твърдяното страдание у молителя.
От своя страна при
емоционалното насилие отново въздействието е върху психиката на жертвата, но
при него целенасочено се увреждат емоциите й – чувства и мисли, свързани с
преживявания от негативния спектър – постига се чрез заплашване, контрол,
изнудване, които водят до чувство на страх, и малоценност. Такова в настоящия
случай не е постигнато, отправената реплика не е заплаха, тъй като се отнася за
минало време.
Действия на ответника са инцидентен израз и
обяснение на негативните емоции, които той е преживял.
В настоящия случай не се
констатираха конкретни прояви на физическо насилие и не се констатира акт на
психическо такова. Поведението на лицето, срещу което се иска защита по ЗЗДН,
следва да обективира „насилие“ по смисъла на тази правна норма, каквото в
случая не се установява.
Следва да се посочи още, че
не всяко разногласие, особено между близки роднини, дори когато е осъществено с
крайни, резки и агресивни средства, автоматично следва да бъде квалифицирано
като домашно насилие, тъй като идеята, че такова представлява абсолютно всеки
един акт на невъзпитание, всяко излизане от добрия тон или всяка проява на
негативна емоционалност в общуването е пресилено. Човешките взаимоотношения,
предполагат и конфликни ситуации, при които поведението на участниците излиза
извън добрият тон, но следва да се търси разумното им и доброволно разрешаване
като главен способ за регулиране. Съдебната намеса би следвало да е субсидиарен
похват, при изключителни и нетърпими ситуации, които водят до дълбоки
емоционални, физически и психически последствия, а не да се използва за други
цели.
В случая не се установява на
първо място описаното от молителя да съставлява акт на насилие по смисъла на
ЗЗДН, а на второ то да е надлежно доказано, поради което въззивният съд приема,
че няма налице осъществено домашно насилие срещу молителя, чрез действията на
ответника, които той е описал.
Ето защо молбата се явява
неоснователна и не следва да бъде уважавана. Като е достигнал до същия краен
правен извод, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно
решение. Поради това въззивната жалба, като неоснователна, следва да се остави
без уважение, а атакуваното решение – да бъде оставено в сила, съгласно
разпоредбата на чл.17 ал. 5 от ЗЗДН.
С оглед изхода на процеса
отговорността за разноски следва да се възложи на въззивника, който следва да
понесе своите както са направени. Въззиваемият не е претендирал разноски за
тази инстанция и такива не следва да му се присъждат.
На основание чл. 11 ал. 3 от ЗЗДН въззивникът следва да заплати д.т. по сметкана СлОС в размер на 12, 50 лв.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА първоинстанционно Решение № 6/08.02.2019 г.
по гр.д.№ 549/2018 г. на Котелски
районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА С.В.С. да заплати по
сметка на СлОС д.т. в размер на 12, 50 лв.
Решението не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: