№ 3904
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
дванадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20221110106060 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е от А. Н. Н. против [фирма] осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 300 лева (след допуснато по реда на чл. 214 ГПК
изменение на исковата претенция под формата на увеличаване на размера на иска с
протоколно определение от 12.12.2022 г.), представляваща общата стойност на
неоснователно извършени плащания по договор за предоставяне на потребителски кредит
№ [№] от 21.08.2017 г., сключен между [фирма] и А. Н. Н., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.02.2022 г. до
окончателното и изплащане.
Ищецът твърди, че на 21.08.2017 г. сключил договор за потребителски кредит № [№] с
ответника [фирма], въз основа на който получил кредит в размер на сумата от 1200 лева. В
договора било посочено, че общата сума, която следва да бъде върната на кредитора, е 1476
лева, платима на 12 равни вноски. Изяснява, че бил уговорен лихвен процент на
възнаградителната лихва в размер на 23 %, а според договора годишният процент на
разходите възлизал на 49,110 %. Освен това било предвидено, че изпълнението на
задълженията на кредитополучателя ще бъде обезпечено чрез поръчителство от [фирма].
Поради това А. Н. Н. сключил договор за гаранция с [фирма], въз основа на който заплатил
възнаграждение за поръчителството в размер на сумата от 924 лева. В исковата молба е
изложено, че ищецът платил на [фирма] сумата в общ размер 2400 лева, включително
договореното с [фирма] възнаграждение. Поддържа се, че сключените договор за кредит и
договор за поръчителство са нищожни, тъй като протИ.речат на императивни законови
норми, както и на добрите нрави. На първо място А. Н. поддържа, че договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушаване на чл.
10, ал. 1 и ал. 2, чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 10 и т. 11, чл. 19, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 ЗПК.
Заявява, че не му е предоставена преддоговорна информация, че не е дал валидно съгласие
за сключването на договора, както и, че не са му посочени условията, при които може да се
откаже от него. Излага, че договорът е сключен от разстояние и не са спазени изискванията
1
на ЗЕДЕУУ при размяна на електронните съобщения, които представляват неподписани
документи. Твърди, че договорът за кредит и договорът за поръчителство не са написани по
ясен и разбираем начин, както и всички елементи да са представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт, не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните.
В договора за потребителски кредит не бил посочен общият размер на кредита, както и
годишният процент на разходите. Последният бил вписан само като процент, но не било
описано какви данни са използвани за изчисляването му. Според А. Н. посоченият годишен
процент на разходите – 49,110 % не отразява реалният годишен процент на разходите, който
е повече от 100 %. Поддържа, че във величината на последния следва да бъде включено и
възнаграждението по договора за поръчителство, сключен с [фирма], което не било
направено. Сочи, че получаването на кредита било обусловено от сключването на договор за
поръчителство, възнаграждението по който в размер от 924 лева било заплатено в полза на
кредитора. Според ищеца невключването на тази сума в годишния процент на разходите
представлява заблуждаваща търговка практика и е довело до неправилно посочване на
общата сума, която дължи кредитополучателят. В договора за кредит било посочено, че е
дължима обща сума от 1476 лева, но реално А. Н. Н. платил 2500 лева. С исковата молба е
посочено, че сключеното с [фирма] съглашение за поръчителство не отговаря на целта на
договора за поръчителство. Твърди, че е сключил същото с лице, избрано от кредитора,
както и, че е уговорено да му заплати възнаграждение, без да е налице неизпълнение на
неговите задължения. Поради това изразява становище, че договорът за поръчителство
излиза от присъщата му функция да обезпечава заема, а има за цел оскъпяване на кредита.
Освен това счита, че сключването му е в протИ.речие с предвидената от ЗПК цел
кредиторът да извърши преценка на кредитоспособността на потребителя преди
сключването на договора за кредит, регламентирана в четвърта глава на ЗПК. С исковата
молба се твърди, че реалната цел на сключването на договора за поръчителство е
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 и чл. 10а, ал. 2 ЗПК под предлог, че възнаграждението се дължи
не на кредитора, а на поръчителя. Изложени са съображения, че уговорената с договора за
кредит възнаградителна лихва протИ.речи на добрите нрави, тъй като е във висок размер.
Поддържа се, че договорът за кредит е недействителен поради обстоятелството, че в него не
са посочени условията за погасяване на кредита, липсва погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски. Според ищеца договорът е нищожен и поради факта, че не е посочено правото му да
се откаже от него и условията на упражняването му. В исковата молба е изложено, че при
недействителност на договора за кредит по чл. 22 ЗПК и на основание чл. 23 ЗПК
кредитополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита. Поради това са
изложени съображения, че А. Н. Н. дължи на [фирма] само сумата от 1 200 лева, но не и
разликата до 2 500 лева. С оглед на тези доводи, ищецът моли да бъде постановено решение,
с което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 1300 лева – неоснователно
платена по процесния договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма]
оспорва предявения иск. Разяснява, че редът за сключване на договора за кредит е следният:
потребителят попълва и подава искане за потребителски кредит, под формата на електронен
формуляр, на интернет страницата на „Ф.” с исканите параметри, включително
предпочитано обезпечение, като избира да посочи личен гарант – физическо лице или да се
възползва от допълнителната услуга – гаранция, предоставяна от [фирма]; след подаване на
искането за кредит кредиторът извършва преглед на същото и оценка на
кредитоспособността на потребителя съгласно чл. 16 ЗПК, въз основа на което взема
решение за одобрение или отказ да бъде отпуснат кредит; в случай на одобрение изпраща на
имейл адрес, посочен от потребителя, преддоговорна информация, под формата на
стандартен европейски формуляр, заедно с проекти на документи за сключване на договор
2
за кредит, генерирани въз основа на посоченото от потребителя в електронния формуляр;
потребителят потвърждава чрез съобщение по телефона, че е съгласен да сключи договор за
кредит при предложените условия. В отговора на исковата молба е посочено, че в процесния
случай всички тези стъпки са изпълнени, вследствие на което е сключен договорът за
кредит. С оглед на това, ответникът изразява становище, че е сключен валиден договор, при
спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Твърди, че посоченият в договора годишен
процент на разходите е коректен, както и, че в него не следва да се включва
възнаграждението по договора за поръчителство, тъй като последното се дължи по друго
правоотношение и в полза на трето лице. Поддържа, че заемополучателят има възможност
да избере вид обезпечение, което да предостави, но в случая ищецът е избрал да ползва
договора за гаранция. Изяснява, че в чл. 12 от договора за кредит е посочено правото на
потребителя да се откаже от договора и условията за упражняването му. Уточнява, че според
чл. 16, ал. 2 от приложимите към правоотношението общи условия, ответникът има право
да получава плащания, предназначени за трети лица. Сочи, че всички суми, дължими към
[фирма], са му преведени. С отговора на исковата молба се твърди, че в договора е посочен
общият размер на кредита, както и размерът на главницата и лихвата, процентното им
съотношение и погасителен план. Изложено е, че размерът на възнаградителната лихва е
фиксиран, поради което не трябва да се описва методика за изчисляването му. Според
[фирма] няма законово изискване в договора за кредит да се посочва формулата за
изчисляване на годишния процент на разходите. С тези доводи ответникът отправя искане за
отхвърляне на исковата претенция, като неоснователна и за присъждане на сторените по
делото разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства
следва, че на 21.08.2017 г. между [фирма], в качеството му на кредитор и А. Н. Н., в
качеството му на кредитополучател, е сключен договор № [№] за предоставяне на
потребителски кредит в размер на сумата от 1 200 лева, подлежаща на връщане чрез 12
погасителни вноски, съгласно погасителен план, неразделна част от договора, с падеж на
първата вноска на 20.09.2017 г. Съгласно чл. 3 от договора кредитополучателят дължи
връщане на заемната сума заедно с договорна лихва в общ размер от 276 лева, при лихвен
процент от 23 % или сума в общ размер от 1 476 лева. В клаузата на чл. 4 е предвидено, че
общият разход по кредита възлиза на сумата от 276 лева, а годишният процент на разходите
в размер от 49,11, като включва разходите по общия разход на кредита, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 5 е уговорено, че
кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от третото за процеса лице „Ф. банк“
в полза на дружеството-кредитор, което обезпечение е избрано от кредитополучателя в хода
на процедурата по кандидатстване за отпускане на кредита. Съгласно клаузата на чл. 6 от
договора взаимоотношенията между страните, породени от него, се регулират от
договорните клаузи, както и от приложимите Общи условия на [фирма] за предоставяне на
потребителски кредити. В чл. 7 от договора А. Н. е изразил съгласието си кодът за
потвърждение, предоставен от кредитора, да има силата на саморъчен подпис в
отношенията между страните. Съгласно клаузата на чл. 8 кредитополучателят има правото
да се откаже от сключения договор за кредит чрез писмено уведомяване на кредитора в 14-
дневен срок от сключването му, в който случай дължи връщане на заеманата сума и на
лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на кредита до датата на връщане на
главницата. В договора е вписано, че кредитът е получен на 21.08.2017 г. Последният носи
печат и подпис на представител на [фирма], както и кодът „5071“, изписан в графа
„заемател“.
По делото е представен и приет (в заверен препис) погасителен план към договор за
3
кредит № [№], съгласно който заемателят А. Н. дължи връщане на сума, включваща
предоставената в заем главница и начислена договорна лихва, чрез 12 неравни месечни
погасителни вноски, с падеж на първата на 20.09.2017 г. и падеж на последната на
16.08.2018 г., с посочени размери на всяка вноска, както и на конкретната главница и лихва
по нея.
Данните по делото сочат за изготвена от кредитора преддоговорна информация
(стандартен европейски формуляр), съдържаща основните елементи на договора за кредит:
общ размер на заемната сума (1 200 лева), срок на договора (12 месеца), броя, вида и размера
на погасителните вноски (общо 12 месечни вноски, с падеж на първата на 20.09.2017 г. и
падеж на последната на 16.08.2018 г.), общата дължима сума (1476 лева, от която 1 200 лева
главица и 276 лева лихва), изисквано обезпечение (поръчителство), годишен лихвен
процент (40,61 %), годишен процент на разходите (49,11%) и условията, при които е
приложим, разходи, дължими при просрочие (обезщетение за забава върху всяка забавена
вноска, ведно с разноските по събиране на вземането), правото на отказ от договора и
условията за упражняването му, възможността за предсрочно погасяване на кредита, данни
за кредитора.
По делото са представени и приети като доказателство Общи условия на [фирма],
приложими в отношенията между дружеството и неговите клиенти във връзка с
предоставяните от същото финансови услуги (заеми) от разстояние, в сила от 07.01.2016 г. В
клаузите на чл. 3 от същите е предвидено, че предоставянето на паричен заем е обусловено
от подаване на молба от страна на лицето, кандидатстващо за отпускане на заема, в т.ч. чрез
попълване на електронна форма за регистрация – заявка, находяща се на интернет –
страницата на дружеството. След получаването на молбата [фирма] предоставя на лицето
преддоговорна информация – чл. 4 от ОУ, извършва оценка на кредитоспособността на
кандидат-заемателя – чл. 5 от ОУ, след което одобрява/неодобрява заема. В случай на
одобрение, лицето се уведомява за това – чл. 6, в частност чрез изпращане на СМС на
идентификационен номер, съдържащ информация за начина, по който заемателят може да
изрази съгласието си за конкретните условия по договора. Предвидено е, в клаузата на чл.
6.3. от Общите условия, съгласието на заемателя да бъде изразено посредством смс от
идентификационния номер, респ. попълване на кода за потвърждение на заглавната
страница на интернет адреса на дружеството – кредитор, което приемане се отнася, както до
договора, така и до Общите условия. Съгласно клаузата на чл. 6.4 договорът се счита за
сключен от момента на изпращане от страна на заемателя на съгласието му за сключване на
договора. В клаузата на чл. 5 от Общите условия е предвидена възможността кандидат-
заемателят самостоятелно да избере предпочитаното от него обезпечение, което посочва в
молбата за отпускане на заем.
За изясняване на фактическата страна на спора, по делото е допуснато и изслушано
заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза (основно заключение и
допълнение към него), в което се посочва, че представените от ответната страна материали
са негодни за технически анализ, поради което не може да се направи извод дали през 2017
г. заявление за отпускане на кредит е можело да се подаде с личен гарант, както и дали
ответникът е имал други кредитополучатели (различни от ищеца) и за наличието на
изразено от ищеца надлежно документирано съгласие за сключване на договора, при
представени на същия договор, погасителен план, общи условия и преддоговорна
информация. Посочено е, че при извършен визуален сравнителен анализ на представеното
електронно копие на договора (генерирано значително по-късно – след назначаване на
настоящата експертиза) същото се доближава най-много до използван еталон с размер на
шрифта от 11 пункта. В заключението е отразено, че въпреки неколкократно отправени
молби, от страна на ответника категорично е отказан достъп на експерта за извършване на
присъствена проверка в офисите на [фирма], необходима за изготвяне на експертизата. Не е
представена достоверна информация, въз основа на която да бъде даден обоснован отговор
4
на формулираните задачи, доколкото представените изображения/справки/договор са
генерирани в деня на получаването им от вещото лице без данни, че това, което се
изобразява, е във вида му през 2017 г. При изслушването си в съдебно заседание вещото
лице с категоричност заявява, че за изготвяне на заключението абсолютно необходимо и
задължително е да отиде на място при ответното дружество и да извърши проверка в
информационната му система, която може да бъде осъществена единствено присъствено.
С протоколно определение от 12.12.2022 г. съдът, съобразявайки процесуалното
поведение на ответната страна, която въпреки че с протоколно определение от 07.10.2022 г.,
в присъствието на процесуалния си представител, изрично е била задължена от съда да
окаже необходимото съдействие на вещото лице и да осигури възможност на същото за
осъществяване на присъствена проверка за изготвяне на заключението, с предупреждение,
че в противен случай могат да бъдат приложени последиците на чл. 161 ГПК, не е оказала
необходимото съдействие, не е осигурила достъп до използваната система и не е
представила доказателства, сочещи за наличието на уважителна причина за неоказване на
необходимото съдействие на вещото лице, в частност за сочената в съдебното заседание
причина за отказ от присъствена проверка, е приел, че при преценка на заключението следва
да бъдат приложени последиците по чл. 161 ГПК.
По делото е прието и заключението на вещото лице по съдебносчетоводната
експертиза, което преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като компетентно и
обосновано изготвено – въз основа на материалите по делото и въз основа на допълнителни
справки от ответното дружество-кредитор, отговорило на поставените задачи и останало
неоспорено от страните. Експертизата установява, че общо изплатените суми по договора за
предоставяне на потребителски кредит № [№] от 21.08.2017 г. възлизат на 2 500 лева, от
които: 1 576 лева плащания към кредитора (1200 лева главница, 276 лева лихва и 100 лева
такси съгласно Тарифа, отразена в първата вноска) и сумата от 924 лева – възнаграждение за
гарант [фирма]. Изяснява се, че методът на плащане е „е-рау“. Кредитът е погасен напълно с
последното плащане от кредитополучателя, осъществено на 29.06.2018 г. В заключението
вещото лице посочва, че в случай на включване като компоненти на всички начисления по
договора, съответно: главница, възнаградителна лихва, такса и възнаграждение за
„поръчител“, то ГПР на процесния договор за кредит възлиза на 402,35% годишно, съгласно
погасителния план. Изяснява се също, че по предоставени данни от [фирма] сумата от 924
лева – възнаграждение за гарант е начислена, но няма данни дали и кога е преведена на
[фирма].
При така приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до
следните правни изводи:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, при който в
тежест на ищеца е да установи, пълно и главно, сключването на договора за потребителски
кредит и на договора за поръчителство, обстоятелството, че двата договора са свързани,
наличието на сочените основания за тяхната нищожност, както и плащането от ищеца на
процесната парична сума по договорите в полза на ответника.
В доказателствена тежест на ответната страна е да установи, че договорът за кредит е
сключен при спазване изискванията на чл. 10, ал. 1 и ал. 2, чл. 10а, чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т.
10 и т. 11, чл. 19, ал. 1, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, включително, че е предоставил на ищеца
преддоговорна информация; че договорът е написани по ясен и разбираем начин, като
всички елементи да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт, не по-малък
от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните; че в договора е посочен реалният
годишен процент на разходите; че е посочен общият размер на сумата по кредита; че в
договора е обективиран погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски; че е посочено правото на
потребителя да се откаже от договора и условията за това; че ищецът е имал възможност да
5
избере вид на обезпечението, както и лице, което да сключи договор за поръчителство с
кредитора.
Събраните по делото доказателства сочат, че между ищеца А. Н. Н., в качеството му на
кредитополучател и ответника [фирма], в качеството му на кредитор, е сключен договор за
потребителски кредит № [№] от 21.08.2017 г., по силата на който на Н. е отпуснат паричен
заем в размер от 1 200 лева. По делото не се спори, че ответникът е изпълнил задължението
си е предоставил заемната сума на насрещната договаряща страна.
Изясни се, че по своя характер договорът има за предмет предоставяне на финансови
услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид
изложените от ищеца твърдения за начина на сключване на процесния договор, съответно
събраните доказателства, съдът намира, че правоотношението между страните попада в
приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и, че е получил
съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите на електронни изявления – Закон за електронния документ и електронния
подпис /в действащата редакция/. С оглед твърденията на страните, че кореспонденцията
между заемодателя и заемателя е била изключително по електронен път, приложение към
същата намират нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни знаци/.
В настоящи случай, ищецът не оспорва сключването на договора и получаването на
заемната сума, но оспорва да е дал валидно съгласие за сключването му, съответно да му е
била предоставена преддоговорна информация.
Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП в редакцията му към 29.03.2017 г. електронен документ
е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава
възможност да бъде възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП
съдът достига до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис, допускайки
страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен
подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доказателствената сила на
така създадения електронен документ е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ. Ако се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за
авторството на изявлението – арг. чл. 180 ГПК, а ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената стойност на
документа, без да му придава материална доказателствена сила, каквато имат само
подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.
Наред с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
6
дело № 672/2017 г., І т.о. на ВКС/ приема, че електронното съобщение, несъдържащо
квалифициран електронен подпис, макар да не се ползва с формална доказателствена сила,
не е "правно нищо", не е тъждествено на пълна липса на волеизявление.
Съобразявайки горните правни изводи, легалната дефиниция на понятието „електронен
документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 юли 2014 г. /съгласно която такъв документ е съдържание, съхранявано в
електронна форма, т.е. не е необходимо да е възпроизведено на хартиен носител/, както и с
оглед представения (от самия ищец) и приет по делото договор за предоставяне на
потребителски кредит № [№] от 21.08.2017 г., съдържащ подробна информация относно
личните данни на ищеца А. Н., в т. ч. три имена, ЕГН, адреси, номер на лична карта, код,
съдът приема, че процесният договор е бил сключен от именно от ищеца, като вместо
подписа му в графа „заемател“ е вписан именно получения от заемателя код. Предвид това,
съдът намира за доказано по делото, че [фирма], в качеството си на заемодател и доставчик
на финансови услуги, е получил съгласието на заемополучателя Н. за сключването на
договора от 21.08.2017 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР. Касае се за информация,
предоставена в електронна форма, логически свързана с електронното изявление, за
установяване на неговото авторство – арг. чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП. В случая договорът се счита
за сключен не в момента на подписването му на хартиен носител, а в момента на изразяване
на съгласието на ответника, чрез потвърждение със съответното съобщение.
В подкрепа на извода за възникнало между страните заемно правоотношение, породено
от процесния договор за заем, сключен като част от системата на предоставяне на
финансови услуги от разстояние, са и данните, следващи от приетото и неоспорено
заключение на съдебносчетоводната експертиза за извършени от ищеца погасявания на
задълженията по договора, чрез плащане на месечните погасителни вноски, по начина –
размер, брой, падеж, описан в самия договор.
Съдът, съобразявайки информацията, съдържаща се в приетата по делото
преддоговорна информация (стандартен европейски формуляр), в която всички съществени
параметри на бъдещия договор за кредит за описани по напълно идентичен начин с клаузите
в сключения договор, приема за установено, че ответното дружество е изпълнило
задължението си по чл. 18 ЗПФУР и е предоставило на ищеца необходимата преддоговорна
информация.
Във връзка с горните изводи, съдът намира за необходимо да отбележи, че макар в
заключението си вещото лице по съдебно-техническата експертиза да не установи по
категоричен начин съблюдаването на регламентираната в общите условия процедура по
сключване на договора за кредит, поради неоказаното съдействие от ответната страна за
осигуряване на присъствена проверка, то след преценка на това процесуално поведение по
реда на чл. 161 ГПК, в съответствие с останалите обстоятелства по делото, следващи от
приетите писмени доказателства и експертно заключение по съдебносчетоводната
експертиза, следва да се приеме, че страните валидно са били обвързани от облигационно
правоотношение, породено от сключения договор за кредит.
Същевременно, по делото се установи, че неразделна част от договора е и погасителен
план, в който подробно са посочени броят на месечните погасителни вноски, техният падеж,
размер, както и какво конкретно вземане за главница и лихва включва всяка една от тях, с
който погасителен план ищецът се е съобразил при погасяване на сумите и по който начин е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Ето защо, поначало, в тежест на ищеца, е възникнало насрещното договорно
задължение да върне заемната сума, заедно с уговорената възнаградителна лихва, за което не
се спори, а и експертно се установи, че е реализирано.
Както вече беше установено, договорът от 21.08.2017 г. е сключен като потребителски
заем. Доколкото страна, в качеството си на заемополучател, по процесната двустранна
7
сделка е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на
своя професионална или търговска дейност и предвид нейния предмет, съдът намира, че в
случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма
на чл. 9, ал. 1 от ЗПК (Обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо
същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за
потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана
в Закона за защита на потребителите (Обн. В ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006
г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин, условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Сключеният между страните договор е в писмена форма, ясно и четлИ. написан, на
разбираем език. В тази връзка констатацията на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че представеното по делото копие от договора се доближава най-близо до
еталон с размер на шрифта 11 пункта не променя извода, че за потребителя е съществувала
обективна възможност да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието
му.
В договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по заема – 23 % и
годишният процент на разходите на заема – 49,11 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като конкретна сума) е
оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР
на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В настоящия случай ГПР е посочен като процент – 49,11 %, като е налице и обобщено
вписване, че включва разходите, включени в общия разход по кредита, но не става ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е
част от него, съответно дали в същия е включен размерът на допълнителни такси (предвид
данните за начислена такива в общ размер от 100 лева, съответно възнаграждението по
8
договора за поръчителство в размер от 924 лева). Не се съдържа описание и на взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му.
Наред с това, съдът съобрази, че данните по делото, следващи от събраните
доказателства сочат, че действителният размер на ГПР по договора е различен от посочения
в клаузата на чл. 4 от същия. Между страните не се спори, че за обезпечаване изпълнението
на задълженията си по договора за кредит и на основание клаузата на чл. 5 от същия,
ищецът А. Н. е сключил договор за гаранция с третото за процеса лице „Ф. банк“, което се
задължава в полза на кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя,
срещу заплащането от последния на възнаграждение в общ размер на сумата от 924 лева. Не
се спори, а и от заключението по съдебносчетоводната експертиза се установи, че тази сума
реално е била платена от Н. на ответното дружество-кредитор в пълен размер.
Съдът, съобразявайки характера на вземането в размер от 924 лева и предпоставките,
при които е дължимо, счита, че стойността на същото следва да бъде включена при
определяне на приложимия ГПР по договора, тъй като се касае за разход във връзка с
предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че договорът за гаранция
е сключен с лице, различно от кредитора, доколкото същият е пряко свързан с договора за
потребителски кредит и създава система от правоотношения между страните, поради което
съблюдаването на изискванията за действителност на договора за потребителски кредит
рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция.. Сключването на
договор за поръчителство е допълнителна услуга за потребителя, която е пряко свързана с
договора за кредит и разходът за него следва да бъде включен в общите разходи по кредита
при изчисляване на годишния процент на разходите. С включването на възнаграждението,
предвидено в договора за предоставяне на гарант/поръчителство (останал непредставен по
делото, но чието сключване и предмет, съответно плащане на сумата по същия не се спори
между страните) към ГПР от 49,11%, действителният такъв би нараснал до 402,35 % на
годишна база – съгласно изводите на вещото лице по съдебносчеводната експертиза.
Посочването на всички компоненти, включени в ГПР по договора към момента на
сключването му е от съществено значение при преценка от потребителя дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заемната сума. Предвид
това, и доколкото посочените в процесния договор размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, в случая е налице неяснота при определяне на ГПР.
Същевременно, включването на възнаграждението за поръчителство като компонент
при определяне на годишния процент на разходите, при съобразяване с неговия конкретен
размер, води до превишаване на законоустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е
самостоятелно основание за несъблюдаване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че липсата на част от задължителните реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК – в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за паричен
заем, сключен между ищеца А. Н. Н., като заемател и ответника [фирма], като заемодател,
води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. В този случай и
на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи.
За прецизност на изложението, по отношение на сумата, представляваща
възнаграждение за поръчителство, следва да се отбележи, че независимо от горния извод,
доколкото самият договор за кредит, сключен между страните, не предвижда дължимост на
сума в размер на 924 лева за възнаграждение за поръчителство, то преводът на такава в
полза на ответника се явява недължимо при липса на установено основание за получаването
й. По делото не се доказа по категоричен начин сумата по гаранцията да е била преведена на
третото лице [фирма]. В заключението си вещото лице по съдебносчетоводната експертиза
посочва, че с оглед липсата на представена информация от ответника, не може да формира
9
категорична констатация дали получените от него суми в размер от 924 лева, като
възнаграждение за гаранта, евентуално са били преведените от кредитора към дружеството –
гарант, респ. кога е осъществено това и в какъв размер. Допълнително ангажираните от
ответното дружество писмени доказателства по делото, също не са от естество да обосноват
извод в тази насока, тъй като се касае за обобщена справка за извършени преводи, изготвена
от кредитора [фирма], обективираща изгодни за страната факти, както и за извлечения от
счетоводството му, съставени и представени на чужд език, които не създават яснота относно
конкретния кредит по който се превежда сумата, в полза на кое лице, както и за реалното и
получаване от сочения за получател гарант.
Достигнатият извод за недействителност на процесния договор за предоставяне на
потребителски кредит от 21.08.2017 г. поради несъблюдаване на изискването откъм
съдържанието му, установено императивно в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както
и правната последица от това, установена в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, обуславя
отговорността на ищеца А. Н., в качеството му на кредитополучател и потребител, за
заплащане на насрещната страна единствено на предоставената му заемна сума в размер от 1
200 лева, за която не се спори, а и се установи, че реално е била платена от него в полза на
[фирма]. Разликата над тази сума до общо платената в размер от 2 500 лева, следваща от
експертното заключение, или сумата от 1 300 лева, предмет на процесната искова претенция,
се явява недължима, като получена от ответника при начална липса на основание, при което
същата подлежи на връщане на потребителя. Сумата се дължи, ведно със законната лихва от
датата на предявяване на иска, доколкото това е законна последица от уважаване на
осъдителната претенция.
Ето защо, предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен изцяло.
С оглед това, съдът не следва да обсъжда по същество останалите доводи, изложени от
ищеца в исковата молба и насочени към установяване недължимостта на вземането за
възнаградителна лихва поради протИ.речието и с добрите нрави, съотв. недействителността
на договора за поръчителство, пряко свързан с процесния договор за кредит.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – основателност на предявения иск, право на разноски има
само ищецът. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена
сумата от 280 лева – разноски по делото за държавна такса и за депозит по
съдебносчетоводната експертиза. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.
2 ЗАдв в полза на пълномощника на ищеца - адв. Г.Ч. следва да бъде присъдена сумата от
321 лева (определен съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция, и при съобразяване
момента на сключване на договора между страните), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита в настоящото производство,
предвид отразеното в представения по делото договор за правна защита и съдействие №
191/15.06.2022 г. /л. 42/ безплатно предоставяне на услугите от адвоката на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв, предвид това, че клиентът е материално затруднено лице. Сторените от
ответника разноски следва да останат за негова сметка.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, да заплати на А. Н. Н., с ЕГН: **********, с адрес:
[адрес] сумата от 1 300 лева, представляваща общата стойност на неоснователно
10
извършени плащания по договор за предоставяне на потребителски кредит № [№] от
21.08.2017 г., сключен между [фирма] и А. Н. Н., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.02.2022 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. Н. Н., с ЕГН: **********, с адрес: [адрес]
сумата от 280 лева, представляваща сторени разноски по делото.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв, да заплати на адв. Г.Г.Ч., с
ЕГН: ********** от САК, със служебен адрес: [адрес] сумата от 321 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска защита на ищеца в
настоящото производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11